Р Е Ш
Е Н И Е № 2044
гр.Пловдив,11.12.2009
година
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Пловдивски окръжен съд,гражданска колегия,І гр.с.,в публично заседание
на четвърти ноември през две хиляди и
девета година ,в състав:
Съдия:
Атанаска Букорещлиева
при участието на секретаря Е.К., като разгледа докладваното от съдията
гр.д.№ 3303 по описа за 2008г. , за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по искова
молба ,подадена от Д.Ц.И., ЕГН ********** и Т.Д.Ц., ЕГН ********** ,и двамата
със съдебен адрес:***, чрез пълномощника им- адв.
Р.Г. , против Министерството на финансите – София и Община Пловдив/ вторият
ответник е конституиран с определение на съда от 11.08.2009г./,с която е
предявен иск чл. 8, ал.2 във вр. с чл. 5, ал. 2 от
ЗАВОИ.
В исковата
молба се твърди, че ищците са наследници на И. П. Ц. – съпруга на първия ищец и
майка на втория. Твърди се, че с присъда № 51/07.04.1988 г. , постановена по нохд № 39/1988 г. ,ПОС е осъдил съпрузите И. П. Ц. и Д.Ц.И.
за престъпление по чл. 280, ал.1 от НК / в сила от 1 май 1968 г./ на наказание
„лишаване от свобода” и конфискация на собствения им недвижим имот,придобит в
режим на СИО, а именно: Апартамент – източен, находящ се в гр. Пловдив, ул.
„Райко Даскалов” № 57, етаж втори, построен върху държавна /понастоящем
общинска/ земя, представляващ парцел VІІ, имот пл. № 440, в квартал 109 – стар, ІІ-ра градска част,с изложение изток, състоящ се от две стаи,
вестибюл, готварна, клозет, със застроена площ от
59.99 кв.м., ведно с прилежащото избено помещение № ИЗ-НА, с площ от 8.99
кв.м., както и 3/13 ид. части от общите части на
жилищната сграда и правото на строеж върху мястото, при съседи на жилището:
отгоре етаж трети, отдолу етаж първи – магазини, а за избеното помещение:
отляво изба на железарския магазин. Ищците твърдят, че с акт № 2571/19.07.1988
г., на основание постановената и влязла в сила на 15.06.1988 г. присъда
,конфискуваният апартамент е актуван като държавен.
Твърди се, че с договор за продажба от 12.09.1990г. на държавен имот, по реда на НДИ, ОбНС Пловдив е
продал процесния имот на М. Н. С.
Ищците сочат, че в предвидените по ЗАВОИ срокове,
със заявление с вх. № 91-94-Д-65/18.11.1991 г. до ОбНС
– Пловдив, пълномощникът на сем. Д. и И. Ц. – Т. Т. /пълномощно от 20.08.1991 г. на Консулска
служба на българското посолство в Канада, гр. Отава/ е направил искане за
прилагане на чл. 5, ал. 1 и 2 от ЗАВОИ. Твърди се, че молбата е била оставена
„без движение” до представяне на документ за възстановено българско
гражданство, като известието е било адресирано до пълномощника Т., но липсвали
данни за връчване. Ищците сочат, че на осъдените лица никога не им е било отнемано
българското гражданство, както и че конфискацията не е била извършена на такова
основание. Твърдят, че липсва произнасяне по молбата от 18.11.1991 г. от страна
на ОбНС-Пловдив.
Ищците твърдят още, че са подали молба с вх. № 94
00-5040/31.10.2002 г. до Община Пловдив, по която молба е постановен отказ
поради изтекъл преклузивен срок за депозирането на
същата.
С оглед изложените факти и обстоятелства ,се иска
от съда да постанови решение, с което да
признае правото им на обезщетение с равностоен недвижим имот на отнетия им с
присъдата по нохд № 39/1988 г. на ПОС и да осъди
ответниците да ги обезщетят с равностоен имот или съгласно разпоредбите на
ЗАВОИ. Съображения по спора са изложени и в писмена защита на адв.Д..
Ответникът-Министерство на финансите, чрез
процесуалния си представител- юрисконсулт Л. Ч. – К., оспорва предявения иск. Счита,че
същият е недопустим,като алтернативно
поддържа,че искът е неоснователен и недоказан. Ответникът обосновава
твърдението си за недопустимост на иска с това, че в предвидения от закона преклузивен срок е било поискано връщане на конфискувания
имот, но не и обезщетение за същия, поради което заявлението от 1991 г. е неотносимо за допустимостта на иска по чл. 8, ал. 2 от
ЗАВОИ.Сочи,че че искането за обезщетение с равностоен недвижим имот по
административен ред е абсолютна процесуална предпоставка за предявяване на иск
по чл. 8, ал. 2 от ЗАВОИ, а такова искане не е било направено. През 1991 г. е
било поискано възстановяване на отчуждения имот, а не и обезщетение с
равностоен имот. Изложени са съображения за това, че поради направеното
обжалване по реда на ЗАП на отказа на Общинския съвет, обективиран
в Решение № 144, е недопустимо търсенето на съдебна защита по исков ред.
Направено е възражение за изтекла погасителна давност. Претендира разноски.
Ответникът-Община Пловдив, в депозирания писмен
отговор по реда на чл.131 от ГПК, също изразява становище за недопустимост на предявения иск. Поддържа,
че молбата на ищците от 31.10.2002г. , за обезщетение по чл.5,ал.2 от ЗАВОИ ,е
подадена след изтичане на предвидения в закона преклузивен
срок и затова същите не могат да се ползват от възможността да предявят правата
си по съдебен ред. Именно ,по причина,че не са налице предпоставките на чл.8 от
ЗАВОИ ОбщНС-Пловдив, с решение №144/2003г.,отказал да
обезщети Д.И. и Т.Ц. за конфискувания с присъда от №51 от 07.04.1988г. недвижим
имот. Административният акт е бил оспорен от последните пред ПОС ,като с
решение на съда по образуваното адм.д.№459/2003г.
,жалбата им е била отхвърлена. Претендират се разноски и юриск.
възнаграждение.
Преценявайки събраните по делото доказателства ,
поотделно и в тяхната съвкупност ,съдът намира следното:
Наведените
и от двамата ответници доводи по допустимостта на предявения иск,съдът
не следва да коментира в настоящото решение, тъй като производството по делото
вече е било прекратено, поради недопустимост на исковата претенция. Относно
съществуването на специален ред за защита правата на ищците, свързани с
обезщетяването им с равностоен имот или парично ,за конфискувания техен имот с
присъдата от 07.04.1988г. ,както и за изчерпването на този ред,съображения са
изложени в определението ,постановено на 03.12.2008г.Доколкото същите не са
възприети от въззивната инстанция,настоящият състав
,съобразявайки се с указанията на последната, пристъпва към изследване на
установените факти по делото и разглеждане спора по същество.
Не се спори между страните и се установява от
представените по делото писмени доказателства,че с присъда
на ПОС № 51/07.04.1988 г. по нохд № 39/1988 г. /л.7/,
И. П. Ц./съпруга на първия ищец и
майка на втория/ , Д.Ц.И. и Т.Д. И. са
осъдени за престъпление по чл. 280, ал.1 от НК на наказание „лишаване от
свобода”.С присъдата е постановена и
конфискация на недвижим имот,придобит от
И. Ц. и Д.И. в режим на СИО: апартамент
– източен, находящ се в гр. Пловдив, ул. „Райко Даскалов” № 57, етаж втори.
Безспорно е,че описаният по-горе недвижим
имот е актуван
като държавен с АДС № 2571/19.07.1988
г./л.12/,а впоследствие е бил продаден на лицето М. С. с договор за продажба на
държавен недв.имот ,по реда на НДИ,сключен на 12.09.1990г. между последната и председателя
на ИК на ОбНС-Пловдив.
Установява се от представените доказателства, че
във връзка с процесния имот Д.И. и И. Ц. са подали
,чрез пълномощника им-Т. Д. Т. /пълномощно-л.9/,заявление от 04.11.1991г. до ОбНС-Пловдив с вх.№ 91-94-Д-65/18.11.1991г. ,видно от
съдържанието на което, адм.орган е сезиран с искане
за връщане на конфискувания имот с присъдата от 07.04.1988г. Не се спори ,че по
това искане няма изрично произнасяне от
страна на компетентния административен орган. Заявлението е било оставено „без
движение” до представяне на доказателство за притежаваното от молителите
гражданство ,съгл.чл.7 от ЗАВОИ,като липсват данни това изискване да е било
съобщено на последните.
На 31.10.2002г. Д.И. и Т.Ц.,чрез пълномощника им адв.Г.,*** ,в която е заявено искане за присъждане на
обезщетение за конфискувания им имот с
друг равностоен имот , находящ се в ЦГЧ-Пловдив.
С решение №114 ,взето с протокол №8 от
17.04.2003г.,Общински съвет Пловдив е отказал да обезщети Д.И. и Т.Ц.,постоянно
живеещи в Канада,гр.Монреал,за конфискувания
с присъда №51/07.04.1988г. на ПОС
недвижим имот ,като е счел,че не е налице условието на чл.8 от ЗАВОИ ,тъй като
искането е подадено извън
законоустановения преклузивен срок.
Последвало е оспорването на постановеното решение
на Общинския съвет–Пловдив пред ПОС,по повод на което е образувано адм.х.д.№459/2003г.С решение от 23.12.2003г. съдът е
отхвърлил ,като неоснователна,жалбата на Д.И. и Т.Ц. ,като е приел,че
атакуваният адм.акт е законосъобразен.Решението е
било потвърдено с решение на ВАС по адм.д.№6297/05.07.2004г.
Представена е по делото цялата административна
преписка,образувана по повод молбата от 31.10.2002г. ,в която се съдържат
писмени доказателства,които не касаят процесния спор
и затова съдът не ги коментира.
При така установените фактически обстоятелства и
събрани доказателства, съдът намира,че заявената претенция е неоснователна.
Със Закона за амнистия и връщане на отнети
имущества /ЗАВОИ – обнар. В ДВ, бр. 1 от 4.01.1991
г./ се амнистират, като се заличава престъпният им характер, престъпленията,
посочени в чл. 1.Освен това се амнистират, като се освобождават от наказателна
отговорност и от последиците на осъждането осъдените лица, посочени в чл. 2. В
закона се уреждат и последиците от амнистията ,които се изразяват от една
страна ,в опрощаване на задълженията от наложени глоби по присъдите -чл. 4, без
да се постановява връщане на събраните суми и от друга - връщане на
конфискуваните недвижими имоти на
лицата, от които са били конфискувани.
Съгласно чл.5,ал.1 от ЗАВОИ, конфискуваните недвижими имоти по чл. 1
и по чл. 2 се връщат на лицата, от които са конфискувани, или на техните
наследници по закон, ако до влизане на този закон в сила се намират в
собственост на държавата или на държавна или на общинска фирма, в която
държавата има най-малко 51 на сто участие.Ал.2 на същата разпоредба
предвижда,че когато не са налице условията по предходната алинея или имотите са
унищожени, разрушени или преустроени, осъдените лица се обезщетяват с друг
равностоен недвижим имот или с пари по ред и начин, определен от Министерския
съвет/ в изпълнение на тази законова
норма е приета и Наредбата за прилагане
на чл. 5, ал. 2 от ЗАВОИ,с която се
определя реда и начина за обезщетяване на амнистираните по чл.1,6 и 7 от
ЗАВОИ/.
Според чл.8,ал.1 от
с.з.,исканията на осъдените лица или
на техните наследници за връщане на конфискувани недвижими имоти или за
обезщетяване се предявяват в двегодишен срок от влизането на закона в сила -08.01.1991г./този срок е бил
възстановен с пар.2,ал.1 от ПЗР на ЗОСОИ-в сила от
22.11.1997г./пред общинския народен съвет по местонахождението на конфискувания
имот.Когато правоимащите са подали такова искане и то не бъде удовлетворено в 6-месечен срок,
същите могат да предявят правата си по съдебен ред срещу общинския народен
съвет и Министерството на финансите /ал.2 на чл.8 от ЗАВОИ/.
При така посочената правна регламентация и с оглед
установеното въз основа на събраните доказателства, следва да се приеме,че ищците се явяват лица от кръга на правоимащите по чл. 5 ЗАВОИ, тъй като техният
недвижимият имот е бил конфискуван с присъда
№ 51 от 07.04.1988г. за деяние ,което е амнистирано. Престъплението по чл.280
от НК/ влязъл в сила на 01.05.1968г./ ,за което са осъдени същите,първоначално не е било
предвидено по Закона за амнистията ,а е
включено в чл.2т.4 от Наредбата за прилагане на чл.5,ал.2 от
закона.
Съдът не споделя тезата на ищците,че са направили
в преклузивния срок по чл.8,ал.1 от ЗАВОИ искане за
обезщетение пред съответния административния орган, по което и до настоящия
момент нямало произнасяне и това
обосновавало основателността на иска им.
Установи се по делото, че в срока и по реда на чл.8,ал.1
от ЗАВОИ ,чрез
пълномощника си Т., ищците са подали на 18.11.1991г. до ОбНС-Пловдив заявление за връщане
на конфискувания имот,с присъдата
от 07.04.1988г. Видно от съдържанието му ,в него не
е заявена алтернативна
претенция ,ако не се
възприеме искането за реално връщане
на имота,то да им се
присъди обезщетение .Независимо , че с пълномощното
,приложено по делото ,същите са упълномощили лицето-Т.Т.
от тяхно име и за тяхна
сметка да ги представлява пред всички инстанции вкл.административни и съдебни за защита на
правата ,посочени в
чл.5,ал.1 и 2 от ЗАВОИ ,то доколкото в самото заявление не е поставен въпроса за обезщетение,
съдът приема,че той не е бил
предмет на разглеждане от адм.орган. Неоснователно се поддържа от
защитата на ищците,че споменаването
на чл.5 в заявлението означавало, че административният орган
е бил сезиран с искания и по
двете алинеи на тази норма. Внимателният
прочит на текстовата част не води на
такъв извод .В нея е отразено изрично,че се
прави искане само за връщане
на конфискувания имот,при което не
може да се приеме,че се касае за непрецизност на изразеното словесно
.Дори да има някакво несъобразяване от
страна на пълномощника с волята на упълномощителите ,то това обстоятелство се явява ирелевантно в случая.Без значение е и факта,че не е правомощията на
административния орган да оставя”без движение” подаденото заявление. След като
няма спор,че по това искане на ищците ,направено
в срока по чл.8,ал.1 от ЗАВОИ,компетентният адм.орган
не се е произнесъл
с позитивно решение в установения 6 мес.
срок,то следва да се приеме,че е налице влязъл в
сила мълчалив отказ
и за тях е била открита възможността
да предявят пред съда иск
по чл.8,ал.2 във вр.с чл.5,ал.1 ЗАВОИ,което те не са сторили
.
Впоследствие
с молба от 31.10.2002г. ,чрез пълномощника си адв.Р.Г.,***
с второ искане- за обезщетение с друг равностоен недвижим имот ,като признават,
че процесният конфискуван имот не може да бъде
върнат,тъй като бил продаден на трето лице –М.С. По повод тази молба ,както се
посочи по-горе ,Общ С Пловдив е постановил решението си от 17.04.2003г.,с
което отказал да обезщети Д.И. и
Т.Ц.,като е приел,че същата е подадена извън
преклузивния срок/съгл. пар.2
от ПЗР на ЗОСОИ /. Административният акт е обжалван по съдебен ред и с
влязло в сила на 05.07.2004г. решение на ПОС по ахд№459/2003г.,
жалбата на настоящите ищци е била
отхвърлена, като неоснователна.
По изложените до тук съображения и приемайки ,че
хипотезата на чл.8,ал.2 от ЗАВОИ е приложима и за случаите,в които се търси
обезщетение ,а не само връщане на конфискувани с присъда недв.имоти
,съдът счита,че не са налице условия за уважаване на иска. Действително ,
установи се,че ищците са правоимащи лица по чл.5 ал.2
от ЗАВОИ , тъй като деянието, за което е било наложено конфискуването на имота
попада в обхвата на амнистираните по ЗАВОИ и
имотът им,към момента на влизане на закона в сила ,не се намира в
собственост на държавата или на държавна и общинска фирма,с преобладаващо тяхно
участие .Но доколкото по делото не се доказа наличието на подадено в преклузивния срок по чл.8,ал.1 /възстановен с пар.2 от ПЗР на ЗОСОИ ,в сила от 22.11.1997г./и
неудовлетворено по административен ред
искане за обезщетение , то претенцията
следва да се отхвърли ,като неоснователна.
Съдът
не обсъжда направеното възражение за погасяване на иска по чл.8,ал.2 във вр. с чл.5,ал.2 от ЗАВОИ по давност,с оглед изложеното по-горе и прието,че в преклузивния срок по чл.8,ал.1 от ЗАВОИ искане за обезщетение не е заявявано .
На осн.чл.78,ал.3 и ал.8 от ГПК във вр. с чл.7,ал.1т.3 от Наредба №1/2004, ищците следва да бъдат осъдени да заплатят на ответниците юриск.възнаграждение в размер на 300лв., съответно по 150лв. за всеки от тях.
Предвид изложеното, съдът
Р Е
Ш И :
ОТХВЪРЛЯ, като неоснователен, предявения от
Д.Ц.И., ЕГН ********** и Т.Д.Ц.,
ЕГН ********** ,и двамата със съдебен адрес:***, чрез адв. Р.Г.В., против
Министерството на финансите, с адрес за призоваване: гр. София, ул.”Г.С.
Раковски”№102 и Община Пловдив, с адрес: гр.Пловдив, пл.”Стефан Стамболов” №1, иск за признаване правото им на обезщетение
с равностоен недвижим имот на отнетия им с присъда № 51 от 07.04.1988г. на ПОС
по Н.О.Х.Д № 39/1988 г. недвижим имот :
Апартамент – източен, находящ се в гр. Пловдив, ул. „Райко Даскалов” № 57, етаж
втори, построен върху държавна (понастоящем общинска) земя, представляващ
парцел VІІ,
имот пл. № 440, в квартал 109 – стар, ІІ-ра градска
част,с изложение изток, състоящ се от две стаи, вестибюл, готварна,
клозет, със застроена площ от 59.99 кв.м., ведно с прилежащото избено помещение
№ ИЗ-НА, с площ от 8.99 кв.м., както и 3/13 ид. части
от общите части на жилищната сграда и правото на строеж върху мястото, при
съседи на жилището: отгоре етаж трети, отдолу етаж първи – магазини, а за
избеното помещение: отляво изба на железарския магазин ,както и за осъждане на ответниците да ги
обезщетят с равностоен имот или съгласно разпоредбите на ЗАВОИ.
ОСЪЖДА Д.Ц.И., ЕГН ********** и Т.Д.Ц.,ЕГН
**********,и двамата със съдебен адрес:***, чрез адв. Р.Г.В. ,да
заплатят на Министерството на финансите,
с адрес за призоваване: гр. София, ул.”Г.С. Раковски”№102,сумата от 150/сто и
петдесет/лв.-юрисконсултско възнаграждение.
ОСЪЖДА Д.Ц.И., ЕГН ********** и Т.Д.Ц.,ЕГН
**********,и двамата със съдебен адрес:***, чрез адв. Р.Г.В. ***,
пл.”Стефан Стамболов” №1,сумата от 150/сто и
петдесет/лв.-юрисконсултско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред Пловдивския апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му.
Съдия: