Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 25.11.2019 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ГО, IV Б въззивен състав, в
публичното заседание, проведено на осемнадесети
ноември през две хиляди и
деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РЕНИ
КОДЖАБАШЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
СТАНИМИРА ИВАНОВА
мл.съдия
СВЕТОСЛАВ СПАСЕНОВ
при секретаря
Капка Лозева, като разгледа докладваното от мл. съдия Спасенов в.гр.дело № 3841 по
описа за 2019 г. и за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение №
548241 от 28.11.2018 г., постановено по гр. д. № 5835/2018 г., по описа на СРС,
41-ви състав, е признато за установено по предявени от „Т.С.” ЕАД срещу Ц.С.С.
по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК искове с правно основание с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, във връзка с чл. 150 от ЗЕ, че ответникът дължи на ищцовото дружество
сумата от 1 202.54 лева, представляваща стойност на доставена и незаплатена
топлинна енергия за периода 01.05.2014г. – 30.04.2017г. до топлоснабден имот –
апартамент № 88, находящ се в гр.София, ж.к. „**********, с аб.№ 110558 и
сумата от 48.12 лева, представляваща стойност на услугата дялово разпределение
за посочения период, ведно със законна лихва върху сумите от датата на
депозиране на заявлението по чл. 410 от ГПК – 31.10.2017г. до окончателното
плащане, като исковете са отхвърлени за разликата над сумата от 1 202.54 лева,
до пълния предявен размер от 1 634.53 лева. С решението първоинстанционният съд
е отхвърлил предявените от „Т.С.“ ЕАД по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК искове с
правна квалификация чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за сумата от 161.92 лева – обезщетение
за забава в размер на законната лихва върху главницата за доставена и
незаплатена топлинна енергия за времето от 16.09.2015г. до 12.10.2017г. и 8.12
лева – обезщетение за забава върху сумата за дялово разпределение.
Решението е постановено при участието на трето
лице помагач на страната на ищеца – „Б.Б.“ ООД.
В срока по
чл.259, ал. 1 от ГПК от името на „Т.С.“ ЕАД е депозирана въззивна жалба с вх. №
5212186/27.12.2018г. срещу първоинстанционното решение в частта, с която са
отхвърлени предявените от ищцевото дружество искове. В жалбата се излагат
аргументи за неправилността на решението на СРС в обжалваната му част, като се
твърди, че дружеството не е било задължено да представи доказателства за
публикуване на фактурите в интернет страницата си. Сочи се, че приложение
следва да намери разпоредбата на чл. 33, ал. 2 от Общите условия на
дружеството, влезли в сила на 2014г., които следвало да намерят приложение.
Излагат се оплаквания и относно кредитирането единствено на
съдебно-техническата експертиза, но не и на заключението по
съдебно-счетоводната експертиза. Ето защо се моли решението в обжалваната му
част да бъде отменено, като се претендира и присъждане на сторените в
производството разноски.
В срока по чл.
263, ал. 1 ГПК не е депозиран отговор на въззивната жалба от Ц.С.С..
Софийски градски съд, като обсъди събраните по
делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата
на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:
Първоинстанционният
съд е бил сезиран на 31.10.2017 г. със заявление по чл. 410 ГПК от „Т.С.“ ЕАД,
с което е поискано издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 ГПК срещу длъжниците Ц.С.С., ЕГН
********** и В.С.С., ЕГН ********** за следните суми: 1/ сумата от 3269,06
лева, предсталяваща доставена от дружеството топлинна енергия през периода
01.05.2014 г. – 30.04.2017 г., както и сума за реално потребена топлинна
енергия, отразена в общи фактури № **********/31.07.2015 г., №
**********/31.07.2016 г. и № **********/31.07.2017 г. за топлоснабден имот,
находящ се в гр. София, ж.к. „*****, аб. № 110558, ведно със законната лихва
върху тази сума, считано от 31.10.2017 г. до изплащането ѝ; 2/ мораторна
лихва върху главницата за топлинна енергия в размер на 323,84 лева за периода 16.09.2015
г. – 12.10.2017 г.; 3/ главница за такса за дялово разпределение на топлинна
енергия в размер на 96,25 лева, дължима за периода 01.05.2014 г. – 30.04.2017
г.; 4/ мораторна лихва върху главницата за такса за дялово разпределение в
размер на 16,24 лева за периода 16.09.2015 г. – 12.10.2017 г.
На 09.11.2017 г.
е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по
образуваното въз основа на заявлението ч.гр.д. № 77761/2017 г., по описа на
СРС, 41 състав, с която е разпоредено длъжниците да заплатят разделно /по
½ част за всеки от тях/ на кредитора „Т.С.“ ЕАД посочените в заявлението
суми, както и разноските по делото.
Издадената по
делото заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК е връчена на длъжниците
Ц.С.С., ЕГН ********** и В.С.С., ЕГН ********** на 06.12.2017 г., като в законоустановения срок същите са депозирали
възражение по реда на чл. 414 ГПК, във връзка с което и на основание чл. 415,
ал. 1 ГПК първоинстанционният съд е указал на заявителя възможността да предяви
иск за установяване на вземанията си в едномесечен срок от получаване на препис
от разпореждането на съда. В указания срок
и по реда на чл. 422 ГПК кредиторът е предявил иск срещу Ц.С.С., ЕГН **********
и В.С.С., ЕГН ********** за претендираните в заявлението суми.
В исковата си
молба ищецът „Т.С.“ ЕАД твърди, че има договорни отношения с ответниците Ц.С.С.,
ЕГН ********** и В.С.С., ЕГН **********. Поддържа, че ответниците са клиенти на
топлинна енергия за битови нужди. Навеждат се съображения, че сградата-етажна
собственост, в която се намира процесния имот е сключила договор за извършване
на услугата дялово разпределение на топлинна енергия с фирма „Б.Б.“ ООД, като в
тази връзка се посочва, че на основание чл. 155, ал. 1, т. 2 от ЗЕ, сумите за
топлинна енергия за процесния имот са начислявани по прогнозни месечни вноски,
като след края на отоплителния период са изготвяни изравнителни сметки от
фирмата, извършваща дялово разпределение на топлинна енергия в сградата на база
реален отчет на уредите за дялово разпределение в съответствие с разпоредбата
на чл. 71 от Наредба № 2/28.05.2004 г. за топлоснабдяването и Наредба №
16-334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването.
В
законоустановения срок по чл. 131 ГПК ответниците не са се възползвали от
правото си да депозират отговор на исковата молба.
В проведено на
24.10.2018 г. открито съдебно заседание пред първоинстанционният съд ответникът
В.С.С. е заявил, че оттегля депозираното от него възражение, във връзка с което
районният съд е постановил определение № 514869/24.10.2018 г., с което е
прекратил производството по делото в частта по предявените срещу ответника В.С.С.
искове, което е влязло в сила, като производството по делото е останало висящо
само по предявените срещу ответника Ц.С.С. искове.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по
допустимостта и по наличието на противоречие с императивните правни норми – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
състав намира постановеното от СРС, 41-ви състав, решение за валидно и
допустимо в обжалваната част.
По правилността
на решението в обжалваната част, въззивният съдебен състав намира следното:
Предявени са
искове по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК с правно основание чл. 422 вр. с чл.
415, ал.2 вр. с чл. 124 от ГПК вр. с чл. 149 и сл., чл. 154 и чл. 155 от Закона
за енергетиката (ЗЕ) вр. с чл. 79 и чл. 86 от ЗЗД – положителен установителен иск за вземания
за плащане на стойност на доставена топлоенергия за битови нужди, за имот в сграда - етажна собственост, за
обезщетение за забава на плащане на същото, за възнаграждение за услугата
дялово разпределение на топлинна енергия за периода, както и за обезщетение за
забава на плащането на същото, за които е издадена заповед за изпълнение по
реда на глава ХХХVІІ от ГПК.
За уважаване на
предявения иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и респ. за
ангажиране отговорността на ответника, ищецът следва да докаже по безспорен
начин следните факти: съществуването на договорни отношения между него и
ответника за доставката на топлинна енергия, в това число и качеството му
потребител на топлинна енергия, обема на реално доставената в процесния имот
топлинна енергия за исковия период, че нейната стойност възлиза именно на
претендираната сума, че е носител на вземане за възнаграждение за дялово
разпределение, поради което и за ответника да е възникнало валидно и изискуемо
задължение за заплащане на процесните главници, като е изпаднал и в забава за
изпълнението му.
Правоотношението
по продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от
законодателя в специалния Закон за енергетиката като договорно правоотношение,
произтичащо от писмен договор, сключен при публично известни общи условия,
предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно
и водно регулиране (КЕВР) (чл. 150, ал. 1 ЗЕ). Писмената форма на договора не е
форма за действителност, а форма за доказване. Тази договорна природа на
правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди остава
непроменена при множеството изменения на относимите норми от ЗЕ (чл. 149, чл.
150, чл. 153, ал. 1 и пар. 1 ДР), които регламентират и страните по договора
при публично известни общи условия. Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ страна
(купувач) по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди е
клиентът на топлинна енергия за битови нужди.
Присъединяването
на топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към топлопреносната
мрежа, както на заварените от ЗЕ, така и на новоизградените сгради, се извършва
въз основа на писмен договор (чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 - чл. 36 Наредба №
16-334 от 06.04.2007г. за топлоснабдяването) със собствениците или титулярите
на вещното право на ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които
поради това са посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на
топлинна енергия за битови нужди, дължащи цената на доставената топлинна
енергия по сключения с топлопреносното предприятие договор за продажба на
топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия.
Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и
титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на
топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР
публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си
качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното
правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна
енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената
топлинна енергия. Гореизложеното се отнася и за редакцията на чл. 153, ал. 1
ЗЕ, действаща към процесния период. Клиенти
на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни
от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със
съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване,
за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на
топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи
условия директно с топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото
ползващо лице придобива качеството „клиент“ на топлинна енергия за битови нужди
и като страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената ѝ
на топлопреносното предприятие. Договорът между това трето ползващо лице и
топлопреносното предприятие подлежи на доказване по общия ред на ГПК, например
с откриването на индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното
дружество, но не се презумира с установяване на факта на ползване на
топлоснабдения имот
– в този смисъл са и разрешенията дадени с Тълкувателно решение № 2/2017 от 17
май 2018 г. по тълкувателно дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС.
Съгласно чл.142,
ал.2 от ЗЕ - топлинната енергия за отопление на сграда - етажна собственост, се
разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия
за отопление на общите части и топлинна енергия за отопление на имотите.
Съгласно чл.
145, ал.1 от ЗЕ топлинната енергия за отопление на имотите в сграда - етажна
собственост, при прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални топломери,
се определя въз основа на показанията на топломерите в отделните имоти.
Съгласно чл.
153, ал. 1 от Закона за енергетиката /ЗЕ/, в редакцията, действаща за исковия
период, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в
сграда-етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия, и са длъжни да
монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 3 на
отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при
условията и по реда, определени в съответната наредба. Разпоредбата императивно
урежда кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното предприятие,
като меродавно е единствено притежанието на вещно право върху имота -
собственост или вещно право на ползване.
По аргумент от
чл. 153, ал. 6 от ЗЕ и чл. 72, ал. 4 от НТ и чл. 76 от Наредба № 16-334 от
06.04.2007 г. следва и че потребителите в сграда - етажна собственост, които
прекратят топлоподаването към отоплителните тела в имотите си чрез монтираната
на тях регулираща арматура остават потребители на топлинната енергия, отдадена
от сградната инсталация и от отоплителните тела в общите части на сградата,
както и дължат заплащане на сумата за мощност (В този смисъл решение Nо 210 от
24.02.2006 г. по адм. дело Nо 11361/2005
г. на 5 чл. състав на ВАС). Нещо повече – разпоредбата на чл. 153, ал.5 от ЗЕ,
въвежда забрана за прекратяване на подаването на топлинна енергия към
отоплителните тела в имотите си чрез физическото им отделяне от сградната
инсталация, направено от потребител.
Съдът приема, че
по делото е установено, че ищецът е енергийно предприятие, доставящо топлинна
енергия. "Т.С." ЕАД е дружество регистрирано по Търговския закон и
вписано в Търговския регистър при Агенция по вписванията с предмет на дейност
производство на топлинна енергия, пренос на топлинна енергия, производство на
топлинна и електрическа енергия и други дейности обслужващи основните.
Първоинстанционното
решение е влязло в сила в необжалваните части, с които е признато за
установено, че ответникът Ц.С.С. дължи на ищцовото дружество сумата от 1 202.54
лева, представляваща стойност на доставена и незаплатена топлинна енергия за
периода 01.05.2014г. – 30.04.2017г. до топлоснабден имот – апартамент № 88,
находящ се в гр.София, ж.к. *****, с аб.№ 110558 и сумата от 48.12 лева,
представляваща стойност на услугата дялово разпределение за посочения период,
ведно със законна лихва върху сумите от датата на депозиране на заявлението по
чл. 410 от ГПК – 31.10.2017г. до окончателното им плащане. Следователно,
настоящият съдебен състав намира, че е формирана сила на пресъдено нещо по
отношение на обстоятелствата относно наличието на валидно възникнало
облигационно правоотношение с предмет доставка на топлинна енергия между
страните в настоящото производство през претендирания в исковата молба период
за процесния имот. Същевременно това обстоятелство не се оспорва от ответника Ц.С.,
който във възражението си по чл. 414 ГПК е възразил единствено срещу сумите,
дължими за периода 01.05.2014 г. – 01.12.2014, като е посочил, че същите са
погасени по давност, а впоследствие в проведеното пред първоинстанционния съд
открито съдебно заседание на 21.11.2018 г. е изразил желание за заплащане на
дължимите суми след постановяване на съдебното решение по спора.
Предвид
гореизложеното, настоящият състав намира, че в настоящото производство е
установено при условията на пълно и главно доказване, че ответникът е имал
качеството клиент на топлинна енергия за топлоснабден имот, находящ се в
гр.София, ж.к. *****, с аб.№ 110558 през процесния период.
Относно въпроса
за осъществяването на реално доставяне на топлинна енергия и нейното количество
и качество, въззивният съд намира следното:
По делото е
установено, че общи условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди са
одобрени от ДКЕВР през 2014г., като се установи от прието заключение по
комплексна съдебно-техническа и счетоводна експертиза, че ищецът е доставял
енергия в сградата етажна собственост, в която се намира процесния имот, поради
което съдът приема за установено по делото, че през процесния период страните
са били обвързани от договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди в
сграда - етажна собственост, чието съдържание се определя в Общите условия от
2014 г., както и от действащата към съответния момент нормативна уредба, а
именно Закон за енергетиката и Наредба №16-334 от 06.04.2007 г. за
топлоснабдяването.
От заключението
на вещите лица по комплексната съдебно-техническа и счетоводна експертиза се
установява, че количеството топлинна енергия от конкретната абонатна станция се
измерва и отчита съгласно ЗЕ от средство за търговско измерване – общ топломер.
Посочва, че са взети предвид и технологичните разходи в абонатната станция за
процесния период, които са за сметка на топлопреносното предприятие, като
същите са изчислени по Наредба № 16-334/06.04.2007г. за топлоснабдяването и са
били отчислявани ежемесечно от отчетената от общия топломер топлинна енергия,
преди нейното разпределение между абонатите. Установява се още, че през
процесния период за процесния имот е начислявана топлинна енергия за отопление
на имот, определяна по реален отчет на показанията на 5 броя ИРРО, монтирани на
4 броя радиатори и 1 брой лира в имот, за топлинна енергия отдадена от сградна
инсталация и за топлинна енергия за битово горещо водоснабдяване, определяна по
реален отчет на показанията на 2 броя технически изправни и сертифицирани
водомери за топла вода. Установява се също, че през процесния период фирма за
дялово разпределение „Б.Б.“ ООД редовно и на конкретна дата е изготвяла
изравнителни сметки за реално потребеното количество топлинна енергия от имота
на ответника – общо и по компоненти, а именно топлинна енергия за отопление на
имот, топлинна енергия отдадена от сградна инсталация и топлинна енергия за
битово горещо водоснабдяване.
Съдът приема, че
от събраните по делото доказателства вкл. и от заключението на комплексната
съдебно-техническата и счетоводна експертиза и разпита на вещите лица в
проведеното пред първоинстанционния съд открито съдебно заседание на 21.11.2018
г., по делото е установено, че през процесния период за имота потребената
топлинна енергия е на стойност от общо 2405,08 лева, както правилно е приел и първоинстанционният
съд. Ответникът Ц.С. дължи заплащане на ½ от сумата, представляваща
стойността на доставена в процесния имот топлинна енергия, като от същия не са
представени доказателства, нито са наведени твърдения за заплащането на тази сума
в полза на ищцовото дружество. Предвид горното предявения против ответника Ц.С.
иск за главница, представляваща стойност на доставена и незаплатена топлинна
енергия за периода 01.05.2014г. – 30.04.2017г. за топлоснабден имот –
апартамент № 88, находящ се в гр.София, ж.к. *****, с аб.№ 110558 е основателен
до размера от 1202,54 лева, до която сума е уважен и от районния съд, поради
което решението в обжалвана част, с която е отхвърлен иск за главница, представляваща стойност на
доставена и незаплатена топлинна енергия е правилно и следва да бъде
потвърдено. Настоящият съдебен състав не следва да се произнася по направеното
с възражението по чл. 414 ГПК от Цветана С. възражение за погасяване по давност
на част от претенцията на ищеца за главница за доставена топлинна енергия,
доколкото от страна на Ц.С. не е депозирана въззивна жалба срещу
първоинстанционното решение, в частта, с която претенцията на ищеца за главница
за доставена топлинна енергия е уважена до размера от 1202,54 лева.
По отношение на
иска с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за сумата от 161,92 лева,
представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху
главницата за доставена и незаплатена топлинна енергия за времето от 16.09.2015г.
до 12.10.2017г., настоящият съдебен състав намира следното:
За да бъде уважен
предявеният иск с правно основание чл. 86 ЗЗД следва да бъде установено при
условията на пълно и главно доказване наличието на главен дълг, както и забава
на ответника.
От приобщените
по делото доказателства се установява, че страните в настоящото производство са
обвързани от валидно облигационно правоотношение по продажба на топлинна
енергия за битови нужди при публично известни общи условия. Установява се също,
че през процесния период страните са били обвързани от влезли в сила Общи
условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Т.С.“ ЕАД ***,
приети с Решение по т.1 от Протокол № 53/28.03.2013 на Съвета на директорите на
„Т.С.“ ЕАД, одобрени с Решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР. В раздел IX от
горепосочените Общи условия са уредени въпросите свързани със заплащането на
топлинната енергия и услугата за дялово разпределение. Съгласно чл. 32, ал. 2
от Общите условия след отчитане на средствата за дялово разпределение и
изготвяне на изравнителните сметки от търговеца, продавачът издава фактура за
потребеното количество топлинна енергия за отчетния период, определено на база
изравнителни сметки. Съгласно чл. 33, ал. 2 от Общите условия клиентите са
длъжни да заплащат стойността на фактурата по чл. 33, ал. 2 за потребеното
количество топлинна енергия за отчетния период в 30-дневен срок от датата на
публикуването на интернет страницата на продавача. В разпоредбата на чл. 33,
ал. 4 от Общите условия е предвидено, че продавачът начислява обезщетение за
забава в размер на законната лихва, само за задължения по чл. 32, ал. 2 и то
само в случай, че същите не са заплатени в срока по чл. 33, ал. 2, т.е. с
цитираната разпоредба възникването на задължения за обезщетение за забава върху
вземането за потребено количество топлинна енергия е поставено под условие,
доказването на сбъдването на което е в тежест на продавача – ищец в настоящото
производство. По делото не са представени доказателства за сбъдване на
условието по чл. 33, ал. 4 от обвързващите страните по спора Общи условия за
продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Т.С.“ ЕАД ***, приети с
Решение по т.1 от Протокол № 53/28.03.2013 на Съвета на директорите на „Т.С.“
ЕАД, одобрени с Решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР. Обстоятелството, че от
ответника Ц.С. не е направено изрично оспорване на претенцията за заплащане на
обезщетение за забава, не превръща основателността на тази претенция в
безспорна и не освобождава ищеца от задължението му да проведе пълно и главно
доказване на фактите, на които се основава иска му. Предвид това, неоснователни са изложените от
въззивника оплаквания, че първостепенният съд е излязъл извън предмета на спора
като е отхвърлил иска по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, въпреки че основателността му не
била оспорена от ответника Ц.С..
В исковата молба
се излагат твърдения, че данни за процесните задължения са били публикувани
пред нотариус на интернет страницата на ищцовото дружество, но доказателства за
това не са ангажирани нито пред първоинстанционния съд, нито пред въззивната
инстанция. С оглед на това и при приложение на неблагоприятните последици от
правилата за разпределение на доказателствената тежест, настоящият състав
намира, че предявеният иск с правно основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване на установено, че ответникът дължи в полза на ищеца сума от 161,92 лева,
представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху
главницата за доставена и незаплатена топлинна енергия за времето от 16.09.2015
г. до 12.10.2017 г. е неоснователен и правилно е отхвърлен от
първоинстанционния съд.
По отношение на
претенцията за заплащане и на обезщетение за забава за периода от 16.09.2015 г.
до 12.10.2017 г. върху цената на услугата дялово разпределение, осъществявана
през исковия период, във въззивната жалба не са изложени доводи за неправилност
на обжалваното решение, поради което с оглед разпоредбата на чл. 269 от ГПК и
липсата на нарушение на императивните
правни норми въззивният състав приема същата за неоснователна.
Поради
съвпадението на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния по
отношение на обжалваните части от първоинстанционното съдебно решение,
въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а
обжалваното с нея решение - потвърдено, като правилно.
По разноски:
С оглед изхода
на спора пред въззивната инстанция право на разноски на основание чл. 78, ал. 3
от ГПК, вр. с чл. 273 от ГПК има въззиваемата страна. От името на същата обаче
не е направено искане за присъждане на разноски,поради което настоящият състав
не следва да се произнася по въпроса за разноските.
С оглед цената
на исковете и на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящият съдебен акт не
подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран,
Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 548241 от 28.11.2018 г.,
постановено по гр. д. № 5835/2018 г., по описа на СРС, 41-ви състав, в
обжалваната му част.
Решението е
постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач - „Б.Б.”
ООД.
Решението не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.