№ 259
гр. Свиленград, 26.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СВИЛЕНГРАД, ПЪРВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на четвърти ноември през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Живка Д. Петрова
при участието на секретаря Жаклин М. Арнаудова
като разгледа докладваното от Живка Д. Петрова Гражданско дело №
20255620100559 по описа за 2025 година
Производството е образувано по искова молба от А. М. К., с която е предявен срещу
„Фератум България“ ЕООД иск с правно основание чл.26, ал.1, предл.1 от ЗЗД, вр. с чл. 22
от Закона за потребителския кредит (ЗПК) – за прогласяване за нищожен сключения между
страните договор за потребителски кредит от 16.03.2025г., поради противоречието му със
закона, съединен в условие на евентуалност с искове с правно основание чл.26, ал.2, предл.3
от ЗЗД, вр. с чл. 22 от Закона за потребителския кредит - за прогласяване за нищожен
сключения между страните договор за потребителски кредит от 16.03.2025г., поради липса
на форма, и с иск с правно основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.19, ал.4 и чл. 22 от ЗПК - за
прогласяване за нищожна клаузата на чл.5 от същия договор, поради противоречието й със
закона.
В исковата молба се твърди, че на 16.03.2025г. страните сключили Договор за
потребителски кредит № 1444769, по силата на който ответникът предоставил на ищеца
кредит в размер на 4000,00 лв., с уговорка за връщането му съгласно погасителен план и при
условията на договора, в т.ч. при годишен процент на разходите /ГПР/ - 49,66 %. В чл.5 от
договора било уговорено кредитът да бъде обезпечен с поръчителство, предоставено от
„Мултитюд Банк“ в полза на кредитора, за което на същата дата бил сключен договор за
гаранция под същия номер. По силата на този договор „Мултитюд Банк“ се задължил
спрямо „Фератум България“ ЕООД да гарантира изпълнение на задължението на
кредитополучателя като плати вместо него, срещу договорено гаранционно възнаграждение
/“такса за предоставяне на поръчителство“/ в размер на 4240,00 лв.
Ищецът счита, че в съдържанието на процесния договор за кредит е допуснато
нарушение на изискванията на чл.11, ал.1, т.7 – т.12 от ЗПК, поради което договорът бил
недействителен, на основание чл.22 от ЗПК. Твърди, че посоченият в договора ГПР бил
неточен и заблуждавал кредитополучателя /потребителя/. Това било така, тъй като
предвиденото в чл.5 от договора условие за предоставяне на обезпечение, представляващо
поръчителство, и дължимата по него сума трябвало да се включи в ГПР, съгласно нормата
на чл.19, ал.1 от ЗПК. В договора липсвало конкретизация относно начина, по който бил
формиран ГПР, което водило и до неяснота относно включените в него компоненти, а това
от своя страна било нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен и
1
разбираем начин - чл.10 ал.1 от ЗПК.
Освен това, договорът не бил подписан от ищеца нито с квалифициран, нито с
обикновен електронен подпис, поради което не бил сключен в изискуемата от закона
писмена форма. По същите съображения ищецът оспорва и сключването на договор за
гаранция с „Мултитюд Банк“, какъвто не бил подписан от него.
В срока по чл.131, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на исковата молба, с който се
оспорва като неоснователен предявения при условие на евентуалност иск с правно
основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.19, ал.4 и чл. 22 от ЗПК - за прогласяване за нищожна
клаузата на чл.5 от процесния договор, поради противоречието й със закона. В тази връзка,
оспорва се твърдението на ищеца, че в чл.5 било договорено като задължително условие
кредитът да бъде обезпечен с поръчителство, предоставено от „Мултитюд Банк“, като се
твърди, че сключването на договора за гаранция не било задължително. С отговора се
излагат и съображения за недопустимост на искове за прогласяване на нищожност или
унищожаване на договора за гаранция, сключен с „Мултитюд Банк“, тъй като ответникът не
бил „правилната страна“. Доколкото такива искове не са предмет на спора, тези съображения
не следва да се коментират.
Ответникът оспорва и твърдяното от ищеца нарушение на чл.19, ал.4 от ЗПК. В тази
връзка посочва, че договорът за гаранция бил възмездна услуга от трето лице, а разходът за
нея не се включвал в ГПР, тъй като тази услуга не била задължителна. Посочва, че ищецът
имал време да избере обезпечение и да се откаже от договора в 14-дневен срок, но не бил
упражнил това си право.
По тези съображения ответникът моли съда да отхвърли предявения иск като
неоснователен.
Съдът, като съобрази доводите на страните и прецени събраните доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, намери за установено от фактическа и правна страна
следното:
Видно от представения с исковата молба Договор за потребителски кредит № 1444769
от 16.03.2025 г., сключен между „Фератум България“ ЕООД, в качеството на „Кредитор“, и
А. М. К., в качеството на „Кредитополучател“, Кредиторът се е задължил да предостави на
Кредитополучателя кредит в
размер на 4000,00 лв., срещу поето задължение за връщането му на 18 броя вноски, с първа
падежна вноска на 15.04.2025 г., съгласно Погасителен план, неразделна част от договора.
Уговорен е лихвен процент – 23,33 % и годишен процент на разходите /ГПР/ - 49,66%, като
дължимата лихва за целия период е в размер на 1400,00 лв. В чл.5 от договора страните се
съгласяват кредитът да бъде обезпечен с поръчителство, предоставено от „Multitud Bank“ в
полза на кредитора. В чл.7 от договора, кредитополучателят е дал съгласие, предоставеният
му от кредитора „Код за потвърждение“, който е електронен подпис по смисъла на чл.13,
ал.1 от ЗЕДЕУУ, във взаимоотношенията му с дружеството да има силата на негов
саморъчен подпис. В чл.2 „Дефиниции“ от представените и приложими към договора за
кредит Общи условия е дадено определение на понятието „Код за потвърждение“, а именно
персонален код, предоставян на всеки кредитополучател, който ще се използва във
взаимоотношенията между страните, в това число, но не само за сключване на Договора за
потребителски кредит и приемане и подписване на общите условия, а кодът за
потвърждение ще има силата на електронен подпис на кредитополучателя по силата на
чл.13, ал.1 от Закона за електронния документ и електронния подпис. Посочено е в чл.2 от
ОУ, че страните заявяват изричното си съгласие да признават кода за потвърждение на
кредитополучателя за негов саморъчен подпис във взаимоотношенията му с кредитора.
Видно от представения договор за предоставяне на потребителски кредит, същият е
подписан от последния с Код за потвърждение 390060.
Видно от приложими към договора за кредит Общи условия, същият е сключен при
условията на чл.6 от Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР),
който дефинира, че договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние е всеки
2
договор, сключен между доставчик и потребител като част от система за предоставяне на
финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на
предложението до сключването на договора страните използват изключително средства за
комуникация от разстояние - едно или повече. Съгласно дефинитивната разпоредба на § 1, т.
2 от ДР на ЗПФУР, "средство за комуникация от разстояние" е всяко средство, което може да
се използва за предоставяне на услуги от разстояние, без да е налице едновременното
физическо присъствие на доставчика и на потребителя.
Съгласно разпоредбата на чл.18 от ЗПФУР при договори за предоставяне на
финансови услуги от разстояние доставчикът е длъжен да докаже, че е изпълнил
задълженията си за предоставяне на преддоговорна информацията на потребителя, както и
че е получил съгласието на потребителя за сключване на договора (ал. 1, т. 1 и т. 3), като за
доказване на посочените обстоятелства се прилага разпоредбата на чл. 293 от Търговския
закон, а в случаите на електронни изявления – Законът за електронния документ и
електронния подпис (сега - Закон за електронния документ и електронните удостоверителни
услуги).
Съгласно разпоредбата на чл. 3 от ЗЕДЕУУ, електронен документ е електронен
документ по смисъла на чл. 3, т. 35 от Регламент (ЕС) № 910/2014 на Европейския парламент
и на Съвета от 23 юли 2014 г. относно електронната идентификация и удостоверителните
услуги при електронни трансакции на вътрешния пазар и за отмяна на Директива
1999/93/ЕО (OB, L 257/73 от 28 август 2014 г.), наричан по-нататък "Регламент (ЕС) №
910/2014". Чл. 3, т. 35 от посочения Регламент предвижда, че "електронен документ"
означава всяко съдържание, съхранявано в електронна форма, по-специално текстови или
звуков, визуален или аудио-визуален запис. Тъй като процесният договор за кредит е
сключен под формата на електронен документ, подписан с квалифициран електронен
подпис от кредитополучателя, електронния документ е представен по делото на хартиен
носител, на основание чл.184, ал.1 ГПК.
От представения по делото на хартиен носител сключен от разстояние договор за
кредит, в който се съдържат индивидуализиращи личните данни на ответника –
кредитополучател и който е подписан от последния с Код за потвърждение, е достатъчно да
бъде направен обоснован извод за възникване на облигационно правоотношение между
страните въз основа на сключен помежду им договор за кредит.
Процесният договор за кредит безспорно има характеристиките на договор за
потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията
на специалния закон – Закона за потребителския кредит (ЗПК). ЗПК допуска възможността
договорът за потребителски кредит да бъде сключен от разстояние, като в този случай
съгласно чл. 5, ал. 9, кредиторът трябва да предостави на потребителя Стандартния
европейски формуляр съгласно Приложение 2, а в случая такъв е представен.
Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал.
1, т. 7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е
недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване
на последиците по чл. 22 от ЗПК - изначална недействителност, тъй като същите са
изискуеми при самото му сключване. Тя е по - особена по вид с оглед на последиците,
визирани в чл. 23 от ЗПК, а именно – че, когато договорът за потребителски кредит е обявен
за недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той дължи връщане
само на чистата стойност на кредита, а не и на лихвата и други разходи.
Съдът намира, че в случая не е спазено и императивното изискване на чл.11, ал.1, т.10
от ЗПК, според което договорът за потребителски кредит трябва да съдържа годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в
приложение № 1 начин.
В процесния договор формално е посочен ГПР – 49,66 %, но липсва яснота какви
3
точно разходи се включват в посочения годишен процент на разходите. Съгласно чл.19, ал.1
от ЗПК, ГПР по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв
вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съгласно §1, т.1 от ДР на ЗПК,
„Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи
и условия. ГПР се изчислява по формула, съгласно Приложение № 1 към ЗПК, като се
вземат предвид посочените в него общи положения и допълнителни допускания.
В случая, предвиденото в чл.5 от договора условие за предоставяне на обезпечение,
представляващо поръчителство, и дължимата по него сума, следва да се включи в ГПР,
съгласно нормата на чл.19, ал.1 от ЗПК, тъй като това несъмнено е разход по кредита.
Ответникът не спори, че този разход не е включен в ГПР, тъй като не бил задължителен.
Дори да се приеме, че този разход не следва да се включва в ГПР, а това не е така, то липсва
конкретизация, относно начина, по който е формиран посочения в договора ГПР, което води
и до неяснота относно включените в него компоненти, а това от своя страна е нарушение на
основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин - чл.10 ал.1 от
ЗПК. Отделно от това, неяснотата за реалният ГПР възпрепятства съдът да провери дали
реално не надхвърля петкратния размер на законната лихва, предвид забраната по чл. 19, ал.
4 ЗПК.
С оглед изложеното следва да се приеме, че посоченият ГПР в договора единствено
като абсолютна процентна стойност и с посочване на общата сума, дължима от потребителя
не отговаря на императивното изискване по чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК, съгласно която
разпоредба на потребителя следва да се предостави пълна, точна и максимално ясна
информация за разходите, които следва да направи той във връзка с кредита, за да може да
направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи, а съгласно чл. 22
от ЗПК нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК представлява основание за
недействителност на договора за кредит.
С оглед изложеното, предявеният главен иск следва да бъде уважен. Предвид
уважаване на главния иск, съдът не дължи произнасяне по предявените в условие на
евентуалност искове.
Относно разноските:
Ищецът претендира разноски и с оглед изхода на спора такива следва да му се
присъдят,
на основание чл.78, ал.1 от ГПК. Направените от ищеца разноски се установиха в
размер на 385,60 лв., съобразно представен списък по чл.80 от ГПК. В същия е отразена и
претенцията за разноски за адвокатско възнаграждение, при условията на чл. 38, ал.2 от ЗА.
Разпоредбата на чл. 38, ал. 1 ЗА предвижда три хипотези, при които адвокатът може
безплатно да оказва адвокатска помощ и съдействие. Преценката дали страната е сред кръга
на тези лица е предоставена на адвоката, комуто е възложено процесуалното
представителство. По делото е представен договор за правна защита, сключен между ищеца
и неговия пълномощник, с който страните приемат, че ищецът е близък на адвоката (чл.38,
ал.1, т.3, пр.2 от ЗА), поради което възложената задача ще се изпълни безплатно. Срещу тази
констатация ответната страна не е направила възражение и по тези обстоятелства не е
повдиган спор.
Според чл. 38, ал.2 от ЗА, за да възникне правото на адвоката да получи
възнаграждение по този ред, следва да са налице две предпоставки: да е оказана безплатна
4
адвокатска помощ и съдействие на лица от кръга на тези по чл. 38, ал. 1 и насрещната
страна в производството да е била осъдена да заплати разноски. В тези случаи съдът
определя възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал.
2 от ЗА и осъжда другата страна да го заплати. Посочените предпоставки са налице по
отношение на приетия за основателен иск по чл. 26, ал.1 от ЗЗД, поради което за
осъществената по този иск защита на адвоката на ищеца следва да бъде присъдено
възнаграждение за първоинстанционното производство.
Ответникът е направил възражение за намаляване поради прекомерност на
претендираното адвокатското възнаграждение.
При определяне размера на дължимото адвокатско възнаграждение, предвид цената
на иска – 9640,00 лв., действителната фактическа и правна сложност на делото,
процесуалната активност на адвоката (участие в открито съдебно заседание) и
обстоятелството, че се касае до спор по който вече има установена съдебна практика, съдът
счита, че дължимото адвокатско възнаграждение за процесуалния представител на ищеца ще
следва да се определи в размер на 360,00 лв., при отчитане, че толкова се претендира и от
ответника като юрисконсултско възнаграждение.
В тази връзка, съдът намира за необходимо да изясни, че съгласно практиката на Съда
на Европейския съюз /Решение от 23.11.2017 г. по съединени дела C427/16 и C-428/16 и
Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22/, при произнасянето си за дължимите разноски за
адвокатско възнаграждение съдът не е обвързан от размерите, установени в Наредба № 1 на
Висшия адвокатски съвет за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Съдът
на Европейския съюз е тълкувал чл. 101, § 1 ДФЕС във връзка с чл. 4, § 3 ДФЕС в смисъл, че
национална правна уредба като тази по чл. 36, ал. 2 от ЗА и чл. 78, ал. 5 от ГПК, съгласно
която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в
по-нисък от минималния размер, определен с наредба, приета от професионална
организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет (България), и от друга страна,
съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в по нисък от минималния размер,
би могла да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101,
параграф 1 ДФЕС. Предвид предимството на първичното общностно право - чл. 101, пар. 1
от ДФЕС пред националното ни законодателство и на основание чл. 633 ГПК, разпоредбата
на чл. 78, ал. 5 ГПК в частта й, предвиждаща минимален размер, определен от Висшия
адвокатски съвет, под който адвокатско възнаграждение не може да бъде намалено, не
следва да бъде прилагана. По всяко дело, по което следва да се извършва присъждане на по-
нисък размер на разноски за адвокатско възнаграждение, националният съд следва да
извърши преценка на правната и фактическа сложност на делото, без да бъде ограничаван
от определения в Наредба № 1 от 9.07.2004 г. минимален размер. Ето защо, преценявайки
посочените по-горе обстоятелства съдът счита за разумно и справедливо адвокатско
възнаграждение за процесуалния представител на ищеца, определено по реда на чл.38 ЗА, в
посочения размер по-горе размер от 360,00 лв.
Водим от гореизложеното, Районен съд – Свиленград
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА за нищожен, поради противоречието му със закона, по предявения от
А. М. К., с ЕГН: **********, с адрес: ..........................................., срещу „Фератум България“
ЕООД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. „Младост 3“,
бул. „Александър Малинов“ № 51, вх. А, ет.9, офис 20, иск с правно основание чл.26, ал.1,
пр.1 от ЗЗД, вр. чл. 22 от ЗПК, сключения между страните Договор за потребителски кредит
№ 1444769 от 16.03.2023 г.
ОСЪЖДА „Фератум България“ ЕООД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ж.к. „Младост 3“, бул. „Александър Малинов“ № 51, вх. А, ет.9, офис
20, да заплати на А. М. К., с ЕГН: **********, с адрес: ..........................................., сумата
5
385,60 лв. – разноски по делото.
ОСЪЖДА „Фератум България“ ЕООД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ж.к. „Младост 3“, бул. „Александър Малинов“ № 51, вх. А, ет.9, офис
20, да заплати на адвокат Г. Ж. В., с ЕГН: **********, член на Адвокатска колегия -
Хасково, сумата 360,00 лв. – възнаграждение за безплатно процесуално представителство на
ищеца по делото.
Решението може да се обжалва пред Окръжен съд - Хасково в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Свиленград: _______________________
6