Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София, 07.10.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
Гражданско отделение, II „Е” състав в публично заседание на четиринадесети
май две хиляди и двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с-я ЕВЕЛИНА МАРИНОВА
при секретаря Елеонора
Георгиева,
разгледа докладваното от
съдия Сантиров гр.
д. № 7005/2020 г. по
описа на СГС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК
С решение № 112184 от
10.05.2019 г., постановено по гр.д. №
18024/2014 г., по описа на СРС, ГО, 46 състав, е прогласена за нищожна на
основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД клаузата на чл. 3, ал. 3 от сключения между „А.“
ЕООД, А.Д.Е., Л. С. Е. и В.А.Д. и „Ю.Б.“ АД Договор за банков кредит, продукт „Бизнес
револвираща линия“ от 17.10.2007 г.
Със същото решение ответникът „Ю.Б.“ АД е осъден да
заплати солидарно на ищците - „А.“ ЕООД, А.Д.Е., Л. С. Е. и В.А.Д. на основание
чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата от 2640,18 лв. главница, платена без правно
основание в периода 04.04.2009 г. до 04.04.2014 г. по силата на нищожната клауза на чл. 3, ал. 3 от
договор за банков кредит продукт „Бизнес револвираща
линия“ № BL *** от 17.10.2007 г., представляваща
разликата между предварително договорената годишна лихва в размер на 10,25 % и
действително платените лихви, ведно със законната лихва върху главницата от 04.04.2014 г. до кончателното й
изплащане, като искът е отхвърлен за разликата до пълния му предявен размер от
5000 лв., а на основание чл.
78, ал. 1 ГПК, вр. чл. 104, ал. 2 ЗЗД ответникът „Ю.Б.“
АД е осъден да заплати на ищците сумата от 2000 лв., представляваща разноски в първоинстанционното производство.
С Определение № 198404 от 21.08.2019
г., постановено по реда на чл. 248 ГПК, е оставена без уважение молбата от
04.06.2019 г. на „Ю.Б.“ АД за изменение на постановеното по делото решение в
частта за разноските.
Срещу така постановеното решение, в
частта, с която обективно съединените искове са били уважени, е подадена въззивна жалба от ответника „Ю.Б.“ АД, чрез пълномощника адв. Д. М., с надлежно учредена представителна власт по
делото, с оплаквания за недопустимост на решението в обжалваната част, а при
условията на евентуалност на оплакванията и за неправилност на обжалваното
решение поради допуснати от първоинстанционния съд
нарушения на материалния закон, съществени процесуални нарушения и
необоснованост. Счита, че в хода
на първоинстанционното производство не се е
установила активната процесуална легитимация по отношение на ищците по делото,
поради факта, че по процесния договор
кредитополучател е „А.“ ЕООД. Поддържа, че СРС неправилно е квалифицирал
исковите претенции по чл. 55, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 26,
ал. 1 ЗЗД, тъй като Договорът за кредит се явява търговска сделка и ищецът „А.“
ЕООД не би могъл да бъде определен като потребител по смисъла на ЗЗП, с оглед
на което изложеното от ищците, че процесните
договорни клаузи като неравноправни по смисъла на чл. 143 и чл. 146 от ЗЗП не
следва да се кредитира от съда. Моли съда да отмени решението в обжалваната
част, а при условията на евентуалност прави възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК по
отношение на размера на претендираното във въззивното производство адвокатско възнаграждение, както и
да присъди направените по делото разноски.
Въззиваемите ищци „А.“ ЕООД, А.Е., Л.Е. и В.Д., чрез адв. В. В. с надлежно учредена представителна власт по
делото, са подали отговор на въззивната жалба, с
който оспорват въззивната жалба по подробно изложени
съображения и молят същата да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното
решение потвърдено като правилно. Като аргумент за оспорената процесуална
легитимация сочи обстоятелството, че кредитополучател е „А.“ ЕООД, а останалите
ищци са съдлъжници по кредитното правоотношение.
Изтъква, че изготвения проект за доклад, който е обявен за окончателен в пъроинстанционното производство не е бил оспорен от
ответника във връзка с правната квалификация на предявените искове.
Подадена е и частна жалба от
ответната банка срещу Определение № 198404 от 21.08.2019 г., постановено по
реда на чл. 248 ГПК, с което е оставена без уважение молбата от 04.06.2019 г.
на „Ю.Б.“ АД за изменение на постановеното по делото решение в частта за
разноските. В молбата са изложени оплаквания за неправилност на същото,
поддържайки че присъдените разноски за адвокатска защита надвишават законоустановения минимум съгласно Наредба № 1 от 9 юли
2004 г. за минималните размери за адвокатско възнаграждение. Изтъква, че делото
не се отличава с каквато и да е сложност, а процесуалния представител на ищците
води множество дела от същия вид. Моли съда да отмени обжалваното определение и
уважи молбата по чл. 248 ГПК за изменение на решението в частта за разноските,
тъй като присъденото възнаграждение е прекомерно.
Въззиваемите ищци са подали отговор на частната въззивна жалба, с който оспорват жалба като неоснователна и
молят същата да бъде оставена без уважение, а постановеното Определние
от 21.08.2019 г. да бъде потвърдено като правилно и законосъобрано.
Посочват, че са проведени няколко открити съдебни заседания, на които присъства
адвокат. Също така се касае за няколко иска – установителен
по чл. 26, ал. 1 ЗЗД за прогласяване на нищожност на клаузата на чл. 3, ал. 3
от Договор на банков кредит от 17.12.2007 г., поради накърняване на донрите нрави и осъдителе иск по
чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за заплащане солидарно на ищците сумата от 5000 лв.,
платена безправно основание в периода 17.10.2007 г. – 04.04.2014
г.
Решението в частта, с която е
отхвърлен предявеният от - „А.“ ЕООД, А.Д.Е., Л. С. Е. и В.А.Д. на основание
чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД срещу „Ю.Б.“ АД осъдителен иск за разликата над
уважения размер от 2640,18 лв. до пълния предявен размер от 5000,00 лв., не е
обжалвано от ищците и е влязло в законна сила.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от
легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна
такса, поради което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в
жалбата.
Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките
на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие
с основанието и петитума на искането за съдебна
защита.
По отношение на наведеното оплакване за недопустимост
на обжалваното решение следва да се отбележи, че за да определи действителното основание на спорното материално право,
съдът винаги изхожда от изложените в обстоятелствената част на исковата молба
фактически твърдения и възраженията на ответника /В този смисъл Решение № 55 от
27.04.2015 г. по гр.д. № 5558/2014 г. по описа на ВКС, І Г.О. постановено по
реда на чл. 290 от ГПК, Решение № 454 от 03.06.2010 г. по гр.д. № 195/2010 г.
по описа на ВКС, ІV Г.О./, които формират основанието на исковата претенция, и
от заявеното в петитума искане за защита. В
съответствие с принципа на диспозитивното начало в
гражданския процес /чл. 6, ал. 2 ГПК/, съдът е задължен да разреши правния спор
относно твърдените вземания съобразно твърдените от ищците в исковата молба
факти при точна и коректна интерпретации за фактите. Съобразно изложеното в
исковата молба, ищците обосновават качеството си на потребители по смисъла на §
13, т. 1 ДРЗЗП. Следователно, приложим е ЗЗП и по-конкретно разпоредбата на чл.
143 ЗЗП, която урежда т. нар. генерална (обща) клауза за неравноправност на
уговорките в потребителските договори, както и разпоредбата на чл. 146 ЗЗП,
която регламентира нищожност на такава клауза, освен ако не е била индивидуално
уговорена от страните, поради което доводите в тази насока са неоснователни.
Нещо повече, активната процесуална
легитимация се определя от ищеца/ите по твърденията в
исковата молба за нарушено субективно право, като в исковата молба са изложени
твърдения от ищците, които обуславят правния им интерес от предявените искове.
Съдът, като съобрази становищата на страните и
събраните по делото доказателства, намира подадената въззивна
жалба за неоснователна по следните съображения:
Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите
и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната
жалба оплаквания, съотвено проверява
законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността
само на фактическите констатации на първоинстанционния
съд, а относно правилността на първоинстационното
решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. По конкретно наведените
във въззивната жалба оплаквания, които определят
предмета на проверка от въззивния съд, настоящия
състав намира следното:
Не е спорно между страните по делото,
че между „А.“ ЕООД и „Ю.Б.“ АД е сключен Договор за банков кредит, продукт
„Бизнес револвираща линия – плюс“ № BL *** от 17.10.2007 г., по силата на който ответникът е предоставил на
ищеца револвиращ кредит в размер на 55 000 лв. за
срок от 120 месеца. Кредитът е бил обезпечен чрез учредена договорна ипотека от
17.10.2007 г. върху недвижим имот, собственост на ищците А.Е. и Л.Е.. При
сключването на договора базовият лихвен процент – малки фирми (БЛПМФ) е бил в
размер на 10 %, като страните са договорили годишна лихва в размер на 10,25 %,
представляваща сбора от БЛПМФ и договорна надбавка от 0,25 пункта ( чл. 3, ал.
1 от Договора). С Анекс № 1 от 13.02.2008 г. е бил увеличен размера на кредита
с 50 000лв., като общият размер на предоставения кредит е 105 000 лв.
с Анекс № 2 от 01.12.2011 г. страните са постигнали съгласие размера на кредита
да бъде намален до размера на усвоените до този момент суми, а също така ищецът
А.Е. е встъпил при условията на чл. 101 ЗЗД като съдлъжник.
На същото правно основание с Анекс № 4 от 24.06.2013 г. като съдлъжници са встъпили Л.Е. и В.Д..
Предвид наведените във въззивната жалба оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение, очертаващи и предметната рамка
на проверка, която извършва въззивния съд, следва да
се приеме, че пред настоящата инстанция е безпротиворечиво
между страните обстоятелството /липсват оплаквания/, че поради неправомерно
увеличаване от страна на банката на лихвения процент по договор за банков
кредит, продукт „Биснес револвираща
линия – плюс“ № ВL ***/17.10.2007
г., ищците са платили без основание сума в размер от 2640,18 лв.,
представляваща надвнесена договорна лихва за периода 04.04.2009
г. - 04.04.2014 г.
По отношение на оплакването, касаещо неправилен извод на СРС за нищожност на чл. 3, ал.
3 от договора, следва да се отбележи, че обосновано в обжалваното решение е
прието още, че клаузата на чл. 3, ал. 3 от договора е неравноправна. Същата
предвижда действащият БЛПМФ на банката, явяващ се един от формиращите ГЛП
компоненти, да не подлежи на договаряне и промените в него да стават незабавно
задължителни за страните, като банката уведомява кредитополучателя за новия
размер на БЛП и датата, от която той е в сила, чрез обявяването му на видно
място в банковите салони. Съдържането на визираната клауза осъществява
фактическия състав на чл. 143 ЗЗП, тъй като промяната на стойността на банковия
лихвен процент е предоставена изцяло в дискрецията на
банката. Липсва каквато и да било яснота относно методика за изменението на
лихвата, обосноваваща наличието на „основателна причина“ по смисъла на чл. 144,
ал. 2, т. 1 ЗЗП или даваща възможност за преценка за приложението на чл.144,
ал. 3, т. 1 ЗЗП. Процесният договор не попада и в
изключението на чл. 144, ал. 3, т. 2 ЗЗП, тъй като не представлява такъв за
покупка или продажба на чужда валута, пътнически чекове или международни
парични преводи в чужда валута. Отсъствието на посочени в договора обективни
фактори, водещи до изменението на лихвения процент, при запазена за ответника
суверенната преценка за това, създава значително неравновесие между правата и
задълженията на страните и противоречи на изискването за добросъвестност. По
делото е предоставена Методология за определяне на базисни лихвени проценти, за
която няма данни кога е била приета и от кой момент е била приложима.
Следователно, тази клауза е уговорена
в ущърб на потребителя – „в негова вреда“ по смисъла на чл. 143 ЗЗП, което е
довело до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя. Тя противоречи както на правилата за добросъвестност – на
честното, почтеното поведение на страните при сключване на гражданскоправни
сделки за потребление и при изпълнение на породени договорни задължения по тях,
така и на основополагащи за частното право принципи – свободата на договаряне и
автономията на волята (аргумент от чл. 8 и чл. 9 ЗЗД). Тъй като договорът
представлява съвпадане на две насрещни волеизявления с един и същ предмет за
постигане на признат от закона интерес (постигнато съгласие между два равнопоставени правни субекта), всяка уговорка за
едностранно изменение на предметното съдържание на учреденото облигационно
правоотношение, включително и по отношение на насрещната парична престация за използване на заетия финансов ресурс (възнаградителната лихва), когато тази правна възможност не
е обусловена от външни, обективни за страните по материалното правоотношение
обстоятелства (настъпили извън тяхната воля и контрол), като противоречаща на
повелителни правила на закона и правилата за добросъвестност в частноправните
отношения при сключване и изпълнение на сделки за потребление, е нищожна
(неравноправна по смисъла на чл. 143 ЗПК), поради което не поражда целените от
търговеца правни последици. В този смисъл е и практиката на ВКС, обективирана в Решение № 424/2.12.2015 г. на ВКС по гр. д.
№ 1899/2015 г., IV г. о., ГК, в което се приема, че „…прилагането на същото
това обстоятелство (макар и обективно само по себе си), съгласно процесната клауза на чл. 3, ал. 3 е поставено в зависимост
от волята на кредитора, тъй като липсва всякаква яснота относно методиката и
математическия алгоритъм за начина на формиране на едностранно променената
лихва.
От заключението на изслушаните и
неоспорени от страните по делото ССчЕ и допълнителна ССчЕ, които настоящият състав на съда намира за компетентно
и обективно дадени и кредитира с доверие, се установява, че според
представената Методология компонент за определяне на БЛП е 3- месечен Софибор, преставляващ обективен
пазарен лихвен мерител. Вещото лице сочи, че неговата
стойност е нарастнала в периода 30.10.2007 г. –
27.11.2008 г., като след този период стойността му намалява. Банката след като
през месец декември 2008 г. е определила лихвата по кредита на 14,35 % не е
променяла този размер в нито един следващ момент. Установява се по несъмнен
начин, че пазарният индекс Софибор не е бил обективен
компонент при определяне на БЛПМФ, като същият не се съдържа в клаузите на процесния договор.
Неоснователно е и оплакването за
липса на активна материална легитимация на ищците, тъй като те не са извън
кръга на лицата, които могат да ползват предвидените в ЗЗП хипотези. Според Решение
на СЕС от 9.07.2015 г. по дело C-348/14, постановено по преюдициално запитване и задължително за националните
юрисдикции – когато съдлъжник е физическо лице, което
е поело правно задължение да отговаря солидарно с търговец, действайки извън
своята търговска или професионална дейност, той е потребител по смисъла на
Директива 93/13/ЕИО Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година,
респ. по ЗЗП.
Доколкото
във въззивната жалба липсват други конкретни
оплаквания, включително и относно приетата от СРС активна солидарност по кондикционния иск с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД, както
и по отношение уважения размер на този иск, то в съответствие с разпоредбата на
чл. 269, изр. 2 ГПК въззивния съд не дължи проверка
за правилността на решението в тази му част и същото следва да се потвърди по
изложените по-горе съображения.
С оглед изхода на спора пред
настоящата съдебна инстанция и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 273 ГПК, жалбоподателят следва да бъде осъден да
заплати на въззиваемите ищци направените от тях във въззивното производство разноски за адвокатско възнаграждение
в размер на 2000,00 лв. С оглед фактическата правна сложност на делото, съдът
намира за неоснователно своевременно направеното от ответника възражение за
прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение, доколкото се касае за
четирима ответници по жалбата, както и до обективно и
субективно съединяване на искове.
С оглед на правилата, установени в разпоредбата на чл.
280 ГПК въззивното решение може да бъде обжалвано,
тъй като са предявени установителни искове за
прогласяване нищожността на процесната клауза от
договора за кредит, които са неоценяеми, поради
което и с оглед корелативната зависимост
между същите, установителните се явяват обуславящи по
отношение на осъдителния иск. В този смисъл
и Определение № 366 от 27.04.2016 г., постановено по т.д. № 1777/2015 г. по
описа на ВКС, І т.о.
По частната
жалба срещу Определение № 198404 от 21.08.2019 г., постановено по реда на чл.
248 ГПК:
Частната жалба е подадена в законоустановения
срок, от легитимирано лице и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради
което е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна поради
следните правни съображения:
В жалбата са изложени оплаквания за неправилност на
обжалваното определение, поради допуснати нарушения на процесуалния закон.
Поддържа се, неправилно СРС е приел, че присъдените в полза на ищците разноски
за адвокатско възнаграждение не са прекомерни.
В тази връзка следва да се отбележи, че с оглед
фактическата правна сложност на делото, съдът намира за неоснователно
своевременно направеното от ответника възражение за прекомерност на заплатеното
адвокатско възнаграждение, доколкото се касае за четирима ищци, предявили обективно
и активно субективно съединени искове, и при преценка за съотношението на
цената на адвокатска защита и фактическата и правна сложност на делото същото
не е прекомерно. Нещо повече, самият жалбоподателят е претендирал разноски за
адвокатско възнаграждение в размер на 1200,00 лв.
Така мотивиран,
Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 112184 от 10.05.2019 г.,
постановено по гр.д. № 18024/2014 г., по описа на СРС, ГО, 46 състав, в обжалваната част, с която е
прогласена за нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД клаузата на чл. 3,
ал. 3 от сключения между „А.“ ЕООД, А.Д.Е., Л. С. Е. и В.А.Д. и „Ю.Б.“ АД
Договор за банков кредит, продукт „Бизнес револвираща
линия“ от 17.10.2007 г., както и в частта, с която „Ю.Б.“ АД е осъден да
заплати солидарно на ищците - „А.“ ЕООД, А.Д.Е., Л. С. Е. и В.А.Д. на основание
чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата от 2640,18 лв. главница, платена без правно
основание в периода 04.04.2009 г. до 04.04.2014 г. по силата на нищожната клауза на чл. 3, ал. 3 от
договор за банков кредит продукт „Бизнес револвираща
линия“ № BL ***
от 17.10.2007 г., представляваща разликата между предварително договорената
годишна лихва в размер на 10,25 % и действително платените лихви, ведно със
законната лихва върху главницата от 04.04.2014 г. до кончателното й изплащане.
РЕШЕНИЕ № 112184 от 10.05.2019 г. постановено
по гр.д. № 18024/2014 г. по описа на СРС, 46 състав, в необжалваната част, с която е отхвърлен предявеният „А.“ ЕООД –
гр. Перник, ЕИК ******, А.Д.Е., ЕГН **********, Л.С.Е., ЕГН ********** и В.А.Д.,
ЕГН **********, срещу Ю.Б.“ АД, ЕИК ******, със съдебен адрес ***, офис 9, при
условията на активна солидарност, иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за разликата над уважения размер от 2640,18 лв. до пълния предявен размер
от 5000,00 лв., е влязло в законна сила.
ПОТВЪРЖДАВА Определение № 198404 от
21.08.2019 г., постановено по реда на чл. 248 ГПК:
ОСЪЖДА
„Ю.Б.“ АД, ЕИК ******,
със съдебен адрес ***, офис 9 да заплати на „А.“ ЕООД – гр. Перник, ЕИК ******,
А.Д.Е., ЕГН **********, Л.С.Е., ЕГН ********** и В.А.Д., ЕГН ********** на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК , вр. чл. 273 ГПК
разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 500 лв.
РЕШЕНИЕТО може да
се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен съд по правилата на чл.
280 ГПК в 1-месечен срок от връчването на препис на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: