РЕШЕНИЕ
№ 1637
гр. Пловдив, 16.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесети април през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Диляна В. Славова
при участието на секретаря Десислава В. Кръстева
като разгледа докладваното от Диляна В. Славова Гражданско дело №
20215330120463 по описа за 2021 година
Предявен е иск с правна квалификация чл. 26 ал. 1, предложения първо и трето от
ЗЗД, вр. чл. 11 от ЗПК от В. Б. Р. с ЕГН: **********, с адрес в с. Б., ул. „Б. К.“ № *, чрез
пълномощника й- адв. Е. И. против „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление в гр. София, ж.к. „Люлин 7“, бул. „Джавахарлал Неру“ №
28, ет. 2, ап. 40-46, представлявано от С. К. К. за прогласяване нищожността на клаузата на
чл. 4 от Договор за паричен заем № ***** от 11.10.2018г., като противоречаща на принципа
на добрите нрави и заобикаляща материално-правните изисквания на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
В исковата молба се излагат твърдения, че между страните е сключен договор за
кредит от 11.10.2018 г., по силата на който на ищеца е предоставен заем в размер на 2000
лева, при фиксиран лихвен процент от 35 % и ГПР 40,83 % . В чл. 4, ал. 2 от договора била
предвидена неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение във
фиксиран размер от 1684,08 лева. Твърди се, че фиксираният лихвен процент не отговарял
на действително приложения, т.к. уговорената неустойка представлявала добавък към
договорната лихва, при което кредиторът допълнително се обогатявал в разрез с принципите
на добрите нрави, което водело до нищожност на съглашението. Уговорената
възнаградителна лихва надхвърляла повече от 3 пъти законната, а уговорката за
дължимостта й - била нищожна. Клаузата за дължимост на неустойка също била нищожна,
като противоречаща на добрите нрави и излизаща извън присъщите й функции. Чрез нея се
стигало до скрито оскъпяване на кредита. Ограниченията по чл. 19, ал. 4 ЗПК били
нарушени. Видно от съдържанието на договора и СЕФ, същите били изготвени без
1
заемателят да е бил запознат с действителния размер на ГПР, при което били нарушени
изискванията на чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК. Макар да била предвидена като неустойка, сумата
представлявала предварително отчетена в падежните вноски сума, която не била известна на
потребителя, съобразно изискванията на чл. 5 ЗПК. Клаузата противоречала на добрите
търговски практики и била уговорка във вреда на потребителя.
С оглед изложеното се моли за прогласяване на клаузата за дължимост на
неустойка по чл. 4, ал. 2 за недействителна, поради противоречие с добрите нрави,
заобикаляща изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал писмен отговор, с който оспорва
предявените искове.
Твърдението, че уговорената неустойка била добавък към договорната лихва било
невярно и неаргументирано. Досежно възраженията за нищожност на неустойката като
противоречаща на добрите нрави, се посочва, че в хипотеза на изпълнение на задължението
от кредитополучателя за предоставяне на обезпечение, не би се стигнало до начисляване на
неустойката. Излагат се съображения, че същата не излиза извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционни функции. Сочи се, че дори да се приеме, че
неустойката е прекомерна, то това не я прави a priori нищожна поради накърняване на
добрите нрави, а следва да се намали размера й. Навеждат се доводи, че нормата на чл. 33
ЗПК се явява неприложима в настоящия случай. Възразява се, че основанието по чл. 11, ал.
1, т. 9 ЗПК се явява неприложимо, доколкото между страните е уговорен фиксиран лихвен
процент, в който не се включва неустойка. Във връзка с оспорването на договора като
противоречащ на нормата на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК, се изразява становище, че начинът на
формиране на ГПР е посочен в приложение № 1 към ЗПК, като липсва изискване същият да
бъде посочван и в договора за паричен заем. Договорът и оспорената клауза отговаряли на
изискванията на ЗПК и били действителни. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира
разноски.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед
наведените от страните доводи, намира за установено от фактическа страна следното:
Между страните не е налице спор, а и от приетите по делото писмени доказателства
се установява, че на 11.10.2018г. е сключен Договор за паричен заем № *****, по силата на
който ответното дружество е предоставило на ищцата в заем сумата от 2000 лева, при
фиксиран годишен лихвен процент по заема-35% и ГПР-40,83%. Посочена е в договора
общо дължимата сума- 2353,68 лева платима на 24 равни седмични вноски в размер на 98,07
лева всяка от тях.
В чл.4 от договора е предвидена клауза, съгласно която заемът следва да бъде
обезпечен с поне едно от следните обезпечения: две физически лица - поръчители,
отговарящи на определени условия или представяне на банкова гаранция с бенефициер -
заемодателят, за заемната сума, със срок на валидност - 30 дни след крайния срок на
плащане на задължението по договора. В случай на неизпълнение от страна на
кредитополучателя на задължението му за предоставяне на обезпечение, е предвидена
неустойка в размер на 1684,08 лева лева, която заемополучателя следва да престира
разсрочено заедно с погасителната вноска, към която се кумулира седмична вноска за
неустойка в размер на 70,17 лева.
От заключението на съдебно-счетоводната експертиза, извършена от в. л. М. М. се
установява, че размерът на годишния процент на разходите по процесния Договор за
паричен заем, изчислен съобразно формулата, определена по силата на Приложение № 1
към чл. 19, ал. 2 от Закона за потребителския кредит е 40,83% при параметрите описани в
раздел 3-ти на заключението.
В годишния процент на разходите по договора като разход на заемодателя /възложен
2
в тежест на заемателя/ е включена само договорна лихва.
Процентът, с който се оскъпява кредита с постигнатата договорка за заплащане на
неустойка за обезпечение в чл. 4, ал. 2 от процесния договор, изчислен годишно спрямо
главницата по кредита е 84,20%, а месечния процент на неустойката спрямо главницата по
кредита оскъпява същия със 7,02% месечно.
Съдът кредитира заключението на съдебно-счетоводната експертиза, като
компетентно извършено, отговарящо пълно и ясно на поставените въпроси и неоспорено от
страните.
При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира
следното:
Няма спор по делото, че между страните е възникнало правоотношение по договор за
потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова
финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да
отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове
или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на
договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по
смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният
договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за
потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията
на специалния закон- ЗПК.
Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1
т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална
недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и
когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата
стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за
потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на
общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по
какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР
представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на
кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната
лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да
заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на
договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР
е 40,83 %, а възнаградителната лихва- 35% годишно, но от съдържанието на договора не
може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е
формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и
лихвата, която е част от него, а и няма погасителен план, от който да са видни отделните
елементи на кредита като суми, а не в проценти. Всичко това поставя потребителя в
положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще
дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на
посоченото законово основание.
Пак в тази връзка, следва да се посочи, че още при сключването на договора е
предвидено, че неустойката по чл. 4 ще се заплаща разсрочено, заедно с всяка вноска по
договора, като общият й размер е 1684,08 лева (при отпусната заемна сума от 2000 лева),
като според тази норма към всяка седмична вноска за тази неустойка се прибавя
допълнително сумата от 70,17 лева за целия срок на договора. Така въведените изисквания
3
в цитираните клаузи от договора за вида обезпечение (банкова гаранция или поръчители) и
срока за представянето му (тридневен), създават значителни затруднения на длъжника при
изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятства. Непредставянето на
обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да
съобрази възможностите за представяне на обезпечение и риска при предоставянето на заем
към датата на сключване на договора с оглед индивидуалното договаряне на условията по
кредита. В случая е предвидено неустойката по договора да се кумулира към погасителните
вноски, като по този начин тя се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си
функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Включена по този начин към
погасителните вноски, неустойката на практика се явява добавък към възнаградителната
лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Така вместо посочената в договора
общо дължима от заемополучателя сума в размер на 2353,68 лева, реално е дължима сума в
почти двоен размер- 4037,76 лева.
Именно затова процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10
от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата
недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е
насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия
за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и
отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така,
че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна,
разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да
прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му
от законодателя съответни стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си е достатъчен,
за да се приеме, че договорът е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл.
26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, без да е необходимо да се обсъждат останалите
аргументи на страните.
Предвид изхода на делото, на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК на ищеца се дължат
направените по делото разноски. Ищецът е заплатил държавна такса в размер на 50 лева,
както и депозит за вещо лице по ССчЕ в размер на 120 лева, които суми следва да му се
възстановят от ответника, като законна последица от решението. Ищецът освен това е
представляван от свой пълномощник в процеса, на когото той не е заплатил хонорар, в
която връзка същият моли за определяне на неговото възнаграждение на основание чл. 38
ал. 2 от Закона за адвокатурата. По делото в представения договор за правна защита и
съдействие на ищеца (л. 23) е посочено, че той се представлява безплатно от адв. Е. И.,
поради затрудненото си материално положение, което по смисъла на чл. 38 ал. 1 т. 2 от ЗА
представлява основание за оказването му на безплатна адвокатска помощ. Изрично в
подобни хипотези законодателят е предвидил възможността съдът да определи размер на
адвокатското възнаграждение, което с оглед цената на осъдителния иск тук следва да бъде
изчислено съгласно нормите от Наредба № 1/ 09.07.2004 г., действали към момента на
сключване на договора, предвиждащи минимален размер на адвокатското възнаграждение
от 347 лева.
Поради изложеното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между „Изи Асет Мениджмънт”
АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Джавахарлал
4
Неру” № 28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40- 46, представлявано от С. К. К., от една страна
и В. Б. Р. с ЕГН: **********, с адрес в с. Б., ул. „Б. К.“ № *, че клаузата на чл. 4 от Договор
за паричен заем № ***** от 11.10.2018г. е нищожна, като противоречаща на принципа на
добрите нрави и заобикаляща материално-правните изисквания на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: град София, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40-
46, представлявано от С. К. К. да заплати на В. Б. Р. с ЕГН: **********, с адрес в с. Б., ул.
„Б. К." № * сумата от общо 170 лева /сто и седемдесет лева/, представляваща направени по
делото разноски, от които- заплатена държавна такса в размер на 50 лева и депозит за в. л. в
размер на 120 лева.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: град София, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40-
46, представлявано от С. К. К. да заплати на адвокат Е. Г. И., ЕГН: **********, със съдебен
адрес: гр. П., ул. „Й. Г.“ № **, адвокатско възнаграждение за осъществено на ищеца В. Б. Р.,
безплатно процесуално представителство по делото, в размер на 347 лева (триста
четиридесет и седем лева), определено от съда по реда на чл. 38 ал. 2 от Закона за
адвокатурата.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________
5