№ 10286
гр. София, 30.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 172 СЪСТАВ, в публично заседание на
деветнадесети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ДЕСИСЛАВА Г. И.
при участието на секретаря МОНИКА В. АСЕНОВА
като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА Г. И. Гражданско дело №
20221110121958 по описа за 2022 година
Производството е образувано по искова молба, подадена от И. К. И. срещу А. Й. И., с която
по реда на чл. 422 ГПК е предявен положителен установителен иск с правно основание по
чл. 57, ал. 1 СК вр. чл. 31, ал. 2 ЗС.
Ищецът извежда съдебно предявените субективни права при твърдение, че
ответницата му дължи заплащането на обезщетение за ползването на недвижим имот с
адрес: адрес, в периода от 03.09.2018 г. – 02.10.2018 г. Сочи, че по силата на влязло в сила
бракоразводно решение бракът му с ответницата e бил прекратен, като помежду им било
постигнато споразумение, одобрено от съда, съгласно което ползването на процесното
семейно жилище било предоставено на А. И. до навършването на пълнолетието на сина им
Й. И. на 02.08.2018 г. Излага доводи, че на основание наследствено правоприемство и
сключен договор за покупко-продажба е собственик на 5/8 идеални части от процесното
жилище, спрямо коeто ответницата упражнявала фактическа власт. Счита, че от датата на
навършване на пълнолетието на сина им, ответницата му дължи заплащането на
обезщетение за ползването на имота. Сочи, че с оглед посоченото обстоятелство разполага с
издадена в негова полза заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 71647/2021 г. по
описа на СРС, 172 с-в, срещу която ответницата възразила. В тази връзка, моли съда да
признае за установено, че А. Й. И. му дължи заплащането на обезщетение за ползването на
процесния недвижим имот в периода от 03.09.2018 г. до 02.10.2018 г., на стойност от 500
лв.
В срока по чл. 131 ГПК ответницата е подала отговор на исковата молба, с който е
взела становище за неоснователност на предявения иск. Излага доводи, че използва имота на
валидно основание, което към настоящия момент не е отпаднало. Твърди, че съгласно т. 4 от
Решение № III-90-43 от 12.05.2011 г. по гр.д. № 7638/2010 г., с което бракът помежду им е
прекратен, ползването на семейното жилище й било предоставено безсрочно. Сочи, че
ищецът не е ангажирал доказателства относно лишаването от правото му да ползва имота,
като отбелязва, че същият ограничавал самостоятелното й ползването на имота, доколкото е
регистрирал служебния си адрес на посочената локация. Твърди, че разполага с права на
собственост върху имота по отношение на 3/8 идеални части от същия. Отбелязва, че ползва
1
жилището съвместно с пълнолетния им син. При условията на евентуалност релевира
възражение за изтекла погасителна давност по отношение на претенциите на ищеца,
доколкото претендираното обезщетение има характера на периодично вземане за наем.
Моли съда да отхвърли предявения иск като неоснователен и недоказан. Претендира
разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа
и правна страна следното:
От изложените фактически твърдения, следва че в доказателствената тежест на
ищеца е да докаже по делото пълно и главно правото си на собственост по отношение на
твърдените идеални части от процесния имот, ползването на който е било предоставено в
полза на ответницата по силата на влязло в сила съдебно решение за развод, поради което
ответницата следва да му заплати обезщетение в търсения размер.
При доказване на горните обстоятелства в тежест на ответницата е да докаже, че е
погасила процесното вземане.
По релевираното от ответницата при условията на евентуалност възражение за
изтекла погасителна давност по отношение на търсеното вземане, в тежест на ищеца е да
докаже наличието на факти, които имат за последица спиране или прекъсване на
давността.
Безспорно между страните е обстоятелството, че ползването на процесния имот е
било предоставено на ответницата по силата на влязло в сила решение за прекратяване на
брака помежду им, както и че А. И. ползва имота съвместно с пълнолетния им син – Й. И..
От приетия като писмено доказателство Нотариален акт за собственост върху
апартамент /жилище/ по чл. 134, ал. 4 от ЗТСУ № 11, том II, дело 211/1995 г. се установява,
че на 14.12.1995 г. ищецът е придобил в съсобственост с трети лица ¼ ид.ч. от апартамент
№ 49, находящ се на адрес. Видно от Нотариален акт за покупко-продажба на недвижим
имот № 135, том I, рег. № 2507, дело № 130/1999 г., на 16.12.1999 г., И. К. И. и А. Й. И.
придобиват в съсобственост ¾ ид.ч. от процесния имот. В тази връзка, съдът счита за
установено, че ищецът И. И. е собственик на 5/8 ид.ч. от процесното жилище, а останалите
3/8 ид.ч. от имота са в собственост на ответницата А. И..
Видно от представения по делото препис от Решение № III-90-43 от 12.05.2011 г. по
гр.д. № 7638/2010 г. по описа на СРС, 80 с-в, влязло в сила на 12.05.2011 г., съдът е
прекратил с развод по взаимно съгласие сключения между страните граждански брак с Акт
за граждански брак № 120/07.03.1998 г. С постановения съдебен акт съдът е утвърдил
постигнатото между страните споразумение по чл. 51 СК, като съгласно т. 4 от същото,
семейното жилище, находящо се в адрес, ет. 2, ап. 49, ще се ползва от жената, като мъжът
ще го напусне до 20.04.2011 г.
От изложените фактически обстоятелства и съвкупната преценка на приетите по
делото писмени доказателства се установява, че с решението по бракоразводното дело съдът
е утвърдил постигнатото между страните споразумение, че процесното семейно жилище ще
се ползва от ответницата, като прекратяването на ползването на имота не е обусловено от
настъпването на определено условие или изтичането на срок, съответно същото не е
уговорено като безвъзмездно. Липсват данни за наличието на предпоставките по чл. 56, ал. 6
СК, съгласно който при изменение на обстоятелствата, които са от значение за предоставяне
ползването по ал. 5, всеки от бившите съпрузи може да поиска промяна на ползването на
жилището. Не са ангажирани и доказателства, от които да бъде видно, че страните са
упражнили правото си по чл. 57, ал. 2 СК.
В настоящия случай приложение намира специалната разпоредба по чл. 57, ал. 2 СК,
тъй като въпросът за ползването на процесното семейно жилище е уреден при
прекратяването на брака. В този случай елементите на фактическия състав на
2
претендираното обезщетение са същите като в общата хипотеза, без обаче да е нужно
отправянето на покана. Приема се, че такава не е необходима, тъй като ползването се
предоставя въз основа на съдебното решение. В случая с оглед изричната разпоредба на чл.
57, ал.1 от СК отношенията между съпруга на когото е предоставено за ползване изцяло
семейното жилище и другия съпруг, който притежава съвместно вещно право на ползване
върху същия имот, но е ограничен да ползва същия с оглед на съдебното решение, с което е
предоставено ползването само на единия съпруг, са като наемни отношения за срока на
ползването, с тази особеност, че източник на облигационното правоотношение не е договор,
а акт на съдебна администрация на семейните отношения. В този смисъл е практиката на
ВКС по чл. 290 ГПК- решение № 392 от 01.02.2012 г. на ВКС по гр.дело № 1641/2010 г., ІІІ
ГО на ВКС и решение № 133/04.07.2013 г. на ВКС, по гр.дело № 535/2012 г., ІV ГО на ВКС.
Съгласно чл. 57, ал. 1 СК, по силата на съдебното решение, с което се предоставя
ползването на семейното жилище по чл. 56, ал. 1, 2, 3 и 5, възниква наемно отношение.
Според Определение № 81 от 10.03.2021 г. на ВКС по ч. гр. д. № 544/2021 г., III г. о., ГК,
докладчик съдията Илияна Папазова, ползващият жилището бивш съпруг дължи наем на
неползващия го съгласно решението, но очевидно изхождайки от идеята, че бившите
съпрузи могат да се споразумеят за размера на наема, законодателят не е възприел
разрешение, при което съдът служебно да се произнася по този въпрос. Предоставил е
възможност на всяка от страните да сезира съда с искане за това, като не е определил срок в
който същото може да бъде направено. Такова искане може да бъде направено както в
бракоразводния процес, така и след неговото приключване с отделен иск. Когато имотът е
съсобствен /включително и придобит по време на брака, но въпросът за ползването му не е
изрично уреден при прекратяването на брака/, специалната норма на чл. 57, ал. 2 СК не
намира приложение, а се прилага общата норма на чл. 31, ал. 2 ЗС, като обезщетението за
лишаването от ползите от съсобствен имот се съизмерява със средния пазарен наем.
Съгласно Решение № 199 от 15.01.2018 г. на ВКС по гр. д. № 154/2017 г., I г. о., ГК,
докладчик съдията Емилия Донкова, във всеки конкретен случай трябва да се съобрази
естеството на възникналото правоотношение между бившите съпрузи по повод ползването
на семейното жилище. При регламентиране ползването на семейното жилище законодателят
е изходил от принципа, че в гражданските отношения е налице възмездност, освен ако е
уговорено друго. Ако съпрузите не са предвидили в споразумението изрично
безвъзмездност на ползването /като при заем за послужване/, би следвало да възникне
наемно правоотношение по аргумент от чл. 57, ал. 1 СК. Принципът за възмездност е в
интерес на ползващия жилището съпруг, тъй като, ако ползването е безвъзмездно, то може
да бъде прекратено по всяко време от заемодателя /чл. 249 ЗЗД/.
С предоставяне на цялото жилище за ползване на съпруга-ответник, се ограничават
правата на другия съпруг и с оглед на изричната разпоредба на чл. 57, ал. 1 СК възникват
отношения като по наем, а не на плоскостта на неоснователно обогатяване и се дължи от
съпруга ползвател наемна цена на база средно месечен пазарен наем, съобразно правата в
притежаваното вещно право на ползване. С оглед разпоредбата на чл. 57, ал. 2, изр. 2 от
СК не се дължи наем само за ползваната от ненавършилите пълнолетие деца жилищна площ
и каквито в случая страните нямат.
С влизане в сила на решението по бракоразводното дело ответницата е получила
ползването на целия жилищен имот, притежаван в съсобственост с ищеца, поради което му
дължи обезщетение за ползването на неговата идеална част от общата вещ в размер на
средномесечния пазарен наем, считано от датата на влизане в сила на решението, като не е
нужно да е ползвал фактически вещта, нито ползването да е било за лични нужди. С
предоставяне цялото жилище за ползване на съпруга, се ограничават правата на другия
съсобственик – бивш съпруг, което е форма на лично ползване по смисъла на чл. 31, ал. 2
ЗС – Решение № 133 от 04.07.2013 г. на ВКС по гр. дело № 535/2012 г., IV г. о., ГК.
Наемното правоотношение възниква с влизане в сила на бракоразводното решение, от който
3
момент се дължи и заплащането на наемната цена (в този смисъл Решение №
160/2015/29.02.2016 г. по гр. дело № 2290/2015 г. на ВКС, II г. о.). В настоящия случай
наемното правоотношение между страните е възникнало считано от 12.05.2011 г.
В случай, че бракоразводният съд не е бил сезиран и не е определил размера на
дължимия наем, за всеки от съпрузите съществува възможност докато е налице правото на
ползване въз основа на съдебното решение, да поиска от бракоразводния съд по реда
на чл. 57, ал. 2 СК да бъде определена наемната цена, която да се заплаща за в бъдеще. За
периода от влизане в сила на решението, с което е предоставено ползването на семейното
жилище до настъпване на условието за прекратяване на правото на ползване и предоставяне
на достъп на другия съпруг /преустановяване на ползването или осъществяване на
съвместно ползване/ или до определяне по реда на чл. 57, ал. 2 СК на наемна цена,
неползващия съпруг-съсобственик има право на обезщетение на основание чл. 31, ал. 2 ЗС.
В този случай отправянето на нарочна писмена покана не е необходимо, тъй като
правоотношението по ползването на семейното жилище въз основа на съдебното решение е
възникнало като възмездно и ползващият съпруг е уведомен за задължението си да заплаща
наемна цена – по арг. от Решение № 71 от 29.06.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2750/2017 г., II г.
о., ГК, докладчик председателят Камелия Маринова.
От изложеното се налага изводът, че между страните е налице наемно
правоотношение, поради което ответницата дължи заплащането на наемна цена за
ползването на имота, изчислена на база средномесечния пазарен наем за същия. В този
смисъл, доколкото претенцията на ищеца се явява основателна, следва да бъде разгледано
наведеното от ответницата при условията на евентуалност възражение за изтекла
погасителна давност.
Ищецът претендира заплащането на дължимата наемна цена за притежаваните от
него идеални части от имота за периода от 03.09.2018 г. – 02.10.2018 г. Видно от
приложеното към настоящото дело ч.гр.д. № 71647/2021 г. по описа на СРС, 172 с-в, ищецът
е прекъснал давността по отношение на процесното вземане с депозиране на заявление за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК с вх. № 108667 от 14.12.2021 г.,
доколкото същият е спазил дадения съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК срок за подаване на
исковата молба. Липсват данни и не са ангажирани доказателства, от които да бъде видно,
че ищецът е поставил в забава ответницата за плащане на процесното вземане, считано от
период предхождащ датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК.
Съдът намира за основателно възражението на ответницата по чл. 111, б. „в“ ЗЗД, тъй
като обстоятелството, че ищецът не се е възползвал от възможността да поиска определяне
на наемна цена по реда на чл. 57, ал. 2 СК, не дава основание да се възползва от
петгодишната давност по чл. 110 ЗЗД за вземането по чл. 31, ал. 2 ЗС. Следователно по
давност е погасено вземането за обезщетение за лишаване от ползването на процесното
жилище за периода 03.09.2018 г. – 02.10.2018 г., тъй като заявлението на ищеца по чл. 410
ГПК, прекъсващо давността, е депозирано на 14.12.2021 г. – арг. от Решение № 71 от
29.06.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2750/2017 г., II г. о., ГК, докладчик председателят Камелия
Маринова.
В случая с Решение № III-90-43 от 12.05.2011 г. по гр.д. № 7638/2010 г. по описа на
СРС, 80 с-в, влязло в сила на 12.05.2011 г., съдът е прекратил с развод по взаимно съгласие
сключения между страните граждански брак с Акт за граждански брак № 120/07.03.1998 г. С
постановения съдебен акт съдът е утвърдил постигнатото между страните споразумение по
чл. 51 СК, като съгласно т. 4 от същото, семейното жилище, находящо се в адрес, ет. 2, ап.
49, ще се ползва от жената, като мъжът ще го напусне до 20.04.2011 г.
Както се посочи ищецът не се е възползвал от възможността да поиска определяне на
наемна цена по реда на чл. 57, ал. 2 СК, което не дава основание да се възползва от
петгодишната давност по чл. 110 ЗЗД за вземането по чл. 31, ал. 2 ЗС.
Така направения извод се основава на следното, а именно :
4
Съобразно разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, ако вземането е установено със
съдебно решение, срокът на погасителната давност е всякога пет години. Цитираната
разпоредба се отнася до установени със сила на пресъдено нещо между страните по исков
процес парични вземания, които са били спорни и по силата на предприетите действия на
кредитора по установяването им по исков път са доказани по основание и размер за минал
период. В настоящия случай бившите съпрузи не са се споразумели за размера на наем,
който следва да плаща ответницата на ищеца, не съществува и законодателно разрешение
съдът да направи това служебно, от което следва,че вземането на ищеца в размер на
пропуснатия наем, не подлежи на принудително изпълнение, доколкото размерът му не е
посочен в съдебно решение, като същото не се ползва и със сила на пресъдено нещо –
решението по чл. 57, ал. 2 СК е постановено в производство по спорна съдебна
администрация – форма на съдебна намеса в гражданските правоотношения, осъществявана
по реда на двустранно спорно производство, решението по което няма сила на пресъдено
нещо и може да бъде променяно при промяна на обстоятелствата (в този смисъл е
безпротиворечивата трайна съдебна практика – Решение № 71 от 29.06.2018 г. по гр. д. №
2750/2017 г. на ВКС, II г. о., Решение № 96 от 14.03.2016 г. по гр. д. № 4842/2015 г., IV г. о.).
В този смисъл, по отношение на това вземане не може да се приложи специалната
петгодишна погасителна давност по чл. 117, ал. 2 ЗЗД. Ето защо, доколкото оспореното
вземане на ищеца представлява периодично вземане за наемна цена, същото се погасява с
тригодишната давност по чл. 111, б. "в" ЗЗД.
Въз основа на гореизложеното, настоящият съдебен състав, счита че предявеният от
ищеца иск следва да бъде отхвърлен като неоснователен поради погасяването му по
давност.
По отношение на разноските:
С оглед изхода от спора на ответницата следва да бъдат присъдени направените в
производството разноски съразмерно с отхвърлената част от предявените искове, по
аргумент на чл. 78, ал. 3 ГПК. Ответницата е представила по делото списък по чл. 80 ГПК, с
който претендира присъждането на сторените разходи за адвокатско възнаграждение в
производството. При съобразяване на задължителните тълкувателни разяснения, дадени с
Тълкувателно решение № 4/2013г. на ВКС, ОСГТК, т. 12, съдът следва да се произнесе по
разпределението на отговорността за разноски в заповедното и в исковото производство. От
приложените от ответницата писмени доказателства се установява, че същата е заплатила
уговореното в полза на процесуалния й представител възнаграждение в общ размер на 700
лв., от които 350 лв. в исковото производство и 350 лв. за представителството в заповедното
производство. В съдебно заседание на 19.04.2024 г. ищецът е релевирал възражение по чл.
78, ал. 5 ГПК, което съдът намира за основателно единствено по отношение на
претендираното адвокатско възнаграждение за извършените действия по процесуално
представителство и защита в хода на заповедното производство. В Определение № 50015 от
16.02.2024 г. по т.д. № 1908/2022 г. по описа на ВКС, I т.о., е прието, че Наредба № 1/2004 г.
за минималните размери на адвокатски възнаграждения не съответства на правото на ЕС,
поради което не следва да се прилага. Посочените в наредбата размери на адвокатските
възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на
възнаграждения, но без да са обвързващи за съда.
При съобразяване на извършените от процесуалния представител на ответницата
действия по представителство и защита в хода на исковото и заповедното производство,
както и броя на проведените съдебни заседание, настоящият съдебен състав приема, че на
ответницата следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в размер на 350 лв. за
исковото производство и 50 лв. за заповедното.
В тази връзка, съдът счита, че в тежест на ищеца следва да бъдат възложени разноски
в общ размер на 400 лв.
Мотивиран от изложеното, съдът
5
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от И. К. И., ЕГН **********, против А. Й. И., ЕГН
**********, иск с правно основание по чл. 422 ГПК вр. чл. 57, ал. 1 СК вр. чл. 31, ал. 2 ЗС, с
който се иска да бъде признато за установено, че ответницата дължи на И. К. И.
обезщетение, в размер на 500 лв., за ползването на недвижим имот с адрес: гр. С., бул. „В.“
№ 93, бл. 71, вх. „Г“, ет. 2, ап. 49, в периода от 03.09.2018 г. до 02.10.2018 г., който е
предоставен в полза на А. Й. И. съгласно влязло в сила на 12.05.2011 г. Решение № III-90-43
от 12.05.2011 г. по гр.д. № 7638/2010 г. по описа на СРС, 80 с-в, като неоснователен.
ОСЪЖДА И. К. И., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, да заплати на
А. Й. И., ЕГН **********, сумата от 400 лева, представляваща общ размер на разноските за
адвокатско възнаграждение в исковото и заповедното производство.
Препис от решението да се връчи на страните.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок
от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6