№ 308
гр. Шумен, 18.12.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ШУМЕН, СЪСТАВ I, в публично заседание на
двадесет и осми ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Мирослав Г. Маринов
Членове:Ралица Ив. Хаджииванова
Петранка Б. Петрова
при участието на секретаря Д. Ст. Андонова
като разгледа докладваното от Мирослав Г. Маринов Въззивно гражданско
дело № 20233600500427 по описа за 2023 година
Производство по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С решение №618 от 03.08.2023г. по гр.д.№2681/2022г. по описа на Районен съд -
гр.Шумен, съдът е уважил предявените от С. С. Ц. и Н. С. П. срещу Община Шумен,
отрицателна установителна искова претенция по чл.124 от ГПК, като е признал за
установено по отношение на ищците, че ответника не е собственик на ПИ с идентификатор
83510.10.368 по КККР на гр.Шумен, одобрени със Заповед № РД-18-52/25.11.2005г. на
Изпълнителния директор на АГКК гр.Шумен, местност „К...“, с площ от 688 кв.м., трайно
предназначение на територията - земеделска, начин на трайно ползване - лозе, шеста
категория, при граници: ПИ 83510.10.371, ПИ 83510.10.524, ПИ 83510.10.369, ПИ
83510.10.380, ПИ 83510.10.370. На ищцовата страна са присъдени деловодни разноски.
Недоволна от така постановеното решение останала ответната страна, която обжалва
решението на районния съд, като сочи доводи за неправилност, и моли съда да го отмени и
да реши спора по същество.
В срока по чл.263 от ГПК, въззиваемата страна е депозирала отговор на жалбата, в
който излага, че решението е правилно и законосъобразно, и моли да бъде потвърдено.
Въззивната жалба е подадена в срок, редовна и процесуално допустима.
Съдът констатира, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, поради
което и спора следва да се разгледа по същество.
1
Шуменският окръжен съд, след като обсъди доводите изложени в жалбата,
становищата на страните, и прецени поотделно, и в съвкупност събраните по делото
доказателства, намери жалбата за неоснователна.
Районен съд - гр.Шумен е бил сезиран с искова претенция по чл.124 от ГПК от С. С.
Ц. и Н. С. П. срещу Община Шумен. От събраните по делото доказателства се установява
следното от фактическа страна: Ищците са наследници по закон, първата съпруга, втората
дъщеря на С.С.Ц., починал на 28.09.1999г. С нотариален акт №....г., на Шуменски народен
съд, на 17.06.1971г. Н.И.К. продал на К.Д.Г. - ЛОЗЕ от 6 ара и нива - келеме 4 ара, в
землището на гр.Ш.... при описани граници, за 1500 лева. От представения Договор за
закупуване на недвижим имот от 02.05.1971г. е видно, че К.Д.Г., К.Г.Ч. и С.С.Ц. са решили
заедно да закупят едно лозе от 6 ара и 4 ара овощна градина - общо един декар место от
Н.И.К. за сумата от 1500 лева, като тримата дали по 500 лева. Понеже Съвета не бил
съгласен да се продаде мястото поотделно за тримата с нотариални актове, те се съгласили с
нотариален акт да се снабди само единия от тях - К.Д.Г., като владението на местото да става
от тримата и разпределено по следния начин: - 1/3 част на К.Д.Г. при граници: Ж.Н., С.С. и
Д.Х., 1/3 част на С.С.Ц. със граници: Ж.Н., К.Д. и К.Ч., и от юг Д.Х., 1/3 част за К.Г.Ч. при
граници: Ж.Н., Помпена станция, С.С., Д.Х. и Г.. От изготвената в първоинстанционното
производство съдебно техническа експертиза се установява следното: Вещото лице е
посочило, че не може да даде еднозначен отговор дали описаната в Договор от 02.05.1971г.
част от имот предадена за ползване на Стоян Цонев и имотът предмет на АОС са идентични.
Имот 83510.10.368, предмет на АЧОС, съответствал на имот с номер 2884 по
Земеустройствения план от 1964г., където след "ливада - 0,550" е вписан номер 2894.
Последния имот, обаче, не съответствал на описаните в протокола граници, а описаните в
процесния нотариален акт лозе и нива - келеме граничели с помпена станция, докато имот с
№2894 не граничел. Територията, в която попадал процесния имот не била включвана в
околовръстния полигон на гр.Шумен. Имота не бил включван в блок на ТКЗС и нямало
данни за одържавяването му или отнемане по реда на ЗСГ. Нямало и данни за съставен акт
за държавна собственост. За територията, в която попадал процесния имот нямало
изработен, процедиран и одобрен план за новообразуваните имоти. Имотът не бил заявяван
пред ОСЗГ, доколкото собственика по НА К.Г. не попадал в изброените в чл.10 ЗСПЗЗ
хипотези. Имота не попадал в територия по §4 от ЗСПЗЗ. Датата на съставяне на протокола
на комисията по чл.19, ал.1 ЗСПЗЗ е 27.11.2008г., а датата на заповедта за одобряването му -
28.11.2008г. Към тези дати била одобрена и действала КККР. От 25.11.2005г. процесния
имот не бил претърпявал изменения в очертанията и в площта си. Налице била промяна в
кадастралните регистри за имота от 2005г. до вписването на АЧОС на 23.05.2022г., когато
като собственик за имота бил вписан "Земи по чл.19 от ЗСПЗЗ". В КВС имот 010368 бил с
вписан собственик "Неидентифициран собственик". При огледа на имота вещото лице
констатирало, че имота се стопанисва, бил окосен. Имало налични огради - от запад -
масивна ограда с помпената станция, от юг - оградна мрежа, от изток - шкарпа и частична
ограда, от север - с лозето на К.Д. - шкарпа с денивелация около 60 см без ограда.
2
Разпитаните в първоинстанционното производство свидетели сочат, че първоначално С.С.Ц.
със съпругата си С. С. Ц., а в последствие С. Ц. с дъщеря си Н. П. и съпруга на последната,
са упражнявали непрекъснато фактическа власт върху процесния имот от 1971г. до
настоящия момент, като са го обработвали, отглеждали зеленчуци и овошки, поддържали,
ограждали. Горната страна на имота граничела с лозето, а долната с канал на помпената
станция /дере/. Другите двама съсобственика, обработвали преимуществено лозето, което
било около 2/3 от общата площ на двата имота - лозе, овощна градина и малка ливада в най -
южната част.
Анализът на така установената фактическа обстановка налага следните правни
изводи: На първо място е необходимо да се обсъди наличието на правен интерес от
предявяването на настоящия отрицателен установителен иск. Съобразно задължителните
указания, дадени с т.1 от Тълкувателно решение № 8 от 27.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. №
8/2012 г., ОСГТК - правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за
собственост и други вещни права е налице когато: ищецът притежава самостоятелно право,
което се оспорва; позовава се на фактическо състояние или има възможност да придобие
права, ако отрече правата на ответника. В производството по този иск ищецът доказва
фактите, от които произтича правния му интерес, а ответникът - фактите, от които произтича
правото му. Правният интерес при отрицателния установителен иск за собственост или
друго вещно право се поражда от твърдението за наличие на притежавано от ищеца,
различно от спорното, право върху същия обект, чието съществуване би било отречено или
пораждането, респективно упражняването му би било осуетено от неоснователната
претенция на насрещната страна в спора. Правният интерес от отрицателния установителен
иск за собственост се разкрива и от процесуалното поведение на ответника, когато същият
продължава да претендира отричаното от ищеца право на собственост върху имота. В
настоящия случай ищцовата страна обосновава правния си интерес именно с правото на
собственост, което ответната страна претендира, издавайки АЧОС. Видно е от данните по
делото, че ищците се позовават на притежавано самостоятелно право върху имота, което
право, включително неговото упражняване, се оспорва от ответника чрез претендираното от
него право, отричано от ищеца с предявения отрицателен установителен иск. Т. е. фактите,
от които произтича правният интерес за ищеца, са установени по делото, което обуславя
допустимостта на иска.
По основателността на предявената претенция. Съгласно чл. 5, ал. 2 ЗОС, актът за
общинска собственост е официален документ съставен от длъжностно лице по ред и форма
определени от закона и като такъв има обвързваща за съда доказателствена сила относно
изложеното в него, т. е. има качеството на официален свидетелстващ документ.
Същевременно, без да има правопораждащо действие, той единствено констатира
собствеността на общината, но само когато удостоверява осъществяването на конкретно
придобивно основание, при наличие на което, на акта следва да се признае легитимиращо
действие, по силата на което актуваният имот се счита за общинска собственост до
доказване на противното. Затова, при спор за собственост, оспореният АОС не е годно
3
доказателство за установяване правото на собственост и именно легитимиращият се с него
следва да установи основанието, на което е издаден. Ответната Община следва да установи
в процеса пълно и главно, че са настъпили конкретни факти, реализиращи състава на
предвиден в закона придобивен способ. Видно от записването в АОС е, че като основание за
придобиване на имота е вписан чл.19 от ЗСПЗЗ. Разпоредбата на чл. 19, ал.1 ЗСПЗЗ
предвижда, че общината стопанисва и управлява земеделската земя, останала след
възстановяването на правата на собствениците. След влизане в сила на плана за
земеразделяне и одобрената карта на съществуващи и възстановими стари реални граници
земите стават общинска собственост. Съгласно чл. 10, ал. 1-14 ЗСПЗЗ на възстановяване по
реда на ЗСПЗЗ подлежат селскостопанските имоти, които са били отнети фактически или
юридически от собствениците им. Трайната съдебна практика по приложението на тази
норма приема, че целта на закона е да се върне едно предходно фактическо и/или правно
положение, което е било създадено в резултат на отнемане /ограничаване/ от държавата на
правото на лична /частна/ собственост по отношение на определена категория имоти, а
именно земеделските земи. Не всички земеделски земи обаче подлежат на възстановяване
по реда на ЗСПЗЗ. В случаите, когато имотът не е бил коопериран по силата на членствено
правоотношение, не е одържавяван - например съгласно чл. 12, ал. 2 ЗСГ (отм.), не е
отнеман фактически, запазил е статута си на частна собственост и е владян в реални
граници, следва да се приеме, че такъв имот не подлежи на възстановяване по ЗСПЗЗ.
Обстоятелствата, които обуславят придобивното основание по чл. 19 ЗСПЗЗ, са земята да е
подлежала на реституция по реда на ЗСПЗЗ, но да не е била заявена и възстановена по този
закон, т. е. общината придобива на основание чл. 19 ЗСПЗЗ остатъчната земеделска земя,
която не е възстановена по реда на ЗСПЗЗ. Както бе отбелязано по - горе СТЕ е установила,
че процесния имот никога не е бил обобществяван или отнеман по реда на ЗСГ, не попада в
територия по §4 от ЗСПЗЗ, а фактическата власт върху него с намерение за своене е била
упражнявана от ищцовата страна и наследодателя им считано от 1971г. до настоящия
момент. Ето защо, съдът намира, че не е осъществен фактическият състав на разпоредбата
на чл.19 от ЗСПЗЗ, водеща до придобиване на право на собственост върху имота от
общината. Имотът е запазил частния си характер и за него е неприложима забраната по чл.
5, ал. 2 ЗВСОНИ и няма пречки да се придобие по давност. Принадлежал е на Н.И.К.,
описан в имотната ведомост като "Ливада" 0,550 дка с №2884 по плана от 1964г., който след
одобряване на действащата кадастрална карта е придобил №10.368, и е заснет с актуалната
му площ - 688 кв.м. Този имот описан в НА №105/1971г. като "нива - келеме" - 4 ара,
съответства по описание и граници, както с описания в имотната ведомост, така и с грешно
посочения номер на имот като №2894 в препис извлечението от протокола за заменяне от
26.07.1964г. С продажбата му на К.Г. /ведно с граничния му от север - лозе от 6 ара/, имота е
запазил частния си характер, а договора, сключен между тримата приятели и
разпределението на фактическото ползване следва да се считат за начало на владението на
ищцовата страна върху процесния имот. Ето защо следва да се приеме, че ищците са
придобили правото на собственост върху имота с непрекъснатото упражняване на
фактическата власт върху него с намерение за своене в продължение на 10 години.
4
Предвид изложеното, съдът намира, че предявената отрицателна установителна
претенция следва да се уважи. Обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на спора, на въззиваемата страна следва да се присъдят деловодни
разноски за въззивното производство. Въпреки определянето им в рамките на чл.7, ал.5 от
НМРАВ, доколкото всяка от въззиваемите страни /ищци в първоинстанционното
производство са заплатили адвокатски хонорар на представляващия ги адвокат в размер на
по 1500 лева, възражението на жалбоподателя за прекомерност е основателно, поради
следното: Общия материален интерес в настоящото производство при предявяване на иска е
бил 136,53 лева, за който предвидения в чл.7, ал.5 Наредба №1 МРАВ - минимален размер
на адвокатското възнаграждение е 1500 лева. Съобразно съдебната практика по чл.2, ал.5 от
НМРАВ при субективно съединяване на искове, минималното възнаграждение е едно и се
определя върху общия размер на претенцията /в т.см. Определение № 77 от 24.02.2022 г. на
ВКС по ч. т. д. № 1692/2021 г., I т. о., Определение № 404 от 26.10.2020 г. на ВКС по ч. гр. д.
№ 2883/2020 г., IV г. о./. Предвид изложеното така определения общ минимален размер на
адвокатското възнаграждение следва да се разпредели по равно между ищците, или следва
да им се присъдят деловодни разноски в размер на по 750 лева.
Водим от горното, и на основание чл.272 от ГПК, Шуменският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №618 от 03.08.2023г. по гр.д.№2681/2022г. по описа на
Районен съд - гр.Шумен.
ОСЪЖДА ОБЩИНА ШУМЕН ДА ЗАПЛАТИ деловодни разноски за въззивното
производство на С. С. Ц. с ЕГН ********** в размер на 750 лева, и на Н. С. П. с ЕГН
********** в размер на 750 лева.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на
страните, при условията на чл.280, ал.1 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5