№ 3464
гр. София, 12.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на петнадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Румяна М. Найденова
Гюлсевер Сали
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Румяна М. Найденова Въззивно гражданско
дело № 20231100510778 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от "П.К.Б." ЕООД, ЕИК ****, със
седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „България" № **** срещу решение №
20094559 от 19.06.2023 г. по гр.д. № 15372/2021 г. по описа на Софийски районен съд,
ГО, 164 с-в.
С цитираното решение е уважен иск на „Т.К.“ ООД срещу „П.К.Б." ЕООД за
сумата от 483.34 лв., представляваща предадена без основание сума от заплатено
възнаграждение за допълнителни услуги по договор за потребителски кредит №
30039231069 от 05.09.2019г. от И.Д.С. в периода 01.12.2015 г. до 16.04.2020Г. въз
основа на нищожни клаузи на горният Договор за потребителски кредит, вземанията
по който са цедирани на „Т.К.“ ООД с Договор за вземания от финансови институции
от 16.04.2020г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до
окончателното плащане.
В жалбата са развити доводи за допуснати процесуални нарушения. Излага
съображения, че решението е недопустимо, тъй като съдът се е произнесъл по
непредявени искове. Твърди, че в определението, съдържащо проект на доклад по
делото, съдът е приел, че претенцията е за връщане на суми, платени поради грешка и
не се основава на неравноправни клаузи от договори за кредит или на недействителни
договори за кредит. В първото по делото заседание ищецът уточнил исковата молба,
1
като посочил, че сумите са платени по нищожни договори за кредит. По този начин
ищецът е предявил нов иск, което е недопустимо на този етап на производството.
Едновременно бил изменен и основанието и петитума. Ако съдът приеме, че
решението е постановено по предявен иск, то счита решението за недопустимо поради
това, че е постановено по нередовна искова молба, нередовностите по която не са били
отстранени в предоставения от съда срок. В условията на евентуалност, ако съдът
счете, че решението е допустимо, то намира същото за неправилно. Твърди, че
вземането на И.Д.С. към „П.К.Б.“ ЕООД, дори да съществува, не е прехвърлено на
„Т.К.“ ООД, съответно - че ищецът не е станал титуляр на такова вземане. Неправилно
съдът приел в обжалваното Решение, че „П.К.Б.“ ЕООД не било легитимирано да прави
възражения за нищожност на представения по делото договор за цесия, понеже не било
страна по този договор, защото нямало правен интерес за това. Като не е проверил
служебно дали договорът за цесия е недействителен съобразно изискванията на
Тълкувателно решение N2 1 от 27.04.2022 г. по тълк.д. 1/2020 г. на ОСГТК, както и
като не е проверил за неравноправни (нищожни) клаузи в договора за цесия, съответно
– дали неравноправните клаузи правят самия договора за цесия недействителен, съдът
допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Договорът за
цесия, представен от ищеца, намира за нищожен на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД
поради противоречие със закона и чл. 26, ал. 2 от ЗЗД поради липса на съгласие.
Неправилно съдът приел, че клаузите в договора за потребителски кредит, уреждащи
услуги Фаст и Флекси, които се предоставят отделно, а не в пакет, предоставяни на
кредитополучателя, включително уреждащи възнаграждението, дължимо от
кредитополучателя за пакета допълнителни услуги, били нищожни. Моли решението
да бъде обезсилено, евентуално отменено.
В установения от закона срок, въззиваемият е депозирал отговор на въззивната
жалба. В него се излагат съображения за неоснователност на въззивната жалба.
Поддържа, че искът по чл. 55 ЗЗД е един, поради което съдът не е допуснал
процесуално нарушение и не се е произнесъл по непредявен иск. Счита, че договорът
за кредит е нищожен. Излага съображения, че договорът за цесия е действителен, тъй
като макар и да не е посочен конкретен размер на прехвърленото вземане, то размерът
е определяем. Моли решението на районния съд да бъде потвърдено, като му бъдат
присъдени сторените пред въззивната инстанция разноски
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
намира от фактическа и правна страна следното:
Жалбата е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима, а
разгледана по същество неоснователна.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, налице е постановен
2
диспозитив в съответствие с мотивите на решението. При произнасянето си по
правилността на решението съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните
указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС,
въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за
допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на
относими към спора факти и на приложимите материално правните норми, както и до
проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално
правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за
обжалване. Не се установи при въззивната проверка нарушение на императивни
материално правни норми.
Относно правилността на първоинстанционното решение въззивният съд намира
наведените с въззивната жалба доводи за неоснователни.
