Решение по дело №1031/2025 на Районен съд - Сливен

Номер на акта: 510
Дата: 13 юни 2025 г.
Съдия: Ива Илиева Стойчева Коджабашева
Дело: 20252230101031
Тип на делото: Гражданско дело
Дата на образуване: 28 февруари 2025 г.

Съдържание на акта

РЕШЕНИЕ
№ 510
гр. Сливен, 13.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СЛИВЕН, XI СЪСТАВ, в публично заседание на
тринадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Ива Ил. Стойчева Коджабашева
при участието на секретаря Андреана Ст. Станчева
като разгледа докладваното от Ива Ил. Стойчева Коджабашева Гражданско
дело № 20252230101031 по описа за 2025 година
Производството е образувано по искова молба на Ж. Д. С. от гр. Сливен
срещу „Ай Ти Еф Груп“ АД.
Ищцата твърди, че на 10.06.2023 г. сключила с ответника по реда на
ЗПФУР Договор за потребителски кредит № 573074 със заемна сума от
2000,00 лв. Ищцата погасила доброволно кредита, като на 16.07.2023 г.
заплатила на ответника сума в размер на по 2406,79 лв. Ищцата твърди, че
договорът за кредит е нищожен, поради противоречие с императивни норми
на закона, тъй като е нарушена нормата на чл. 10, ал. 1 ЗПК - не е получила
екземпляр от договора на траен носител и с оглед разпоредбата на чл. 23 ЗПК,
моли ответникът да бъде осъден да й заплати сумата от 406,79 лв.,
представляваща недължимо платена сума по договора, ведно със законната
лихва върху сумата, считано от датата на подаване на исковата молба до
окончателното й изплащане. Ищцата моли и за присъждане на направените по
делото разноски.
Ответникът е подал отговор на исковата молба в срок, чрез своя
пълномощник - адвокат, с който изразява становище за неоснователност на
иска. Не оспорва сключения договор за кредит, нито размера на заплатената
от ищцата сума по договора, но оспорва твърденията на ищцата за нищожност
на договора на изложеното от нея основание, като изтъква, че е спазена
1
изискуемата от закона форма. Прави възражение за погасяване на вземането
по давност. Моли за отхвърляне на иска и претендира присъждане на
направените по делото разноски.
В съдебно заседание ищцата, редовно призована, не се явява лично и не
изпраща представител. Депозирала е чрез своя пълномощник - адвокат,
писмено становище, с което поддържа предявения иск, моли съда да го уважи
и да присъди направените по делото разноски. Излага като основание за
нищожност на договора и нарушаване на закона – чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй
като в договора е предвидена неустойка за непредоставяне на обезпечение,
която не е включена в ГПР.
Ответното дружество, редовно призовано, не изпраща представител.
Депозирало е чрез своя пълномощник - адвокат писмено становище, с което
моли предявеният иск да бъде отхвърлен като неоснователен и претендира
направените по делото разноски. Прави възражение за прекомерност на
адвокатското възнаграждение на пълномощника на ищцата и моли да бъде
определено в размер под минимума.
Съдът, като обсъди доводите на страните и събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намери от
фактическа и правна страна следното:
Предявен е иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД,
вр. чл. 23 ЗПК за осъждане на ответника „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД да заплати
на ищцата Ж. Д. С. сумата от 406,79 лв., представляваща недължимо платена
сума по нищожен Договор за потребителски кредит № 573074 от 10.06.2023 г.,
поради изначална липса на основание, ведно със законната лихва върху
сумата, считано от датата на исковата молба до окончателното й изплащане.
Предявеният иск е процесуално допустим.
Разгледан по същество, съдът го намира и за изцяло основателен и
доказан.
Няма спор по делото, че между страните е възникнало правоотношение
по Договор за потребителски кредит, по силата на който ищцата е усвоила
заетата сума от 2000,00 лв. и е върнала на ответника сумата от 2406,79 лв.
Ответникът признава, че дължимата по договора сума, представляваща
неустойка за непредставяне на обезпечение, не е включена при формиране на
2
ГПР по договора.
Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ,
като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са
набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими
средства. Ищцата е физическо лице, което при сключване на договора е
действало именно като такова, тоест страните имат качествата на потребител
по смисъла на чл. 9 ал. 3 ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 ЗПК.
Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание
представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата
валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 ЗПК, договорът за
потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.
Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й
са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за
недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на
кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
Основателно е релевираното в исковата молба основание за
недействителност на договора за потребителски кредит, тъй като е нарушена
нормата на чл. 10, ал. 1 ЗПК, а именно ищцата не е получила екземпляр от
договора на траен носител. Съгласно чл. 10, ал. 1 ЗПК договорът за
потребителски кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен
носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора се
представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт - не по-малък от 12, в
два екземпляра - по един за всяка от страните по договора. Аналогично, чл. 10,
ал. 1 ЗПФУР постановява, че преди потребителят да бъде обвързан от
предложение или от договор за предоставяне на финансови услуги от
разстояние, доставчикът е длъжен да го уведоми своевременно за всички
условия на договора за предоставяне на финансови услуги от разстояние и да
му предостави информацията по чл. 8 и 9 на хартиен или на друг траен
носител, достъпен за потребителя.
Съгласно § 1, т. 3 от ДР на ЗПФУР „траен носител“ е всеки носител,
даващ възможност на потребителя да съхранява информация, изпратена лично
3
до него, който позволява лесното и използване за период от време,
съответстващ на целите, за които е предназначена информацията, и който
позволява идентичното възпроизвеждане на съхранената информация, в т. ч.
флопи дискове, CD-ROM, DVD или хард диск на компютъра на потребителя,
на който е съхранено електронното съобщение.
Съдът изрично е указал на ответника, че е в негова тежест да докаже, че
е предоставил на ищцата екземпляр от договора на траен носител, като
посоченото обстоятелство остана недоказано в процеса.
Наред с това, основателно е и релевираното в писменото становище на
ищцата основание за недействителност на договора за потребителски кредит,
свързано с изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за посочване на ГПР и
общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят
ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка
следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита,
защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по
отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е
необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати
длъжникът, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на
договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай ГПР
не отговаря на законовите изисквания, защото е посочено единствено, че той е
във фиксиран размер от 49,00 %, а годишната лихва е 10,97 %. Не става ясно
какво представлява разликата между горните проценти и кои разходи покрива.
Отделно от това е предвидена и неустойка за непредставяне на обезпечение,
което поставя потребителя в положение да не знае точно в какъв размер е
оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е
недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото
законово основание. Ответникът не спори, че неустойката не е включена в
ГПР по договора, като при включването й в обхвата на ГПР, същият нараства
над петкратния размер на законната лихва, с което е нарушена и разпоредбата
на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
С оглед изложеното, съдът намира, че процесният договор за
потребителски кредит е сключен в нарушение на изискванията на чл. 10, ал. 1
ЗПК и чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, поради което и по аргумент на чл. 22 ЗПК е
налице пълна недействителност - нищожност на договора.
4
Съгласно правилото на чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски
кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата
стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
Ето защо, ищцата следва да върне само чистата стойност на заема, без
лихви или други разходи по кредита. Като се отчете обстоятелството, че
ищцата е заплатила на ответника сумата в размер на 2406,79 лв., се
установява, че ищцата е погасила изцяло чистата стойност на кредита от
2000,00 лв., поради което предявеният иск по чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД,
вр. чл. 23 ЗПК за осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата от
406,79 лв., представляваща недължимо платена сума по договора, поради
изначална липса на основание, ведно със законната лихва върху сумата,
считано от датата на исковата молба до окончателното й изплащане се явява
изцяло основателен и доказан и следва да бъде уважен.
Неоснователно е възражението на ответното дружество за погасяване на
вземането на ищцата по давност. Съобразно разясненията, дадени в т.7 от
Постановление № 1/28.05.1979 г. по гр. д. № 1/1979 г. на Пленума на ВКС,
вземанията, произтичащи от фактическите състави на неоснователно
обогатяване, се погасяват с изтичането на петгодишната давност по чл. 110
ЗЗД. По приложението на разпоредбата на чл. 114, ал. 1 ЗЗД относно деня, от
който вземането е станало изискуемо и от който започва да тече давностният
срок в хипотезата на първия фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД е
посочено,че основанието не е налице при самото извършване на престацията,
поради което давностният срок започва да тече от деня на получаването й и в
случая давността не е изтекла.
Относно разноските:
С оглед изхода на спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ответното
дружество следва да бъде осъдено да заплати на ищцата направените
разноски по делото, а именно 50,00 лв. заплатена държавна такса.
На следващо място, видно от договора за правна защита и съдействие,
пълномощникът на ищцата е оказал безплатно адвокатска помощ.
Размерът на адвокатското възнаграждение в случая, определено по реда
на чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнаграждения за
адвокатска работа, възлиза на 400,00 лв.
5
Съгласно Решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело C-438/22, член 101,
параграф 2 ДФЕС, във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС, трябва да се тълкува в
смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на
адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с
национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1
ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална
правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални
размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.
Ето защо, след постановяване на Решение на СЕС от 25.01.2024 г. по
дело C-438/22, при определяне на справедливия размер на адвокатското
възнаграждение на оказалия безплатна адвокатска помощ адвокат,
настоящият съдебен състав се ръководи от фактическата и правна сложност на
делото, цената на предявените искове, броя на проведените о. с. з., вида и
характера на събраните доказателства и действително извършената от
пълномощника работа. Следва да се отчетат в случая обстоятелствата, че
делото не се отличава с фактическа и правна сложност и разглеждането му е
приключило в едно открито съдебно заседание, в което не са събирани
доказателства. Пълномощникът на ищцата не се е явил лично, но е депозирал
писмено становище по хода на делото и по същество. Ето защо, съдът намира
за справедливо и подходящо в случая възнаграждение в размер на 300,00 лв. за
извършената адвокатска работа.
Предвид изложеното, съдът намира, че на основание чл. 78, ал. 1 ГПК,
вр. чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗАдв, ответното дружество следва да бъде осъдено да
заплати на пълномощника на ищцата сумата от 360,00 лв. адвокатско
възнаграждение с ДДС, предвид представените доказателства за регистрация
по ЗДДС.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр. София, ул. „Александър Стамболийски“ № 84-86 ДА
ЗАПЛАТИ на Ж. Д. С., ЕГН: **********, с адрес гр. Сливен, ..................... на
основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД, вр. чл. 23 ЗПК сумата от 406,79
лв. /четиристотин и шест лева и седемдесет и девет стотинки/,
6
представляваща недължимо платена сума по нищожен Договор за
потребителски кредит № 573074 от 10.06.2023 г., поради начална липса на
основание, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на
подаване на исковата молба - 28.02.2025 г. до окончателното й изплащане,
както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 50,00 лв. /петдесет лева/,
представляваща разноски по делото - заплатена държавна такса.
ОСЪЖДА „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр. София, ул. „Александър Стамболийски“ № 84-86 ДА
ЗАПЛАТИ на адвокат Р. Н. Р., с персонален № ............... от АК - Пловдив, с
адрес гр. Пловдив, .............., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. чл. 38, ал. 1,
т. 3 ЗАдв, сумата от 360,00 лв. /триста и шестдесет лева/, представляваща
адвокатско възнаграждение с ДДС по делото.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Сливен в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Сливен: _______________________
7