РЕШЕНИЕ
№ 763
гр. Пловдив, 22.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и пети ноември през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Стефка Т. Михова
Членове:Борис Д. Илиев
Мирела Г. Чипова
при участието на секретаря Ангелинка Ил. Костадинова
като разгледа докладваното от Мирела Г. Чипова Въззивно гражданско дело
№ 20215300502499 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и следващите ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА
ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ” ЕООД, ЕИК: *********, подадена чрез
пълномощника юрисконсулт М., против Решение № 260271 от 16.07.2021 г.,
постановено по гр. дело № 2472 по описа на РС – Асеновград за 2020 г., с което е
отхвърлен предявеният от жалбоподателя иск за признаване на установено, че А. Д. В.,
ЕГН: **********, дължи сумата от 1049,53 лв. – главница, сумата от 109,11 лв. –
договорна лихва за периода от 15.06.2018 г. до 25.01.2019 г., сумата от 580,97 лв. –
неустойка за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на обезпечение,
дължими по договор за паричен заем № ***/30.05.2018 г., сключен с „ИЗИ АСЕТ
МЕНИДЖМЪНТ“ АД, ведно с обезщетение за забава в размер на 163,56 лв. за периода
от 26.01.2019 г. до 25.09.2020 г. и в размер на законната лихва от датата на подаване на
заявлението – 29.12.2020 г., до окончателното изплащане на вземането, за което е
издадена заповед за изпълнение № 260055 от 02.10.2020 г. по ч.гр.д. № 1690/2020 г. по
описа на РС – Асеновград.
В жалбата са изложени подробни съображения за неправилност на решението,
като се отправя молба за неговата отмяна и постановяване на ново по съществото на
спора, с което предявените искове да бъдат уважени.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от въззиваемата страна А. Д.
В., чрез назначения особен представител адвокат К., в който се взема становище за
нейната неоснователност, като се иска оставянето ѝ без уважение.
1
Пловдивският окръжен съд, след преценка на събраните по делото доказателства
и становищата на страните, приема за установено следното:
Въззивната жалба е подадена в срок от надлежна страна и срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните основания в жалбата. Първоинстанционното решение е
валидно и допустимо – постановено е в рамките на правораздавателната компетентност
на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на
искането за съдебна защита. Съгласно чл. 269, изр. 2 ГПК по правилността на
решението съдът е ограничен от посоченото в жалбата, доколкото не се засяга
приложението на императивна материалноправна разпоредба, чието съобразяване
съдът е длъжен да прецени.
Първоинстанционният съд е бил сезиран с установителни искове с правно
основание чл. 422, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2, чл. 92, ал. 1 и чл. 86,
ал. 1, вр. чл. 99 ЗЗД за признаване за установено, че ответницата А. Д. В. дължи на
ищеца „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ” ЕООД
следните суми: 1049,53 лв. – главница, сумата от 109,11 лв. – договорна лихва за
периода от 15.06.2018 г. до 25.01.2019 г., сумата от 580,97 лв. – неустойка за
неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на обезпечение, дължими по
договор за паричен заем № ***/30.05.2018 г., сключен с „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“
АД, вземанията по който са прехвърлени на ищеца с Приложение № 1 от 01.10.2019 г.
към рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 30.01.2017
г., ведно с обезщетение за забава в размер на 163,56 лв. за периода от 26.01.2019 г. до
25.09.2020 г. и в размер на законната лихва от датата на подаване на заявлението –
29.12.2020 г., до окончателното изплащане на вземането, за което е издадена заповед за
изпълнение № 260055 от 02.10.2020 г. по ч.гр.д. № 1690/2020 г. по описа на РС –
Асеновград.
От приложените по делото писмени доказателства се установява, че на
30.05.2018 г. между „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД като заемодател и ответницата
А. Д. В. като заемател е сключен договор за паричен заем № ***, по силата на който
заемодателят е предоставил на заемателката заем в размер на 1250 лв. На 01.10.2019 г.
между „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД и ищцовото дружество е подписано
Приложение № 1 към договор за продажба и прехвърляне на парични задължения
(цесия) от 30.01.2017 г., съгласно което вземането на „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“
АД по процесния договор за паричен заем е прехвърлено на ищеца. По делото е
представено пълномощно, по силата на което цесионерът е упълномощен от
дружеството-цедент да уведомява от негово име по реда на чл. 99, ал. 3 ЗЗД
длъжниците, чиито вземания са прехвърлени по Приложение № 1 към рамковия
договор. В пълномощното е записано още, че упълномощеният има право да
преупълномощава други лица с горните права. Към исковата молба е приложено
уведомление от ищцовото дружество, адресирано до ответницата, с което същата се
уведомява за извършеното прехвърляне на вземането. Уведомлението е подписано от
юрисконсулт на дружеството, упълномощен да подава и изпраща уведомления до
длъжници на дружеството във връзка с чл. 99 ЗЗД. По делото не са ангажирани
доказателства посоченото уведомление да е връчено на ответницата преди подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Същото е връчено в хода на
първоинстанционното производство, чрез назначения особен представител, заедно с
2
исковата молба и приложените към нея писмени доказателства. Този факт, настъпил
след предявяване на иска, е от значение за спорното право и на основание чл. 235, ал. 3
ГПК следва да бъде взет предвид при разглеждане на иска на цесионера срещу
длъжника. В практиката се приема, че връчването на всички книжа по делото на
ответника е надлежно, ако е направено на особения представител и от този момент се
пораждат свързаните с факта на връчване правни последици. В този смисъл е Решение
№ 198 от 18.01.2019 г. на ВКС по т.д. № 193/2018 г., І т.о., чиито разрешения могат да
бъдат приложени по аналогия в настоящия случай. Предвид горното, не може да бъде
споделен извода на първата инстанция, че ответницата не е надлежно уведомена за
извършената цесия. Напротив, прехвърлянето на вземането е надлежно съобщено и е
породило действие по отношение на нея на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД.
С оглед въведеното с разпоредбата на чл. 7, ал. 3 ГПК задължение на съда да
следи служебно за неравноправни клаузи в договори, сключени с потребители, следва
да бъде извършена проверка за съответствието на договора с императивните норми на
ЗПК. Видно от съдържанието му, договорът е сключен за срок от 34 седмици, като
страните са уговорили връщане на кредита на 17 двуседмични погасителни вноски –
всяка в размер на 82,76 лв. Фиксираният годишен лихвен процент по договора възлиза
на 35 %, годишният процент на разходите (ГПР) – на 40,94 %, а общата дължима от
заемателя сума е 1406,92 лв. В клаузата на чл. 4.1 от договора е предвидено
задължение за заемателя в тридневен срок от сключване на договора да предостави
обезпечение: две физически лица – поръчители, които да отговарят на посочени в
договора изисквания, или банкова гаранция. Според чл. 4.2 от договора при
неизпълнение на посоченото задължение заемателят дължи на заемодателя неустойка
в размер на 740,69 лв., която се заплаща разсрочено заедно с погасителните
вноски, като към размера на всяка една от вноските се добавя сума в размер на 43,57
лв. Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10,
ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. В чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е предвидено
изискването договорът да съдържа ГПР по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на неговото сключване, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР. Процесният договор
формално отговаря на тези изисквания. Настоящият състав на съда намира обаче, че
размерите на тези величини не съответстват на действителните такива. В случая и без
да се ползват специални знания е видно, че неустойката за непредоставяне на
обезпечение не е била включена в ГПР по кредита, въпреки че разходите за
заплащането са пряко свързани с договора за кредит и съобразно императивните
разпоредби на чл. 19, ал. 1 ЗПК и §1, т. 1 от ДР на ЗПК е следвало да бъдат включени
при изчисляването му. Въззивният съд намира, че предвидената неустойка не се
характеризира с присъщите за неустойката обезщетителна, обезпечителна и
санкционна функции. Нейната цел не е да обезпечи изпълнението на основното
задължение на заемателя по договора – да върне предоставената сума в уговорения
срок, и съответно да обезщети кредитора за вредите от неизпълнението, а да послужи
като допълнително възнаграждение за последния (т. нар. скрита възнаградителна
лихва), уговорено в противоречие с принципите на справедливостта в гражданските и
търговските отношения и с разпоредбата на чл.19, ал. 4 ЗПК. Както бе посочено по-
горе, неустойката е предвидена за неизпълнение на едно вторично задължение на
заемателя, а именно задължението за представяне на обезпечение. В тази връзка следва
да се имат предвид и предвидените в договора кратък тридневен срок за предоставяне
на едно от алтернативно дадените обезпечения, многобройните изисквания, поставени
3
към евентуалните поръчители (да представят служебна бележка от работодател за
размера на трудовото възнаграждение, нетният им осигурителен доход да е в размер
над 1000 лв., да работят на безсрочен трудов договор, да не са заематели или
поръчители по друг договор за паричен заем, сключен със заемодателя, да нямат
неплатени осигуровки за последните две години, да нямат задължения към други
банкови и финансови институции или ако имат кредитната им история в ЦКР към БНБ
една година назад да е със статус не по-лош от „редовен“, а също така и размера на
банковата гаранция, възлизащ на 1406,92 лв. Тези условия, съвкупно преценени,
правят задължението трудно изпълнимо. Следва да се обърне внимание и на размера на
предвидената неустойка, който надвишава половината от заетата сума, а също така и
на начина, по който е уговорено тя да се заплаща – разсрочено, заедно с погасителните
вноски към кредита. Така, като не е включил посоченото задължение в ГПР и в общата
сума, дължима от потребителя, кредиторът е заобиколил изискванията на закона за
точно посочване на финансовата тежест на кредита за длъжника, като по този начин е
ограничил възможността потребителят да прецени икономическите последици от
сключването на договора. По тази причина нищожни се явяват клаузите от договора,
отнасящи се до общата сума за погасяване и годишния процент на разходите. Това, от
своя страна, налага извода, че в настоящия случай не е спазено изискването на чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК, което на основание чл. 22 ЗПК влече след себе си недействителност на
целия договор за потребителски кредит. Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата
стойност на кредита и не дължи лихва или други разходи по него. По изложените
съображения съдът намира, че ответницата не дължи заплащане на договорна лихва,
неустойка и обезщетение за забава за периода 26.01.2019 г. – 25.09.2020 г. При
определяне на размера на дължимата главница следва да бъдат съобразени направените
от страна на ответницата плащания по договора. От заключението по изслушаната в
хода на първоинстанционното производство съдебносчетоводна експертиза, приета от
съда без възражение от страните, се установява, че ответницата е извършила плащания
в общ размер от 453 лв., които разпределени по пера са, както следва: 45 лв. – разходи
за събиране на вземането, 159,72 лв. – неустойка, 47,81 лв. – договорна лихва, 200,47
лв. – главница. Извършеното погашение на част от главницата е съобразено от ищеца
при предявяване на претенцията, поради което към дължимата главница следва да се
отнесат останалите извършени по договора плащания, чийто общ размер възлиза на
252,53 лв. Така, след извършеното приспадане дължимата главница е в размер на 797
лв., за която сума следва да бъде уважен предявеният иск.
По изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че обжалваното
решение следва да бъде отменено в частта, с която ищцовата претенция е отхвърлена
за сумата от 797 лв. – главница по договор за паричен заем № ***/30.05.2018 г. В
останалата му част решението следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК на
жалбоподателя следва да бъдат присъдени направените в заповедното,
първоинстанционното и въззивното производство разноски, както и юрисконсултско
възнаграждение, съразмерно на уважената част от претенциите му. По заповедното
производство в негова полза са присъдени разноски в общ размер от 238,06 лв. В хода
на производството пред първата инстанция жалбоподателят е направил разноски за
държавна такса в размер на 38,06 лв., за възнаграждение за особен представител на
ответницата в размер на 363 лв. и за депозит за вещо лице в размер на 150 лв., като
следва да му се определи юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв. Пред
4
въззивната инстанция същият е сторил разноски за държавна такса в размер на 38,06
лв., за възнаграждение за особен представител на ответницата в размер на 363 лв.,
като следва да му се определи юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв.
Така, съразмерно с уважената част от исковете жалбоподателят има право на разноски,
както следва: за заповедното производство в размер на 100 лв., за производството пред
първата инстанция в размер на 273,45 лв., а за производството пред въззивната
инстанция в размер на 210,45 лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 260271 от 16.07.2021 г., постановено по гр. дело № 2472
по описа на РС – Асеновград за 2020 г., в частта, с която е отхвърлен предявеният от
„АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ” ЕООД, ЕИК:
*********, иск за признаване на установено, че А. Д. В., ЕГН: **********, му дължи
сумата от 797 лв. – главница по договор за паричен заем № ***/30.05.2018 г., сключен
с „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, ведно с законната лихва върху тази сума от
датата на подаване на заявлението – 29.12.2020 г., до окончателното изплащане, като
ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че А. Д. В., ЕГН: **********, дължи на
„АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ” ЕООД, ЕИК:
*********, сумата от 797 лв. – главница по договор за паричен заем № ***/30.05.2018
г., сключен с „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, ведно с законната лихва върху тази
сума от датата на подаване на заявлението – 29.12.2020 г., до окончателното
изплащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение № 260055 от 02.10.2020 г.
по ч.гр.д. № 1690/2020 г. по описа на РС – Асеновград.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260271 от 16.07.2021 г., постановено по гр. дело
№ 2472 по описа на РС – Асеновград за 2020 г., в частта, с която е отхвърлен
предявеният от „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ”
ЕООД, ЕИК: *********, иск за признаване на установено, че А. Д. В., ЕГН:
**********, дължи разликата над сумата от 797 лв. до 1049,53 лв. – главница, сумата
от 109,11 лв. – договорна лихва за периода от 15.06.2018 г. до 25.01.2019 г., сумата от
580,97 лв. – неустойка за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на
обезпечение, дължими по договор за паричен заем № ***/30.05.2018 г., сключен с
„ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, ведно с обезщетение за забава в размер на 163,56
лв. за периода от 26.01.2019 г. до 25.09.2020 г., за което е издадена заповед за
изпълнение № 260055 от 02.10.2020 г. по ч.гр.д. № 1690/2020 г. по описа на РС –
Асеновград.
ОСЪЖДА А. Д. В., ЕГН: **********, да заплати на „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ
НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ” ЕООД, ЕИК: *********, сумата от 100 лв. –
разноски за заповедното производство, 273,45 лв. – разноски за първоинстанционното
производство, и сумата от 210,45 лв. – разноски за въззивното производство.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
5
1._______________________
2._______________________
6