Първоинстанционният съд е бил сезиран с иск с правно основание чл. 55, ал. 1,
предл. 1-во от ЗЗД, вр. чл. 99 от ЗЗД за връщане на получени от ответника без
основание парични суми. Първоначално в исковата молба не са били изложени
конкретни фактически твърдения защо ищецът счита, че престирането е без основание.
В изпълнение на дадени указания от съда е депозирана уточнителна молба, в която е
посочено, че сумата е била предадена на ответника без основание. С молба, депозирана
на 07.04.2021г. ищцовото дружество е изложило твърдения, че сумата е била предадена
при липса на договорно правоотношение между цедента и ответното дружество /не е
сключван договор за кредит или други договори, т.е. плащането е било осъществено
поради грешка/.
След постъпване на отговор на исковата молба от ответника ищцовото
дружество е депозирало нова уточнителна молба в проведеното първооткрито съдебно
заседание на 11.02.2022г., в която е посочено, че цедентът е сключил с „П.К.Б.“ ЕООД
договор за потребителски кредит, в изпълнение на който е престирал процесната сума.
Релевирани са доводи за нищожност на договора за кредит поради нарушаване на
императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК – при твърдения, че в ГПР не е
включена таксата по пакета за допълнителни услуги; за нарушаване на чл. 10, ал. 1,
предл. 2-ро /при заявени твърдения, че договорът и допълнителното споразумение не
са написани по ясен и разбираем начин/; за нарушаване на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК и
чл. 26, ал. 1, предл. 2-ро от ЗЗД /при заявени твърдения, че клаузата за възнаградителна
лихва е нищожна поради противоречие с добрите нрави/, нарушаване на чл. 143, ал. 1
от ЗЗП /при заявени твърдения, че възнаграждението се дължи независимо от това дали
конкретните допълнителни услуги са били ползвани/, нарушение на чл. 143, ал. 2, т. 15
и т. 19 от ЗЗП /при заявени твърдения, че неправилно изчисленият ГПР по кредита не
позволява на потребителя да прецени икономическите последици от сключване на
договора/ и чл. 146, ал. 1 от ЗЗП /при твърдения, че клаузите в договора за кредит и
споразумението не са индивидуално уговорени с потребителя/; нарушение на чл. 10а,
ал. 2 от ЗПК /при твърдения, че допълнителните услуги и дължимото по тях
възнаграждение представляват действия, свързани с усвояването и управлението на
кредита/ и нарушение на чл. 19, ал. 5 от ЗПК /при твърдения, че действителният размер
на ГПР надхвърля нормативно установения/.
Първоинстанционният съд е приел, че с подадената по делото уточнителна
молба от 11.02.2022г. ищецът е направил изменение на иска и с определение от
3
01.03.2022г. е допуснал същото по реда на чл. 214, ал. 1 от ГПК – чрез добавяне на
ново основание – за извършени плащания при първоначална липса на основание във
връзка със сключени нищожни договори за потребителски кредит. Исковата молба е
била оставена без движение с дадени указания за отстраняване на противоречия в
обстоятелствената част на същата.
С молба от 04.04.2022г. са изложени конкретни фактически твърдения и доводи,
обосноваващи претенцията за връщане на получени от ответника без основание
парични суми. Тази молба съдържа същите твърдения и възражения, които са били
вече обективирани в молбата, представена в първото съдебно заседание. Изрично са
релевирани възражения за нищожност на договора за кредит, респективно на
конкретни клаузи от него.
Настоящият съдебен състав счита, че в обстоятелствената част на иска по чл. 55,
ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД ищецът е длъжен да посочи единствено какво е дал на
ответника и да заяви, че даденото е без основание /в този смисъл е решение № 29 от
28.03.2012г. на ВКС по гр.д. № 1144/2010г., Четвърто ГО и определение № 60385 от
02.12.2021г. по ч.гр.д. № 4500/2021г. по описа на ВКС, Четвърто ГО/. Когато обаче се
сочи някакво основание или причина за даването, то ищецът следва да изложи
твърдения за факти и правни доводи за това защо смята, че това основание или
причина са нищожни или липсват /в този смисъл е решение № 30 от 14.03.2018г. по
гр.д. № 2230/2017г. по описа на ВКС, Трето ГО/. Няма пречка ищецът, който знае
претенциите на ответника за наличие на някое правно основание да признае в исковата
молба фактите, обосноваващи такава претенция още преди тя да е заявена с отговора
на исковата молба и да посочи, че такова основание е нищожно и изложи още в
исковата молба фактите, които го опорочават или посочи правните си доводи, защо
фактите на които се позовава ответникът не пораждат претендираното основание. В
исковата молба обаче ищецът „не е длъжен да прави реплики на още непредявени
възражения от ответника“ /решение № 29 от 28.03.2012г., постановено по гр.д. №
1144/2010г. по описа на ВКС, Четвърто ГО/. В конкретния случай ищецът е поддържал
първоначално, че цедентът е предоставил на ответното дружество парични суми при
липса на основание – при липса на договорни отношения, т.е. не е сключван договор за
кредит и плащането е поради грешка. В отговора на исковата молба ответното
дружество е заявило твърдения за съществуващи между него и цедента договорни
правоотношения, в изпълнение на които И.С. е заплащал задълженията си. Във връзка
с така изложените от ответника твърдения за съществуването на договорни
правоотношения и предвид представения договор за потребителски кредит ищцовото
дружество е уточнило претенцията си в първото по делото съдебно заседание, т.е.
своевременно в рамките на преклузивния срок по чл. 143, ал. 3 от ГПК от страна на
ищеца са заявени доводи за нищожност на договора, респективно за нищожност на
конкретни клаузи от същия поради нарушаване на императивни изисквания по ЗЗП,
ЗПК и по чл. 26 от ЗЗД.
В случая се касае за осъществяваща защита срещу наведените в отговора на
исковата молба възражения срещу основателността на иска. Съдът е длъжен да
разгледа всички възражения относно действителността на сделката /или на клауза от
договора/, направени в първото по делото съдебно заседание. Не е налице хипотеза на
изменение на предявения иск, доколкото валидното правно задължение, даващо право
на ответника да получи, съответно да задържи полученото, не е част от основанието на
иска, поради което доводите за неговото отричане от страна на ищците - различните
доводи за нищожност, също не са част от основанието на иска.
4
Ето защо, възраженията на ответното дружество за недопустимо изменение на
исковата претенция, за недопустимост на обжалваното решение като постановено по
непредявен иск и за нередовност на исковата молба са неоснователни.
Предявен е иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. По силата на
Договор за потребителски кредит № **********/05.09.2019 г., ответникът по иска
„П.К.Б.“ ЕООД предоставя на трето за спора лице И.Д.С. кредит от 3 000 лв.,
подлежащ на връщане на 24 анюитетни месечни вноски от по 185,19 лв. Уговорен е
годишен процент на разходите 48,02 % и годишен лихвен процент от 41,00 %.
Съобразно съдебно-счетоводната експертиза /а и видно от договора – л. 143 от делото
на СРС/ , след включване на такси за допълнителен пакет услуги „Факс и Флекси“,
всяка погасителна вноска възлиза на 335.19 лв., а ГПР достига размер от 215,60 %.
С договор за вземания на финансови институции от 16.04.2020 г.,
пръвоначалният кредитополучател прехвърля на ищеца „Т.К.“ ООД всички свои
вземания по кредитното правоотношение. С пълномощно от същата дата цедентът
овластява цесионера и нов кредитор-ищеца да уведоми длъжника-ответник за
прехвърлянето и промяната на кредитора. Съобразно чл. 99, ал. 4 вр. ал. 3 ЗЗД,
прехвърлянето има действие спрямо третите лица и спрямо длъжника от деня на
съобщаването му на длъжника от предишните кредитори и цеденти. В случая,
съобщение за цесията е връчено на ответника с известие на телепоща на 18.05.2020 г.
Фактът за цесията достига до знанието на ответника и с връчения препис от исковата
молба, която обективира волеизявление за нотификация на цесионера. Връченият
препис от исковата молба с доказателства, включително преписи от изходящите
уведомления за прехвърлянето от цесионера, обвързват ответника с последиците на
прехвърлянето.
За валидността на цесията е необходимо вземането да е индивидуализирано
/чрез посочване на източника – юридическият факт или правоотношение, от което
произтича прехвърленото вземане и страните по него/, и да бъда определимо, но не е
необходимо то да е ликвидно и изискуемо – т.е. да е безспорно и определено по
основание и размер, или да е настъпил падежът му. Предметът на договора за цесия
трябва да е определен или определяем, за да поради действие договора – в този смисъл
е решение № 32 от 9.09.2010г. на ВКС по т.д. № 438/2009г., II ТО и решение № 196 от
22.11.2018г. по гр.д. № 3871/2017г. по описа на ВКС, Четвърто ГО. В конкретния
случай съдът приема, че в процесния договор за цесия прехвърленото вземане е
индивидуализирано в необходимата за това степен чрез посочване на неговото
фактическо и правно основание, период, в който са извършвани плащанията от цедента
в полза на ответното дружество, задълженото лице по него, а конкретния размер на
вземането е определяем. Не е налице хипотеза на прехвърлено бъдещо вземане, тъй
като прехвърленото вземане с източник неоснователно обогатяване /получено при
начална липса на основание/ е съществувало в патримониума на цедента към датата на
5
сключване на процесния договор. То е възникнало в момента, в който е била направена
престацията в полза на ответното дружество. С оглед изложеното се налага извод, че
процесният договор за цесия е валиден и годен да прехвърли процесното вземане в
полза на цесионера, като неоснователни са възраженията на въззивника в тази връзка.
Неоснователни са и доводите на жалбоподателя, че процесният договор за
цесия е потребителски по смисъла на ЗЗП и подлежи на служебна проверка
обстоятелството дали в него се съдържат неравноправни клаузи. Със същия
физическото лице-кредитополучател не придобива права, а прехвърля вземания,
поради което всички възражения в тази връзка са неоснователни.
Неоснователни са и наведените от въззивника доводи, че предмет на договора
за цесия е непрехвърлимо право, доколкото са касае до имуществено право, чието
възникване е свързано с качеството на цедента, конкретно с качеството му на
потребител по договор за потребителски кредит
и уредените в тази връзка негови права по ЗЗП и ЗПК. В случая нито законът – ЗЗП и
ЗПК, нито договорът за потребителски кредит, съдържат забрана за прехвърляне на
вземане, възникнало в патримониума на цедента в качеството му на потребител.
Естеството на вземането също не води до извод за недопустимо прехвърляне на същото
с процесния договор за цесия.
Писменото потвърждаване от страна на цедента на станалото прехвърляне,
установено в чл. 99, ал. 3, предл. 2-ро от ЗЗД, не е елемент от фактическия състав на
договора за цесия и в този смисъл неговата липса не може да обоснове извод за
недействителност /в този смисъл е решение № 1279 от 12.11.1996г. по гр.д. № 29/1996г.
на ВКС/.
Съгласно решение № 60256 от 07.03.2022г. на ВКС по гр.д. № 3590/2020 г., IV
ГО, относно легитимацията на длъжника да оспори валидността на договора за цесия
по иск относно цедираното вземане, съдът приема, че длъжникът няма интерес да
оспорва валидността на договора за цесия след получаване на уведомлението по чл. 99,
ал. 4 от ЗЗД, а такъв интерес липсва и преди този момент, тъй като изпълнението на
новия кредитор може да бъде отказано само поради липсата на уведомление. Предвид
на това длъжникът не е легитимиран да оспори валидността на договора за цесия по
иск относно цедираното вземане, освен в предвидените от закона случаи, когато
прехвърлянето на вземането е изрично забранено или допустимо при изрично
установени условия, които не са спазени.
Сключеният между страните договор за кредит е потребителски по смисъла на
чл. 9 ЗПК. Не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, а именно: условията
за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителния план да
съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между
6
различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на
погасяването. Не е спазена и следващата т. 12 относно информация за правото на
потребителя при погасяване на главницата по срочен договор за кредит да получи при
поискване и безвъзмездно, във всеки един момент от изпълнението на договора,
извлечение по сметка под формата на погасителен план за извършените и
предстоящите плащания; погасителният план посочва дължимите плащания и
сроковете и условията за извършването на тези плащания; планът съдържа разбивка на
всяка погасителна вноска, показваща погасяването на главницата, лихвата, изчислена
на базата на лихвения процент, и когато е приложимо, допълнителните разходи; когато
лихвеният процент не е фиксиран или когато допълнителните разходи могат да бъдат
променени съгласно договора за кредит, в погасителния план се посочва ясно, че
информацията, съдържаща се в плана, е валидна само до последваща промяна на
лихвения процент или на допълнителните разходи съгласно договора за кредит.
Допуснато е нарушение на чл. 19, ал. 1 ЗПК, според който ГПР по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч.
тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит. В решение на СЕС по дело С-
686/2019 г. се приема, че „общи разходи по кредита за потребителя“ обхваща всички
разходи, които потребителят е длъжен да заплати по договора за кредит и които са
известни на кредитора, включително комисионите, които кредитополучателят е длъжен
да заплати на кредитора. В тази връзка, към процесния договор, освен липсата на
подробен погасителен план, отсъства и напълно изчерпателна информация за вида и
размера на компонентите от всяка една анюитетна вноска. Клаузите на договора не
внасят достатъчно яснота кои точно са компонентите, които формират годишния
процент на разходите, включително доколко касаят и възнаградителната лихва.
Уговорените допълнителни възнаграждения, такси и разноски за услуги по кредита са
предвидени като отделни задължения, вместо да бъдат включени изрично в ГПР.
Такива са таксите за допълнителен пакет услуги „Фаст и Флекси“ за общо 3600 лв. В
резултат, на практика задължението по кредита се увеличава на общо 8044.42 лв., а
месечната вноска се увеличава от 185.19 лв. на 335,19 лв., без това да е отразено в
погасителния план Отделно, при съотношение с усвоения кредит от 3 000 лв., размерът
на възнаградителната лихва, като компонент от ГПР съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК, с
фиксиран размер от 41,00 %, неколкократно превишава размера на нормативния
минимум за законната лихва от 10 %, като очевидно включва и още едно
допълнително, но неуредено изрично, възнаграждение за кредитора. След като тази
лихва, участваща във формирането на ГПР, надвишава размера на нормативния
минимум, това неминуемо рефлектира и върху размера на ГПР, като реално го
завишава от 48,02 % на 215,60 %. Така уговореният размер на ГПР от 48,02 %, но без
7
посочените „скрити възнаграждения“, които биха го оскъпили, води до заобикаляне на
чл. 19, ал. 4 ЗПК, регламентиращ императивното ограничение, че годишният процент
на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България, а именно 10 %, т.е. ГПР да не е по-висок
от 50 %.
Налице е и поставяне на потребителя, като по-слаба страна по
правоотношението, в неизгодна позиция, което противоречи с принципа за добрите
нрави. Предвид изложеното, нищожна е уговорката за фиксирания размер на
договорната възнаградителна лихва от 41,00 %, поради нарушен принцип на
справедливост и добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД. При извършена
преценка за нищожност към момента на договарянето, въззивният съд съпоставя
следните критерии: лихвата е предвидена като възнаградителна за ползване на
предоставения кредит, преди пълното му изплащане, а не като мораторна за
неизпълнение. Размерът значително превишава този на предвидимите към момента на
договарянето обичайни вреди за ищеца от пропуснатите ползи при разсроченото
изплащане. Същевременно уговореният размер несправедливо и прекомерно оскъпява
кредита за потребителя, като икономически по-слабата страна в правоотношението.
Получаването на подобна възнаградителна лихва, вместо да обезщети адекватно
изправната страна, води до нейното неоснователно обогатяване за сметка на
потребителя. Съобразно чл. 143 и чл. 146, ал. 1 ЗЗП, нищожна е като неравноправна
клауза в договор, сключен с потребител, всяка уговорка в негова вреда, която не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, освен ако
клаузата е уговорена индивидуално.
Презумпцията на чл. 146, ал. 4 ЗЗП не е оборена. Не се доказва, потребителят
при договарянето да е разполагал с възможност да изрази становище и повлияе върху
съдържанието на договора и конкретните клаузи. Обсъдените клаузи са нищожни, като
неравноправни поради противоречие със закона, неговото заобикаляне и накърняване
на добрите нрави – чл. 26, ал. 1 ЗЗД, изключване и ограничаване правата на
потребителя – чл. 20, ал. 1 ЗПК, имащи за цел и резултат заобикаляне на закона – чл.
21, ал. 1 ЗПК и с оглед неспазено изискуемо съдържание – чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал.1, т.
10 вр. 19, ал. 1 ЗПК.
Предвид изложеното, в полза на ищеца, като цесионер на кредитополучателя,
възниква правото да претендира възстановяване на нарушеното имуществено
равновесие по реда на чл. 55, ал.1 предл. 1 ЗЗД чрез връщане на платената при начална
липса на правно основание сума от 483.34 лв. за допълнителен пакет услуги „Фаст и
Флекси“.
8
Поради съвпадане изводите на двете инстанции, решението на СРС следва да
се потвърди.
По направените във въззивната инстанция раноски:
На въззиваемия на основание чл. 78, ал. 1 ГПК вр. с чл. 273 ГПК следва да се
бъдат присъдени сторените във въззивното производство разноски в размер на 400 лв.
за адвокатско възнаграждение.
Воден от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20094559/19.06.2023г., постановено по гр. д. №
15372/2021г. на Софийски райнен съд, 164 с-в.
ОСЪЖДА „П.К.Б.“ ЕООД, със седалище: гр. София, бул. „България“ № **** да
заплати на „Т.К.“ ООД, ЕИК ****, със седалище: гр. София, бул. ****, на основание
чл. 273, вр. чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 400 лв., представляваща направените разноски
за въззивна инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9