№ 34633
гр. София, 28.08.2024 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 35 СЪСТАВ, в закрито заседание на
двадесет и осми август през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ЦВЕТИНА Р. ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от ЦВЕТИНА Р. ЦОЛОВА Частно гражданско
дело № 20231110156567 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 248 ГПК.
Образувано е по молба с вх. №24369/25.01.2024 г., депозирана от адв. Б., в качеството
й на процесуален представител на длъжника по заповедното производство – Г. Л., с която се
иска допълване на определение №1503/11.01.2024 г., постановено по настоящото ч.гр.д. в
частта за разноските, като в полза на адв. Б. бъде присъдено адвокатско възнаграждение за
осъществена в полза на длъжника безплатна правна помощ на основание чл. 38, ал. 1, т. 2
ЗАдв в размер на сумата от 480 лева.
В срока по чл. 248, ал. 2 ГПК заявителят „С В“ АД е подал становище, в което излага
аргументи за неоснователност на молбата. Сочи, че длъжникът по заявлението имал участие
в няколко търговски дружества, посочени в становището, поради което не притежавал
качеството „материално затруднено лице“, на каквото основание била осъществена
безплатната правна помощ. Сочи също, че възражението по чл. 414 ГПК нямало
самостоятелен характер, а било предпоставка за прерастване на производството в исково. В
рамките на заявлението не се развивала защита в истинския смисъл на думата. Намира, че
прилагането на размер на адвокатското възнаграждение съобразно материалния интерес не
отговаря на постигането на легитимна цел. Предвид изложеното моли съдът да остави
молбата без уважение.
Софийският районен съд, след като прецени искането на адвоката и обсъди
представените писмени доказателства, намира следното:
Производството по делото е образувано по заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК, депозирано от „С В“ АД срещу длъжника Г. П. Л.. На 23.10.2023
г. е издадена исканата заповед за изпълнение. Същата е връчена на длъжника на 09.11.2023
г., като в срока по чл. 414, ал. 1 ГПК – на 13.11.2023 г. длъжника, чрез адв. Б. е депозирал
възражение.
Поради депозираното възражение, с разпореждане от 15.11.2023 г. съдът е указал на
заявителя, че може да предяви иск за установяване на вземанията си, като му е указано, че
при непредставяне на доказателства заповедта за изпълнение ще бъде обезсилена.
Препис от разпореждането е връчен на заявителя на 17.11.2023 г., като в рамките
едномесечния срок същият не е представил доказателства за предявяване на иск по чл. 415,
ал. 1, т. 1 ГПК.
1
Предвид гореизложеното и на основание чл. 415, ал. 5 от ГПК заповедта за
изпълнение е обезсилена с определение №1503/11.01.2024 г.
Молбата по чл. 248, ал. 1 ГПК е подадена в предвидения в закона срок, от лице с
правен интерес за това, поради което е допустима.
Разгледана по същество, молбата е частично основателна.
Съгласно разпоредбата на чл. 81 ГПК във всеки акт, с който се слага край на
производството съдът се произнася по отговорността за разноските, сторени от страните в
производството.
Доколкото с определението от 11.01.2024 г. настоящото производство е приключило,
съдът е следвало да разпредели и отговорността за разноските по него. На л. 15 от
заповедното дело е представен договор за правна защита и съдействие от 08.11.2023 г.,
сключен между Г. П. Л. и адв. К. Б., в който страните изрично са заявили, че длъжникът ще
бъде представляван от адвоката безплатно на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв., тъй като е
материално затруднено лице, което обстоятелство Л. е декларирал с подписа си в договора,
като адв. Б. се е съгласила да представлява клиента си безплатно на основание чл. 38, ал. 1,
т. 2 ЗАдв. Съдът намира, че представянето на договора за правна защита и съдействие, в
който изрично е вписано, че правната защита се оказва от адвоката на клиента безплатно,
както и основанието за това – доверителят е материално затруднено лице, е достатъчно, за
да се приеме, че е налице сочената хипотеза по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв (в този смисъл е
Определение № 337 от 18.10.2018 г. на ВКС по т. д. № 2221/2017 г., II т. о., ТК, Определение
№ 27 от 14.02.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4735/2019 г., II г. о., ГК, Определение № 395 от
9.07.2018 г. на ВКС по т. д. № 1314/2018 г., II т. о., ТК.). Нещо повече, в тежест на заявителя,
който е оспорил наличието на предпоставките на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв, е да докаже това
свое възражение, като представи доказателства, от които да се установява, че длъжникът Г.
П. Л. има имущество, поради което не е материално затруднено лице и не са налице
основанията да му бъде предоставена безплатна адвокатска защита. Такива доказателства
обаче от страна на заявителя не са представени със становището му от 06.02.2024 г., още
повече, че сам по себе си фактът на участието му в търговски дружества също не обосновава
категоричен извод в тази насока.
При преценка дължимостта на разноските, сторени в заповедното производство,
следва да се има предвид, че същите са по повод подадено възражение срещу издадената в
полза на „С В“ АД заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК.
Настоящият съдебен състав на първо място намира, че Наредба № 1/2004 г. МРАВ не
предвижда ред за определяне размера на адвокатското възнаграждение на длъжник в
заповедно производство за подаване на възражение по чл. 414 ГПК, за разлика от
възнаграждението, дължимо на заявителя по чл. 7, ал. 7, вр. ал. 2 от НМРАВ. Поради това
съдът приема, че размерът на възнаграждението следва да се определи като се съобразяват и
общите критерии, посочени в чл. 36, ал. 2, изр. 2 ЗА размерът му да бъде справедлив и
обоснован. Справедливият и обоснован размер на възнаграждението се определя от една
страна от защитавания интерес, а от друга - от фактическата и правна сложност на делото и
извършената от адвоката работа. Според разрешението по т. 1 от решение на Съда на
Европейския съюз от 25.01.2024 г. по дело С-438/22, чл. 101, пар. 1 ДФЕС, вр. чл. 4, пар. 3
ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя
минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен
2
характер с национална правна уредба, противоречи на чл. 101, пар. 1, националният съд е
длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната,
осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение.
Съдът споделя становището, че фактическата и правна сложност на процесуалните
действия, извършени от представителя на заявителя и тези на представителя на длъжника не
е еднаква. За подаване на възражението по чл. 414 от ГПК е предвидена бланка, чието
попълване не изисква никакво конкретно мотивиране, т. е. за настъпване на правните
последици на възражението не се налага да се излагат никакви съображения или да се прави
обосновка от длъжника. Достатъчно е възражението да се подаде в срок и на попълнен
образец.
В обобщение, като се съобразят извършените от адвоката на длъжника действия в
заповедното производство, съдът намира, че справедливият размер на възнаграждението за
оказано съдействие на длъжника за попълване на възражение по чл. 414 ГПК, е 50 лв., който
е обоснован по смисъла на чл. 36, ал. 2, изр. 2 ЗАдв. за положения от адвоката на длъжника
труд.
Предвид изложеното молбата за допълване на определение №1503/11.01.2024 г. се
явява основателна до определения от съда размер от 50 лева.
С оглед на гореизложеното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ДОПЪЛВА определение №1503/11.01.2024 г., постановено по ч.гр.д. №56567/2023 г.
по описа на Софийски районен съд, I ГО, 35 състав, в частта за разноските, като
ПОСТАНОВЯВА
ОСЪЖДА „С В“ АД, ЕИК: ...... да заплати на адв. К. Б. сумата в размер на 50 лева –
адвокатско възнаграждение за осъществена от адвоката безплатна правна защита на
длъжника Г. П. Л. в заповедното производство.
Определението подлежи на обжалване с частна жалба пред Софийски градски съд в
едноседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
3