№ 1396
гр. София, 22.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на двадесет и трети ноември през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Иванка Ангелова
Членове:Красимир Машев
Златина Рубиева
при участието на секретаря Теодора Т. Ставрева
като разгледа докладваното от Красимир Машев Въззивно гражданско дело
№ 20211000501601 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 18/06.04.2021 г., постановено по т. д. № 111/2020 г. по описа на ОС-гр.
Благоевград, поправено с Решение № 32/18.06.2021 г., частично са уважени предявените от
„Банка ДСК” АД (универсален правоприемник на „Експресбанк” АД, с предходно търговско
наименование „Сосиете Женерал Експресбанк” АД) срещу М. Г. Г. кумулативно обективно
съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във
вр. с чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ, чл. 92, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за установяване на
паричните притезания, удостоверени в Заповед за незабавно изпълнение, издадена по ч. гр.
д. № 1391/2019 г. по описа на РС-гр. Благоевград, ГО, 1 с-в, както следва: 1) за сумата от
40000 лв. – усвоен кредит по договор за банков кредит (този иск изцяло е уважен); 2) за
сумата от 7295,32 лв. – възнаградителна лихва, изтекла за периода от 04.06.2016 г. до
10.01.2019 г. (този иск е отхвърлен до пълния му предявен размер от 9501,23 лв. и за
периодите от 28.12.215 г. до 03.06.2016 г. и от 11.01.2019 г. до 05.04.2019 г.); 3) за сумата от
2098,29 лв. – мораторна неустойка (т. нар. „наказателна лихва”), изтекла за периода от
04.06.2019 г. до 05.04.2019 г. (този иск е отхвърлен до пълния му предявен размер от 2162,74
лв. и за периода от 28.12.2015 г. до 03.06.2016 г.); 4) за сумата от 611 лв. - законна мораторна
лихва, изтекла за периода от 06.04.2019 г. до 30.05.2019 г. (този иск е уважен изцяло) и 5) за
сумата от 61,68 лв. – застрахователни премии за периода от 28.12.2015 г. до 05.04.2019 г.
(този иск е уважен изцяло).
1
За да постанови решението, първоинстанционният съд е достигнал до правния извод,
че въз основа на Договор за банков потребителски кредит, сключен на 19.11.2015 г. между
ищеца и М.Г., е възникнало действително търговско правоотношение, по силата на което
ищецът се е задължил да предостави на кредитополучателя сумата от 40000 лв., а
последният се е задължим да върне отпуснатия кредит в срок до 28.11.2025 г., като кредитът
бил усвоен в максимален размер – 40000 лв., която сума била преведена по разплащателната
сметка на кредитополучателя. Приел е за установено, че всички оспорвания на ответника за
недействителност на договора за потребителски кредит са неоснователни, поради което с
оглед на обстоятелството, че кредитополучателят не е погасил нито една от уговорените
месечни погасителни вноски, е достигнал до правния извод, че в патримониума на банката е
възникнало потестативното право с едностранно волеизявление да превърне разсроченото
главно лихвоносно парично задължение (главницата) в предсрочно (незабавно) изискуемо,
като това преобразуващо право е било надлежно упражнено преди подаване на процесното
заявление за издавена на Заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК - 11.01.2019 г. И
тъй като именно до този момент се дължат възнаградителни лихви, при уважаване на
главния иск (за връщане на предоставения кредит) е отхвърлил акцесорния иск за
установяване съществуването на възнаградителна лихва за периода от 11.01.2019 г. до
05.04.2019 г. (поради счетеното за основателно правопогасително възражение от ответника
този иск е отхвърлен и за периода от 28.12.2015 г. до 03.06.2016 г., както и над присъдената
сума от 7295,32 лв. до пълния му предявен размер от 9501,23 лв.). Счел е за частично
основателно правопогасителното възражение за изтекла погасителна давност и по
отношение на претендираната мораторна неустойка върху главното парично притезание,
поради което този акцесорен иск е отхвърлен за периода от 28.12.2015 г. до 03.06.2016 г.,
както и над присъдената сума от 2098,29 лв. до пълния му предявен размер от 2162,74 лв.
Приемайки, че длъжникът е изпаднал в забава, първоинстанционният съд изцяло е уважил
иска за установяване съществуването на акцесорното вземане в размер на 611,11 лв. -
законна мораторна лихва върху главното парично притезание, изтекла от 06.04.2019 г. до
30.05.2019 г. За изцяло основателен е счетен и искът за установяване съществуването на
парично вземане в размер на 61,68 лв. - сборът от дължимите застрахователни премии за
периода от 28.12.2015 г. до 05.04.2019 г.
Така постановеното решение в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е обжалвано от ответника
в частта, в която са уважени предявените кумулативно обективно съединени положителни
установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 430, ал. 1 и ал. 2
ТЗ, чл. 92, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД – за установяване съществуването на следните
парични притезания: 1) сумата от 40000 лв. – усвоен кредит по договор за банков кредит; 2)
сумата от 7295,32 лв. – възнаградителна лихва, изтекла за периода от 04.06.2016 г. до
10.01.2019 г.; 3) сумата от 2098,29 лв. – мораторна неустойка (т. нар. „наказателна лихва”),
изтекла за периода от 04.06.2019 г. до 30.05.2019 г.; 4) сумата от 611 лв. - законна мораторна
лихва, изтекла за периода от 06.04.2019 г. до 30.05.2019 г. и 5) сумата от 61,68 лв. –
застрахователни премии за периода от 28.12.2015 г. до 05.04.2019 г. Въззивникът навежда
доводи за неправилност на решението поради допуснати съществени нарушения на
2
съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа всички заявени в отговора на
исковата молба оспорвания относно действителността на процесния договор за банков
(потребителски) кредит - поради липса на уговорки относно установените в чл. 11, ал. 1, т. 9-
11 ЗПК нормативни изисквания, които следва да бъдат включени в предметното съдържание
на кредитното правоотношение; точно не е бил установен годишният процент на разходите,
тъй като в неговия размер не е включена т. нар. „такса за одобрение на кредита”, уговорена
в клаузата на чл. 14 от договора за банков кредит, която възлиза на сумата от 489,30 лв. От
друга страна, твърди, че в процеса на доказване не е установено правнорелевантното
обстоятелство, че преди подаване на заявлението за издаване на Заповед за незабавно
изпълнение по чл. 417 ГПК не е било надлежно упражнено потестативното право на банката
с едностранно волеизявление да превърне кредита в предсрочно изискуем, поради което
главният иск не следва да бъде уважен до пълния му предявен размер.
Въззиваемият е подал в срок отговор на въззивната жалба, в която поддържа
становище за нейната неоснователност, тъй като решаващият съд е достигнал до правилния
правен извод, че поради незаплащане на нито една погасителна анюитетна вноска
процесният кредит надлежно е бил обявен за предсрочно изискуем - с изпращане на покана
до удостоверения в договора за банков кредит адрес. Счита за законосъобразен правния
извод на ОС-гр. Благоевград за неоснователност на релевираните правни доводи от
ответника за нищожност на договора за банков кредит.
Ищецът не е обжалвал решението в частта, в която предявените кумулативно
обективно съединени положителни установителни искове са били отхвърлени (над сумата от
7295,32 лв. до пълния му предявен размер от 9501,23 лв. и за периодите от 28.12.2015 г. до
03.06.2016 г. и от 11.01.2019 г. до 05.04.2019 г., представляваща възнаградителна лихва,
изтекла за периода от 04.06.2016 г. до 10.01.2019 г. и над сумата от 2098,29 лв. до пълния му
предявен размер от 2162,74 лв. и за периода от 28.12.2015 г. до 03.06.2016 г.,
представляваща мораторна неустойка (т. нар. „наказателна лихва”), изтекла за периода от
04.06.2019 г. до 30.05.2019 г., поради което в тази част то е влязло в сила и въззивният съд
не дължи произнасяне.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по
същество е частично основателна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Съдът, като съобрази правните доводи на страните, събраните писмени доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа и правна страна:
ОС-гр. Благоевград е бил сезиран с кумулативно обективно съединени положителни
установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 430, ал. 1 и ал. 2
3
ТЗ, чл. чл. 92, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, както и под евентуалност с обективно съединени
осъдителни искове с правно основание чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ, чл. чл. 92, ал. 1 ЗЗД и чл. 86,
ал. 1 ЗЗД.
Предявените под евентуалност осъдителни искове са недопустими, а в случай че
първоинстанционният съд се бе произнесъл по тяхната основателност, неговото решение би
било недопустимо, тъй като главните и евентуалните искове са тъждествени както по своето
основание, така и съобразно вида и обема на търсената съдебна защита - арг. чл. 126, ал. 1
ГПК. Предмет на положителния установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК
представлява предявеното чрез заявлението по чл. 417 ГПК притезание, ведно с неговите
принадлежности, вкл. и изтекли лихви и неустойки, т.е. съдът е длъжен да се произнесе
съобразно заявения по чл. 417 ГПК размер и вид на предявеното материално право в
заповедното производство, като този иск се счита за предявен от момента на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, когато е спазен срокът по чл. 415, ал. 1
ГПК – арг. чл. 422, ал. 1 ГПК. Следователно, с този иск се цели да се установи дали
оспореното в заповедното производство вземане съществува, като при уважаване на този
иск ще влезе в сила заповедта за изпълнение, с която вече е допуснато принудително
удовлетворяване на претендираното парично притезание и въз основа на която е издаден
изпълнителен лист. В този смисъл исковото производство, образувано по реда на чл. 422, ал.
1 ГПК, притежава служебно назначение – да се установи със сила на пресъдено нещо
съществуването на удостовереното в издадена Заповед за незабавно изпълнение по чл. 417
ГПК и оспореното от длъжника с възражение по чл. 414, ал. 2 ГПК предявено притезание.
Ищецът обосновава правния си интерес от предявяване на евентуалните осъдителни
искове с обстоятелството, че при ненастъпване на предсрочната изискуемост на процесния
кредит преди подаване на процесното заявление с получаването на препис от исковата
молба от ответника за писмен отговор в срока по чл. 131 ГПК ще настъпи този факт -
превръщането на разсроченото главно лихвоносно парично задължение (главницата) в
предсрочно (незабавно) изискуемо. Но съобразно задължителните за правосъдните органи
тълкувателни разяснения, дадени в т. 1.1. от ТР № 8/2.04.2019 г. на ВКС по т. д. № 8/2017 г.,
ОСГТК, предсрочната изискуемост на вземането по договора за кредит променя
изискуемостта на вноските, които не са подлежали на изпълнение преди датата на
настъпването й, но няма за последица изменение на основанието, от което произтича
вземането. Вноските с падеж преди датата на настъпване на предсрочната изискуемост и
вноските, станали предсрочно изискуеми, са вземания, възникнали на едно и също
основание - договора за кредит. По тези съображения позоваването на предсрочната
изискуемост не е определящо за основанието на претенцията, предявена по реда на чл. 422,
ал. 1 ГПК. Правното основание, на което се претендира изпълнение и на вноските с
настъпил падеж, и на предсрочно изискуемата главница, е сключеният договор за
кредит. Предсрочната изискуемост е подвид на изискуемостта, която имплицитно се
предпоставя от всяка претенция за съществуване на определено вземане, а изискуемостта е
възможността на кредитора да иска изпълнение на задължението. Ако кредиторът
4
поддържа, че за него се е породила възможност да претендира изпълнение на цялото
задължение, но се установи, че такава възможност се е породила само за част от това
задължение, искът няма да бъде отхвърлен изцяло, а ще бъде уважен до размера, чиято
изискуемост е настъпила. Няма причина това разрешение да бъде отречено за вземанията по
банкови кредити, чието изпълнение се търси по реда на заповедното производство.
Доказването на настъпилата предсрочна изискуемост на договора за банков кредит е
определящо единствено за размера, в който ще бъде признато вземането на кредитора.
Следователно, предявените чрез положителните установителни искове по реда на чл.
422, ал. 1 ГПК, респ. чрез осъдителните искове парични вземания са идентични както по
своя правопораждащ юридически факт - основанието на иска (договора за банков кредит),
така и по обема и вида на търсената защита (да се допусне принудително удовлетворение на
тъждествени парични вземания - по източник, размер и период, чрез помощта на
държавната принуда, т.е. въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение при уважаване
на положителния установителен иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, респ. въз основа на
влязло в сила осъдително решение – при уважаване на „евентуално предявените искове”),
поради което осъдителните искове, предявени „под евентуалност”, чийто правен интерес е
обоснован единствено от настъпилата предсрочна изискуемост на кредита в един
последващ момент, са недопустими - арг. чл. 126, ал. 1 ГПК, вкл. и поради липса на една от
абсолютните положителни процесуални предпоставки, обуславяща възникването и
съществуването на правото на иск - правния интерес.
Но тъй като нито е настъпило вътрешнопроцесуалното условие за разглеждане на
предявените под „евентуалност” осъдителни искове, нито първоинстанционният съд се е
произнесъл по тях, въззивният съд, вкл. и с оглед на изхода на правния спор по делото, не
трябва да връща исковата молба в тази част и изрично да прекратява съдебното
производство - в същата част.
Установява се, че на 19.11.2015 г. между „Сосиете Женерал Експресбанк” АД, чийто
универсален правоприемник е „Банка ДСК” АД, и М. Г. Г. е сключен договор за банков
кредит, по силата на който банката се е задължила да предостави на кредитополучателя
паричен кредит в размер на сумата от 40000 лв. срещу насрещната парична престация –
заплащане на годишна възнаградителна лихва във фиксиран размер от 7,99% за целя срок
на действие на договора, като уговореният между страните срок за погасяване на
задълженията по договора е бил на 28.11.2025 г., т.е. при разсрочени 121 анюитетни
погасителни вноски, всяка една от която възлизаща на сумата от 498,30 лв. (освен първата в
размер на 86,10 лв.). С оглед на обстоятелството, че представяният погасителен план
(Приложение № 1 към договора за банков кредит) е част от предметното съдържание на
учреденото кредитно правоотношение (изрично в погасителният план е удостоверен същият
номер, под който е описан договорът за банков кредит - № 427214, като в него е
удостоверена идентична сума на кредита и размера на уговорената възнаградителна лихва -
40000 лв. при „номинален лихвен процент” от 7,99%), необоснован се явява поддържаният и
пред въззивната инстанция правен довод на назначения от съда на ответника особен
5
представител по чл. 47, ал. 6 ГПК, че сключеният договор за банков (потребителски) кредит
е нищожен поради противоречие с императивни правила на закона - арг. чл. 22 ЗПК, във вр.
с чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК.
Изрично в клаузата на чл. 11 от Договор за кредит „Експресо” № 427314/19.11.2015 г.
страните са уговорили, че годишният процент на разходите (ГПК), който изразява
стойността на насрещната парична престация за ползване на заетия финансов ресурс (арг.
чл. 19, ал. 1 ЗПК, уреждащ легална дефиниция на това понятие), възлиза на 9,36% (годишен
процент). От една страна, не е установено в процеса на доказване, че в размера на
уговорения ГПР не е включена сумата в размер на 489,30 лв. (т. нар. „такса за одобрение на
кредита”, уговорена в клаузата на чл. 14 от договора), а от друга, тази клауза е нищожна, тъй
като противоречи на императивни правила на закона, поради което тази такса не следва да
се включва в уговорения ГПР.
След извършената съществена реформа в потребителското кредитиране (с
измененията и допълненията на ЗПК в ДВ, бр. 61/25.07.2014), чиято нормативна цел е
насочена към защита на потребителя на кредитни услуги, в разпоредбата на чл. 10а, ал. 2
ЗПК бе уредена забрана за уговаряне на такси и комисионни за присъщи на кредитора
дейности по отпускане на потребителски кредит – свързани с усвояването и управлението
на кредита, като видът, размерът и действието, за което се събират такси и/или комисионни,
трябва да бъдат ясно и точно определени в договора. За да се изясни действителната
нормативна воля на законодателя, съдът трябва да извърши както систематично, логическо,
телеологично, но и т. нар. историко-политическо тълкуване, както предписва правната
норма, регламентирана в чл. 46, ал. 1 ЗНА. Именно в мотивите към законопроекта за
допълване и изменение на ЗПК е изяснено, че „друг идентифициран проблем са редица
такси, свързани с отпускане, обслужване и погасяване на кредита… Със законопроекта се
забранява на банките да събират някои видове такси и комисионни, за които се приема, че са
част от дейността на банката по предоставяне на кредита, а именно – такси и комисионни за
действия, одобрение и усвояване на кредит, както и за неговото управление”.
По своето нормативно назначение т. нар. такса за одобрение на кредита е насочена
към покриване на извършени разходи на банката по оценка на кредитоспособността на
кредитополучателя и по „усвояването” на кредита. Но задължението на кредитните и
финансовите институции да извършват преценка относно кредитоспособността на
кредитополучателя преди сключване на договора за потребителски кредит е уредено в чл. 8
от Директива 2008/48/ЕО от 23 април 2008 г. Установените от кредитора (банка и финансова
институция) клаузи, съгласно които се дължи съответна такса за оценка на
кредитоспособността на кредитополучателя и „усвояване” („одобрение”) на кредита, са
нищожни, тъй като тази оценка, вкл. „одобрение” е правно задължение на кредитора, поради
което той не предоставя на кредитополучателя съответна „услуга”, за осъществяването на
която се дължи насрещна парична престация. Следователно, по отношение на клаузата за
включване в задълженията на кредитополучателя и на еднократна такса за оценка на риска,
респ. за „одобрение на кредита” в размер на 489,30 лв. съдът е длъжен и служебно и без да е
6
направено възражение от страна на ответника да извърши преценка за наличие на нищожна
клауза, след като ищецът основава вземането си на нея. Съгласно чл. 10а, ал. 1 и, ал. 2 ЗПК
кредиторът може да събира от потребителя такси и комисионни за допълнителни услуги,
свързани с договора за потребителски кредит, но не и такива за действия, свързани с
усвояване и управление на кредита. Доколкото извършването на оценката на риска, респ.
„одобряване на кредита” предхожда сключването на договора, както и с оглед на чл. 16, ал.
1 ЗПК, който предписва, че преди сключване на договора за кредит кредиторът оценява
кредитоспособността на потребителя въз основа на достатъчно информация, включително и
такава, представена от потребителя. Следователно, в действителност се касае за
осъществяване на същинска и присъща на банката дейност, за да вземе решение и да даде
съгласие („одобрение”) за отпускане на кредита, а не се предоставя допълнителна услуга. В
този смисъл, доколкото оценката на риска („одобряването на кредита”) предхожда
сключването на договора, тази дейност касае усвояването на кредита, във връзка с което
обаче в чл. 10а, ал. 2 ЗПК е предвидена забрана за кредитора да изисква заплащане на такси
и комисиони за тези действия.
Когато определена уговорка в потребителски договор противоречи на императивни
материални правила на закона, тя по своето естество е нищожна не само на основание чл.
26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, а и поради нейната неравноправност - съгласно легалната дефиниция
на това понятие, уредено в т. нар. обща (генерална) клауза в чл. 143 ЗЗП (тя е уговорка във
вреда на потребителя, в противоречие с изискването за добросъвестност, поради което води
до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя - до радикална нееквивалентност на насрещните престации). По същество в
този смисъл е и Решение № 98/25.07.2017 г. по т. д. № 535/2016 г., ВКС, ТК, І о.
Следователно, съдът, вкл. и въззивният следи служебно както за нищожността на
определена клауза в потребителски договори поради нейното противоречие с императивни
материални правила на закона, така и поради нейната неравноправност (арг. чл. 7, ал. 3
ГПК). Тъй като процесната уговорка противоречи на повелителна материалноправна норма,
съдът трябва да приложи тези правила дори и без позоваване на тях от страните в процеса -
без да дава възможност те да вземат становище дали тя е уговорена индивидуално, респ.
дали потребителят ще се ползва от нея (очевидно е, че кредиторът е заплатил сумата от
489,30 лв. без банката да е осъществила насрещна престация, т.е. не е представила „услуга”,
поради което тази сума е недължимо платена - при начална липса на основание по смисъла
на чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, поради което тази клауза не ползва потребителя).
В този смисъл, дори и да не е включена тази такса в уговорения ГПР, това
обстоятелство не обуславя нищожност на целия договор по смисъла на чл. 22 ЗПК, във вр. с
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
В договора за банков кредит, вкл. и в погасителния план, който е част от неговото
предметно съдържание, страните по него са постигнали съгласие по всички установени в чл.
11, ал. 1, т. 9, т. 10 и т. 11 ЗПК нормативни изисквания (лихвения процент по кредита
(7,99%), условията за прилагането му - той е фиксиран за целия срок на действие на
7
кредитното правоотношение; ГПР (9,36%) и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит - 60499,91 лв. (чл. 12 от
договора); условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен
план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски), поради което този договор за потребителски (банков) кредит е
действителен и е породил целените при съвпадане на двете насрещни волеизявления правни
последици.
От приетата от първоинстанционния съд като компетентно изготвена и неоспорена от
страните ССЕ се установява, че в изпълнение на породеното от този консенсуален договор
правно задължение банката е предоставила на кредитополучателя уговорения кредит -
превела е на 19.11.2015 г. сумата от 40000 лв. по негова разплащателна сметка, от която той
неколкократно се е разпоредил с целия авоар по нея. Изяснява се обаче, че в деня на
усвояване на кредита банката е удържала (при осъществяване на т. нар. директен дебит) от
разплащателната сметка на ответника сумата от 489,30 лв. - такса за „одобрение на кредита”,
но тъй като, както бе изяснено, тази сума е била заплатена при начална липса на основание,
трябва да се приеме, че действително отпуснатият кредит е в размер на сумата от 39510,70
лв. (40000 лв. - 489,30 лв.). Именно до този размер трябва да се уважи главният иск - за
връщане на отпуснатия потребителски кредит.
От събраните по делото доказателства, вкл. и от изслушаната пред ОС-гр.
Благоевград ССЕ се установява, че кредитополучателят не е погасил изцяло нито една
погасителна вноска, поради което са възникнали всички материални предпоставки,
уговорени в клаузата на чл. 10, ал. 2, във вр. с чл. 11, б. „а” от договора за банков кредит, при
възникването на които се поражда потестативното право на банката с едностранно
волеизявление да превърне разсроченото главно лихвоносно парично задължение
(главницата) в предсрочно (незабавно) изискуемо - забава на кредитополучателя над 90 дни
при изпълнение на която и да е от дължимите погасителни вноски.
Спорно между страните е обстоятелството дали това преобразуващо право е било
надлежно упражнено, т.е. дали изявлението на банката за предсрочната изискуемост е
достигнало да знанието на кредитополучателя преди подаване на заявлението за издаване на
Заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК.
Допустимо е страните по кредитното правоотношение да уговорят т. нар. фингирано
връчване на съобщения, вкл. и при обявяване на кредита за предсрочно изискуем - на
последния посочен от длъжника адрес (арг. чл. 14, ал. 2, във вр. с ал. 1 ЗПК). Но за да се
приложи тази фикция за връчване, е необходимо уведомлението освен да е адресирано на
последния посочен от него адрес, но и между страните по кредитното правоотношение да е
уговорено, че за надлежното уведомяване ще се прилага именно фингирано връчване. В този
смисъл е и формираната по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС с Решение №
180/23.11.2016 г. на ВКС по т. д. № 2400/2015 г., I т. о., ТК - „Допустимо е в договора между
страните да са уредени способи за връчване на кореспонденция между страните, както и да
се предвиди, че изявлението на едната от страните ще се счита за достигнало до другата
8
страна, без фактически същото да е получено… В случай че договорът не съдържа уговорки
в посочения смисъл, волеизявлението на кредитора за обявяване на предсрочна изискуемост
на вземането по договор за кредит следва да е достигнало до длъжника...”; Решение №
148/2.12.2016 г. на ВКС по т. д. № 2072/2015 г., I т. о., ТК и Решение № 41/29.05.2017 г. на
ВКС по гр. д. № 60106/2016 г., II г. о., ГК.
Страните по кредитното правоотношение изрично са уговорили фингирано връчване
на съобщения до кредитополучателя на посочения в договора адрес (чл. 16, ал. 1 - „Всички
известия между страните ще се смятат правилно адресирани, ако са изпратени на адреса на
страната, посочен в началото на настоящия договор; чл. 16, ал. 2 - „Страните се съгласяват,
че в отношенията им помежду им, уредени от този договор, всяко изпратено на посочения
адрес на страната съобщение, известие, уведомление, покана и пр. с препоръчано писмо,
телеграма ще се счита получено на датата, отбелязана от пощенската служба или
доставчика, че писмото, телеграмата или известието за тяхното получаване е било
доставено на адреса, независимо дали е било фактическо получено или не и ще поражда
правните последици, свързани с получаването. Тази уговорка важи и за връчване на
нотариални покани и съдебни документи”), поради което при отправяне на известието за
превръщане на кредита в предсрочно изискуем на посочения в договора адрес то ще се
счита за връчено на длъжника дори и да не е бил открит на този адрес.
От Разписка от 08.12.2018 г., намираща се на л. 25 от заповедното производство, се
установява, че призовкарят при ЧСИ А. Ц. при опита за връчване на поканата, с която
банката е изпратила уведомление до длъжника, че превръща кредита в предсрочно
изискуем, е удостоверил, че кредитополучателят не е бил открит на посочения в договора за
банков кредит адрес - гр. ***, ул. „***” № 70, вх. „Б”, ет. 6, ап. 23, тъй като е установено, че
„по сведение на съседите М.Г. е продал апартамента”. Следователно, уведомлението на
банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем трябва да се счита за връчено на
08.12.20018 г., но тъй като в процесната покана е даден 14-дневен срок за изпълнение, с
оглед и на обстоятелството че е дадена възможност на длъжника да се яви в канцеларията на
ЧСИ в 14-дневен срок за получаване на тези книжа, кредитът е станал предсрочно изискуем
на 11.01.2019 г., до който правилен фактически извод е достигнал и първоинстанционният
съд.
Обаче съобразно задължителните за правосъдните органи тълкувателни разяснения,
дадени в ТР № 8/2.04.2019 г. на ВКС по т. д. № 8/2017 г., ОСГТК, дори и към момента на
подаване на заявление за издаване на Заповед за незабавно изпълнение по чл. 417, т. 2 ГПК
да не е настъпила предсрочната изискуемост на кредита, съдът по исковото производство
трябва да вземе предвид на основание чл. 235, ал. 3 ГПК новонастъпилите обстоятелства,
като уважи установителния положителен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за всички изискуеми към
края на съдебното дирене пред въззивния съд погасителни вноски (в този случай обаче, с
оглед диспозитивното начало – арг. чл. 6, ал. 2 ГПК, трябва да се съобрази дали ищецът-
заявител е претендирал със заявлението по чл. 417, т. 2 ГПК възнаградителни лихви,
включени в погасителните вноски след твърдяната, но недоказана предсрочна изискуемост),
9
като непосочването в заявлението за издаване на Заповед за незабавно изпълнение по чл.
417, т. 2 ГПК и в исковата молба по чл. 422, ал. 1 ГПК на изискуемите и неизускуемите
погасителни вноски до подаване на заявлението по чл. 417, т. 2 ГПК не обуславя
редовността и основателността на иска по чл. 422, ал. 1 ГПК.
Настоящата съдебна инстанция напълно споделя изразеното в постановеното по реда
на чл. 290 ГПК Решение № 10/25.02.2020 г. на ВКС по т. д. № 16/2019 г., II т. о., ТК правно
схващане, че в случай че са настъпили материалните предпоставки за предсрочната
изискуемост на кредита (преди подаване на заявлението по чл. 417 ГПК или след
подаването му), изявлението за обявяване на кредита за предсрочно изискуем може да бъде
обективирано както в исковата молба по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, така и в отделен
документ, който е приложен към тази искова молба – в този случай материалноправните
последици на това волеизявление настъпват с връчване на препис от исковата молба с
приложенията на ответника-длъжник - „При предявен осъдителен иск по общия ред /общ
исков процес или производство по търговски спорове/ с твърдение в исковата молба за
настъпила предсрочна изискуемост на кредита, но действително обявена предсрочна
изискуемост в хода на исковото производство, този факт следва да бъде взет предвид на
основание чл. 235, ал. 3 ГПК... Положението на кредитора не следва да бъде по-
неблагоприятно вследствие инициирането на заповедно производство, отколкото ако е
предявен осъдителен иск за вземането по общия ред… Възможно е преди подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение да са настъпили предпоставките за
упражняване на потестативното право за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, но
банката да не го е упражнила към този момент… Посоченото Тълкувателно решение (б. н. т.
1 от ТР № 8/02.04.2019 г. по т. д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС) не разглежда хипотезата,
когато предсрочната изискуемост е обявена на длъжника в хода на исковото
производство… Изявлението на банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем
може да бъде инкорпорирано в исковата молба или в отделен документ, който е
представен като приложение към исковата молба. В тези случаи изявлението поражда
правни последици с връчването на препис от исковата молба с приложенията към нея на
ответника – кредитополучател, ако са налице и предвидените в договора за кредит
обективни предпоставки за загубване преимуществото на срока. Упражняването на това
потестативно право на банката и в този смисъл настъпването на предсрочната изискуемост
на кредита в хода на исковото производство представлява факт от значение за
съществуването на претендираното право на вземане за главница и възнаградителни лихви,
който следва да бъде взет предвид от съда на основание чл. 235, ал. 3 ГПК”.
Изрично в исковата молба (подадена на 03.07.2020 г.) и в уведомителното писмо
(покана) като приложение към нея (л. 27 от кориците на първоинстанционното дело),
адресирано до М. Г. Г., банката е заявила, че упражнява това потестативно право - с
едностранно волеизявление да превърне разсрочения кредит в предсрочно, незабавно
изискуем. Следователно, с връчване на препис от исковата молба с приложенията към нея на
назначения от съда на основание чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител на ответника - на
10
20.10.2020 г., това преобразуващо право е било (най-късно на 20.10.2020 г.) надлежно
упражнено, поради което след този момент остатъчният кредит е предсрочно изискуем.
Съгласно формираната по реда на чл. 290 ГПК съдебна практика - напр. Решение №
198/18.01.2019 г. на ВКС по т. д. № 193/2018 г., I т. о., ТК, изявлението, с което се обявява
предсрочната изискуемост, може да бъде връчено и на назначения по реда на чл. 47, ал. 6
ГПК особен представител на длъжника, като от този момент настъпват материалноправните
последици на предсрочната изискуемост.
Както бе изяснено, действително отпуснатият кредит в размер на сумата от 39510,70
лв. не е бил дори и частично погасен, поради което предявеният положителен
установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 430, ал. 1 ТЗ трябва да
бъде уважен до тази сума, а отхвърлен за разликата до пълния му предявен размер от 40000
лв.
Тъй като по своето правно естество договорът за банков кредит като абсолютна
банкова сделка е възмезден, кредитополучателят дължи насрещната престация за ползване
на заетия финансов ресурс, възлизаща на уговорената възнаградителна лихва (граждански
плод). Но понеже действително отпуснатият и усвоен кредит е в по-нисък размер от
претендирания - 39510,70 лв., въззивният съд не може да ползва изчисленията на ССЕ, а
трябва на основание чл. 162 ГПК сам да го определи. Като съобрази настъпването на падежа
по всяка една от процесните погасителни вноски и нейната структура, чрез помощта на
компютърна програма САС определи дължимия размер на възнаградителната лихва за
периода от 04.06.2016 г. до 10.01.2019 г. (процесният, след влизане в сила на
първоинстанционното решение в частта, в която този иск е отхвърлен) при годишна ставка
от 7,99%, който възлиза на сумата от 7091,73 лв. Следователно, искът с правно основание
чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 432, ал. 2 ТЗ трябва да бъде отхвърлен над тази сума до
присъдения размер от 7295,32 лв.
С оглед на обстоятелството че процесният договор за банков кредит е потребителски
(кредитополучателят е потребител по смисъла на дефинитивната разпоредба, уредена в чл.
9, ал. 3 ЗПК, тъй като целта на заетия финансов ресурс е насочена към задоволяване на
лични и на семейството му нужди - арг. чл. 1, т. 1 от договора), учреденото кредитно
правоотношение трябва да бъде подведено под приложното поле на ЗПК. Именно в чл. 33,
ал. 2 ЗПК е уредена нормативна забрана обезщетението за забава да надвишава законната
мораторна лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Следователно, налице е частична недействителност на
уговорената неустоечна клауза (т. нар. „наказателна лихва”) в размер на 13,99%
(надвишаваща през целия процесен период стойността на законната мораторна лихва,
уредена в чл. 86, ал. 1 ЗЗД), поради което и на основание чл. 26, ал. 4 ЗЗД трябва да се
приеме, че действително уговореното обезщетение за забавено изпълнение е в размер
именно на законната мораторна лихва, установена в чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Въззивният съд е
длъжен да приложи императивна материалноправна норма и без съответен довод от
страните във въззивното производство - в този смисъл са и задължителните за правосъдните
органи тълкувателни разяснения, дадени в т. 1 от ТР № 1/9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. №
11
1/2013 г., ОСГТК.
Тъй като от събраните по делото доказателства се установи, че кредитополучателят
не е изплатил нито една уговорена погасителна вноска, той е изпадал в забава на всяко 28-
мо число на съответния месец, през който е следвало да изпълнява породените парични
задължения - да връща разсрочения помесечно кредит, ведно с уговорената възнаградителна
лихва. Съдът, съобразявайки определения от БНБ основен лихвен процент за процесния
период и правилата, уредени в чл. 86, ал. 1 ЗЗД, във вр. с ПМС № 426/18.12.2014 г. за
определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения, е изчислил
мораторната законна лихва върху дължимото главно парично вземане, изтекла за периода от
04.06.2016 г. до 05.04.2019 г. – процесният, след влизане в сила на първоинстанционното
решение в частта, в която този иск е отхвърлен (съобразявайки се с настъпването на падежа
по всяка една погасителна вноска), която е в размер на 1642,16 лв. До тази сума следва да се
уважи искът с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД, а да бъде отхвърлен до присъдения размер
от 2098,29 лв.
С оглед на обстоятелството че длъжникът е продължавал да бъде в забава и за
периода от 06.09.2019 г. до 30.05.2019 г., изцяло основателен е искът за заплащане на
законна мораторна лихва за този период в размер на сумата от 611,11 лв. (действителният
размер, определен от съда на основание чл. 162 ГПК - при главно парично задължение в
размер на сумата от 39510,70 лв., възлиза на сумата от 623,41 лв., но с оглед на основния
принцип в българския граждански процес - диспозитивното начало (арг. чл. 6, ал. 2 ГПК)
този иск трябва да бъде уважен изцяло до предявения му размер).
Установи се и че кредитополучателят не е заплащал уговорените в договора
застрахователни премии по сключената имуществена застраховка „Финансов риск”, с обект
неговия живот, здраве и телесна цялост (арг. чл. 15 от договора - т. нар. застраховка
„Живот”, чрез която обаче се обезпечава точното изпълнение на договорните задължения),
поради което изцяло основателен е и предявеният иск за установяване съществуването на
парично задължение за заплащане на застрахователни премии в претендирания размер от
61,68 лв. за периода от 28.12.2015 г. до 05.04.2019 г.
С оглед на обстоятелството, че правният извод, до който въззивната инстанция е
достигнала, не съответства изцяло на крайните правни съждения на първоинстанционния
съд, обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, в която предявените срещу М.
Г. Г. положителни установителни искове за установяване съществуването на удостоверените
в процесната Заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК парични притезания са
уважени над сумата от 39510,70 лв. до размера от 40000 лв. (главница), над сумата от
7091,73 лв. до размера от 7295,32 лв. (възнаградителна лихва, изтекла за периода от
04.06.2016 г. до 10.01.2019 г.), респ. над сумата от 1642,16 лв. до размера от 2098,29 лв.
(мораторна неустойка - т. нар. „наказателна лихва”, изтекла за периода от 04.06.2016 г. до
05.04.2019 г.), като в тази част исковете бъдат отхвърлени.
При този изход на правния спор, предмет на въззивното производство,
първоинстанционното решение, което в тази част по своето естество представлява
12
определение, трябва да бъде отменено и в частта, в която на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в
тежест на заявителя-ищец са присъдени съдебни разноски над сумата от 987,51 лв. до
размера от 1001,33 лв. (разноски в заповедното производство), респ. над сумата от 3643,81
лв. до размера от 3775,53 лв. (разноски пред ОС-гр. Благоевград).
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК в полза на въззиваемия трябва
да се присъдят сторените във въззивното производство разноски в размер на сумата от
2051,81 лв. - заплатена адвокатско възнаграждение за осъщественото процесуално
представителство от назначения по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител на
въззивника.
Тъй като въззивникът, представляван от назначен от съда по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК
особен представител не дължи предварително разноски, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК
въззиваемият трябва да заплати в полза на бюджета на САС държавна такса в размер на
сумата от 22,98 лв.
Така мотивиран, Софийският апелативен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 18/06.04.2021 г., постановено по т. д. № 111/2020 г. по описа
на ОС-гр. Благоевград, поправено с Решение № 32/18.06.2021 г., в частта, в която са
уважени предявените от „БАНКА ДСК” АД (универсален правоприемник на „Експресбанк”
АД, с предходно търговско наименование „Сосиете Женерал Експресбанк” АД), ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Московска” № 19 срещу М.
Г. Г., ЕГН **********, с адрес гр. ***, ул. „***” № 70, вх. „Б”, ет. 6 искове с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ, както и по чл. 92, ал. 1 ЗЗД за
установяване съществуването на вземане над сумата от 39510,70 лв. до размера от 40000
лв., представляваща стойността на предоставен кредит (главницата) по Договор за кредит
„Експресо” № 427314/19.11.2015 г., сключен със „Сосиете Женерал Експресбанк” АД, ведно
със законната мораторна лихва от подаване на заявлението за издаване на Заповед за
незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК - 04.06.2019 г., до окончателното й заплащане; на
вземане над сумата от 7091,73 лв. до размера от 7295,32 лв., представляваща сборът от
възнаградителните лихви, изтекли за периода от 04.06.2016 г. до 10.01.2019 г., както и на
вземане над сумата от 1642,16 лв. до размера от 2098,29 лв., представляваща сборът от
мораторните неустойки (т. нар. „наказателни лихви”), изтекли за периода от 04.06.2016 г. до
05.04.2019 г., удостоверени в Заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК, издадена на
04.06.2019 г. по ч. гр. д. 1391/2019 г. по описа на РС-гр. Благоевград, ГО, 1 с-в; в частта, в
която на основание чл. 78, ал. 1 ГПК М. Г. Г. е осъден да заплати на „БАНКА ДСК” АД
сумата над 987,51 лв. до присъдения размер от 1001,33 лв. (разноски в заповедното
производство), респ. сумата над 3643,81 лв. до присъдения размер от 3775,53 лв. (разноски
пред ОС-гр. Благоевград), като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „БАНКА ДСК” АД срещу М. Г. Г. искове с правно
13
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ и по чл. 92, ал. 1 ЗЗД за
установяване съществуването на вземане над сумата от 39510,70 лв. до размера от 40000
лв., представляваща стойността на предоставен кредит (главницата) по Договор за кредит
„Експресо” № 427314/19.11.2015 г., сключен със „Сосиете Женерал Експресбанк” АД, ведно
със законната мораторна лихва от подаване на заявлението за издаване на Заповед за
незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК - 04.06.2019 г., до окончателното й заплащане; на
вземане над сумата от 7091,73 лв. до размера от 7295,32 лв., представляваща сборът от
възнаградителните лихви, изтекли за периода от 04.06.2016 г. до 10.01.2019 г., както и на
вземане над сумата от 1642,16 лв. до размера от 2098,29 лв., представляваща сборът от
мораторните неустойки (т. нар. „наказателни лихви”), изтекли за периода от 04.06.2016 г. до
05.04.2019 г., удостоверени в Заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК, издадена на
04.06.2019 г. по ч. гр. д. 1391/2019 г. по описа на РС-гр. Благоевград, ГО, 1 с-в.
ПОТВЪРЖДАВА Решението в останалата обжалвана част.
РЕШЕНИЕТО в останалата част като необжалвано е влязло в сила.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3, във вр. с чл. 273 ГПК М. Г. Г. да заплати на
„БАНКА ДСК” АД сумата от 2051,81 лв. - съдебни разноски пред САС.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 6 ГПК „БАНКА ДСК” АД да заплати в полза на
бюджета на САС сумата от 22,98 лв.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен
съд по правилата на чл. 280 ГПК в 1-месечен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС от настоящото Решение да се връчи на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
14