№ 6620
гр. София, 21.12.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на шести декември през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Татяна Д.а
Членове:Румяна М. Найденова
Гюлсевер Сали
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Гюлсевер Сали Въззивно гражданско дело №
20231100507213 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258-273 ГПК.
С решение №6934 от 03.05.2023 г., постановено по гр. дело
№65006/2022 г. по описа на Софийския районен съд, 126 състав са
отхвърлени предявените от ищеца И. Д. срещу Център за спешна медицинска
помощ – София обективно кумулативно съединени искове с правна
квалификация по чл. 344,ал.1, т. 1 за признаване за незаконно уволнението му
и осъдителен иск по чл. 344,ал.1,т.3, вр. чл. 225 КТ за заплащане на
обезщетение за оставане без работа за срок от шест месеца в размер на 17 982
лв. общо или месечно в размер на 2 982 лв., ведно със законната лихва от
датата на исковата молба до окончателното погасяване на вземането.
Срещу решението е постъпила въззивна жалба от ищеца И. Д. с
оплаквания за неправилност. В жалбата се поддържа, че съдът се е
произнесъл по факти и обстоятелства, извън предмета на предявената искова
молба. Поддържа се, че като основание за незаконосъобразност на
уволнението ищецът в исковата молба е посочил, че същото е извършено от
работодателя по време на болничен отпуск за временна нетрудоспособност в
периода 08.10.2022 г. до 20.10.2022 г., а издадената заповед за уволнение е от
17.10.2022 г. и на това основание уволнението се явява незаконосъобразно.
Заявява, че ищецът не оспорва обстоятелства във връзка с отнемане на
книжката му, но счита, че същият следва да се ползва от закрилата поради
ползване на отпуск по болест. Въззивникът заявява, че представеното по
делото писмено доказателство искане за разрешение за прекратяване на
1
трудовото правоотношение по време на законоустановен отпуск по болест,
изпратено до Инспекцията по труда, както и полученият отговор не касаят
дадено разрешение. Предвид изложеното се иска отмяна на обжалваното
решение като неправилно и постановяване на друго, с което предявените от
ищеца обективно кумулативно съединени искове да бъдат уважени.
Претендира разноски.
В срока по чл. 263 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от
ответника, с който оспорва същата като неоснователна и моли въззивния съд
да я остави без уважение. Работодателят поддържа, че основанието, на което е
прекратено трудовото правоотношение в настоящия случай не попада в нито
една от хипотезите по чл. 333 КТ за закрила на работника. Заявява се, че
постановеното от първоинстанционния съд решение е правилно и
законосъобразно и постановено в съответствие с твърденията и оспорванията
на страните, поради което се иска неговото потвърждаване в цялост. При
условията на евентуалност, при уважаване на иска по чл. 344, т. 3 КТ, моли
въззивния съд да намали размера на претендираното обезщетение, като вземе
предвид, че в размера на месечното възнаграждение от 2 982 лв. са включени
и суми, които не влизат в базата за изчисляване на брутното трудово
възнаграждение. Претендира се юрисконсултско възнаграждение.
Софийският градски съд, като обсъди събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК срещу
подлежащ на обжалване акт от легитимирана страна, поради което е редовна
и допустима.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта му - в обжалваната част,
като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата
оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи
императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за
интереса на някоя от страните - т.1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013
г. по тълк.дело № 1/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС.
При извършена проверка по реда на чл. 269, ал. 1 от ГПК въззивният
съд установи, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Ето защо
съдът дължи произнасяне по същество на спора в рамките на доводите,
заявени с въззивната жалба, съгласно нормата на чл. 269, предл. 2-ро от ГПК.
Районният съд е бил сезиран с обективно кумулативно съединени
искове с правна квалификация по чл. 344,ал.1, т. 1 за признаване за
незаконно уволнението и осъдителен иск по чл. 344,ал.1,т.3, вр. чл. 225 КТ за
заплащане на обезщетение за оставане без работа за срок от шест месеца в
размер на 17 982 лв. общо или месечно в размер на 2 982 лв., ведно със
законната лихва от датата на исковата молба до окончателното погасяване на
2
вземането.
Основният спорен въпрос по настоящото дело е ползвал ли се е
работникът/служителят със закрилата по чл. 333 КТ, докато е бил в
краткосрочен отпуск по болест.
Съгласно чл. 333 КТ, в случаите по чл. 328, ал. 1, точки 2, 3, 5 и 11 и чл.
330, ал. 2, т. 6 КТ, работодателят може да уволни работника/служителя само с
предварително разрешение на инспекцията по труда за всеки отделен случай.
В настоящия случай между страните не е спорно, а и се установява от
приложените по делото писмени доказателства, а именно Заповед №ЗП-
84/17.10.2022 г., че трудовото правоотношение между работника и
работодателя е прекратено на основание чл. 328,ал.1, т. 12 КТ, поради
обективна невъзможност за изпълнение на трудовия договор, поради
временно отнето свидетелство за правоуправление на МПС от органите на
МВР.
Основанието за уволнение по чл. 328, ал. 1, т. 12 КТ е самостоятелно и
не се припокрива с никое друго основание за прекратяване на трудовия
договор по инициатива на работодателя. То може да се използва тогава,
когато с настъпила обективна невъзможност за изпълнение на трудовия
договор от страните, по причина, която е извън специално уредените -
например когато работникът или служителят не получи лицензи или
разрешения, от които се нуждае за да изпълнява работата си, когато бъде
отстранен от работа по силата на наложена процесуална мярка от прокурора
или съда, когато му бъде отнето свидетелството за провоуиравление на МПС,
а то е необходимо за длъжността „шофьор", когато трябва да му се направят
имунизации, несъвместими със здравето му и т.н. /в този см. Решение № 2301
от 24.01.2007 г. по гр. д. № 947/2004 г., III г. о. на ВКС/.
Основанието по чл.328, ал.1, т.12 КТ е общо и широко формулирано.
Обективната невъзможност може да се дължи на различни причини, които
следва да бъдат посочени в заповедта за уволнение. В настоящия случай в
заповедта е посочено конкретното основание, а именно временно отнето
свидетелство за правоуправление на МПС от органите на МВР, което
обстоятелство не е спорно по делото. Обективната невъзможност тук
означава, че при създадената обстановка реалното изпълнение на трудовия
договор е станало невъзможно /Решение № 50219, постановено по гр.дело
№801 по описа за 2022 г., III ГО на ВКС/.
По отношение на спорния въпрос относно приложимостта на закрилата
по чл. 333 КТ настоящата въззивна инстанция намира, че изложените във
въззивната жалба оплаквания са неоснователни. Новелата на чл. 333 КТ
посочва изчерпателно всички хипотези, при които работникът/служителят се
ползва от закрила при уволнение. Следователно закрилата по чл.333 КТ не се
прилага при уволнение по чл.328, ал.1, т.12 КТ. Казаното е валидно и
работникът/служителят не се ползват от тази закрила нито към момента на
предизвестието за прекратяване на трудовото правоотношение, нито към
датата на прекратяване на същото. Поради неоснователност на иска по чл.
344,ал.1,т.1 КТ, неоснователен се явява и подлежи на отхвърляне и
3
осъдителният иск по чл. 344,ал.1, т.3, вр. чл. 225 КТ.
Макар действително по този въпрос да не са изложени мотиви от
първоинстанционния съд, с оглед неоснователността на възраженията,
изложени във въззивната жалба, настоящата въззивна инстанция намира, че
постановеното първоинстанционно решение следва да бъде потвърдено като
правилно.
По разноските:
Независимо, че на основание чл. 83,ал.1,т.1 ГПК ищецът е освободен от
внасяне на държавна такса, същият дължи заплащане на направените от
насрещната страна разноски, съобразно изхода от спора, в това число
юрисконсултско възнаграждение. С оглед изложеното, въззивникът следва да
бъде осъден да заплати на въззиваемия юрисконсултско възнаграждение,
което се определя от съда на основание чл. 78, ал. 3, вр. ал. 8 ГПК, вр. чл. 25
от Наредбата за заплащане на правната помощ в размер на 100 лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №6934 от 03.05.2023 г., постановено по гр.
дело №65006/2022 г. по описа на Софийския районен съд, 126 състав.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3, вр. ал. 8 ГПК И. М. Д., ЕГН
**********, адрес: гр. София, ж.к. **** да заплати на Център за спешна
медицинска помощ – София, БУЛСТАТ ****, адрес: гр. София, бул. ****
сумата от 100 лв. – юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния
касационен съд в едномесечен срок от съобщаването му на страните при
условията на чл. 280 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4