Определение по дело №104/2018 на Окръжен съд - Варна

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

 

№ ………/…..12.2018 г.,

гр. Варна

 

 

 

ВАРНЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД – Търговско отделение, в закрито съдебно заседание на 21.12.2018 г. в състав:

 

СЪДИЯ: МАРИЯ ТЕРЗИЙСКА

 

Като разгледа докладваното от съдията

Търговско дело № 107/2018 г.,

За да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е образувано по искова молба на „П и Н Транс” ЕООД гр. София, с която са предявени искове против „ТКВ 2” ЕООД гр. Варна и „Велостранс” АД Република Гърция за солидарното осъждане на ответниците да заплатят на ищеца сумата от 14 596.88 евро по фактури, издадени за осъществен международен транспорт на стоки, ведно със законната лихва върху главницата от датата на завеждане на иска до окончателното им изплащане, както и мораторни лихви за забава плащането по всяка от издадените фактури, описани в исковата молба от датата на падежа по всяка фактура до 11.01.2018 г. в общ размер на 1 340.93 евро. Претендират се и разноските по делото. Цената на всеки от обективно кумулативно съединените искове е както следва: главница 14 596.88 евро, лихва 1 340.93 евро.

Препис от исковата молба е редовно връчен по реда на Регламент (ЕО) № 1393/2007 на ЕП и Съвета на ответника „Велостранс“ – Република Гърция на 13.07.2018 г.. С молба вх. № 26858/19.09.2018 г. страната е релевирала искане за продължаване на срока за подаване на отговор, което е оставено без уважение с Разпореждане № 9502/09.10.2018 г., като подадено след срока, чието продължаване се иска.

След изтичане на срока по чл. 367, ал. 1 от ГПК е депозиран отговор от „Велотранс“ – Република Гърция, с който е извършено възражение за неподведомственост на спора, с твърдения, че на основание чл. 4 от КМЧП българският съд не е компетентен да разгледа делото. На първо място, ответникът твърди, че процесният договор за встъпване в дълг, с който другият ответник „ТКВ 2“ ЕООД се е задължил солидарно да отговаря за изпълнение на задължението, произтичащо от договорите за превоз на стоки между П и Н Транс” ЕООД и „Велостранс” АД, представлява такъв за поръчителство по чл. 138 от ЗЗД, респективно срокът срещу поръчителя по чл. 147 от ГПК, който е изтекъл, поради което производството по него подлежи на прекратяване. На следващо място, ответното дружество излага становище, че договорът от 03.02.2017 г. за встъпване в дълг е съставен за целите на процеса, само за да се обоснове компетентността на българския съд, като по този начин се изключи компетентността по местоживеене на главния длъжник. В условията на евентуалност оспорва истинността на документа от 03.02.2017 г., като на основание чл. 190 от ГПК релевира искане ищеца да бъде задължен да представи оригинал от същия, за установяване на  неговата автентичност.

С разпореждане № 11348/22.11.2018 г. на ищеца е указано да посочи на разпоредбата на кой акт на Правото на ЕС или международна конвенция основава компетентността на българския съд, като се позове на конкретния текст на нормативния акт.

С молба от 17.12.2018 г. „П и Н Транс“ ЕООД изразява становище, че са налице основанията за прилагане на специалната компетентност по чл. 20 от КМЧП, предвиждаща че по искове срещу няколко ответници българските съдилища са компетентни, ако основанието за компетентност е налице по отношение на един от тях.

Съдът приема, че подведомствеността на българския съд следва да се определи съобразно не КМЧП, на която се позовават страните, а съгласно Регламент Брюксел 1а, приложим с оглед момента на сключване на превозните договори, т.е. при неговото действие като се разгледа и Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки.

В този контекст отговорът на ответното дружество следва да бъде ценен като явяване за да се оспори компетентността на съда, по смисъла на чл. 26, т. 1, изр. II от РЕГЛАМЕНТ (ЕС) № 1215/2012 НА ЕВРОПЕЙСКИЯ ПАРЛАМЕНТ И НА СЪВЕТА от 12 декември 2012 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела.

За да се произнесе, съдът съобрази следното:

Процесните правоотношения се с основават на сключен между „П и Н Транс” ЕООД и „Велостранс” АД - Република Гърция договор за международен превоз на стоки.

Съгласно член 1, параграф 1 от Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки, подписана в Женева на 19 май 1956 г. и изменена с протокол, подписан в Женева на 5 юли 1978 г. (наричана по-нататък „CMR“), тя се прилага „за всеки договор за автомобилен превоз на стоки с превозни средства срещу заплащане, когато мястото на приемане на стоката за превоз и предвиденото място за доставянето ѝ […] се намират в две различни държави, от които поне една е договаряща страна […] независимо от седалището и националността на страните“.

В практиката си по приложението на Регламент 44/2001 и Регламент 1215/2012 г. обаче Съдът на ЕС е уточнил, че прилагането в уредените от специални конвенции области на предвидените от последните правила не може да нарушава принципите, залегнали в основата на съдебното сътрудничество по граждански и търговски дела в рамките на Европейския съюз, като принципите на свободно движение на съдебни решения по граждански и търговски дела, на предвидимост на компетентните юрисдикции и следователно на правна сигурност за правните субекти, на добро правораздаване, на свеждане до минимум на възможността за едновременни производства, както и на взаимно доверие в правосъдието в рамките на Съюза (решения TNT Express Nederland, EU:C:2010:243, т. 49 и Nipponkoa Insurance Co. (Europe), C 452/12, EU:C:2013:858, т. 36).

Правилата за съдебна компетентност, предвидени в член 31, параграф 1 от CMR, сочат, че се дава на ищеца право на избор между съдилищата на държавата, в която се намира местожителството на ответника, съдилищата на държавата на приемане на стоката за превоз и съдилищата на държавата, в която е предвидена доставката. Така предоставената възможност на ищеца за избор по същество съвпада с предвидената от Регламент № 1215/2012. Всъщност по делата, свързани с договор, съгласно член 4, параграф 1 и член 7, точка 1, буква а) от този регламент ищецът има право на избор между съдилищата на държавата членка, в която се намира местожителството на ответника, и тези по мястото на изпълнение на въпросното задължение. Що се отнася до договора за превоз, който спада към категорията на договорите за доставка на услуги (вж. в този смисъл решение Rehder, C 204/08, EU:C:2009:439, т. 29 и 30), това място съгласно член 7, точка 1, буква б), второ тире от посочения регламент е мястото в държава членка, където съгласно договора услугите са били предоставени или е трябвало да бъдат предоставени.

Предвид изложеното Регламент № 1215/2012, предлага на ищеца по-ограничен избор от член 31, параграф 1 от CMR, който му позволява да избира между мястото на приемане за превоз и мястото на доставка на стоката, но в същото време Конвенцията не предвижда възможност за предявяване на иска по седалище на един от ответниците, при връзка между делата, каквато възможност е уредена в разпоредбата на чл. 8, т. 1 от Регламента. Съгласно правилото за компетентност, съдържащо се в посочената разпоредба, срещу дадено лице може да бъде предявен иск, когато то е един от множество ответници, в съдилищата по местоживеенето на всеки от тях, при условие че исковете са в такава тясна връзка, че е целесъобразно те да бъдат разгледани и решени заедно, за да се избегне рискът от противоречащи си съдебни решения, постановени в отделни производства (решения Painer, C‑145/10, EU:C:2011:798, т. 73 и Sapir и др., C‑645/11, EU:C:2013:228, т. 40). Съгласно съображения 12 и 15 от Регламент № 44/2001 това правило за компетентност отговаря на грижата да се улесни доброто правораздаване, да се намали до минимум възможността от едновременни производства и да се избегнат по този начин решения, които биха могли да си противоречат, ако са постановени в отделни производства (решение Painer, C‑145/10, EU:C:2011:798, т. 77).

По изложените съображения приложим към процесните правоотношения е Регламент № 1215/2012 г., доколкото гарантира в най-пълна степен принципите на предвидимост на компетентните юрисдикции и следователно на правна сигурност за правните субекти, на добро правораздаване, на свеждане до минимум на възможността за едновременни производства, както и на взаимно доверие в правосъдието в рамките на Съюза.

По делото е представен договор за встъпване в дълг от 03.02.2017 г., сключен между „П и Н Транс“ ЕООД и „ТКВ 2“ ЕООД, с който ответникът е изразил воля за встъпване като солидарен съдлъжник по процесните фактури, въз основа на които се претендира ангажиране на договорна отговорност и на втория ответник „Велостранс” АД - Република Гърция. Съгласно чл. 8, т. 1 от Регламента срещу лице с местоживеене в държава членка може също така да бъде предявен иск, когато то е един от множество ответници, в съдилищата по местоживеенето на всеки от тях, при условие че исковете са в такава тясна връзка, че е целесъобразно те да бъдат разгледани и решени заедно, за да се избегне рискът от противоречащи си съдебни решения, постановени в отделни производства.

Неоснователно е възражението на „Велотранс“ – Република Гърция за некомпетентност на българския съд по съображения, че договора е сключен само за целите на процеса – за да обоснове подсъдността на спора пред настоящата съдебна инстанция. По дело C 98/06 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание членове 68 ЕО и 234 ЕО от Högsta domstolen (Швеция) с акт от 8 февруари 2006 г., постъпил в Съда на 20 февруари 2006 г., в рамките на производство по дело със страни Freeport plc срещу Olle Arnoldsson, СЕС е посочил, че член 6, точка 1 от Регламент № 44/2001 /аналогичен чл. 8 от Регламент 1215/2012/ се прилага, когато исковете срещу различните ответници са свързани при предявяването им, с други думи, когато е целесъобразно те да бъдат разгледани и решени заедно, за да се избегне рискът от противоречащи си съдебни решения, постановени в отделни производства, без да е необходимо освен това да се установява отделно, че исковете не са предявени с единствената цел един от ответниците да бъде изключен от компетентността на съдилищата на държавата-членка, където се намира местоживеенето му.

 При горното съдът намира, че посочената разпоредба обосновава компетентността на българския съд да разгледа повдигнатия пред него правен спор.

Следва да се има предвид, че изтъкнатите от „Велотранс” АД съображения по подведомствеността на спора на българския съд не са свързани с разрешаване на фактически въпроси, свързани с определяне подведомствеността.

Вярно е, с оглед съдебната практика на СЕО, установена с решение от 4 март 1982 г., Effer (38/81, EU:C:1982:79), поддържана и в мотивите на решение на СЕС по дело С-366/13 г., че компетентността на националния съд да се произнася по свързани с даден договор въпроси включва и компетентността му да преценява дали са налице съществените елементи на самия договор, като една такава преценка е абсолютно необходима, за да може сезираната национална юрисдикция да провери компетентността си по Регламент № 44/2001 /отменен с Регламент 1215/2012 на ЕП и Съвета/.

Факт е обаче, че въпросът за автентичността на договора за встъпване в дълг или неговата правна характеристика не може да обоснове отпадане на ответника – българско дружество като страна по делото, защото резултатът касае съществото – дали искът срещу него е основателен или не.

Мотивиран от изложеното, съдът

 

О П Р Е Д Е Л И:

 

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ възражението на „Велотранс” АД, Р Гърция за неподведомственост на спора по т.д. № 104/2018 г. на Окръжен съд Варна.

Определението може да се обжалва пред Варненския апелативен съд в едноседмичен срок от връчването му на страните.

След влизане в сила делото да се докладва за внасяне в разпоредително заседание за насрочване и доклад.

 

СЪДИЯ В ОКРЪЖЕН СЪД: