№ 662
гр. София, 31.10.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 11-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично
заседание на девети октомври през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Бистра Николова
Членове:Тодор Тодоров
Милен Василев
при участието на секретаря Десислава Ик. Давидова
като разгледа докладваното от Милен Василев Въззивно търговско дело №
20231001000659 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от 29.05.2023 г. на ответника „Г.И.Д – 7“ ЕООД срещу
решението от 13.04.2023 г. по гр. д. № 9341/2021 г. на Софийския градски съд, І-1 състав, в
частта, с която ответникът е осъден да заплати на ищеца „Уникредит Лизинг“ ЕАД на осн.
чл. 236, ал. 2 ЗЗД във вр. с чл. 347, ал. 2 ТЗ сумата 84 000 лв., представляваща обезщетение
за лишаване от право на ползване за периода м. 11.2015 – 12.10.2020 г., ведно със законната
лихва от 13.10.2020 г. до окончателното изплащане, както и сумата 3 710 лв. – съдебни
разноски.
В жалбата се твърди, че съдът не е взел предвид обстоятелството, че всички дължими
лизингови вноски по процесния договор за финансов лизинг са платени още през 2014 г.,
като в нарушение на чл. 8 от договора ищецът не прехвърлил собствеността върху двете
лизингови МПС върху ответника. Неправилно било прието и, че нотариалните покани от
27.10.2018 г. и 14.09.2020 г. били редовно връчени на ответника по реда на чл. 50 ГПК, като
не било отчетено, че не били лично връчени на управителя на дружеството, а на лицето И.
С., който не бил легитимиран да получава книжа. Сочи се, че размерът на присъденото
обезщетение по чл. 236, ал. 2 ЗЗД бил неправилно и немотивирано определен. Не било
посочено защо се кредитира заключението на приетата съдебна експертиза, според което
пазарния наем за всеки автомобил бил в размер на 700 лв. поотделно, но експертизата не
отчела, че автомобилите били произведени през 2009 г. и наемът за стари автомобили бил
1
по-нисък. Експертизата била изготвена само въз основа на справки в Интернет за рента кар
услугите, които били за нови автомобили, като била своевременно оспорена от ответника.
Предвид изложеното жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалваното
решение и да отхвърли предявения иск, както и да му присъди направените разноски по
делото.
Въззиваемият „Уникредит Лизинг“ ЕАД – ищец по исковете – чрез процесуалния си
представител оспорва жалбата и моли съда да я остави без уважение, а обжалваното с нея
решение – в сила, като правилно и законосъобразно. Претендира разноски.
Софийският апелативен съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое
убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци
на атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемия, намира за установено следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима. Разгледана по същество
е неоснователна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно,
като въззивният състав споделя мотивите на обжалваното решение, поради което и на осн.
чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СГС. Във връзка с доводите по жалбата следва да се
добави и следното:
Предмет на въззивното производство е единствено уваженият с обжалваното решение
осъдителен иск по чл. 236, ал. 2 ЗЗД за процесния период. В останалата част /по отношение
на отхвърлените искове по чл. 345, ал. 1 ТЗ и по чл. 57, ал. 2 ЗЗД/ първоинстанционното
решение е влязло в сила, като необжалвано от ищеца.
1. Не е спорно, а това се установява и от събраните по делото доказателства, че: 1) по
силата на договор за финансов лизинг № 97681/20.03.2013 г. ищецът е придобил и
предоставил за ползване на ответника два автомобила марка „Фолксваген Кади“ за срок до
2.09.2014 г., а последният се е задължил да заплаща лизингова цена в общ размер на
13 119,75 евро на лизингови вноски съгласно погасителен план; 2) в договора е уговорено
/чл. 8/ право на лизингополучателя да придобие лизинговите обекти след изтичане на срока
на договора и пълното изплащане на лизинговите вноски; 3) уговорено е и, че при изтичане
на срока на договора, както и при разваляне и прекратяване, лизингополучателят следва да
върне лизинговия обект в 3-дневен срок /чл. 20/; 4) с нотариални покана от 8.10.2018 г. и
14.09.2020 г. ищецът е поканил ответника да върни лизинговите МПС поради прекратяване
на договора поради изтичане на срока му, като поканите са връчени съответно на 27.10.2018
г. и 28.09.2020 г. на И. И. С. – съпруг на управителя на ответното дружество Г. М. С.. При
тези факти спорен е въпросът за дължимостта и размера на претендираното обезщетение по
чл. 236, ал. 2 ЗЗД за ползване на автомобилите за периода след прекратяване на договора
поради изтичане на срока му.
2
2. Съобразно чл. 347, ал. 2 ТЗ за договора за лизинг се прилагат съответно правилата на
договора за наем с изключение на чл. 229, ал. 3, чл. 231, ал. 1 и 2, чл. 233, ал. 1, чл. 235, чл.
236, ал. 1, чл. 237, чл. 238 и чл. 239 от ЗЗД. Не е част от тези изключения разпоредбата на чл.
236, ал. 2 ЗЗД, според която ако наемателят продължи ползването въпреки
противопоставянето на наемодателя, той дължи обезщетение и трябва да изпълнява всички
задължения, произтичащи от прекратения наемен договор.
Доколкото при договора за лизинг е изключено приложението на разпоредбата на чл. 236,
ал. 1 ЗЗД, т.е. мълчаливото продължаване на срока на договора, то и предвиденото в ал. 2
обезщетение е дължимо, независимо от наличието или липсата на противопоставяне на
лизингодателя. По тази причина е ирелевантно дали ищецът е поканил ответника да върне
лизинговите МПС, а от там – без значение се явява дали процесните нотариални покани са
връчени на надлежно лице с право да получава такива от името на ответника. Договорът за
лизинг е прекратен с изтичане на срока му, без значение от наличието на изявление на
лизингодателя.
3. Ирелевантно към дължимостта на обезщетението по чл. 236, ал. 2 ЗЗД е и това, че
собствеността на двете МПС не е била прехвърлена от ищеца на ответника след изтичане на
срока на договора. Евентуалното неизпълнение на това задължение води до други правни
последици – до договорна отговорност на лизингодателя, както и до възможност на
лизингополучателя да предяви иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД. Друг е въпросът, че придобИ.ето на
собствеността е възможна, но не задължителна последица на договора, като право на
лизингополучателя е да упражни същата. В случая не се установява, че ответникът е изявил
желание за това, нито че ищецът е отказал да прехвърли собствеността.
4. Що се отнася до размера на обезщетението по чл. 236, ал. 2 ЗЗД, то съгласно трайната
съдебна практика минималният размер на същото се съизмерява с уговорената наемна цена,
освен ако ищецът докаже, че средната пазарна наемна цена за същия период е надвишавала
уговорения наем /вж. напр. решение № 215/20.09.2013 г. по т. д. № 967/2011 г., ВКС, ІІ т.о. и
др./, т.е. в интерес на ищеца /а не на ответника/ е да доказва, че средната пазарна наемна
цена е била по-висока от уговорената в договора между страните. В случая в обжалваното
решение обезщетение е присъдено на база минималния размер – според уговорените
лизингови вноски по договора. По тази причина е без значение какъв е средният пазарен
наем на автомобилите за процесния период, тъй като обезщетението не може да бъде по-
малко от уговорените вноски по договора. Същевременно, липсва жалба на ищеца срещу
така присъдения размер. При това положение искът е основателен до пълния предявен
размер.
Поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния
съд по отношение на предявените искове въззивната жалба следва да бъде оставена без
уважение като неоснователна, а обжалваното с нея решение – потвърдено.
При този изход на спора и на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК следва да се присъдят своевременно
поисканите от ответника разноски за въззивното производство. Същият е доказал разноски в
3
размер на 8 760 лв. за – за заплатеното адвокатско възнаграждение с ДДС за въззивната
инстанция по представената фактура № 1535/4.08.2023 г. и преводно нареждане от 7.08.2023
г. Ищецът е направил възражение за прекомерност на тези разноски, което е неоснователно.
Изчислено според материалния интерес по делото /84 000 лв./ минималното възнаграждение
по чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения
възлиза на 7 370 лв. без ДДС или 8 844 лв. с ДДС, което е по-малко от претендираните
разноски от ищеца в размер на 8 760 лв. Ето защо същите следва да се присъдят в пълния
размер.
Така мотивиран Софийският апелативен съд,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 13.04.2023 г. по гр. д. № 9341/2021 г. на Софийския
градски съд, І-1 състав, в обжалваната част.
ОСЪЖДА „Г.И.Д – 7“ ЕООД с ЕИК – *********, със седалище и адрес на управление –
гр. София, ул. „Спас Гинев“ № 1, да заплати на „Уникредит Лизинг“ ЕАД с ЕИК –
*********, със седалище и адрес на управление – гр. София, ул. „Гюешево“ № 14, ет. 3, на
осн. чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата 8 760 лв. – разноски за исковото производство пред САС.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл.
280 ГПК в 1-месечен срок от връчването му на страните.
Преписи от решението да се изпратят на пълномощниците на ищеца и ответника само
чрез профилите им в ЕПЕП и ССЕВ на осн. чл. 50, ал. 5 и чл. 51, ал. 3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4