№ 2021 г., гр.Варна
В ИМЕТО
НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИЯТ АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪД
VІ-ти
касационен състав,
в публично заседание на 15. 04. 2021 г., в състав :
Председател
: Красимир Кипров Членове :
Евелина Попова
М. Бахчеван
при секретаря Г.В.
с участието на
прокурора С.И.
като разгледа докладваното от съдия Кипров
касационно дело № 624 по описа на
съда за 2021 г.,
за да се
произнесе взе предвид следното :
Производството
е по реда на чл.63, ал.1, пр.ІІ
от ЗАНН във вр. с глава ХІІ от АПК.
Образувано е по
жалба на Л.Т.П., против решение № 260187/ 8. 02. 2021 г. по
НАХД № 3828 /2020 г. по
описа на ВРС в частта му, с
която е
потвърдена т. 2 от издаденото от началника на Първо РУ на
ОДМВР-Варна НП № 433а - 291/ 2. 07. 2020
год. и П. е осъден да заплати на ОДМВР-Варна разноски в размер на 83, 33 лв.
С
развити в жалбата доводи за неконстатирано от въззивния съд
допуснато в административно-наказателното производство съществено нарушение на процесуалното правило на чл.40, ал.3 от ЗАНН , както и такива за
недоказаност на деянието от административно-наказателния състав на чл.
264, ал.1 от ЗМВР , се иска отмяна на въззивното решение в частта му, с
която е потвърдена т. 2 от НП и с
която на П. е наложена на основание чл. 264, ал.1 от ЗМВР глоба в размер на 500
лв.
В съдебно
заседание , жалбата се поддържа от касатора Л. П..
Ответникът Първо РУ при ОДМВР- Варна, чрез представената от упълномощения юрисконсулт Л.-А. молба с. д.
5618/ 14.04.2021 год. изразява становище
за оставяне в сила на обжалваното решение и присъждане на разноски за
юрисконсултско възнаграждение.
Представителят
на Варненска окръжна прокуратура дава заключение за оставяне в сила на обжалваната част
от въззивното решение.
След
преценка на изложените от страните доводи и извършената по реда на чл.218 от АПК проверка , съдът намира жалбата за процесуално допустима като
подадена в срок от надлежна страна , против подлежащ на касационен контрол
съдебен акт , а разгледана по същество тя е
основателна.
С обжалваната част от НП е наложена на касатора на основание чл. 264, ал.1 от ЗМВР
глоба в размер на 500 лв. за следното нарушение : затова, че на 17.
04.2020 г. около 10.30 ч. в гр. Варна , Приморски парк, до „Слънчев
часовник“ , при извършване на полицейска
проверка на лицето, същият противозаконно пречи на униформен служител на МВР да
изпълни функциите си по служба, изразяващо се в бягане, с които действия
създава невъзможност за извършване на полицейска проверка и установяване на самоличността
му на място.
За да потвърди т. 2 от обжалваното НП, районният съд е приел за доказано извършването при
пряк умисъл на деянието от адм. наказателния състав на чл. 264, ал.1 от ЗМВР, както и че не са
налице основанията за прилагане разпоредбата на чл. 28 от ЗАНН.
Касационният
съд намира , че въззивното решение е постановено при наличието на заявеното касационно основание по чл.348, ал.1, т.1 от НПК – нарушение на
материалния закон.
При
произнасянето си по възраженията на въззивната страна, ВРС е приел на няколко места в изложените от него мотиви, че полицейската
проверка не е била започнала, а именно в
следните два текста : „жалбоподателят
избягал още преди да бъде започната проверката“ и „съдът намира, че следва да се отбележи, че в
конкретния случай действително проверката не е била започнала, като единствената
причина за това са били осуетяващите действия на жалбоподателя“. Във връзка с последното и при описание на
действията на полицейските служители, в мотивите на въззивното решение е
посочено : „ които са го помолили да спре, но той въпреки това е указал на
детето си да се качат на носените от тях превозни средства / скейтборд и
тротинетка/ и да избягат“ . Не по същият
начин са описани фактите в частта от мотивите на въззивното решение, обозначена като „ От фактическа страна“ , в която те са изложени както следва : „Полицейските служители му разпоредили да
спре, за да бъде извършена полицейска проверка, но той казал на детето си „давай,
давай по-бързо да бягаме“ и двамата отново се отдалечили с помощта на
скейтборд и тротинетка“ , т.е. за разлика от първият текст в който отсъства изложение на данни за полицейска проверка, във втория присъства
такова изложение.
Приложимата
в настоящото касационно производство норма на чл. 220 от АПК регламентира, че касационният съд прилага
материалния закон въз основа на фактите установени от първоинстанционния съд в
обжалваното решение. В тази връзка, касационният съд намира, че приетите от
въззивния съд като установени за адм. наказателния състав на чл.264, ал.1 от ЗМВР факти, от една страна не
съответстват на събраните по делото доказателства, а от друга ,че те не са правилно
подведени под състава на чл. 264, ал.1 от ЗМВР. Фактите, описани в НП като релевантни за състава на чл. 264,
ал.1 от ЗМВР са такива за извършване на полицейска проверка за установяване на
самоличност , т.е. за проверка по чл.70 от ЗМВР. Материално-правните предпоставки за
извършването на такава проверка са регламентирани в пет точки от първата алинея
на чл. 70 от ЗМВР , но релевантните за тях факти не са посочени в обстоятелствената част на обжалваното НП , а
за следващите от тях правни изводи липсва изложение в мотивите на обжалваното
решение. Нещо повече, при фактическите си установявания ВРС няма констатация именно за посочената в НП полицейска проверка
за установяване на самоличност – в мотивите на въззивното решение са изложени констатации
за полицейска проверка , но без конкретика дали тя се отнася за установяване на самоличност. Така, като не
е тълкувал в конкретика приложимата норма на чл. 264 , ал.1 от ЗМВР ,
ВРС не е изследвал с необходимата пълнота релевантните за нейното приложение факти, в резултат на което на фактите съответстващи
на събраните по делото доказателства неправилно е дадена правна квалификация по
чл. 264, ал.1 от ЗМВР , вместо правилната за тях квалификация по чл. 257, ал.1 от ЗМВР. За да е налице пряк
умисъл за осуетяване на полицейска проверка , както в случая е прието от районния съд, необходимо е деецът да съзнава, че предстои извършването
на такава за установяване на самоличността му. Несъмнени и категорични
доказателства в тази насока не са събрани по делото - такива са налице само за това, че П. не е
изпълнил полицейското разпореждане да спре и да остане на място , но няма недвусмислени
доказателства, че целта на това разпореждане , съответно че намеренията на
полицейските служители са били именно за извършване на полицейска проверка за
установяване на самоличност. Действията на полицейските служители обективиращи извършването
от тях на полицейска проверка за установяване на самоличност или най-малкото
сочещи на такова тяхно намерение, не са
описани в НП , нито пък са еднозначно посочени в събраните от съда показания на разпитаните
свидетели М. Т. и Х. Ч. . Така, свид. Т. заявява : „ Не можахме да осъществим
контакт, разпоредихме му да спре, но той не спря“. В противоречие с показанията на свид. Т. и при наличието на вътрешна
противоречивост и при липсата на необходимата конкретика в своите показания ,
свид. Ч. заявява : „разпоредихме му да спре и че това е
полицейска проверка“ ; „поискахме
да го спрем за да се легитимира“ , т. е.
от една страна липсва яснота в така дадените показания какво точно е
извършил от обективна страна Ч. за да узнае П., че отправеното към него разпореждане за спиране има за цел извършването именно на полицейска проверка за установяване
на самоличност, а от друга не съществува
знак на равенство между субективното намерение на Ч. на което сочи използваният от него израз „поискахме“
и обективно извършените от него действия. Така , при приетият от ВРС за установен факт, че полицейската проверка обективно не е започнала , съчетано с липсата по изложените съображения на категорични доказателства, че у П. е налице съзнание за предстоящо
извършване на полицейска проверка за установяване на самоличността му , то субективната страна от състава на адм. нарушение по чл. 264, ал.1 от ЗМВР остава
недоказана, а доказателствената тежест в процеса е за адм. наказващия орган. При недоказаност
на деянието от обективна страна и недоказана вина от субективна страна,
обжалваното НП се явява материално незаконосъобразно в частта му по т.2, с
която на основание чл. 264, ал.1 от ЗМВР
е наложено адм. наказание глоба в размер на 500 лв. Незаконосъобразното НП подлежи на отмяна, т.е.
като е потвърдил същото в частта му по т.2 , ВРС е постановил решението си в
нарушение на материалния закон, поради което същото следва да бъде отменено в
тази му част на основание чл. 348, ал.1, т.1 от НПК. Обстоятелството, че в хода
на въззивното производство са събрани доказателства за нарушение по чл. 257, ал. 1 от ЗМВР, не
променя този правен извод , тъй като в
тази част въззивното решение е влязло в
сила, поради което не може да бъде предмет на касационна проверка.
След
отмяната на обжалваната част от въззивното решение и при решаване на делото по
същество от страна на касационния съд съгласно чл. 222, ал.1 от АПК , НП следва
да бъде отменено в частта му по т. 2 по същите гореизложени съображения за
материалната му незаконосъобразност.
При този
изход на делото в полза на касатора ,
въззивното решение следва да бъде отменено и в частта му, с която П. е осъден
да заплати на ОДМВР-Варна разноски в
размер на 83, 33 лв.
Предвид
изложеното , съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 260187/ 8. 02. 2021 г. по НАХД № 3828 / 2020 г. по описа на ВРС в частта му , с която е
потвърдено издаденото от началника на Първо РУ на ОДМВР-Варна
НП № 433а-291/ 2. 07. 2020 г. в частта му по пункт 2, с която на
основание чл. 264, ал.1 от ЗМВР е наложена на Л.Т.П. глоба в размер на 500 лв.
, както и в частта му, с която Л.Т.П. е осъден да заплати на ОДМВР- Варна за
разноски по делото сумата от 83, 33 лв.
, като ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВИ :
ОТМЕНЯ издаденото от началника на Първо РУ на ОДМВР-Варна
НП № 433а-291/ 2. 07. 2020 г. в частта му по т. 2 , с която на основание
чл. 264, ал.1 от ЗМВР е наложена на Л.Т.П. глоба в размер на 500 лв.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ
: