№ 3895
гр. Варна, 03.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 18 СЪСТАВ, в публично заседание на трети
октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Йоана Н. Вангелова
при участието на секретаря Антоанета Ив. Д.а
като разгледа докладваното от Йоана Н. Вангелова Гражданско дело №
20243110109156 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е образувано въз основа на предявени искове,
както следва: установителен иск с правно основание чл. 22 във вр. с чл. 11, ал.
1, т. 10 ЗПК, предявени в условията на евентуалност установителни искове с
правно основание чл. 146 във вр. с чл. 143, ал. 1 ЗЗП и чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД и
предявен в условията на кумулативност осъдителен иск с правно основание
чл. 55, ал. 1 ЗЗД.
Ищецът В. И. И. твърди, че на 25.06.2023 г. е сключил договор за
потребителски кредит със „С.-к.“ АД съгласно ЗПФУР, въз основа на който му
е отпусната сума в размер на 400 лева при лихвен процент от 23.45 % и
годишен процент на разходите от 26.08 %.
Излага, че съгласно чл. 19, ал. 1 от договора, в случай че страните са
договорили обезпечение, потребителят следва в 3-дневен срок от сключване
на договора да предостави такова под формата на поръчителство или банкова
гаранция, отговарящи на изискванията подробно описани в договора и общите
условия към него. Поддържа, че при онлайн кандидатстване за отпускане на
кредит автоматично се генерира договор, в който е предвидено задължение на
потребителя за осигуряване на обезпечение. Съгласно чл. 29, ал. 1 от договора,
при неизпълнение на това задължение кредитополучателят дължи неустойка в
размер на 0.9 % от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през
който не е предоставено договореното обезпечение, платима заедно с
месечните погасителни вноски по кредита.
Ищецът заявява, че е заплатил сума в общ размер от 434 лева по
процесния договор за кредит.
Навежда доводи за нищожност на договора за кредит на основание чл.
1
22 във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК поради невключване на неустойката по чл.
29, ал. 1 от договора в ГПР. Поддържа, че по своето същество неустойката
представлява задължително условие за получаване на кредита, като предвид
утежнените изисквания към обезпечението отнапред е ясно, че длъжникът не
би могъл да изпълни задължението за осигуряване на такова и поради това то
се явява скрито възнаграждение за ответното дружество. Като аргумент в тази
насока изтъква факта, че вземането за неустойка е включено в погасителния
план. Поддържа, че чрез процесната клауза се заобикаля изискването на чл. 19,
ал. 4 ЗПК. Наред с това намира, че от съдържанието на договора не може да се
установи по какъв начин е формиран посоченият като процентна стойност
ГПР. Счита, че за спазване разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е
необходимо в договора да се посочи не само цифровото изражение на ГПР, но
и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще
направи и които са отчетени при формирането му. В тази връзка с позовава на
практика на СЕС. Цитира решение на СЕС по дело C-453/10, съгласно което
посочването на по-нисък ГПР от действителния съставлява заблуждаваща
търговска практика. Намира, че в този случай договорът за кредит следва да се
счита за нищожен и потребителят дължи връщане единствено на чистата му
стойност.
В условията на евентуалност развива съображения за нищожност на
клаузата на чл. 29, ал. 1 от договора за потребителски кредит поради нейната
неравноправност, евентуално – поради накърняване на добрите нрави, на
основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД
Счита, че неустойката излиза извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции. В тази връзка се позовава на ТР №
1/15.06.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСТК. Поддържа, че неустойката по
съществото си е добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна
печалба за заемодателя, като целта й е да доведе до неоснователното му
обогатяване за сметка на кредитополучателя чрез увеличаване на
подлежащата на връщане сума. Счита, че чл. 29, ал. 1 от Договора прехвърля
риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за
извършване на предварителна оценка на платежоспособността на длъжника
върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на
задълженията.
Отправя искане до съда за прогласяване нищожността на Договор за
потребителски кредит предоставен от разстояние № 965583/25.06.2023 г.
поради противоречие със закона, в условията на евентуалност - за
прогласяване нищожността на чл. 29, ал. 1 от Договора поради противоречие
със закона /на основание чл. 146 във вр. с чл. 143, ал. 1 ЗЗП/, в условията на
евентуалност – поради накърняване на добрите нрави /на основание чл. 26, ал.
1, пр. 3 ЗЗД/, както и за осъждане на ответното дружество да му заплати
сумата от 34 лева, платена без основание по Договор за потребителски кредит
предоставен от разстояние № 965583/25.06.2023 г., ведно със законната лихва,
считано от момента на депозиране на исковата молба в съда – 19.07.2024 г. до
окончателното изплащане на задължението.
Претендира разноски.
2
В срока по чл. 131 ГПК ответното дружество „С.-к.“ АД е депозирало
писмен отговор, в който навежда доводи за неоснователност на предявения
иск.
Потвърждава наличието на облигационно отношение между страните по
посочения в исковата молба договор за потребителски кредит.
Поддържа, че договорът е сключен във формата на електронен документ
при спазване на всички нормативни изисквания за това. Излага, че
сключването му е инициирано от ищеца с попълване на електронна заявка на
сайта на дружеството. Твърди, че на същия е изпратена необходимата
преддоговорна информация, като преди подписването му потребителят е имал
възможност да се запознае с проект на договора за кредит.
Заявява, че по договора за кредит не е начислявана, респ. ищецът не е
заплащал неустойка за непредоставяне на обезпечение. Независимо от това
счита, че клаузата на чл. 29, ал. 1 е валидна. Навежда доводи, че неустоечната
клауза има самостоятелен характер и по отношение на нейната
действителност са неприложими разпоредбите на ЗПК и Директива 2008/48.
Поддържа, че са възникнали предпоставките за начисляване на процесната
неустойка, доколкото кредитополучателят не е изпълнил задължението си за
осигуряване на обезпечение по договора за кредит, като същата има
санкционна функция. Подчертава, че същата се дължи само за периода, в
който заемателят реално не е предоставил обезпечение. Наред с това
поддържа, че неустойката има и обезщетителна функция, като репарира
причинените от неизпълнението вреди. Счита, че дори неустойката да се
приеме за прекомерна, тя следва да бъде намалена и това не води до
недействителност на клаузата на чл. 29, ал. 1. Намира за законосъобразно
включването на неустойката в погасителните вноски по кредита. Оспорва да е
налице изначална невъзможност за осигуряване на обезпечение в предвидения
в договора срок. Поддържа, че кредитополучателят е могъл да осигури
поръчител преди подписване на договора.
С писмено становище от 24.09.2024 г. ищецът оспорва отговора и
поддържа изложените в исковата молба аргументи.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, и обсъди доводите на страните,
приема за установено следното от фактическа страна:
С доклада по делото съдът е приел за безспорно и ненуждаещо се от
доказване в отношенията между страните по делото, че между В. И. И. и „С.-
к.“ АД е сключен Договор за потребителски кредит предоставен от разстояние
№ 965583/25.06.2023 г.
Горепосоченият договор е приобщен към доказателствата по делото /л.
19-23/, като от съдържанието му се установява, че уговореният лимит на
кредитната линия е в размер на 400 лева. В чл. 1 са посочени основните
параметри на кредита, както следва: лихвен процент – 23.4 %, годишен
процент на разходите – 26.08 %, срок за погасяване – 30 дни.
3
По силата на чл. 19, ал. 1 потребителят следва в тридневен срок от
подписване на договора да:
- осигури действието на трето физическо лице, изразяващо се в
сключване на договор за поръчителство с и в полза на кредитора, с което
третото лице се задължава да отговаря за изпълнението на всички задължения
на потребителя по договора за кредит, в т.ч. за погасяване на главница, лихви,
неустойки и други обезщетения, такси и други или
- предостави банкова гаранция със срок най-малко 30 дни след падежа на
последната вноска по договора за кредит, съдържаща безусловно и
неотменимо изявление на банката да заплати на кредитора всички задължения
на потребителя по договора за кредит в срок от един работен ден, считано от
датата, на която банката е получила писмено искане от страна на кредитора за
заплащане на тези задължения.
Съгласно ал. 2 на чл. 19 третото лице-поръчител и банковата гаранция се
одобряват по преценка на кредитора и следва да отговарят на изискванията,
описани в общите условия /л. 37-46/. Тези изискания се съдържат в Раздел VI
от ОУ. Конкретно по отношение на лицето, което може да бъде поръчител, се
изисква минимален осигурителен брутен доход от 1500 лева, валидно трудово
или служебно правоотношение при последен работодател минимум 6 месеца,
да е с непрекъснати осигурителни права за последните 12 месеца, както и
редовно да е получавало възнаграждението си в същия срок, да не е
потребител на кредитора нито поръчител по друг договор за кредит в която и
да е банка или кредитна институция и др.
Неизпълнението на горното задължение е основание за заплащане на
неустойка по чл. 29, ал. 1 от договора за кредит в размер на 0.9 % от
стойността на усвоената сума за всеки ден, през който не е предоставено
уговореното обезпечение. Неустойката се заплаща периодично, заедно с
погасителните вноски по договора за кредит /ал. 2/. Последното е видно и от
представения погасителен план /л. 24/.
Видно от представената от ищеца разписка /л. 46-гръб/, на 08.07.2023 г.
В. И. е заплатила в полза на „Стик-кредит“ АД сума в общ размер от 434 лева.
По делото са ангажирани специални знания посредством допуснатата
съдебно-счетоводна експертиза, заключението по която следва да бъде
кредитирано като компетентно изготвено и аргументирано /л. 159-161/.
Съгласно същото, в случай че неустойката по чл. 29, ал. 1 от договора бъде
включена при определяне на ГПР, последният би бил 773.6 %. Вещото лице
потвърждава, че ищецът е заплатил общо 434 лева по договора, от които 400
лева – главница, 3.38 лева – лихва и 30.62 лева – неустойка.
Въз основа на така установената фактическа обстановка съдът
достигна до следните правни изводи:
Настоящият съдебен състав намира за неоснователно възражението на
ответника за недопустимост на предявения установителен иск. За страната по
договора винаги е налице правен интерес от предявяването на иск за
4
нищожност на същия или на отделни клаузи от него. При наведени твърдения
за недействителност на договора за кредит по чл. 22 ЗПК е допустимо
съединяването на установителен иск за нищожност с иск за връщане на
платените суми, надхвърлящи чистата стойност на кредита. Съдът не споделя
доводите на ответника, че чрез осъдителния иск биха били защитени правата
на ищеца в пълна степен, доколкото не съществува пречка в бъдеще да бъдат
предявени претенции за заплащането на суми по договора за кредит.
Процесният договор за кредит попада в предметния обхват на Закона за
потребителския кредит, поради което и ищецът се ползва със специалната
закрила по този закон.
Чл. 11 ЗПК регламентира изискванията към съдържанието на договора
за потребителски кредит, като съгласно т. 10 на ал. 1 в него задължително
следва да бъде посочен годишният процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани
при изчисляване на годишния процент на разходите. Чл. 19, ал. 1 ЗПК гласи, че
ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения
от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. При изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се
включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на
задълженията си по договора за потребителски кредит /ал. 3/. Изискването за
посочването на ГПР в договора за кредит има за цел потребителят при
сключването му да се информира за икономическите последици от сделката,
въз основа на което да може да вземе информирано решение за поемане на
задълженията, включени в съдържанието на облигационното отношение.
Процесната неустойка не обезпечава същинско задължение по договора
за кредит, доколкото начисляването й не е свързано в претърпени вреди от
неизпълнение на главното задължение на кредитополучателя за връщане на
заетата сума. По съществото си тази договорна клауза прехвърля риска от
неизпълнение на задължението на кредитора за предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника, вменено му с нормата на чл. 16 ЗПК,
върху длъжника. Не на последно място, краткият срок за осигуряване на
обезпечението и утежнените условия, на които същото следва да отговаря,
цели да създаде предпоставки за начисляване на неустойката и допълнително
да увеличи размера на задълженията по кредита. Всичко изложено води до
извод, че неустойката по същество представлява скрита добавка към
възнаградителната лихва. Аргумент в тази насока е и фактът, че задължението
за неустойка е включено в погасителния план към договора за кредит.
Поради горните съображения настоящият съдебен състав намира, че
неустойката е следвало да бъде включена при определяне на ГПР, като
пропускът това да бъде сторено води до невъзможност потребителят да се
запознае с действителния размер на дължимите от него суми по договора за
кредит и да извърши преценка дали ще бъде в състояние да заплати тези суми.
Не би могло да се приеме, че изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е спазено
5
посредством формалното посочване на процентно изражение на ГПР в текста
на договора, което при това не отговаря на действителната стойност на общия
разход по кредита. Последното по същество може да бъде приравнено на
липсата на посочване на ГПР в договора, защото на практика води до същата
последица - невъзможност потребителят да определи обхвата на поетото
задължение.
Неспазването на изискването по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК води до
недействителност на договора за кредит съгласно чл. 22 ЗПК, като в този
случай потребителят дължи само чистата стойност на кредита /чл. 23 ЗПК/.
В подкрепа на горния извод е установената практика на СЕС, в която се
приема, че посочването на ГПР, който не отразява точно всички разходи по
кредита, предвидени в чл.3, б „ж“ от Директива 2008/48/ЕО, лишава
потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение и
санкцията за кредитора, изразяваща се в лишаването му от правото на лихви и
разноски при посочване на ГПР, който не инкорпорира всички разходи,
отразява тежестта на такова нарушение и има възпиращ ефект. В този смисъл
е са напр. решенията по дела С-42/15, С-714/22, С-472/23 и С-337/2023.
Поради горните съображения настоящият съдебен състав намира за
основателен предявения иск за прогласяване нищожността на процесния
договор за потребителски кредит. Предвид изхода на спора по този иск не
следва да бъдат разглеждани предявените в условията на евентуалност искове
за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 29, ал. 1 от договора за
кредит.
Доколкото в случая както от представените от ищеца писмени
доказателства, така и от заключението по съдебно-счетоводната експертиза се
установява, че ищцата е заплатила сума в размер на 434 лева, а чистата
стойност на кредита възлиза на 400 лева /колкото е размерът на усвоената
главница/, ответникът дължи връщане на сумата от 34 лева като получена без
правно основание. Следователно предявеният в условията на кумулативност
осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД следва да бъде уважен
изцяло.
По разноските:
Съобразно изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ищеца
следва да бъдат присъдени сторените разноски за държавна такса в размер на
110 лева и депозит за съдебно-счетоводна експертиза в размер на 300 лева.
Ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати на
процесуалния представител на ищеца адвокатско възнаграждение в размер на
400 лева,определено на основание чл. 38, ал. 2 ЗА при съобразяване
фактическата и правна сложност на делото. Съдът намира за неоснователни
доводите на ответника за злоупотреба с процесуални права от страна на
ищеца, доколкото другите образувани по инициатива на последния
граждански дела срещу ответното дружество имат за предмет различни
договори за кредит.
6
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН поради противоречието му със закона
Договор за потребителски кредит предоставен от разстояние №
965583/25.06.2023 г., на основание чл. 22 във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК ,
по иска на В. И. И., ЕГН **********, от гр. *******, срещу „С.-к.“ АД, ЕИК
*******, със седалище и адрес на управление: гр. *******.
ОСЪЖДА „С.-к.“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление: гр. *******, ДА ЗАПЛАТИ на В. И. И., ЕГН **********, от гр.
*******, СУМАТА ОТ 34 /тридесет и четири/ лева, платена без основание
по Договор за потребителски кредит предоставен от разстояние №
965583/25.06.2023 г., ведно със законната лихва, считано от момента на
депозиране на исковата молба в съда – 19.07.2024 г. до окончателното
изплащане на задължението, на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД.
ОСЪЖДА „С.-к.“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление: гр. *******, ДА ЗАПЛАТИ на В. И. И., ЕГН **********, от гр.
*******, СУМАТА ОТ 410 /четиристотин и десет/ лева, представляваща
извършени по делото разноски, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
ОСЪЖДА „С.-к.“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление: гр. *******, ДА ЗАПЛАТИ на адв. А. З. Д. от САК, служебен
адрес: гр. ******* СУМАТА ОТ 400 /четиристотин/ лева, представляваща
адвокатско възнаграждение за настоящото производство, на основание чл. 38,
ал. 2 ЗА.
УКАЗВА на ответника „С.-к.“ АД, ЕИК *******, че може да преведе
сумите, присъдени в полза на ищеца В. И. И., ЕГН **********, по банкова
сметка с IBAN BG*******.
Решението подлежи на обжалване пред Варненски окръжен съд в
двуседмичен срок от съобщаването му.
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
7