Р Е Ш Е Н И
Е
№………./04.05.2020г.
гр. Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в открито
съдебно заседание, проведено на единадесети февруари през две хиляди и
двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Деспина Георгиева
ЧЛЕНОВЕ: Златина
Кавърджикова
Иванка Дрингова
при секретар Димитричка Георгиева,
като разгледа докладваното от съдията
Дрингова
въззивно гражданско дело № 2480 по описа за 2019г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл.259 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба вх. № 88812/29.11.2019г. от Военно формирование
32140 – Варна, чрез процесуалния му представител старши юрисконсулт Д.П., срещу
решение № 4951 от 15.11.2019г., постановено по гр. дело № 762/2019г. на ВРС,
ХХХІ-ви състав, в частите, с което е признато за незаконно и отменено
прекратяването на трудовото правоотношение на С.А.А., ЕГН ********** ***,
извършено със заповед №10-01-1/03.01.2019г. на командира на Военно формирование
32140, на осн. чл.344, ал.1, т.1 от КТ; ищецът е възстановен на заеманата преди
прекратяването на трудовото правоотношение длъжност „пазач въоръжена охрана“
във Военно формирование 32140, на осн. чл.344, ал.1, т.2 от КТ; въззивникът е
осъден да заплати на С.А.А. следните суми: 1/ 4406,74лв., представляваща обезщетение за оставане без работа за
времето 03.01.2019г. до 03.07.2019г., на осн. чл.225, ал.1 от КТ вр. чл.344,
ал.1, т.3 от КТ; 2/ 1428.60лв., представляващо незаплатено възнаграждение за
придобит трудов стаж и професионален опит за времето от 01.01.2016г. до
31.12.2018г., на осн. чл.128, т.2 от КТ; 3/ 1056,68лв., представляваща
допълнително възнаграждение за извънреден труд за времето от 01.01.2016г. до
31.12.2018г., на осн. чл.262 от КТ, както и в частта на присъдените в полза на
въззиваемия разноски и на дължимата в полза на бюджета на съдебната власт
държавна такса.
В жалбата е изразено становище за неправилност
и необоснованост на обжалвания съдебен акт, постановен при съществени
процесуални нарушения и при неправилно прилагане на материалния закон. Твърди
се частична нищожност на решение, тъй като е отменена заповед №
10-01-1/25.01.2019г., каквато не съществува. Излага се, че въззиваемият е
уволнен със заповед № ЛД-01-1/25.01.2019г., която е законосъобразна. Сочи се,
че между страните са подписвани множество допълнителни споразумения за
продължаване срока на трудовия договор, с които последния е със срок до
31.12.2018г. Поради това е изразено несъгласие с извода на съда, че трудовото
правоотношение е преминало от срочно в безсрочно. Твърди се наличието на
изключения, по смисъла на чл. 68, ал. 4 КТ, обуславящи срочността на трудовия
договор. Законосъобразността на извършеното уволнение води до неоснователност
на предявените искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1-3 КТ.
По отношение на иска по чл.128 КТ, въззивникът
намира за необоснован извода на съда за останало неплатено трудово
възнаграждение на въззиваемия за периода от 01.01.2016г. до 31.12.2018г. Същият
не се подкрепя от проведената ССЕ, по която вещото лице не е имало задача и не
е проверило какви суми за придобит клас и професионален опит действително са
заплатени на работника. Освен това, за разлика от приетото от районния съд, по
делото са представени извлечения от разплащателни ведомости за изплатени
трудови възнаграждения на въззиваемия, които не са съобразени при постановяване
на решението.
По иска с правно основание чл.262 от КТ се
излага, че времето за хранене е включено в работното време, следователно е
заплатено, както и че работникът не е имал задължение да идва по-рано на работа
за сдаване и приемане на дежурство. Ето защо вещото лице не е следвало да ги
включва в заключението си, а районният съд да приема заключението в тази част.
Според вещото лице положеният извънреден труд е единствено през периода от м.
07.2018г. до м.12.2018г. и е 28,60 часа, който е заплатен на работника. Излага
се, че съдът не е извършил прихващане на евентуално дължимо възнаграждение за
извънреден труд с заплатеното такова в размер на 468,94 лв.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил
отговор от насрещната страна по жалбата, в който е изразено становище за
неоснователност на оплакванията срещу постановеното решение, което намира за правилно
и законосъобразно. Моли за потвърждаване на решението и за присъждане на
направените пред въззивната инстанция съдебно – деловодни разноски.
За да се произнесе по спора, съдът
съобрази следното:
Производството
пред ВРС е образувано по предявени от С.А.А. срещу Военно формирование 32140 –
Варна обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.344, ал.1,
т.1, т.2 и т.3 КТ, чл.128, ал.1 КТ, чл.262 КТ и чл.294, ал.3 КТ.
Ищецът
твърди, че е работил на длъжността „пазач, въоръжена охрана” при ответника през
периода от 14.01.2013г. до 01.01.2019г., както и че със заповед
№10-01-1/3.01.2019г. е прекратено трудовото му правоотношение, на осн. чл.325,
ал.1, т.3 КТ. Излага, че заеманата от него длъжност няма временен, сезонен или краткотраен
характер, но въпреки това между страните са подписвани пет допълнителни
споразумения с посочено основание чл.68, ал.1, т.1 КТ. При прекратяване на ТПО
работодателят се е позовал на чл.325, ал.1, т.1 КТ. Ищецът счита, че не е била
налице нито една от двете предвидени по чл.68, ал.1, т.3 и 4 КТ предпоставки,
поради което трудовият договор следва да се смята за сключен за неопределено
време. Посоченото основание за прекратяване на трудовия договор е специфично за
прекратяване на срочни трудови договори и не може да бъде приложено по
отношение на трудови договори, сключени за неопределено време. Намира
уволнението за незаконно и моли за неговата отмяна. Твърди да е останал без
работа след незаконното уволнение, поради което претендира заплащане на обезщетение
за периода от 03.01.2019г. до 03.07.2019г. в размер на 4406,74лв. Ищецът сочи,
че е работил на 12-часови смени, но по разпореждане на работодателя се е явявал
петнадесет минути преди смяната за приемане на дежурството и си е тръгвал
петнадесет минути след изтичане на работното време за сдаване на дежурството.
Поради това претендира да е работил извънредно по 30 минути на смяна. Освен
това сочи, че в рамките на работното време е ползвал времето за хранене от 1
час по време на дежурство, което също не е отчитано като извънреден труд. Тъй
като работното му време е изчислявано сумарно с период на отчитане от шест
месеца, счита, че ответникът му дължи обезщетение за извънреден труд от
преобразуване на положения нощен труд през периода от 01.01.2016г. до
31.12.2018г. към дневния, съобразно разпоредбите на КТ и Наредбата за
структурата и организацията на работната заплата /НСОРЗ/. Претендира
обезщетение в размер на 1056,68 лв. за положения извънреден труд. Излага също,
че има 20 години и 2 месеца прослужено време като офицер. След като е освободен
от длъжност и военна служба, поради придобиване право на пенсия, ищецът е
работил по трудов договор за ответника на длъжност „пазач-въоръжена охрана“ на
пълно работно време през периода от 09.08.2007г. до 31.10.2012г., а на
14.10.2013г. страните са подписали процесния трудов договор за длъжността
„пазач – въоръжена охрана“. Твърди се, че за периода от 01.01.2016г. до
31.12.2018г. ответникът не е заплащал на ищеца допълнително трудово
възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит /ТВПТСПО/ с оглед
стажа му на кадрови служещ, а само за длъжността „пазач – въоръжена охрана“.
Намира, че това е в противоречие с КТД и заповед на министъра на отбраната,
поради което претендира обезщетение за неизплатено ТВПТСПО в размер на 1428,60
лв. Ищецът сочи също, че съгласно чл.38, ал.4 от КТД в МО е предвидена
хипотеза, при която в случай на дежурства в отдалечени обекти, работодателят да
обезпечава транспорт до местоработата и обратно. Твърди, че ответникът не му е
осигурявал транспорт до местоработата му складов район „Каваклар“, поради което
ищецът е имал пътни разходи за всяка смяна в размер на 4,20 лв., определени въз
основа на цена за автобусен билет по маршрут Варна-Златни пясъци-Варна.
Претендира заплащане на пътни разходи за 320 работни смени през периода от
01.01.2016г. до 31.12.2018г. в размер на 1507,80 лв. Претендират се и
направените по делото съдебно – деловодни разноски, вкл. и за адвокатско
възнаграждение.
В
срока по чл.131 от ГПК ответникът е депозирал отговор, в който излага становище
за неоснователност на предявените искове. Излага, че атакуваната заповед не е
издадена от командира на военното формирование, поради което исковете по чл.
344 КТ са неоснователни само на това основание. Освен това излага, че съгласно
действалите допълнителни разписания на длъжностите, заемана от ищеца длъжност е
била предвидена за срочен договор, поради което договорът му следва да се счита
за такъв. Твърди се, че ищецът не е полагал извънреден труд в периода, за който
се иска заплащане на възнаграждение за такъв, като дори е работил по-малко от
дължимото. В евентуалност, ако се уважи иска за заплащане на обезщетение за
извънреден труд, релевира възражение за прихващане със сумата 468,94 лв.,
получена от ищеца за положен извънреден труд, платена с ведомост от 25.01.2019.
Намира, че ищецът претендира неправилно заплащане на извънреден труд,
включвайки в това число и един час на смяна за време за хранене. По отношение
искането за заплащане на незаплатени суми за трудов стаж и професионална
квалификация се сочи, че стажът на ищеца е набран на различни длъжности,
предвиждащи различни проценти. По искането за заплащане на пътни разноски се
сочи, че ищецът не е искал заплащане на такива, както и че заплащането им става
след представяне на документи, удостоверяващи извършването им. Моли за
отхвърляне на исковете и за присъждане на разноски.
С обжалваното решение е признато за незаконно и отменено
прекратяването на трудовото правоотношение на С.А.А., извършено със заповед
№10-01-1/03.01.2019г. на командира на Военно формирование 32140, на осн.
чл.344, ал.1, т.1 от КТ; ищецът е възстановен на заеманата преди прекратяването
на трудовото правоотношение длъжност „пазач въоръжена охрана“ във Военно
формирование 32140, на осн. чл.344, ал.1, т.2 от КТ; ответникът е осъден да
заплати на ищеца следните суми: 1/ 4406,74
лв., представляваща обезщетение за оставане без работа за времето 03.01.2019г.
до 03.07.2019г., на осн. чл.344, ал.1, т.3 от КТ; 2/ 1428,60 лв.,
представляващо незаплатено възнаграждение за придобит трудов стаж и
професионален опит за времето от 01.01.2016г. до 31.12.2018г., на осн. чл.128,
т.2 от КТ; 3/ 1056,68 лв., представляваща допълнително възнаграждение за извънреден труд за
времето от 01.01.2016г. до 31.12.2018г., на осн. чл.262 от КТ, ведно със законната лихва върху тези суми
от датата на сезиране на съда - 18.01.2019г. до окончателното им изплащане и
ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата от 1780 лв., сторени по делото разноски, на осн. чл.78 от ГПК, а искът с
правно осн. чл.294, ал.3 от КТ за заплащане на сумата от 1507,80лв. за пътни разходи на ищеца за
времето от 01.01.2016г. до 31.12.2018г. е отхвърлен.
Варненският окръжен съд, с оглед
наведените оплаквания и след преценка на събраните доказателства, приема за
установено от фактическа страна следното:
Между страните е безспорно, а и от
представените писмени доказателства се установява съществуването на трудово
правоотношение помежду им, основано на трудов договор №7156/14.10.2013г.,
сключен на осн. чл.68, ал.1, т.1 КТ, по силата на който ищецът е заемал
длъжността „пазач въоръжена охрана“ за срок от 14.03.2013г. до 31.12.2018г. С
шест последователни допълнителни споразумения срокът на договора е продължаван,
като работодателят се е позовавал на чл.68, ал.1, т.1 и чл.119 КТ, както и на
допълнителни разписания на длъжностите. С процесната заповед №
ЛС-01-1/03.01.2019г. трудовото правоотношение е прекратено на осн. чл.325,
ал.1, т.3 КТ – изтичане на уговорения срок.
От представените писмени
доказателства се установява, че през периода от 01.10.1979г. до 11.12.1999г.
ищецът е бил военнослужещ, а през периода от 09.08.2007г. до 31.10.2012г. е
работил в под. 32140 на длъжност „пазач, въоръжена охрана“, или общо ищецът има
над 25 години прослужено и отработено време в различни части на МО.
По делото е проведена съдебно –
счетоводна експертиза, заключението по която ще бъде обсъдено и съобразено в
правните изводи.
Гореизложената фактическа обстановка
обуславя следните правни изводи:
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част. По отношение на неправилността на първоинстанционния
съдебен акт, съобразно разпореждането на чл.269, ал.1 изр.второ ГПК, въззивният
съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания.
По исковете
с правно основание чл.344, ал.1, т.1, т.2и т.3 от КТ:
Настоящият съдебен състав споделя
като законосъобразни и правилни правните изводи на първата инстанция, с които е
мотивирана основателността на предявения иск по чл.344, ал.1, т.1 от КТ,
изведени при правилно установена по делото фактическа обстановка, поради което
и на основание чл. 272 от ГПК препраща към тях. В допълнение на мотивите на
първата инстанция и във връзка с доводите, заявени с жалбата, настоящият състав
приема следното: Неправилното изписване на номера на уволнителната заповед не
може да обуслови извод за нищожност на същата, още по –малко законосъобразност
на извършеното уволнение. Липсата на доказателства за промяна на срока на
договора преди изтичане на първоначално уговорения /до 31.12.2013г./ се
признава от въззивника. Без значение са последващи допълнителни споразумения
към трудовия договор, който по силата на чл.69, ал.1 от КТ се е превърнал в
безсрочен. Допълнителните споразумения към трудовия договор, сключени след
първоначалния договор, са недействителни в частта, с която е договарян нов срок
на действие на трудовия договор. Първоначален срочен трудов договор може да
бъде сключен, както и безсрочен съществуващ трудов договор може да бъде
ограничен със срок на действие при условията на чл. 119 от КТ, само при
доказано наличие на предпоставките по чл. 68, ал.1, ал. 3 и ал. 4 от КТ. От
събраните по делото доказателства не се установява нито една от посочените
хипотези. Нещо повече, самият работодател не твърди съществуването на някои от
тях. Единственото му твърдение в тази насока е, че заеманата от работника
длъжност е предвидена в щатното разписание като срочна, което е неотносимо към
някои от изключенията по ал. 4 на чл. 68 от КТ, вр. с пар. 1, т. 8 от КТ. В
трудовия договор на страните от 14.10.2013г. не е посочена каквато и да е
причина, обуславяща правото на работодателя да сключи срочен договор. Ето защо
следва да намери приложение законовата норма на чл.68, ал.5 от КТ, съгласно
която договорът се счита сключен за неопределено време, а уволнението,
постановено със Заповед № ЛС -01-1/25.01.2019г., на основание чл.325, т.3 от КТ
– за незаконно.
Основателността на главния иск по
чл.344, ал.1, т. 1 от КТ обуславя основателност и на акцесорните искове по т.2,
и т.3 от същата законова норма, поради което въззиваемият следва да бъде
възстановен на заеманата преди уволнението длъжност и да му се заплати
обезщетение за доказаното му оставяне без работа за периода от 03.01.2019г. до
03.07.2019г., в резултат от незаконното уволнение, в размер на 4406,74 лв.,
ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска в съда –
18.01.2019г. до окончателното изплащане на задължението.
По иска с
правно основание чл.128, ал.2 от КТ:
Изплащането на допълнителното
възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит /ДВПТСПО/ е
регламентирано в чл. 12 от Наредбата за структурата и организацията на
работната заплата и ПМС № 147 от 29.06.2007г. Минималният размер на това
възнаграждение е 0,6 на сто от основната заплата и се заплаща ежемесечно.
Съобразно ал. 2 на цитираната норма на подзаконовия нормативен акт, за придобит
трудов стаж и професионален опит се зачита стажът, признат по реда на КТ за
времето, през което работникът или служителят е работил и продължава да работи
в предприятието, в т.ч. на различни работни места и длъжности. В следващите
алинеи са уредени случаите, при които като стаж се зачита и времето в друго
предприятие на същата, сходна или със същия характер работа, длъжност или
професия или упражняването на такава без трудово правоотношение или в чужбина.
В конкретния случай, ищецът намира,
че за придобит трудов стаж и професионален опит е следвало да се зачита стажа
му като военнослужещ, което не намира опора в цитираната по-горе нормативна
уредба. След пенсионирането си ищецът е приел да упражнява длъжността, пазач,
въоръжена охрана, която длъжност не е същата, сходна или със същия характер на
работата на офицер в БА. В чл.54, респ. чл.55 от приложените по делото КТД,
действали през процесния период, са уредени условията, при които се зачита
сходния характер на работата, длъжността или професията, но настоящият казус не
попада в някои от тях. Основателно е възражението на въззивника, че на
въззиваемият е изплащано ДВПТСПО през процесния период. По делото са
представени разплащателни ведомости, от които се установява, че на работника е
начислявано допълнителното възнаграждение и то в размерите, посочени от вещото
лице по проведената пред първоинстанционния съд ССЕ.
Установеното налага извод за
неоснователност на предявения иск, който следва да бъде отхвърлен.
По иска с
правно основание чл.262 от КТ:
Твърденията на ищеца за полагане на
извънреден труд през процесния период са останали недоказани. Ищецът не е
ангажирал доказателства, че е следвало да се явява по-рано на работа за
приемане и сдаване на дежурство. От показанията свидетеля В.В., служител във
военното формирование, се установява, че цивилните служители, в зависимост от
смяната, следва да се явяват в 8 часа сутринта, респ. 20 часа вечерта. Между
страните липсва спор, че при сумарно отчитане на работното време, времето за
хранене е включено в работното време. Същото не представлява извънреден труд,
който следва да се заплаща допълнително. Настоящият състав намира за некоректно
поставени задачите на вещото лице по проведената ССЕ, поради което не може да
се ползва от заключението му в тази част. От представените по делото
разплащателни ведомости се установява, че на ищеца са изплащани допълнително
възнаграждение за нощен труд и за извънреден труд, макар и по представените
графици вещото лице да е установило, че фактически отработените часове от ищеца
да са по-малко от нормативно определените. Предвид процесуалното бездействие на
ищеца, съдът намира искът по чл.262 от КТ за недоказан и като такъв следва да
се отхвърли.
Поради частично несъвпадение на
правните изводи на двете инстанции, решението на ВРС следва да се потвърди в
частта, с която са уважени исковете с правно основание чл.344, ал.1, т.1-3 от КТ и да се отмени в частите, с които са уважени исковете с правно основание
чл.128, ал.2 и чл.262 КТ, както и в частта за разноските.
По
разноските:
Ищецът претендира сторените разноски
пред първата инстанция в размер на 2130 лв. заплатено адвокатско
възнаграждение, а пред второто 1780 лв. Доколкото не е конкретизирано какво е
възнаграждението по всеки от предявените искове, то заплатеното следва да се
раздели на броя на предявените пред първата инстанция искове, които са шест,
или възнаграждението за всеки иск е в размер на 355 лв. Пред въззивната
инстанция се претендират адвокатско възнаграждение от 1780 лв., доколкото
защита е за пет иска, то за всеки иск възнаграждението е 356 лв. Следователно
дължимите на ищеца разноски за първата инстанция са 1062 лв., а за втората
инстанция – 1068 лв.
На ответника/въззивник за първата
инстанция се дължат разноски в размер на 150 лв. юрисконсултско възнаграждение
и 75 лв. за въззивната инстанция. Същият следва да заплати по сметка на ВОС и
дължите държавни такси в размер на по 50 лв. за уважените два неоценяеми искове
и 176,27 лв. за уважения оценяем иск, или общо 276,27 лв.
Воден от горното, съставът на Варненски
окръжен съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 4951 от 15.11.2019г., постановено
по гр. дело № 762/2019г. на ВРС, ХХХІ-ви състав, в частите, с което е признато
за незаконно и отменено прекратяването на трудовото правоотношение на С.А.А.,
ЕГН ********** ***, извършено със заповед №10-01-1/03.01.2019г. на командира на
Военно формирование 32140, на осн. чл.344, ал.1, т.1 от КТ; ищецът е
възстановен на заеманата преди прекратяването на трудовото правоотношение
длъжност „пазач въоръжена охрана“ във Военно формирование 32140, на осн.
чл.344, ал.1, т.2 от КТ и Военно формирование 32140 – Варна е осъдено да
заплати на С.А.А. сумата от 4406,74лв.,
представляваща обезщетение за оставане без работа за времето 03.01.2019г. до 03.07.2019г.,
на осн. чл.225, ал.1 от КТ вр. чл.344, ал.1, т.3 от КТ, ведно със
законната лихва от датата на предявяване на иска в съда – 18.01.2019г. до
окончателното изплащане на задължението..
ОТМЕНЯ
решение № 4951 от 15.11.2019г., постановено по гр. дело № 762/2019г. на ВРС,
ХХХІ-ви състав, в частите, с което Военно формирование 32140 – Варна е осъдено
да заплати на С.А.А., ЕГН ********** *** сумата от 1428,60лв., претендирана като неизплатено възнаграждение за придобит
трудов стаж и професионален опит за времето от 01.01.2016г. до 31.12.2018г., на
осн. чл.128, т.2 от КТ и сумата от 1056,68лв.,
претендирана като допълнително възнаграждение за извънреден труд за времето от
01.01.2016г. до 31.12.2018г., на осн. чл.262 от КТ, както и в частта на
присъдените в полза на двете страни разноски и на дължимата в полза на бюджета
на съдебната власт държавна такса, като ВМЕСТО
ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от С.А.А.,
ЕГН ********** *** срещу Военно
формирование 32140 – Варна искове за заплащане на сумата от 1428,60лв., претендирана като неизплатено
възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит за времето от
01.01.2016г. до 31.12.2018г., на осн. чл.128, т.2 от КТ и сумата от 1056,68лв.,
претендирана като допълнително възнаграждение за извънреден труд за времето от
01.01.2016г. до 31.12.2018г., на осн. чл.262 от КТ.
ОСЪЖДА Военно
формирование 32140 – Варна да заплати на С.А.А., ЕГН ********** *** сторените
по делото разноски в размер на 1062 лв. /хиляда шестдесет и два лева/ за
първата инстанция и 1068 лв. /хиляда шестдесет и осем лева/ за въззивната
инстанция, на осн. чл.78, ал.1 от ГПК.
ОСЪЖДА С.А.А., ЕГН **********
*** да заплати на Военно формирование 32140 – Варна сторените по делото
разноски в размер на 150 лв. /сто и петдесет лева/ за първата инстанция и 75
лв. /седемдесет и пет лева/ за въззивната инстанция, на осн. чл.78, ал.3 от ГПК.
ОСЪЖДА Военно
формирование 32140 – Варна да заплати по сметка на ВОС сумата от 276,27 лв.
/двеста седемдесет и шест лева и двадесет и седем стотинки/, на осн. чл.78,
ал.6 от ГПК.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния касационен
съд в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: