Р Е Ш Е Н И Е

 

 

Номер                                                Година 29.06.2018                              Град ...  

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

Старозагорски районен съд                                                    Петнадесети  граждански състав

На девети май                                                                       Година две хиляди и осемнадесета

В публичното заседание в следния състав

                                                                                                             Председател: Олга Златева

                                                                                             

Секретар Емилия Димитрова

Прокурор

като разгледа докладваното от съдия Олга Златева

гражданско дело номер 4058 по описа за 2017 година.

 

Предявени са искове от ГДИН - град София против М.Г.Х. *** и П.И.С. *** – главен -  по чл. 26 ал. 1, пр. 3 от ЗЗД и евентуален - по чл. 135 от ЗЗД.

Ищецът твърди, че на адреса му - гр. София, бул. „Ген. Н. Столетов" № 21, постъпило съобщение от 27.06.2017г., за прехвърляне на парично вземане от ответника М.Х., изпратено от ответницата П.С.. Към съобщението били приложени договор за цесия от 27.06.2017г. и опис на документи. Съгласно представения договор, Х. прехвърлял свое парично вземане от ищеца, в размер на 150 лева, ведно със законната лихва, считано от 04.03.2014г. за сумата от 1 лев на ответницата С.. Излагат се обстоятелства и съображения, за изключителна нееквивалентност на насрещните престации, за увреждане интересите на ищеца – кредитор на ответника Х., за знание на увреждащия характер на сделката у втория ответник – С..

Моли се съдът да постанови решение, с което да прогласи нищожност на сключения във вреда на Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията" гр. София, договор за цесия oт 27.06.2017г., между М.Г.Х. и П.И.С., поради накърняване на добрите нрави, под форма на недопустима липса на еквивалентност на насрещните престации.

Евентуално - моли се съдът да постанови решение, с което да обяви за относително недействителен сключения във вреда на Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията" гр. София договор за цесия от 27.06.2017г. между М.Г.Х. и П.И.С..

Постъпили са отговори от ответника М.Х.. Сочи се, че искът по чл. 26 ал. 1, пр. 3 от ЗЗД е недопустим, тъй като не е внесена държавна такса, не били приложени описаните в исковата молба писмени доказателства, че, с оглед твърденията, правното основание на иска следвало да е чл. 135 от ЗЗД. Искът бил неоснователен, тъй като накърняването на добрите нрави в договор за цесия можело да засяга страните по договора, но не и лице, което не е страна по него. Договорът за цесия можел да бъде и безвъзмезден, а цената, вписана в него, била предмет на договаряне само между страните по него. В процесния договор липсвали насрещни претенции, чиято нееквивалентност ищецът сочел в исковата молба като обстоятелство, накърняващо добрите нрави. Предвид изложеното и факта, че ищецът не е страна по договора за цесия от 27.06.2017г. се счита, че въпросният договор за цесия не нарушава добрите нрави по отношение на ГДИН и ищецът няма основание да иска от съда прогласяването му за нищожен, а липсата на еквивалентност във въпросния договор за цесия между цената, на която ответникът Х. прехвърлял на ответницата С. вземането си от ГДИН и цената на самото вземане на ответника от ГДИН било договорка, с която в специален договор, като договора за цесия, по никакъв начин не били нарушени добрите нрави по отношение на ищеца, нито към обществото - като цяло. Моли се съдът да отхвърли като недопустима или да остави без уважение исковата молба.

По отношение на евентуалния иск по чл. 135 от ЗЗД, същият се счита за неоснователен, тъй като се твърдяло като безспорно осъждането на ответника да заплати на ищеца суми в размер на 200 лева хххКъм исковата молба били приложени копия от изпълнителни листи по посочените дела, от които било видно, че задължението е към Министерство на правосъдието на Р България, а не към ГД”ИН”, от което следвало, че по тези изпълнителни листи ищецът не бил кредитор, а ответникът Х. – длъжник. За уважаването на Павлов иск били нужни три кумулативни предпоставки – да има действителен кредитор /а не привиден такъв/, да има увреждане на последния, както и третото лице да е знаело за увреждащия характер на сделката спрямо кредитора. В тежест на ищеца било да проведе главното доказване за наличие на знание за увреждащия характер на сделката спрямо кредитора от втория ответник П.С., като за това бъдат представени доказателства, а такива липсвали по настоящото дело. Липсата на една от кумулативните предпоставки водела до неоснователност на предявения иск. Моли съдът да отхвърли предявения иск като недоказан, поради липса на една от трите кумулативни предпоставки – знание от третото лице по сделката.

Постъпили са отговори и от ответника П.С.. Главният иск по чл. 26 ал. 1, пр. 3 от ЗЗД се счита за недопустим, поради липсата на правен интерес на ищеца да се намесва в отношенията между страните, които единствено могат да определят цената по прехвърленото парично вземане. Ноторно известно било от съдебната практика, че длъжникът не е страна по договора за цесия, като надлежните страни по нея били цедентът и цесионерът. Така в решение №86 от 27.06.2014 год. по гражданско дело № 577/2013 год. на Районен съд Сливница, съдът визирал: „Относно възражението, че не е ясно дали е платена договорената цена по договорите за цесия на цедента, предвид заличаването на тези данни в представените копия съдът намира, че уговарянето и плащането на цената е ирелевантно по настоящото дело, доколкото е допустимо цесията да е безвъзмездна, а уговорената цена и плащането й е без значение в отношенията между цесионер и длъжник, като същата би била от значение единствено за отговорността на цедента към цесионера по чл. 100 ал. 1 от ЗЗД". В аналогичен такъв казус с предмет прехвърляне на парично вземане от 608 834,64 лева за сумата от 1 лев. Върховният касационен съд I т.о. в определение № 790 от 18.11.2013 год. по ч.т.д. №2946/2013 год., по отношение договора за цесия визирал: „В същата хипотеза на договор с различен от придобиването на вещно право предмет, стойността на договорът се предопределя от оценката на обекта на разпореждане, дадена от самите страни и материализирана в договорната цена. В съответствие с това утвърдено в практиката тълкуване, цесията не предпоставяла специфики, освен отчитане правното основание на сключването й, което би могло да бъде различно-продажба, замяна, дарение и др. Когато основанието на цесията предпоставяло възмездност, при уговорена между страните цена на прехвърлянето на вземането, цената на иска се определяла от договорената цена на прехвърлянето. Когато основанието на цесията предпоставяло безвъзмездност, стойността на сделката се предопределяла от единствената оценима престация-размерът на прехвърлимото вземане, макар действителната му стойност за придобиващия цесионер да би могла да е различна/но неизвестна/, но и да съвпада със стойността на предмета на сделката." Цесията допускала и безвъзмездност на сделката, тоест цената не можела да се взема предвид като критерий, въз основа на който да се иска прогласяване на нищожност на сключения договор, освен ако самите страни не поискат това, при предвидените в закона обстоятелства/измама, крайна нужда и други/ по отношение на безвъзмездността на цесията. Длъжникът не можел да иска прогласяването на договора за нищожен, във връзка с обстоятелства, които касаят самите страни. Цитира се съдебна практика. Счита се, че след като цената по договора за продажба на парично вземане зависи изцяло от волята на страните и същият по своето правно естество допуска и безвъзмездност, както и това, че длъжникът не е страна по договора за цесия, производството срещу ответницата следва да бъде прекратено, поради липсата на правен интерес на ГД"ИН'"- гр.София. В договора било посочено правното основание за сключването му/продажба на парично вземане/, като всички останали облигационни отношения касаели само страните по него. Ответницата се явявала добросъвестен купувач на вземането по законов сключен договор, като противното би означавало несправедливо тя да бъде лишена мирно да се ползва от своите притежания/чл.6 т.1 от ЕКЗПЧОС, във връзка с Протокол 1 член 1 към нея/. Моли се съдът да прекрати производството по този иск, поради липса на правен интерес на ищеца.

По отношение на евентуалния иск по чл. 135 от ЗЗД се прави възражение за изтекла погасителна давност за вземането на ищеца в размер на 200 лв. - разноски по гр. д. №1720/2007 на СтРС и за вземането в размер на 50 лв. -разноски по гр. д. №769/2008 на СтРС. Оспорва се вземането на ищеца спрямо другия ответник – по основание и размер. Правоотношенията, от които произтичало вземането на ищеца спрямо първият ответник, за ответницата били неизвестни. Вземането на другия ответник от ищеца било за неимуществени вреди, несеквестируемо, и като такова не представлявало изпълнимо притезание за ищеца. За уважаване на иска следвало да се докаже наличие на знание у ответницата за „увреждане", което ищецът смятал, че се извършва спрямо него. Наличието на знание нямало как да е налице, тъй като ответницата била в контакт с другия ответник- Х., освен в деня на сключване на договора за цесия, само в деня на заседанието по гр. д. № 1783/2016г. по описа на СтРС - 04.10.2016 г., който контакт бил много затруднен, защото първият ответник бил на специален режим на изтърпяване на наказанието си - „доживотен затвор". Ответницата не била представител на другия ответник по нито едно от производствата, описани в исковата молба, по съответните негови производства срещу ГД"ИН", за да има представа за развитието на тези производства, тоест съответните негови задължения, изразени в присъдени разноски на ГД"ИН". Имала сключен договор за продажба на парично вземане и считала, че е добросъвестен купувач на вземането. Моли съдът да отхвърли иска. Претендира разноски.

В съдебно заседание ищецът чрез пълномощника си моли да се уважи предявеният главен иск. В случай, че бъде отхвърлен – да се уважи евентуалният. Претендира разноски. Представя писмена защита.

Първият ответник – Х., пледира, че ищецът няма правен интерес от главния иск, а по отношение на евентуалния, че не е доказано, наличието на знание от втория ответник за негови задължения към ищеца.

Вторият ответник – С., лично и чрез адвоката си моли да се отхвърлят предявените искове и да се присъди на адвоката възнаграждение по чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата. Представя писмена защита.

Съдът, като взе предвид събраните по делото доказателства, както и доводите на страните, намери за установено следното:

           Предявеният главен иск по 26 ал. 1, пр. 3 от ЗЗД е допустим. Налице е правен интерес на ищеца от този установителен иск, въпреки, че не е страна по сделката, тъй като негови права и признати от закона интереси са засегнати от действието на договора. Налице е правен интерес от установителен иск, когато според твърденията в исковата молба решението способства за признаване или удовлетворяване на субективно материално право на ищеца, засегнато от посоченото действие. Установителният иск съществува като правна възможност за всеки, който има интерес от него, а правен интерес могат да имат не само субектите на спорното правоотношение, но и трети лица, чужди на правоотношението, чиито права се засягат от съществуването или несъществуването на спорното право, т.е. от установителен иск могат да се ползват и лица, които не са субекти на правоотношението, предмет на иска. Предмет на иска по чл. 26 ал. 1, пр. 3 от ЗЗД в случая е валидността на договора, от който се ползват ответниците, поради което ищец може да бъде всеки, който има защитим правен интерес от установяването на нищожността на договора за цесия. В случая ищецът обосновава своя правен интерес от предявяването на иска за нищожност на договора, сключен между ответниците на 27.06.2017г. с получаването на възможност да реализира свои вземания за разноски спрямо първия ответник, възникнали преди договора за цесия /решенията, с които са присъдени разноските – по гр. д. № 1720/2007г., № 769/2008г. – двете на СтРС, адм. д. № 3945/2014г. на Административен съд София – град, № 77/2014г. и № 275/16 – двете на Административен съд ..., са посочени в исковата молба и са приложени по делото, ведно с издадени въз основа на тях изпълнителни листове/, което е конкретен, защитим правен интерес.

Не е спорно по делото, а и от приетото писмено доказателство се установява, че на 27.06.2017г. между двамата ответници е сключен договор за цесия, с който първият ответник – Х. - цедент, прехвърля възмездно на втория ответник – С. – цесионер, вземането си от ищеца в размер на 150 лв., ведно със законната лихва, считано от 04.03.2014г., ведно с принадлежностите му, придобито на основание: Ххх16г. по хххАС.

Продажната цена на вземането е 1 лв.

Съгласно чл. 26 ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, договорите, които накърняват добрите нрави,  са нищожни. В настоящия случай, се иска процесният договор за цесия - от 27.06.2017г., да бъде прогласен за нищожен, поради накърняване на добрите нрави - под форма на недопустима липса на еквивалентност на насрещните престации.

Добрите нрави са неписани общовалидни морални норми, които съществуват като общи принципи или произтичат от тях и са критерии за оценка на сделките. В практиката на ВКС е прието, че нееквивалентността на престациите е нарушение на добрите нрави, водещо до нищожност на сделката по смисъла на чл. 26 ал. 1, пр. 3 от ЗЗД. Съгласно постоянната практика на ВКС, обективирана в редица решения на ВКС, както и в ТР № 1 от 15.06.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСТК на ВКС, противоречие с добрите нрави е налице, когато сделката противоречи на общо установените нравствено етични правила на морала, когато се нарушава правен принцип, който макар и да не е изрично формулиран законодателно, спазването му е проведено чрез създаване на други разпоредби, част от действащото право. Понятието „добри нрави“ предполага известна еквивалентност на насрещните престации и при тяхното явно несъответствие се прави извод за нарушение, водещо до нищожност на сделката.

В решение № 1444 от 4.11.1999 г. по гр. д. № 753/1999 г. на Пето Г. О. на ВКС е посочена нееквивалентността на престациите като конкретен пример за нарушение на добрите нрави, водещо до нищожност на сделката по смисъла на чл. 26 ал. 1 от ЗЗД, като не са посочени критерии, по които съдът преценява кога престациите са нееквивалентни до степен, предизвикваща нищожност на сделката.

В решение №24 от 09.02.2016г. на ВКС по гр.д.№2419/2015г., III г. о., ГК, след анализ на практиката на ВКС, е даден отговор на въпроса кога нееквивалентността на престациите води до нищожност на договор за продажба поради противоречие с добрите нрави, като е прието, че само наличието на нееквивалентност на насрещните престации не е достатъчно, за да се стигне до извода, че сделката е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Приема се, че: „Известна обективна нееквивалентност е допустима, тъй като свободата на договаряне предполага преценката за равностойността на престациите да се извършва от страните с оглед техния интерес. Следващата степен на нееквивалентност на престациите може да представлява сделка, сключена при явно неизгодни условия и ако страната е в състояние на крайна нужда, порокът би бил унищожаемост по чл. 33 от ЗЗД. При най-високата степен на нееквивалентност на престациите съществува такова съотношение, че едната от тях е незначителна и практически нулева. Тогава, ако сделката не е симулативна като прикриваща дарение, тя е нищожна поради противоречие с добрите нрави.“. С други думи, за да е налице нищожност на поддържаното основание - значителна и явна нееквивалентност на насрещните престации, която води до нищожност поради противоречие с добрите нрави, неравностойността би следвало да е такава, че практически да е сведена до липса на престация. За да е налице накърняване на добрите нрави, поради нееквивалентност на престациите, в съдебната практика е възприета изключително голямата разлика в престациите - в решение № 615 от 15.10.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1208/2009 г. на III Г. О. на ВКС например е прието, че нищожност има поради дванадесет пъти по-ниската цена от пазарната, а в решение 119 от 22.03.2011 г. по гр. д. № 485 по описа за 2010 г. на I Г. О. на ВКС-при двадесет и осем пъти по-ниска цена. Във второто решение е подчертана необходимостта от значителна липса на еквивалентност в насрещните престации. По абстрактен и принципен начин е формулиран критерият за преценка на значителната нееквивалентност в постановеното по реда на чл. 290 от ГПК решение № 452 от 25.06.2010 г. по гр. д. № 4277 по описа за 2008 г. на I Г. О. на ВКС. Според това решение съгласно чл. 9 от ЗЗД страните имат свобода на договарянето, която се рамкира от приложимите към правоотношението законови разпоредби и от добрите нрави. Законодателят допуска, че цената на недвижимия имот може да бъде по-ниска от данъчната оценка. В същото време понятието добри нрави предполага известна еквивалентност на насрещните престации и при тяхното явно несъответствие се прави извод за нарушение, водещо до нищожност на сделката. ВКС счита, че тази неравностойност би следвало да е такава, че практически да е сведена до липса на престация. Следователно значителна и явна нееквивалентност на насрещните престации, която води до нищожност поради противоречие с добрите нрави, е налице, когато насрещната престация е практически нулева.

В обобщение, с Решението е прието, че известна обективна нееквивалентност е допустима, тъй като свободата на договаряне предполага преценката за равностойността на престациите да се извършва от страните, с оглед техния интерес. При най-високата степен на нееквивалентност на престациите съществува такова съотношение, че едната от тях е незначителна и практически нулева. Тогава, ако сделката не е симулативна като прикриваща дарение, тя е нищожна поради противоречие с добрите нрави.

Следователно, за да е налице нищожност на поддържаното основание - значителна и явна нееквивалентност на насрещните престации, която води до нищожност поради противоречие с добрите нрави, неравностойността би следвало да е такава, че практически да е сведена до липса на престация.

В процесния договор за цесия, съотношението на престациите на страните – 150 лв., ведно със законната лихва, считано от 04.03.2014г. - към 1 лев, е такова, че едната от престациите е толкова незначителна, че е почти нулева. Не е от значение, че договорът за цесия може да е и безвъзмезден, тъй като процесният договор е възмезден, съответно всяка от страните по него се е задължила срещу насрещна престация.

Предвид изложеното, съдът намира, че главният иск по чл. 26 ал. 1, пр. 3 от ЗЗД е основателен и като такъв, следва да бъде уважен. Предвид уважаването на главния иск, не следва да се разглежда предявеният при евентуалност иск по чл. 135 от ЗЗД, съответно да се обсъждат приетите във връзка с него доказателства и приложени дела.

С оглед изхода на спора, в тежест на ответниците следва да се възложат направените от ищеца разноски – за държавна такса, в размер на 50 лв. и юрисконсултско възнаграждение, на основание чл. 78 ал. 8 от ГПК, вр. с чл. 37 от ЗПП, вр. с чл. 25 ал. 1 от НБПП, в минималния размер от 100 лв., предвид материалния интерес по делото.

 

Воден от горното, съдът

 

Р   Е   Ш   И  :

 

ПРОГЛАСЯВА за нищожен, поради накърняване на добрите нрави, договор за цесия от 27.06.2017г., с който М.Г.Х., ЕГН **********, с адрес ***, е прехвърлил възмездно на П.И.С., ЕГН **********,***, вземането си от Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” - гр. София, в размер на 150 лева, ведно със законната лихва, считано от 04.03.2014г. и с принадлежностите му, придобито на основание Хххх6г. по хххАС, срещу цена от 1 лев.

ОСЪЖДА М.Г.Х., ЕГН **********, с адрес ***, и П.И.С., ЕГН **********,***, да заплатят на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” - гр. София, сумата от 150 лева, направени по делото разноски. 

 

Решението може да се обжалва страните в двуседмичен срок от връчването му пред Старозагорския окръжен съд.

                                                                        

   

                                                                               Районен съдия: