Р Е Ш
Е Н И Е
№
262024 19.07.2021 година град Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД, Гражданско отделение, XVІІІ граждански състав, в публично съдебно
заседание на осемнадесети май две хиляди двадесет и първа година, в състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: КРИСТИНА ТАБАКОВА
при участието на секретаря Радка Цекова,
като разгледа докладваното от съдията гражданско
дело № 13487 по описа на съда за 2020 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Предявен
е иск от С.В.С., ЕГН **********,
против „ОТП Факторинг
България” ЕАД, ЕИК: *********, за признаване на установено, че ищецът не дължи, поради погасяването им по
давност, сумата от 7261.47 евро,
главница по договор за текущо потребление от 17.07.2008 г., за което вземане е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по
чл. 417 ГПК и изпълнителен лист от 10.03.2010 г. по ч.гр.д. № 234/2010 г. по
описа на Районен съд – К..
В срока по чл. 131 ГПК ответникът „ОТП
Факторинг България“ ЕАД, е депозирал писмен отговор, с който оспорва предявения
иск. Твърди се, че кредиторът предприемал активни действия, които са водели до
прекъсване на давността.
Съдът, след като обсъди събраните
по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, и с оглед
изявленията на страните, намира от фактическа и правна страна, следното:
Няма спор между страните, а и
това се установява от приетия по делото
изпълнителен лист, че в полза на „Банка ДСК“ ЕАД – 10.03.2010 г., е издаден изпълнителен лист, срещу ищеца
С.В.С., по ч.гр.д. 234/2010
г. по описа на РС - К., за следните суми: 7261.47
евро – главница, дължима по
договор за кредит за текущо потребление от 17.07.2008 г.; 1194.14 евро –
договорна лихва за периода от 28.02.2009 г. – 10.02.2010 г., ведно със законна
лихва върху главницата от 11.02.2010 г. до окончателното й изплащане, сумата от
335.73 лева за разноски за държавна такса, които вземания са били прехвърлени на „ОТП Факторинг
България“ ЕАД, чрез договор за цесия.
Въз основа
на така издадения изпълнителен лист, е образувано *** № ***г. по описа на ***,
с район на действие Окръжен съд– К..
По отношение на спирането и прекъсването на давностния срок в рамките на
образувано изпълнително производство е прието Тълкувателно решение 2/2013
г. от 25.06.2015 г. по т.д. № 2 по описа за 2013 г. на ВКС, ОСГТК, съгласно
което по смисъла на чл.116, б. „в“ ЗЗД давността се прекъсва с
предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен
изпълнителен способ, като такива действия са: насочването на изпълнението чрез
налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на
вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ,
назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т.н. до
постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Не са изпълнителни
действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело,
изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на
имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на
документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне на
непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа
на влязлото в сила разпределение и др. В
т. 10 от тълкувателното решение е прието, че когато взискателят не е поискал
извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено по
чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК (чл.
330, ал. 1, б. „д“ ГПК отм.), нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която
е поискано или е предприето
последното валидно изпълнително действие. Обявява за изгубило сила Постановление № 3/1980 г. на Пленума на Върховния съд, съгласно което
погасителна давност не тече докато трае изпълнителният процес относно
принудителното осъществяване на вземането. В т. 14 е прието, че
подаването на молба за издаване на изпълнителен лист на несъдебно изпълнително
основание по чл. 242 ГПК /отм./ не представлява предприемане на действие за
принудително изпълнение по смисъла на чл. 116, б.„в” ЗЗД.
На 15.03.2010
г. е подадена молба за образуване на изпълнително дело пред **** на КЧСИ, с район
на действие – Окръжен съд –К.. /л.73/.
В нея са
посочени конкретни изпълнителни способи при липса на доброволно плащане – запор
на трудово възнаграждение, пристъпване към опис и продажба на движими вещи и
опис и продажба на недвижими имоти. По делото са извършени справки за
имущественото състояние на длъжника.
Молбата е
изпълнително действие и прекъсва давността, предвид изричното посочване на
способ /в този смисъл задължителните разяснения, дадени в ТР № 2/2013 г. от
26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС, т.10/. Впоследствие са извършени справки за
имуществото, като искането за тях и самото им осъществяване, не представляват
действия по изпълнението и не прекъсват давността, доколкото не са част от
динамичния фактически състав на никакъв предвиден в ГПК изпълнителен способ.
Изпращането на покана за доброволно изпълнение също не представлява
изпълнително действие и не прекъсва предвидената в закона давност /съобразно
ТР/.
От материалите
по изпълнителното дело се установява, че
след образуването, на 14.05.2010 г.
е наложен от *** запор на МПС – собственост на С.С.. /л.81/.
На 23.06.2010
г., по ***, е постъпила Молба от С.В.С., с която заявява, че тъй като бил
безработен и нямал възможност да внася никакви суми, моли да се отложи
насрочения на 24.06.2010 г., опис на МПС, като се задължава да внася по 100
лева всеки месец. /л.85/.
Съдът намира за
неоснователни възраженията на ответника, че с молбата от ищеца от 23.06.2010
г., същият признавал задължението си, поради което и давността е прекъсната.
Действително, признание на
задължението би могло да бъде направено и с определено волеизявление на
длъжника в изпълнителното производство, като същевременно същото може да
съдържа и отказ от субективното право на погасителна давност. В такъв случай,
обаче, от съдържанието на това волеизявление трябва да може по несъмнен начин
да се направи извод, както за индивидуализацията на самото задължение, така и,
че длъжникът не желае да се ползва от последиците на погасителната давност
относно цялото или част от паричното задължение. В този смисъл е и съдебната
практика /Решение № 186 от 19.06.2013 г., постановено по гр.д. № 927/2012 г. по
описа на ВКС, ІV ГО/.
В подадената от ищеца
молба от 23.06.2010 г., страната не признава съществуването на задълженията
към взискателя по изпълнението, а с нея единствено се иска принудителните действия да бъдат отложени, т.е. посочва как
желае да се извършва изпълнението.
Ето защо, в настоящия
случай, доколкото в представената Молба от 23.05.2010 г. от ищеца, не е посочен
нито размера на цялото вземане по ***, няма и изрично изявление за признаване
на конкретни задължения, следва да се приеме, че не е налице признание по
смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД, годно да прекъсне давността.
По ***, след 14.05.2010
г., не са предприемани или искани изпълнителни действия до 01.08.2012 г., когато е наложен от ***запор на трудовото
възнаграждение на С.С. /л.86/.
На 31.10.16 г. по *** е постъпила Молба от С.В.С.,
с която заявява, че му е наложен запор на МПС, което изгоряло, поради което
моли да бъде вдигнат запора, за да бракува автомобила. /л.91/, вследствие на
което ***на 01.11.2016 г. е вдигнал запора върху МПС.
Следващото изп. действие, е депозирана от
ОТП Факторинг България ЕАД молба по изп.дело, на 23.11.2018 г., с която моли да
бъде насрочен опис на движими вещи, находящи се в жилището на длъжника.
Следователно от
14.05.2010 г., тъй като не са предприемани или искани изпълнителни действия до 01.08.2012
г., двугодишният срок е изтекъл на 14.05.2012 г. и производството се е
прекратило по силата на закона. Двугодишният срок по чл. 433, т. 8 ГПК не се
прекъсва от налагането на принудителната административна мярка, тъй като тя не
представлява елемент от състава на изпълнителен способ. Прекратяването на
изпълнението е настъпило по силата на закона с изтичането на срока, а именно на
14.05.2012 г., в какъвто смисъл са и разясненията, дадени в т. 10 от
Тълкувателно решение № 2/2013 от 26.06.2015г. на ОСГТК на ВКС, както и в предхождащото го Тълкувателно решение № 47 от 1.IV.1965 г. по гр. д. № 23/65 г., ОСГК, с
което се тълкуват разпоредбите на чл. 330, ал. 1 б. а-д ГПК (отм). Предвид
прекратяването на изпълнителното дело по силата на закона, предприетото след
това принудително изпълнение се явява незаконосъобразно и не може да доведе до
прекъсване на погасителната давност.
Подаването на молби от взискателя след този
момент, както и извършването на последващи действия от съдебния изпълнител,
вкл. – запор на трудово възнаграждение, насрочване на описи и пр., не могат да породят правни последици,
тъй като не почиват на съществуващо
и валидно изпълнително производство.
С ТР № 2/2013 г. от 26.06.2015 г. на ОСГТК на
ВКС, т.10, се прие, че нова погасителна давност за вземанията започва да тече
от датата, на която е поискано или предприето
последното валидно изпълнително действие. Ако за такова се
приеме наложения запор на МПС от ***14.05.2010 г., до предявяване на исковата
молба в съда – 16.10.2020 г., 5 - годишната давност е изтекла. Давността е
изтекла на 14.05.2015г.
Относно възраженията в отговора
на исковата молба, че до приемане на посоченото ТР на 26.06.2015 г., следва да
намерят приложение постановките на ППВС № 3/18.11.1980 г., при което давността
да не е текла по време на изп. процес, съдът намира следното:
Съгласно ППВС - на основание чл.
115, б. ж/ ЗЗД след образуване на изпълнително дело, при
висящност на изпълнителния процес,
прекъснатата вече давност се спира. Следователно изисква се валиден и действащ изп. процес. Както
се посочи обаче, след образуването на ***, запорът на МПС от 14.05.2010 г.,
друго действие по изпълнението спрямо
длъжника не е предприемано до
изтичане на двугодишния срок на перемпцията на 14.05.2012 г. Поради това и ***
е прекратено по силата на закона, поради бездействие
от страна на взискателя в рамките на посочения срок, и оттогава вече липсва висящ изп. процес, през
който давността да е спряла. Така, от 2012 г. е започнала да тече нова давност,
която до предявяване на иска /2020 г./ отново е изтекла. Поради изложеното,
възраженията в отговора на исковата молба, се явяват неоснователни и при тези
съображения.
Предвид
изложеното, искът е доказан по основание и размер и следва да бъде уважен.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на спора при
настоящото му разглеждане, разноски се дължат на ищеца, на основание чл. 78,
ал. 1.
Ищецът е направил искане, за което е представил
списък по чл. 80 ГПК, за сумата от 568.10 лева – ДТ и 1200 лева – адвокатско
възнаграждение. Съдът намира, че в полза на ищеца следва да се присъдят
единствено разноските от 568.10 лева – за заплатена ДТ. Относно претендирания
адвокатски хонорар в размер на 1200 лева, по делото не са представени
доказателства за уговарянето на адв.хонорар в размер на 1200 лева, съответно
заплащането. В приложения към списък по чл. 80 ГПК, ДППС от 16.10.2020 г.
/л.106/, не е посочен размер на уговорено възнаграждение. Ето защо, предвид
липсата на доказателства за уговарянето на същия, такъв не следва да се
присъжда.
Така мотивиран, съдът
Р Е
Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията
между страните, че С.В.С., ЕГН ********** не дължи на „ОТП Факторинг България” ЕАД, ЕИК: *********, сумата от 7261.47 евро /седем хиляди двеста шестдесет и едно евро и
четиридесет и седем евроцента/ - главница
по договор за текущо потребление от 17.07.2008 г., за което вземане е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист от 10.03.2010 г. по ч.гр.д. № 234/2010 г. по описа на
Районен съд – Кюстендил, издадени в полза на „Банка ДСК“ ЕАД срещу С.В.С.,
които вземания са били прехвърлени на „ОТП Факторинг България“ ЕАД.
ОСЪЖДА „ОТП
Факторинг България” ЕАД, ЕИК: *********, да заплати на С.В.С.,
ЕГН **********, сумата от общо 568.10
лева /петстотин шестдесет и осем лева и десет стотинки/ - разноски по
делото.
Решението подлежи
на обжалване пред Окръжен съд – Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на
страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ:/п/ Кристина Табакова
Вярно с оригинала!
РЦ