Решение по дело №2253/2020 на Апелативен съд - София

Номер на акта: 151
Дата: 23 февруари 2021 г.
Съдия: Нели Петрова Куцкова
Дело: 20201000502253
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 13 юли 2020 г.

Съдържание на акта Свали акта

РЕШЕНИЕ
№ 151
гр. София , 23.02.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 4-ТИ ГРАЖДАНСКИ в публично
заседание на първи февруари, през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Нели Куцкова
Членове:Яна Вълдобрева

Мария Яначкова
като разгледа докладваното от Нели Куцкова Въззивно гражданско дело №
20201000502253 по описа за 2020 година
Производството е образувано по въззивната жалба на ответника ЗД „БУЛ ИНС“
АД, подадена срещу решението на Окръжен съд Монтана, Гражданско отделение,
постановено на 20.01.2020 г. по гр. дело № 118/2019 г., с което застрахователното
дружество е осъдено да заплати на ищците обезщетения за неимуществени вреди,
претърпени от смъртта на Д.Д. Д., загинал при ПТП.
Във въззивната жалба се излагат съображения, че обжалваното решение е
необосновано и незаконосъобразно. На първо място се твърди, че необосновано съдът е
приел, че са налице основания за прилагане на ТР № 1/2018 г. на ВКС – ОСНГНК, тъй
като по делото не е установено съществуването на емоционална връзка, надхвърляща
нормално присъщите за родствената връзка внук – дядо и баба. На второ място се
поддържа, че определеният размер на обезщетенията е несправедливо завишен с оглед
на събраните доказателства за претърпени от ищците нематериални вреди, както и че
съдът не е обсъдил възражението на ответника за прилагане на §96, ал.1 от ПЗР на ЗИД
на КЗ. На трето място жалбоподателят излага доводи, че съдът не се е съобразил със
заключението на приетата по делото експертиза относно отражението на липса на
поставен предпазен колан и настъпилите увреждания, довели до смъртта на Д. Д.,
поради което необосновано не е уважил възражението за съпричиняване.
Иска се отмяна на решението и отхвърляне на исковете изцяло, а при условията
на евентуалност – намаляване на размера на обезщетенията.
1
Въззиваемите ищци Б. Р. М., Д. Д. М. и конституираните в
първоинстанционното производство наследници на първоначалния ищец Д. С. Г., а
именно – В. Д. С., Д. Д. Д., А. Д. А. и Л.Д. С.А, оспорват жалбата. Както в подадения
срещу нея отговор, така и в съдебно заседание пред въззивния съд излагат
съображения, че оплакванията на ЗД „Бул инс“ АД са неоснователни с оглед на
установените по делото неимуществени вреди, претърпени от смъртта на починалия Д.
Д..
Иска се потвърждаване на решението и присъждане на адвокатско
възнаграждение за осъщественото при условията на чл.38 от ЗА процесуално
представителство пред апелативния съд.

Софийският апелативен съд, след като обсъди събраните по делото
доказателства и като взе предвид оплакванията на жалбоподателя и становището на
въззиваемите ищци, намира следното:
Производството пред окръжен съд Монтана е образувано по исковете на Д. С.
Г., Б. Р. М. и Д. Д. М. за заплащане на обезщетения за претърпени от ищците
неимуществени вреди в резултат от внезапната смърт на техния внук Д.Д. Д., като към
първоначално образуваното дело по исковата молба на Д. Г. под № 118/2019 г. е
присъединено образуваното по исковете на останалите двама ищци гр. дело №
119/2019 г.
Установено е по делото, че на 21.08.2015 г. Д.Д. Д., роден през 1993 г.,
пътувайки на предна дясна седалка на лек автомобил „Фолксваген“ с рег. № ***, е
претърпял пътно-транспортно произшествие, при което е получил тежки травматични
увреждания, довели до незабавната му смърт.
По делото не се спори, че автомобилът „Фолксваген“ е бил редовно застрахован
за риска „гражданска отговорност“ в ЗД „Бул инс“ АД.
Виновното противоправно поведение на водача на автомобила – Ц. М. е
установено с влязла в сила присъда, постановена от Окръжен съд Монтана по НОХД
№ 35/2016 г.
От представените удостоверения за родствени връзки е видно, че ищецът Д. С. е
дядо на загиналия Д. – син на дъщеря му Д.Д., а Б.М. и Д.М. са съответно баба и дядо
на Д. Д. – родители на баща му Д. Д..

2
За изясняване на механизма на ПТП и конкретно за установяване на принос на
пострадалия с оглед направеното от ответника възражение за съпричиняване поради
липса на поставен предпазен колан, окръжният съд е допуснал и приел комбинирана
съдебно-автотехническа и медицинска експертиза. От заключението на вещите лица д-
р И. Д. и инж. Е. К. се установява следното:
Лекият автомобил, в който е пътувал Д. Д., управляван от Ц. М., поради
несъобразена и превишена скорост /107 км/ч./, е излязъл от пътното платно, след което
на няколко пъти се е ударил в крайпътни дървета. При настъпилите удари /най-малко
два/, Д. първо е получил удар в дясната част на главата и на гръдния кош, след което е
последвал силен удар в лявата странична част на главата. Както водачът на
автомобила, така и Д. Д. са пътували без поставени обезопасителни колани. Тялото на
Д. в резултат на първия удар се е придвижило напред и надясно, а при втория удар –
напред и наляво. Непосредствената причина за смъртта на Д. е разкъсване на мозъка в
резултат от тежката черепно-мозъчна травма.
В резултат от ударите в крайпътните дървета автомобилът е бил увреден до
степен „тотална щета“ – предната му част е разбита, арматурното табло е изкъртено,
задната дясна част е хлътнала навътре, таванът е нагънат.
За установяване на един от основните спорни въпроси – дали липсата на
предпазен колан е допринесла за смъртта на внука на ищците, окръжният съд е
допуснал допълнителни въпроси към вещите лица, на които експертите са отговорили
в съдебно заседание на 10.12.2019 г.
Инж. К. е описал, че при движението си автомобилът първо се е ударил с
предната си дясна част в крайпътен знак и оттам е нанесен и ударът в лицето на
пътника. След това автомобилът се е завъртял и се е блъснал в областта на дясната
задна врата, от което е последвал удар за пътника напред и наляво в областта на
таблото и волана. Според това вещо лице, при поставен предпазен колан лицето,
возещо се на предна дясна седалка, е имало шанс да оцелее като пак би получило
травми, но без тежката черепно-мозъчна такава.
Д-р И. е обяснил, че по принцип коланът смекчава тежестта на уврежданията
при челен удар, но е малко ефективен при странични удари, а силният удър е бил
страничен – в областта на задната дясна врата. Експертът допуска, че ако е бил с
поставен предпазен колан, Д. най-вероятно не би се ударил в таблото отпред, но при
страничен удар коланът почти не пази и е възможно и с поставен колан да си удари
главата в таблото. При страничен удар тялото обикновено се изхлузва настрани и
ефективността на защитните качества на колана намалява.
3
И двамата експерти са единодушни, че главният удар, от който е починал
пострадалият, е настъпил, когато автомобилът се е ударил във второто дърво
странично – в областта на задната дясна врата. Единодушни са също, че не може да се
твърди със 100 % сигурност, че ако е бил с поставен колан, Д. е щял да оцелее.

За установяване на страданията, които ищците са претърпели в резултат от
смъртта на техния внук, градският съд е допуснал до разпит четирима свидетели.
Свидетелите Р. И. и А. Л. са разказали, че са били приятели с починалия Д.. Той
бил много близък с дядо си Д.. Понеже живеели наблизо, Д. редовно посещавал дядо
си, който живеел сам. Помагал му за лозето, цепел дърва. Двамата много се обичали и
уважавали, дядото разчитал само на помощта на внука си Д.. Д. имал и други внуци, но
те не живеели в селото. След катастрофата Д. бил шокиран, след погребението му
станало лошо и постъпил в болница. След смъртта на внука си Д. се затворил, отказвал
да контактува с други хора. Първоначално говорел със двамата приятели на Д.,
спомняли си заедно за него. После престанал да говори дори и с тях. Редовно
посещавал гроба на внука си, в началото молел свидетелите да го карат до гробищата.
Понякога го виждали да ходи на гроба на внука си с магаренцето.
Свидетелите Б. Ц. и Г. Д. – брат на ищеца Д.Д., са заявили пред съда, че
загиналият Д. живеел заедно с баба си Б. и дядо си Д. в една къща. Те го отгледали от
малък, понеже родителите му работели. Внукът бил „чудесно дете“, винаги усмихнат.
Бабата и дядото дори започнали да му строят къща в същия двор. За другите си внуци
не са се грижили така, както за Д., понеже те живеят далече. Внезапната му смърт била
трагедия за тях. Продължават да страдат и да плачат и да го чакат да си дойде. У тях
навсякъде има снимки на внука им. Направили му такъв паметник на гроба, сякаш стои
и ги чака да дойдат.
След смъртта му Б. и Д. не били същите хора, станали „свити“, вече не се
събират с други хора, както правели по-рано.

С оглед на горните доказателства, по основните спорни въпроси въззивният съд
намира следното:
Относно оплакването, че не са налице основания за обезщетяване на
неимуществените вреди, претърпени от ищците: Съдът намира, че това оплакване е
неоснователно. Налице е изключението, за което е постановено и ТР № 1/2016 от
21.06.2018 г. от ОСНГТК на ВКС, с което е извършено и синхронизиране на
4
българското законодателство с това на ЕС – Директива 2009/103/ЕО, а именно –
доказана е особено близка, трайна и дълбока емоционална връзка между починалия и
неговите баба и дядовци.
Доказани са и неимуществените вреди, които тримата ищци са претърпели, а Б.
и Д.М.и и продължават да търпят от внезапната загуба на своя обичан внук. От
показанията на цитираните свидетели се установява, че техните страдания надвишават
обичайните болка и скръб, която нормалните хора изпитват при загубата на близък
човек. Загиналият Д. и неговите баба и дядовци са живели в едно и също село, били са
в много близки отношения на обич и привързаност. Той е бил отгледан от баба си Б. и
дядо си Д., продължил е да живее с тях и след като е пораснал, те дори са започнали да
му строят къща в двора си. Д. не е живял с дядо си Д., но е бил единственият му внук, с
когото непрекъснато е поддържал връзка и на когото е разчитал за помощ и подкрепа.
Внезапната загуба на 22-годишния Д. е причинила съществена отрицателна промяна в
живота на бабата и двамата дядовци.
Въззивният съд не споделя доводите на ответното застрахователно дружество,
че в случая следва да се приложат разпоредбата на § 96 от ПЗР на ЗИД на КЗ, която
ограничава обезщетенията до 5 000 лева – до приемането на методиката по чл.493а от
КЗ.
Цитираното ограничение противоречи на общностното право. При такова
противоречие за националния съд не е налице задължение за прилагане на
нехармонизирана национална разпоредба. По силата на чл.633 от ГПК задължителна за
националния съд е практиката на Съда на ЕО по дела, образувани по преюдициални
запитвания. В този смисъл българският съд е длъжен да се съобрази с Решение на СЕС
по дело С-277/12, в което Съдът приема, че чл.3, § 1 от Директива 72/166 и чл.1, § 1 и §
2 от Втора директива 84/5 следва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална
правна уредба, съгласно която задължителната застраховка "Гражданска отговорност"
при използването на МПС покрива обезщетението за неимуществени вреди, дължимо
съгласно националната правна уредба на гражданската отговорност за смъртта на
близки членове на семейството, настъпила при ПТП, само до определена максимална
сума, която е по-малка от посочените в чл.1, § 2 от Втора директива 84/5.
Тези максимални лимити, установени в Директива 2009/103/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 16.09.2009 г. и кодифицираща предходните четири
директиви относно застраховката "Гражданска отговорност" при използването на МПС
и за контрол върху задължението за сключване на такава застраховка, са
транспонирани и в националното законодателство – аргумент от чл.492 от КЗ и те
многократно надвишават сумата 5000 лева, определена в цитирания § 96 от ПЗР на
ЗИДКЗ.
5

Що се отнася до размера на присъдените обезщетения за неимуществени вреди,
въззивният съд намира, че жалбата на застрахователното дружество е частично
основателна – само относно обезщетението, присъдено в полза на ищеца Д. Г.. На
първо място, загиналият Д. не е бил отгледан от този си дядо, не е живеел постоянно с
него. И въпреки близките и сърдечни отношения между двамата, не е установена
толкова голяма привързаност, както с останалите двама ищци. На второ място, поради
настъпилата смърт на Д. Г. през 2019 г., същият е търпял морални вреди малко над 4
години, докато останалите ищци продължават да скърбят за загубата на внука си.
Поради изложеното, въззивният съд намира, че обезщетението, присъдено в
полза на ищеца Д. Г. – съответно на неговите наследници, следва да бъде намалено на
20 000 лева.
По отношение на ищците Б. и Д.М.и определеното от окръжния съд
обезщетение в размер на 45 000 лева за всеки от тях е справедливо и не подлежи на
намаляване – по изложените по-горе съображения.

Относно оплакването, че необосновано окръжният съд е приел, че не е налице
принос на пострадалия за причиняване на смъртоносните увреждания: Въззивният съд
намира, че това оплакване е неоснователно. Възражението за съпричиняване подлежи
на главно и пълно доказване от ответника. Установено е по делото, че Д. Д. е пътувал
без поставен предпазен колан. От цитираните становища на вещите лица обаче не
може да се направи категоричен извод, че това нарушение на чл.137а от ЗДвП е в
причинна връзка с получената тежка черепно-мозъчна травма. Както са заявили и
вещите лица при изслушването им в съдебно заседание пред окръжния съд, наличието
на колан би могло да предотврати смъртоносния удар в главата, но и при поставен
колан не е сигурно, дали тежките травми биха били избегнати – с оглед на установения
механизъм на ПТП и мястото на ударите върху автомобила – основно странично. Тъй
като изводите на съда не биха могли да се основават на предположения, правилно
окръжният съд е приел, че възражението за съпричиняване не е доказано.

С оглед на изложеното, въззивният съд намира, че решението на окръжен съд
Монтана следва да бъде отменено в частта, в която в полза на В.С., Д.Д., А.А. и Л. С. е
присъдено обезщетение над 20 000 лева и искът следва да бъде отхвърлен за разликата
над 20 000 лева до присъдените 40 000 лева.
6
С оглед намаляване на обезщетенията, решението на окръжния съд следва да
бъде изменено и в частта за разноските.
Окръжният съд е осъдил ответното застрахователно дружество да заплати на
адв. Р. М., която е представлявала ищците при условията на чл. 38 от ЗА,
възнаграждение в размер на 7 668 лева. С въззивното решение това възнаграждение
следва да бъде намалено на 6 488,30 лева.
С решението на окръжния съд наследниците на Д. Г. са осъдени да заплатят на
ЗД „Бул инс“ АД 362,40 лева разноски – съразмерно на отхвърлената част от иска, а с
определение от 18.03.2020 г., постановено по реда на чл.248 от ГПК, в полза на
ответника са присъдени още 31 лева – общо 393, 40 лева. С оглед намаляване на
обезщетението, тези ищци следва да заплатят на ответника още 393,40 лева разноски за
производството пред окръжния съд.
Решението на окръжния съд следва да бъде изменено и в частта, с която на осн.
чл.78, ал.6 от ГПК ответникът е осъден да заплати държавна такса над 4400 лева.

За производството пред настоящата инстанция жалбоподателят също
претендира присъждане на разноски. Такива са документирани в размер на 2 600 лева
– заплатена държавна такса. С оглед на уважената част от жалбата, на жалбоподателя
следва да се присъдят 400 лева, които следва да бъдат заплатени от наследниците на Д.
Г..
Въззиваемите ищци не са направили разноски за производството пред
апелативния съд. Процесуалният им представител претендира присъждане на
адвокатско възнаграждение за представителство по реда на чл.38 от ЗА /с начислен
върху него ДДС/. С оглед на отхвърлената част от жалбата – за общо 110 000 лева,
адвокатското възнаграждение, изчислено по реда на чл.7, ал.2, т.5 от Наредба № 1/2004
г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, възлиза на 3 730 лева.
Настоящият съдебен състав е на становище, че върху адвокатско
възнаграждение, присъждано за осъществено процесуално представителство при
условията на чл.38 от ЗА, съдът не дължи начисляване на ДДС. На съда е известна
практиката на други съдебни състави, включително и определения на ВКС, съгласно
които ДДС следва да се начислява от съда. Настоящият състав не споделя това
тълкуване. Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения в §2а от допълнителните разпоредби предвижда, че за регистрираните
по ЗДДС адвокати дължимият данък върху добавената стойност се начислява върху
възнагражденията и се счита за неразделна част от дължимото от клиента адвокатско
7
възнаграждение.
Доколкото по принцип адвокатското възнаграждение се заплаща авансово – преди
осъществяване на самото процесуално представителство по делото, то съгласно чл.25,
ал.7 от ЗДДС данъкът става изискуем при получаване на плащането, като се приема, че
данъкът е включен в размера на извършеното плащане. Задължение на адвоката, в
качеството му на данъчно задължено лице е, да издаде фактура с отразяване в нея на
дължимия и платен данък, която при авансово плащане следва да бъде издадена не по-
късно от 5 дни от датата на получаване на плащането съгласно чл.113, ал.4 от ЗДДС.
При хипотезите на процесуално представителство на ищец по реда на чл.38 от ЗА
адвокатското възнаграждение не се заплаща авансово, а се дължи от ответника
съразмерно на уважената част от иска.
Освен това, няма законово основание, с наредба да се възлага на съдилищата да
начисляват ДДС върху адвокатското възнаграждение за безплатна правна помощ.
Данъкът е публично вземане и начинът на начисляването му се урежда с императивни
норми. Недопустимо е ДДС да е неразделна част от възнаграждението, при положение,
че самото възнаграждение подлежи на облагане с данък и поначало се начислява от
регистрираното лице по силата на чл.86 от ЗДДС.Съгласно чл.82, ал.1 от ЗДДС,
данъкът се дължи от регистрираното по този закон лице – доставчик по облагаема
доставка. В чл.86, ал.1 от ЗДДС е предвидено, че регистрирано лице, за което данъкът
е станал изискуем, е длъжно да го начисли, като издаде данъчен документ, в който
посочи данъка на отделен ред, включи размера на данъка при определяне на резултата
за съответния данъчен период и посочи издадения данъчен документ.
Следователно, при действащата правна уредба, като се съобрази и че данъчната
основа не може да включва ДДС /съгласно и Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28
ноември 2006 г. относно общата система на ДДС/, настоящият съдебен състав намира,
че няма основание да се иска от съда, той да начислява ДДС върху възнаграждението
за безплатна правна помощ. Поради изложеното, върху определеното по-горе
възнаграждение съдът не начислява ДДС.

Воден от горното, Софийският апелативен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решението на Окръжен съд Монтана, Гражданско отделение,
постановено на 20.01.2020 г. по гр. дело № 118/2019 г. В ЧАСТТА, с която ответникът
ЗД „БУЛ ИНС“ АД е осъден да заплати общо на В. Д. С., Д. Д. Д., А. Д. А. и Л.Д. С.А –
8
наследници на първоначалния ищец Д. С. Г. обезщетение за неимуществени вреди над
20 000 /двадесет хиляди/ до присъдените от окръжния съд 40 000 /четиридесет хиляди/
лева И ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ ИСКА на В. Д. С., Д. Д. Д., А. Д. А. и Л.Д. С.А – наследници на
първоначалния ищец Д. С. Г., предявен на осн. чл.226, ал.1 от КЗ /отм./ за разликата
над 20 000 /двадесет хиляди/ до присъдените от окръжния съд 40 000 /четиридесет
хиляди/ лева.
ОТМЕНЯ решението на Окръжен съд Монтана, Гражданско отделение,
постановено на 20.01.2020 г. по гр. дело № 118/2019 г. В ЧАСТТА, с която ответникът
ЗД „БУЛ ИНС“ АД е осъден да заплати на адв. Р. М. адвокатско възнаграждение над
6 488,30 /шест хиляди, четиристотин осемдесет и осем лева и 30 ст./.
ОСЪЖДА В. Д. С., Д. Д. Д., А. Д. А. и Л.Д. С.А да заплатят на ЗД „БУЛ ИНС“
АД още 393,40 /триста деветдесет и три лева и 40 ст./ разноски за производството пред
Окръжен съд Монтана.
ОТМЕНЯ решението на Окръжен съд Монтана, Гражданско отделение,
постановено на 20.01.2020 г. по гр. дело № 118/2019 г. В ЧАСТТА, с която ответникът
ЗД „БУЛ ИНС“ АД е осъден да заплати по сметката на Окръжен съд Монтана
държавна такса над 4 400 /четири хиляди и четиристотин/ лева.
ПОТВЪРЖДАВА решението на Окръжен съд Монтана в останалата му
обжалвана част.

ОСЪЖДА В. Д. С., Д. Д. Д., А. Д. А. и Л.Д. С.А да заплатят на ЗД „БУЛ ИНС“
АД разноски за производството пред Софийския апелативен съд в размер на 400
/четиристотин/ лева.

ОСЪЖДА ЗД „БУЛ ИНС“ АД да заплати на адв. Р. М. от САК възнаграждение
за процесуално представителство пред Софийския апелативен съд в размер на 3 730
/три хиляди, седемстотин и тридесет/ лева.

Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния
касационен съд на Република България в едномесечен срок от връчването му, при
спазване на изискванията на чл.280 и чл.284 от ГПК.
9


Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10