Р Е Ш Е Н И Е
260614/18.5.2021г.
гр.Варна, 18.05.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Варненският районен съд, първи наказателен състав, в открито съдебно заседание на двадесет и пети март през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ИВЕЛИНА ДИМОВА
при секретаря Петя Георгиева, като разгледа докладваното
от председателя АНД № 374 по описа за 2020 год., за да
се произнесе, взе предвид следното:
Настоящото производство е
образувано на основание чл.59 и сл. от ЗАНН.
Подадена е жалба от „А.С.“
ООД-гр.Варна срещу Наказателно постановление № **********/16.12.2020г. на зам.
кмет на Община Варна, с което на дружеството било наложено административно
наказание “имуществена санкция” в размер на 1000 лева, на основание чл.53 от ЗАНН, вр. с чл.27/чл.83/ и чл.3, ал.2 от ЗАНН.
Въззивното дружество счита
обжалваното наказателно постановление за незаконосъобразно като издадено при
съществено нарушение на материалните и процесуални разпоредби. Твърди, че
съставеният АУАН и издаденото НП не са редовно връчени, тъй като са предоставени само на единия управител, а
дружеството се представлява само заедно от двамата управители. Заявява, че се
касае за поземлен имот, предназначен за жилищни нужди, поради което счита, че
не е имало задължение за подаване на декларация по чл.14 от ЗМДТ. Поддържа, че
нарушението е довършено на 30.07.2020г.- след изменение на ЗМДТ, в сила от 01.01.2019г., което обстоятелство не било съобразено от
наказващия орган. Сочи и че съответна декларация е била подадена в законоустановения срок, а декларацията от 30.07.2020г. е
коригираща, а не първоначално подадена. Привежда и доводи за маловажност на
случая. Моли съда да постанови решение, с което да отмени изцяло атакуваното
наказателно постановление.
В съдебно заседание санкционираното дружество, редовно уведомено, не изпраща
представител.
За въззиваемата страна, редовно
уведомена, се явява юрисконсулт М., който изразява становище за неоснователност
на жалбата и моли същата да бъде отхвърлена като неоснователна.
Жалбата е подадена от надлежна
страна–
наказаното юридическо лице, в преклузивния 7-дневен срок по чл. 59, ал. 2 от ЗАНН, срещу акт, подлежащ на
съдебен контрол и пред надлежния съд – по местоизвършване
на претендираното нарушение, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, същата е основателна,
по следните съображения:
Въз основа всички събрани по
делото доказателства, съдът установи от фактическа страна следното: Санкционираното дружество е с
предмет на дейност: строително предприемачество; строителни и строително-монтажни дейности; строеж и обзваждане на недвижими имоти
с цел продажба или отдаване под
наем; търговия и посредничество с недвижими имоти в страната и чужбина и др. На 16.04.2019г.
собствениците на поземлен имот с идентификатор №10135.4505.560 (целият с площ
от 684 кв.м., находящ се в гр.Варна, район „Владислав
Варненчик“, ж.к.“Владислав Варненчик“,
с трайно предназначение на територията-урбанизираан,
с начин на трайно ползване- за друг обществен обект, комплекс) учредили в полза
на дружеството вещно право на строеж за срок от пет години, по силата на което
същото да изгради и да придобие изключително право на собственост върху обекти
в шестетажна жилищна сграда, която „А.С.“ ООД се задължава да построи.
Собствениците прехвърлили на дружеството и собствеността върху 479,95 кв.м.
идеални части от имота срещу задължението на последното да построи съответната
сграда. Сделката била обективирана в Нотариален акт
за прехвърляне право на собственост и за взаимно учредяване право на строеж
върху недвижим имот от 16.04.2019г., №115, том I, рег.№1641, н.дело №115/2019г. В продължение на два месеца след
сключването на сделката дружеството не подало декларация за отчетна стойност на
недвижимия имот пред Дирекция „Местни данъци“ към Община Варна, а такава била депозирана
на 30.07.2020г. При подаването на декларацията св.М.И.И.-ст.инспектор
в Дирекция „МД“ при Община Варна установила изложените обстоятелства и на
същата дата съставила акт за установяване на
административно нарушение на дружеството за това, че като данъчно задължено
лице не е спазило законоустановения двумесечен срок
по чл.14, ал.4, вр. ал.1 от ЗМДТ за деклариране на
отчетната стойност на процесния имот. Актът бил
съставен в присъствието на Н.Б.В. -управител на дружеството, бил предявен и
подписан без възражения. Писмени такива не били депозирани и в срока по чл.44
ал.1 от ЗАНН. Въз основа на съставения акт на 16.12.2020г. било издадено и
атакуваното наказателно постановление, с което на въззивното
дружество била наложена имуществена санкция в размер на 1000,00 лева за нарушение
на чл.14, ал.1 и чл.14, ал.4, вр. с чл.123, ал.1 от ЗМДТ.
Изложената фактическа обстановка
съдът прие за установена въз основа на събраните по делото доказателства-
основно от разпита на свидетелката М.И.И., както и приобщените по реда на
чл.283 от НПК писмени доказателства. Показанията на посочената свидетелка
следва да бъдат кредитирани като последователни, безпротиворечиви
и логични, като липсват основания за съмнение в тяхната достоверност. По делото
не е установено наличието на данни за предубеденост или заинтересованост на
проверяващата, поради което твърденията й следва да бъдат приети за обективни и
правдиви.
Сред приобщените писмени
доказателства с най-съществено значение за изясняването на делото са: копие от
Нотариален акт за прехвърляне право на собственост и за взаимно учредяване
право на строеж върху недвижим имот; Данъчна декларация по чл.14 от ЗМДТ за
облагане с данък върху недвижимите имоти, разписка, удостоверяваща датата на
подаване на декларацията и др. Съдържащата се в посочените документи информация
кореспондира изцяло на показанията на свидетелката и подкрепя извода за тяхната
достоверност.
При така установената фактическа
обстановка съдът приема от правна страна
следното: В настоящото производство съдът следва да извърши проверка на законността на оспореното пред него наказателно постановление, като следва да прецени правилно ли са приложени процесуалният и материалният закон,
с оглед описаните в НП факти и обстоятелства, както и съответстват ли те на
приложената от административнонаказващия орган санкционна норма.
Процесното деяние
е квалифицирано от наказващия орган като нарушение на чл.14, ал.1 и чл.14, ал.4, вр. с чл.123, ал.1 от ЗМДТ. Според
първата от цитираните норми за новопостроените сгради и поС.ки, които не
подлежат на въвеждане в експлоатация по реда на
Закона за устройство на
територията, собственикът уведомява за това
писмено в 2-месечен срок общината по местонахождението
на имота, като подава данъчна
декларация за облагане с годишен данък върху недвижимите
имоти. От своя страна чл.14, ал.4 от ЗМДТ изисква за новопостроен или придобит по
друг начин имот или ограничено
вещно право на ползване в срока
по ал. 1 предприятията да
подават информация за отчетната стойност
и други обстоятелства, имащи значение за определянето на данъка. За дефиницията на понятието „предприятие“ § 1 от ДР
на ЗМДТ препраща към Закона за счетоводството, а според чл.2, т.1 от последния
предприятия се явяват търговците по смисъла
на Търговския
закон. От своя страна чл.1, ал.2 от ТЗ посочва, че търговските
дружества са търговци. Следователно доколкото санкционираното лице е търговско
дружество, същото се явява предприятие по смисъла на чл.14, ал.4 от ЗМДТ и за
него е възникнало задължението, след придобиването на съответните идеални части
от процесния имот, да подаде информация за отчетната стойност и други обстоятелства, имащи значение за определянето на данъка. Макар и посочената норма да не
конкретизира начина, по който следва да бъде изпълнено това задължение, със Заповед
№ ЗМФ-1173/18.12.2019 г. на Министъра
на финансите е одобрен
образец на данъчна декларация по чл.14, ал.1, 4, 5 и 6 от ЗМДТ за облагане с данък върху недвижимите имоти и
следователно надлежният ред за подаване на необходимата информация е
посредством подаването на декларация по утвърдения образец. Предвид коментираните
доказателства съдът приема, че дружеството-жалбоподател не е изпълнило това
задължение в законоустановения срок, а е подало
съответна декларация повече от една година след изтичането на срока за това. По
този начин същото действително е осъществило неизпълнение на административно
задължение, установено с чл.14, ал.4, вр. ал.1 от
ЗМДТ, наличието на което правилно е констатирано с обжалваното наказателно
постановление. В жалбата се твърди, че процесната
декларация е коригираща, като първоначална такава е била депозирана в
установения двумесечен срок. По делото обаче липсват доказателства в подобна
насока, поради което твърдението следва да бъде счетено за голословно. Жалбоподателят
не е ангажирал доказателства, които да оборят фактическите констатации в акта и
показанията на свидетелката, които ги потвърждават. Съдебната
практика приема, че за санкционираните лица съществува задължение при обжалване
да посочват твърденията и доказателствата си, като неизпълнението на това
задължение следва да се третира като неправомерно бездействие (Решение № 2112 от 6.11.2019 г. на АдмС - Варна по к. а. н. д. № 2122/2019 г.), от
което според настоящия състав не могат да бъдат черпени благоприятни последици.
За извършеното нарушение, което по изложените съображения съдът приема за
безспорно установено, дружеството правилно е санкционирано по реда на чл.123,
ал.1 от ЗМДТ, предвиждащ специално наказание за лице, което не подаде декларация по чл. 14, не я подаде в срок,
както и не посочи или невярно
посочи данни или обстоятелства, водещи до определяне
на данъка в по-малък размер или до освобождаване
от данък. След
като надлежното изпълнение на процесното задължение е
посредством подаване на декларация по утвърден образец, нарушението по чл.14,
ал.4 от ЗМДТ следва да се санкционира именно по реда на чл.123, ал.1, предл.2 от с.з. В практиката на съдилищата трайно се
приема, че чл.123, ал.1 от ЗМДТ е надлежната санкционна разпоредба за нарушения
от вида на процесното.
В жалбата се твърди също, че се касае за поземлен
имот за жилищни нужди и следователно не е възникнало задължение за подаване на
декларация по чл.14 от ЗМДТ. Действително, според разпоредбата на чл.21, ал.1
от ЗМДТ данъчната основа за облагане с данък на нежилищните имоти на
предприятията е по-високата между отчетната стойност и данъчната оценка на
имота. Поради това задължението по чл.14, ал.4 от ЗМДТ се отнася само за нежилищни
имоти, придобити от предприятията, тъй като нормата изисква подаването на информация за отчетната стойност и други обстоятелства, имащи значение за определянето на данъка.
Доколкото обаче се касае за незастроен имот, като в подадената декларация
самото дружество е заявило, че е със стопанско предназначение, липсват каквито
и да било основания да се приеме, че процесният имот
е предназначен за жилищни нужди.
При
извършената цялостна служебна проверка с оглед задължението си по чл.314, ал.1 НПК обаче съдът установи, че при издаването на обжалваното наказателно
постановление са допуснати съществени процесуални нарушения на нормите на ЗАНН,
водещи до неговата отмяна. На първо място, налице е
нарушение на чл.40, ал.1 от ЗАНН, според който актът за установяване на
административно нарушение се съставя в присъствието на нарушителя. Когато
нарушител е юридическо лице, същото следва да участва в административнонаказателното
производство посредством субект, който има представителна власт за това ЮЛ. Според нормата на чл.141, ал.2 от ТЗ дружеството с ограничена отговорност се представлява от управителя. При няколко управители всеки един от
тях може да действува самостоятелно
освен ако дружественият договор предвижда друго. В случая от приложената
разпечатка от фирмено досие (и от извършената служебна справка в Търговския
регистър) се установява, че санкционираното дружество се представлява само заедно от двамата управители.
Същевременно актът е съставен в присъствието само на единия управител. Предвид вписания
в ТР начин на представителство на дружеството, единият управител не може самостоятелно да предствлява юридическото лице. При колективното представителство представителите действат винаги заедно и
трябва да формират обща воля, защото волята на търговското дружество се
изразява чрез изразената от тях обща воля. В противен случай извършеното правно
действие няма да породи правни последици (Решение №125/24.02.2006г. на ВКС, I т.о.). В случая е налице „друго“ предвиждане в дружествения договор по смисъла на чл.141, ал.2 от ТЗ, изключващо правомощието на всеки един от
управителите да действа самостоятелно, което обуславя извода, че
дружеството не е било надлежно представлявано в административнонаказателното
производство- не само при съставянето на акта, но също при връчването му и при
връчването на обжалваното наказателно постановление. (Това становище се споделя и в практиката на
съдилищата, като в този смисъл е напр. Решение
№ 22 от 10.02.2015 г. на АдмС - Хасково по к. а. н. д. № 374/2014 г.). Представляването на нарушителя в административнонаказателното
производство от ненадлежен субект трайно се третира в практиката на съдилищата
като процесуално нарушение от вида на съществените и обуславя отмяната на
издаденото наказателно постановление на това основание.
Отделно от изложеното съдът констатира, че както в акта, така и в
наказателното постановление липсва пълно и ясно описание на нарушението. Не става ясно как е определен
субектът на нарушението, т.е.
защо наказващият орган е приел, че санкционираното лице представлява предприятие. Според чл.2 от ЗС предприятия са: 
търговците по смисъла
на Търговския
закон, включително клоновете на чуждестранните
търговци; местните юридически лица, които не са
търговци; бюджетните предприятия; консорциумите по смисъла
на Търговския
закон, дружествата по Закона за задълженията и договорите, съвместните предприятия и други обединения, базирани на договорни отношения,
по които страните имат права
върху нетните активи; фондовете за извършване
на плащания и осигурителните каси по смисъла на
Кодекса за социално
осигуряване; търговските представителства и др. В наказателното
постановление липсват както фактически твърдения, така и посочване на
съответната норма на ЗС, въз основа които се приема, че санкционираното лице се
явява предприятие и съответно в коя от изброените
хипотези попада. Също така, докато актът е съставен на
дружеството като „данъчно задължено лице“, в НП същото е посочено само като „лицето“,
но не и като предприятие, в каквото качество
всъщност то дължи изпълнението на процесното
задължение. В Решение № 146 от 5.02.2020 г. на АдмС - Варна по
к. а. н. д. № 3407/2019 г., постановено по сходен случай, се приема
изрично, че в наказателното постановление не са посочени
релевантите факти за възникване на
задължението за подаване на декларацията
от наказаното лице, респ. за законосъобразното ангажиране на отговорността
му. Счетен е за правилен извода на ВРС за наличие на съществени процесуални
нарушения, тъй като в наказателното постановление не е посочено, че санкционираното дружество има качеството на предприятие,
което се изисква именно защото като такова същото е било задължено да посочи
отчетната стойност и други обстоятелства, имащи значение за определянето на данъка. Настоящият състав констатира и
че в НП се приема, че са нарушени разпоредбите на чл.14, ал.1 и чл.14, ал.4 от ЗМДТ. В действителност е нарушена само нормата на чл.14, ал.4 от ЗМДТ, която
препраща към алинея първа само по отношение срока за изпълнение на процесното задължение. Изписването като нарушена, и то на
първо място, на нормата на чл.14, ал.1 от ЗМДТ, е накърнило правото на
санкционираното лице да разбере извършването на какво нарушение му е вменено. Не
става ясно и защо в НП се посочва, че санкцията е наложена на основание чл.3,
ал.2 от ЗАНН, при положение, че имотът е придобит при действието на актуалната
редакция на чл.14 от ЗМДТ.
Непълнотата на относимите към претендираното нарушение факти в АУАН и НП винаги ограничава правото на
защита, тъй като наказаното лице се защитава именно срещу фактите, като непосочването им
представлява съществено процесуално нарушение и обуславя
отмяна на НП. Следва да се отбележи, че видно
от текста на жалбата, дружеството се е защитавало, като е сочело, че е
отпаднало задължението на новите собственици да подават данъчна декларация в
двумесечен срок от придобиване на недвижимия имот, т.е.- останало е неясно, че
същото е санкционирано в качеството му на предприятие, а не само като нов
собственик на недвижим имот. При това положение се налага еднозначен извод за
наличие на допуснати съществени нарушения на процесуалните правила при
издаването на обжалваното наказателно постановление, довели до накърняване на
процесуалните права на санкционираното лице.
Предвид всичко изложено искането за отмяна на наказателното постановление
се явява основателно.
Независимо от изхода на делото на жалбоподателя не следва да се присъждат
разноски поради липса на направено искане, а и на данни такива да са били
сторени.
Водим от горното и на основание чл.63 ал.1 от ЗАНН съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ изцяло Наказателно
постановление № **********/16.12.2020г. на зам.
кмет на Община Варна, с което на „А.Строй“ ООД-гр.Варна,
ЕИК:*********, на основание чл.53 от ЗАНН, вр. с чл.27 /чл.83/ и чл.3, ал.2 от ЗАНН, е наложено
административно наказание “имуществена санкция” в размер на 1000.00 лева, за
нарушение на чл.14, ал.1 и чл.14, ал.4, вр. с чл.123,
ал.1 от ЗМДТ, като незаконосъобразно.
Решението подлежи на
касационно обжалване в 14-дневен срок от получаване на съобщението за
изготвянето му пред Административен съд – Варна.
След влизане в сила на съдебното решение,
АНП да се върне на наказващия
орган по компетентност.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: