№ 78
гр. Пловдив , 15.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 3-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в
публично заседание на седми юли, през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Вера Ив. Иванова
Членове:Катя Ст. Пенчева
Величка П. Белева
при участието на секретаря Мила Д. Тошева
като разгледа докладваното от Вера Ив. Иванова Въззивно търговско дело №
20215001000394 по описа за 2021 година
Производството е въззивно по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Обжалвано е решение № 260017, постановено на 26.02.2021 г. по т.д.
90/2020 г. на Окръжен съд-Х., в частта му, с която е осъдено „З.а.д.
"Б.В.и.г."АД-гр.С. да заплати на Н. ЕР. Ф. сумата над 2 500 лв. до 30 000
лв. – обезщетение за неимуществени вреди, търпени от смъртта на брат й Ф.
Е. Ф., настъпила в резултат на ПТП, станало на 02.11.2018 год. по вина на Е.
Ф. Х. като водач на лек автомобил „Ф.П.“ с ДК№ **********, дължимо по
договор застраховка „Гражданска отговорност”, сключен с полица
****************** от 10.10.2018 год., ведно със законната лихва, считано
от 20.12.2019 год. до окончателното изплащане на сумата, както и в частта му,
с която искът е отхвърлен за сумата над 30 000 лв. до 40 000 лв., а също и в
частта му за разноските, с която е осъдено „З.а.д. "Б.В.и.г."АД-гр.С. да
заплати на адвокат АТ. Б. Б. сумата 1 430 лева – възнаграждение за адвокат,
определено на основание чл.38, ал.1, т.2 от ЗА, за оказана пред
първоинстанционния съд безплатна адвокатска помощ - процесуално
представително на Н. ЕР. Ф., осъдена е Н. ЕР. Ф. да заплати на „З.а.д.
1
"Б.В.и.г."АД-гр.С. сумата 1 415 лева - деловодни разноски, съразмерно на
отхвърлената част от иска, осъдено е „З.а.д. "Б.В.и.г."АД-гр.С. да заплати
сумата 1200 лева – държавна такса и сумата 150 лева – възнаграждения за
вещи лица, съразмерно на уважената част от иска, които суми да се внесат по
сметка на Окръжен съд – Х..
Жалбоподателят „З.а.д. "Б.В.и.г."АД-гр.С. моли решението да бъде
отменено като неправилно в обжалваните негови части, с които искът,
предявен от Н. ЕР. Ф. против дружеството е уважен за размера над 2 500 лв.
до 30 000 лв., в частта му, с която върху сумата на обезщетението е присъдена
законна лихва от датата 20.12.2019 г., както и в частта му за разноските, по
съображения, изложени в жалбата от 22.03.2021 г., и да бъде отхвърлен искът
за присъждане на обезщетение за размера над 2 500 лв., както и да бъде
оставена без уважение претенцията за присъждане на законна лихва. Като
ответник в производството пред окръжния съд оспорва исковете като
неоснователни. Моли да бъде отхвърлена като неоснователна насрещната
въззивна жалба, подадена от Н. ЕР. Ф., по съображения, изложени в писмен
отговор от 27.05.2021 г. Не заявява искане за събиране на доказателства в
производството пред въззивната инстанция. Претендира за присъждане на
разноски.
Жалбоподателката Н. ЕР. Ф. моли решението да бъде отменено като
неправилно в обжалваната негова част, с която предявеният от нея против
ответното застрахователно дружество иск е отхвърлен за размер над 30 000
лв. до 40 000 лв., ведно със законната лихва върху тази разлика от 10 000 лв. и
ведно с разноски, като бъде присъдена и сумата 10 000 лв. с лихви и разноски,
по съображения, изложени в насрещната въззивна жалба, подадена на
22.04.2021 г. Като ищца в производството пред окръжния съд предявява с
искова молба от 18.05.2020 г. обективно кумулативно съединени искове с
правно основание чл. 432,ал.1 от КЗ и чл. 86, ал.1 от ЗЗД за осъждане на
ответника „З.а.д. "Б.В.и.г."АД-гр.С. да й заплати сумата 60 000 лв.,
представляваща застрахователно обезщетение за претърпени от нея
неимуществени вреди за понесени душевни болки и страдания вследствие на
смъртта на нейния брат Ф. Е. Ф., настъпила при и в резултат на ПТП на
2.11.2018 г. по вина на водача Е. Ф. Х. при управлението от него на лек
автомобил марка „Ф.П.“ с рег. № *********, застрахован по застраховка
2
„Гражданска отговорност“ при ответното застрахователно дружество
съгласно полица № *****************, валидна от 10.10.2018 г. до 9.10.2019
г., което обезщетение се претендира от ищцата като увредено лице, спрямо
което застрахованият е отговорен, пряко от застрахователя, ведно със
законната лихва върху сумата от 4.01.2019 г. Моли да бъде отхвърлена като
неоснователна въззивната жалба, подадена от „З.а.д. "Б.В.и.г."АД-гр.С., по
съображения, изложени в отговор от 22.04.2021 г. Не ангажира нови
доказателства в производството пред настоящата съдебна инстанция.
Претендира за присъждане на разноски.
Пловдивският апелативен съд провери законосъобразността на
обжалваното решение съобразно разпоредбата на чл. 269 от ГПК и във връзка
с оплакванията и исканията на жалбоподателите, прецени събраните по
делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и намери за
установено следното:
Безспорно е между страните, че на 2.11.2018 г. е настъпило ПТП, при
което е загинал братът на ищцата Ф. Е. Ф.. Безспорно е, видно е и от
приложеното НОХД № 542/2019 г. на ОС-Х., че с влязла в сила на 14.12.2019
г. присъда № 51/28.11.2019 г. по това НОХД (представена в копие и с
исковата молба) е признат подсъдимият Е. Ф. Х. за виновен в това, че на
2.11.2018 г. в с.М.и. при управление на МПС лек автомобил „Ф.П.“ с рег. №
********* е нарушил правилата за движение и по непредпазливост е
причинил смъртта на Ф. Е. Ф. и на И.М.Д., като му е наложено наказание
„Лишаване от свобода“ за срок от 4 години. Признава се изрично от
ответното застрахователно дружество в отговора на исковата молба
наличието на валидно застрахователно правоотношение по застраховка „ГО“
за виновния водач при ответното дружество.
Твърдението на ищцата е, че в резултат на смъртта на своя брат е
търпяла душевни болки и страдания, поради което претендира от ответника
като застраховател за риска „Гражданска отговорност“ на виновния за ПТП
водач да й заплати обезщетение за претърпените неимуществени вреди в
размер на 60 000 лв. Твърди, че е предявила претенция пред ответното
застрахователно дружество на 20.12.2019 г. за заплащане на застрахователно
обезщетение за претърпените неимуществени вреди, но такова й било
3
отказано с отказ от 5.02.2020 г. С подадената на 18.05.2020 г. искова молба
ищцата твърди, че за нея внезапната смърт на брат й била изключително
трагично събитие, болката и скръбта от което не са отминали. Твърди, че
връзката между двамата е била много силна и дълбоко емоционална,
отношенията между тях се основавали на взаимна любов, обич и
привързаност. Твърди, че от раждането на брат й тя като по-голяма сестра
силно се привързала към него, полагала грижи за него, играели и се
забавлявали заедно, двамата израснали неразделни, отглеждани от своите
родители, споделяли общо жилище, преживявания и интереси. Твърди, че 4
години преди инцидента тя сключила брак и се пренесла да живее в друго
населено място, но двамата продължавали да поддържат пълноценни
взаимоотношения помежду си, прекарвали заедно всички празници, гостували
си често и без повод, чували се по телефона, нейният брат обожавал
племенничката си (дъщерята на ищцата), ищцата в почивните дни посещавала
дома на родителите си. Твърди, че за нея психическият стрес бил неимоверен,
че вестта за трагичното събитие й причинила шок, породила едновременно
чувство на гняв и безпомощност, изпитвала отчаяние, тревожност,
интензивно вътрешно напрежение и емоционална неустойчивост. Твърди, че
след смъртта на брат си изпаднала в отчаяние и непреодолима мъка
вследствие на преждевременната и трагична загуба на малкия си брат, станала
нервна, избухлива и дори непредвидима в реакциите и поведението си.
Твърди, че в първите месеци след трагичното събитие отказвала да
контактува с близки и роднини, Твърди, че болките и емоционалните
страдания не се ограничават само до изживените в момента, а продължават и
след това, дори в течение на времето чувството за загуба, липса и тъга се
увеличават. Твърди, че при загубата на по-малък брат, която е внезапна и
неочаквана, предизвиканите мъка, тъга, скръб, ужас, стрес и шок са
изключително интензивни, дълбоки и сериозни. Претендира обезщетението в
размер на 60 000 лв. да се определи без да се съобразява предвидения в
§96,ал.1 от ПЗР на ЗИДКЗ (ДВ,бр.101/7.12.2018 г., в сила от 7.12.2018 г.)
максимален размер, тъй като предвиденото ограничение на отговорността на
застрахователя не изпълнява изискванията на Директива 2009/103/ЕО на ЕП и
на Съвета от 16.09.2009 г. с оглед на чл.9,ал.1 от нея, в която са посочени
максималните застрахователни суми по задължителната застраховка
„Гражданска отговорност“, които лимити са транспонирани в чл. 492 от КЗ.
4
Заявява, че в Директивата не е предвидена възможност за установяване на
максимален размер на обезщетението за неимуществени вреди на пострадало
лице и не е установен такъв размер, поради което разпоредбата на §96,ал.1 от
ПЗР на ЗИДКЗ (ДВ,бр. 101/2018 г.) не е в съответствие с общностното право,
тъй като е значително по-нисък от минималния размер на застрахователната
сума и от предварително уговорените между страните застрахователни
лимити. Претендира като противоречаща на европейското законодателство
тази норма да не се прилага от съда, а приложение да намери общностното
право. Твърди, че Директивата е транспонирана в КЗ, от което следва, че е
недопустимо размерът на обезщетението за неимуществени вреди, чийто
възможен долен предел е застрахователната сума, определена в нормативен
акт на ЕС, да бъде ограничаван с нормативен акт на вътрешното право,
поради което моли да не бъде прилагана националната норма, а
обезщетението в случая да се определи по справедливост съгласно чл. 52 от
ЗЗД и без да се съобразява предвиденият в §96,ал.1 от ПЗР на ЗИДКЗ (ДВ,бр.
101/2018 г.) максимален размер. Твърди, че с изрично писмо от 4.01.2019 г.
застрахователното дружество е поискало от РП-Х. да получи преписи от
материали от досъдебното производство по случая във връзка с образувана
при дружеството щета и документи са изпратени с писмо на 31.07.2019 г.
Твърди, че към 4.01.2019 г. дружеството е било уведомено за настъпилото
застрахователно събитие и затова претендира за присъждане на законна лихва
върху исканото обезщетение от датата 4.01.2019 г. като най-ранната дата на
уведомяване на застрахователя за настъпилото застрахователно събитие
съгласно чл. 429,ал.3 от КЗ.
Ответникът с отговора на исковата молба, подаден на 22.06.2020 г.,
оспорва исковете. Твърди, че ищцата не е от кръга на лицата, които имат
право на обезщетение, тъй като тя е сестра на починалия при ПТП Ф. Е. Ф.,
като оспорва твърдението, че ищцата и пострадалият са имали изградени
отношения, характеризиращи се с дълбока и изключителна емоционална
връзка. Твърди, че в случая не е налице екстраординерност на болките и
страданията на ищцата, което да налага уважаване на предявените искове,
като заявените в исковата молба твърдения навеждат на мисълта за обичайни
отношения между брат и сестра и не водят до извод за наличие на
емоционални отношения, които са изключителни по своя характер. Заявява,
5
че дори и да са прекарвали известни периоди от време заедно, в едно
домакинство, когато са били деца, то това обстоятелство не предопределя по-
дълбока връзка от тази, която имат братята и сестрите. Твърди, че е налице
съпричиняване от страна на починалия, тъй като с оглед вида и степента на
нараняванията му може да се направи обоснован извод, че той като пътник в
автомобила е бил без поставен обезопасителен колан. Оспорва претенцията и
по размер като прекомерна. Евентуално, ако се прецени, че на ищцата следва
да се изплати обезщетение, моли да бъде приложена нормата на чл. 493а,ал.4
от КЗ във вр. с §96,ал.1 от ПЗР на ЗИДКЗ (ДВ,бр. 101/2018 г.) относно
определяне на размер на обезщетението до 5 000 лв. Оспорва претенцията за
присъждане на лихва от датата 4.01.2019 г., като твърди, че е налице забава на
кредитора по отношение на плащането, както и че застрахователят не дължи
лихва по чл. 409 от КЗ.
С обжалваното решение окръжният съд е присъдил в полза на ищцата и
в тежест на ответника обезщетение в размер на 30 000 лв. ведно със законната
лихва от датата 20.12.2019 г., на която дата ищцата е заявила писмена
претенция до застрахователя за изплащане на обезщетение. Преценил е като
основателно възражението на ответника за съпричиняване на вредоносния
резултат от страна на пострадалия Ф. Е. Ф. при негов принос от 25%, поради
което е намалил прецененото като дължимо справедливо обезщетение в
размер на 40 000 лв. с 10 000 лв. Съдът въз основа на събраните доказателства
намира за установени предпоставките, установени в ТР № 1/21.06.2018 г. по
тълк.д. № 1/2016 г. на ВКС, ОСНГТК, за присъждане на обезщетение на
ищцата. Съдът въз основа на събраните гласни доказателства приема за
установено, че между ищцата и нейния брат са съществували отношения на
силна привързаност, като деца те са отраснали заедно в бащиния си дом,
между тях е била изградена топла емоционална връзка, тя се е грижила за по-
малкия си брат и му е помагала за уроците, двете деца били неразделни,
продължили да поддържат топли и сърдечни отношения и след 2012 г., когато
ищцата се преместила в дома на родителите на мъжа, с който сключила
граждански брак през 2014 г., освен по време на празници ищцата се виждала
с брат си и в делничните дни, към момента на ПТП нейният брат бил едва на
14 години, ищцата била съкрушена от смъртта на невръстния си брат,
поведението и начинът й на живот рязко се променили – от спокоен и
6
уравновесен човек тя станала неспокойно, затворила се в себе си,
пренебрегвайки задълженията си в домакинството и дори към собственото си
дете, като стресът и ужасът от смъртта на брат й са били подсилени и от
факта, че по нейно настояване съпругът й я отвел на местопроизшествието,
където видяло безжизненото тяло на детето, всяка седмица ходела на гроба
му, обзело я чувство на самота. Съдът посочва, че загубата на едно дете
безспорно е събитие, което оставя трайни и неизличими следи. Съдът намира
за необосновано направеното от ответника искане за определяне на размера
на обезщетението за неимуществени вреди в размер до 5 000 лв. съгласно §96
от ПЗР на ЗИДКЗ (ДВ,бр. 101/2018 г.), която норма съдът преценява за
неприложима в случая, тъй като са явява в несъответствие с общностното
право – чл. 9,ал.1 от Директива 2009/103/ЕО на ЕП и на Съвета от 16.09.2009
г., транспонирана в КЗ. Съдът намира за основателно заявеното от ответника
възражение за съпричиняване от пострадалия Ф. Е. Ф. с оглед заключенията
на САТЕ и СМЕ, от които се установява, че пострадалият не е бил с поставен
предпазен колан в нарушение на нормата на чл. 137а от ЗДвП. Съдът
преценява, че в заключението си вещото лице, изготвило САТЕ, е посочило,
че с оглед установената при огледа деформация на тавана над задната седалка
изходът според експерта би бил фатален и при поставен колан, но наред с
това вещото лице посочва, че множество краш-тестове показвали, че за
пътниците на задните седалки поставените колани намалявали вероятността
от фатален изход с около 30%, поради което съдът приема 25%
съпричиняване от страна на пострадалия и намалява размера на
обезщетението от 40 000 лв. на 30 000 лв. Относно претенцията за
присъждане на законна лихва върху сумата на обезщетението окръжния съд
преценява, че ищцата е заявила претенцията си пред застрахователя на
20.12.2019 г. и от тази дата следва да се присъди лихвата с оглед нормата на
чл. 493,ал.1,т.5 от КЗ.
С въззивната жалба застрахователното дружество-застраховател моли
решението да бъде отменено в частта му, с която на ищцата е присъдено
обезщетение за неимуществени вреди за размера над 2 500 лв. до 30 000 лв.
Според жалбоподателя сумата от 2 500 лв. следва да се приеме за
справедливо обезщетение на основание лимита за обезщетение от 5 000 лв.,
предвиден в чл. 493а,ал.4 от КЗ, намален с 50% поради съпричиняване в
7
такъв размер на увреждането от пострадалото лице поради непоставяне на
предпазен колан. Оспорва извода за съда за наличие на особена емоционална
връзка между ищцата и нейният починал брат, която да заслужава
обезщетение и в размер на 27 500 лв., с оглед на това, че двамата са живели
заедно в период, когато са били още невръстни деца и са се разделили за
период от 8 години, след изтичането на който е настъпила смъртта на брата.
Оспорва и извода на съда, че максимален размер на обезщетение 5 000 лв.
съгласно чл. 493а,ал.3 от КЗ противоречи на Директива 2009/103/ЕО та ЕП и
на Съвета от 16.09.2008 г., а европейското право имало приоритет над
българското, тъй като твърди, че само регламентите на ЕП имат директно
приложение в националните правни системи, а директивите нямат директно
приложение и съмнението, че националното право им противоречи, не е
достатъчно за прилагане на директива, защото тя не съдържа правна уредба
на конкретни въпроси, а дава само насоки, които се уреждат от националното
право, а освен това при внимателно сравнение между текста на Директивата и
българския КЗ се установява, че те не си противоречат. Твърди липса на
особена емоционална връзка между ищцата и починалия. Твърди, че по
делото са разпитани две свидетелки, които са в роднинска връзка с ищцата
(нейна баба и нейната свекърва) и са налице условията за тяхната
заинтересованост ищцата да получи претендираното обезщетение, поради
което техните показания следва да бъдат разглеждани от съда внимателно,
като се вземе предвид тяхната заинтересованост и наличието на противоречия
между тях по някои факти. Заявява, че ищцата и брат й са израснали заедно в
дома им в гр. Х., но през 2012 г. ищцата Н. се омъжила и отишла да живее
при мъжа си в с.С., К., на 60 км. от Х., където останал да живее братът Ф..
Заявява, че докато са живеели заедно в Х. Н. е била непълнолетна и е ходела
на училище, а Ф. е бил малолетен и е ходел на детска градина, а не на
училище, както твърди една от свидетелките, като двамата са били деца, за
които грижи са полагали живите им по-големи роднини. Счита, че грижата, за
която говори една от свидетелките, на Н. за своя брат е грижа, която по-
голямо дете може да полага към по-малко, но поради факта, че самата Н. е
била дете тази грижа не е била пълноценна, след като тя самата също е имала
нужда от родителска грижа и Н. не е била нито във фактическа, нито в
нужната психологическа възможност да осъществи заместващата грижа на
родителите, нито е осъществявала и допълващата грижа на бабата. Счита, че
8
Н. не е давала такава заместваща и допълваща грижа, при която Ф. би я
възприемал като по-ценна и по-специална, като именно това би била онази
особена връзка, която би надхвърлила обичайната връзка между брат и
сестра, но в случая тази специална връзка не е налична. Излага съображения
относно възможността на Ф. да формира спомени и отношение към своята
сестра. Твърди, че са изминали цели 6 години от напускането от Н. на общия
дом до датата на ПТП през 2018 г., като още при напускането на дома си през
2012 г., за да се омъжи, Н. е имала друг приоритет, като към онзи момент е
била непълнолетна, едва на 14 години. Счита, че ако Ф. е бил нейна
първостепенна грижа и приоритет, Н. не би се отказала от него, а тя прави
точно това, оставя и него, и родителите и баба си и заминава на 60 км. далече
заради друго ново семейство. Заявява, че Н. от 2012 г. до 2018 г. също е
растяла от своята 14-годишна възраст до 20-годишна възраст и е живяла без
ежедневни контакти със своя брат, не е можела практически нито да общува с
него всеки ден, нито да го вижда всеки ден, за да може да формира онази
специална връзка, която да надхвърля обичайната между брат и сестра, а
житейските факти са били такива, че двамата даже са нямали и нормална
връзка между брат и сестра, които израстват заедно. Заявява, че след
раждането на детето на Н. през 2013 г. тя е имала още един приоритет –
отглеждането на своето дете, като тя е станала майка на 15 години и грижите
на една майка за едно малко дете са неин първостепенен приоритет. Счита, че
така през 2013 г. се е появил още едни фактор – собственото дете на Н., който
да отнеме възможността за Н. и Ф. да имат времето и възможността да
изградят особена емоционална близост, която да надхвърли нормалната
между брат и сестра, нещо повече, дори обичайната връзка между брат и
сестра се разхлабва, след като някой от тях се жени и има дете. Счита, че друг
фактор, който препятства двамата да изградят специална емоционална връзка,
но и да поддържат нормална връзка помежду си, е разстоянието от 60 км.
между с. С., където живее Н., и гр. Х., където живее Ф., след като Ф. поради
възрастта си (от 8 до 14 години) не е можел да шофира сам или да пътува с
автобус без придружител, а, както твърдят двете свидетелки, единственият
начин той да я посети е възрастен човек да го закара с кола. Заявява, че двете
свидетелки си противоречат кой точно е карал Ф. до селото и колко често е
било това и изводът е, че Ф. е ходел при сестра си само по празниците и не е
ясно кой го е карал. Заявява, че двете свидетелки си противоречат за това
9
колко често Н. е ходела до Х. и че липсват доказателства двамата ежедневно
да се чуват по телефона, т.е. според жалбоподателя те не са поддържали
контакт дори по такъв заместващ начин. Изводът на жалбоподателя е, че
разстоянието от 60 км. е сериозна пречка за две деца да се виждат всеки ден,
да трупат общи спомени и преживявания, което е попречило в невръстната
възраст на Ф. и в детската и юношеската възраст на Н. те да поддържат
ежедневни контакти, да отраснат заедно, да се грижат един за друг, да си
помагат, да поддържат нормална връзка между брат и сестра и най-вече е
попречило да развият и установят по-специална връзка, което е било
практически невъзможно. Заявява, че друга индикация за липса на връзка е,
че след смъртта на Ф. Н. е изпитвала мъка, депресивни чувства, ходела е на
гроба му, което е нормалният израз на мъка при загуба на роднина, но няма
данни по делото, че тази мъка и страдания са надскочили обичайните.
Твърди, че при внимателно сравнение между текста на Директива
2009/103/ЕО на ЕП и на Съвета от 16.09.2009 г. и чл. 493а,ал.3 от КЗ се
установява, че те не си противоречат, като Директивата дава само насоки, а
правно въпросът е уреден от КЗ. Посочва, че ПТП е настъпило на 2.11.2018 г.,
след приемането на КЗ. Позовава се на нормите на чл. 493а,ал.4 от КЗ и на
§96,ал.1, ал.2 и ал.3 от ПЗР на ЗИДКЗ (ДВ,бр. 101/2018 г.). Посочва, че искът
е предявен на 18.05.2020 г. и няма издадена наредба по чл. 493а,ал.2 от КЗ,
поради което трябва да намери приложение §96 от ПЗР на ЗИДКЗ (ДВ,бр.
101/2018 г.) и обезщетението за претърпени неимуществени вреди на лицата
по чл. 493а,ал.4 от КЗ следва да се присъжда от съдилищата в размер до 5 000
лв. Твърди, че Директивата и чл. 493а,ал.4 от ПЗР на ЗИДКЗ (ДВ,бр. 101/2018
г.) не си противоречат. Заявява, че Директивата създава задължение за
държавата-членка да предприема всички подходящи мерки с цел
застраховането на гражданската отговорност при използването на ПС, които
обичайно се намират на нейна територия, като покритите вреди и условията
на застраховката се определят в рамките на тези мерки и като застраховката
покрива задължително както имуществени вреди, така и телесни увреждания
(чл.3), и изисква от тях, без да се засягат всякакви по-високи гаранции, които
държавите-членки могат да предвиждат, застраховката, посочена в чл. 3, да
бъде задължителна най-малко по отношение на следните минимални суми: в
случай на телесно увреждане минимална застрахователна сума 1 000 000 евро
за пострадал или 5 000 000 евро за събитие, независимо от броя на
10
пострадалите. Твърди, че тълкуването, което прави ищцата, е неправилно,
защото смесва две различни понятия – застрахователна сума е различно
понятие от застрахователно обезщетение, тя е сумата, за която следва да
бъдат сключвани застраховките, а то е сумата, която се изплаща при
конкретните обстоятелства. Заявява, че Директивата касае изисквания към
застрахователя за минимална застрахователна сума, но не създава никакво
задължение и дори не дава указания за държавите-членки да присъждат
някакво застрахователно обезщетение под или над определени размери.
Заявява, че Директивата е напълно транспонирана в националното
законодателство с чл. 492 от КЗ, където се говори за застрахователна сума
точно както Директивата предписва, докато в чл. 493а,ал.4 от КЗ се урежда
друго – размерът на обезщетението. Заявява, че е неправилно твърдението на
ищцата, че в Директивата не била предвидена възможност за установяване на
максимален размер на обезщетението за неимуществени вреди и не бил
установен такъв размер, поради което установеният размер от 5000 лв. в КЗ
противоречал на Директивата. Твърди, че Директивата изобщо не говори за
застрахователно обезщетение, а само за застрахователна сума, което е
различно понятие, и че за да има противоречие с Директивата следва в нея
изрично да се забранява на държавите-членки да въвеждат подобни
максимални лимити за застрахователни обезщетения, а в Директивата няма
такава забрана, няма дори указания и насоки за сумите по застрахователни
обезщетения, това е оставено на свободната преценка на държавите-членки.
Заявява, че фактът, че Директивата не се занимава да разглежда тази
възможност не може да се приравни на противоречие със същата, напротив,
следва, че въпрос, по който не се дават указания или забрани, е оставен на
свободната воля на държавите-членки. Твърди, че в решението на окръжния
съд не се излагат и обсъждат други, относими към спора, европейски
нормативни актове, които имат пряко приложение (например, Регламент (ЕО)
№ 864/2007 на ЕП и на Съвета от 11.07.2007 г. относно приложимото право
към извъндоговорни отношения, т.нар. Рим II, съгласно чл.15,б.“е“ от който
той е приложим и при определяне на лицата, които имат право на
обезщетение за лично претърпени от тях вреди, а съгласно чл.4,пар.1 от него
приложимото право към извъндоговорни задължения, произтичащи от
непозволено увреждане, е правото на държавата, в която е настъпила вредата,
независимо в коя държава е настъпил вредоносният факт и независимо в коя
11
държава или държави настъпват непреките последици от този факт), а
единствено Директивата, която няма пряко приложение. Заявява, че
Директивата относно застраховката „Гражданска отговорност“ с чл.12,пар.3
препраща към съответното национално гражданско законодателство на
отделните страни по въпросите за реализиране на гражданската отговорност и
размера на обезщетението, като изрично в чл.12 се сочи, че същата не засяга
гражданската отговорност, нито размера на обезщетението за вреди,
причинени при определено произшествие в съответствие с националното
законодателство. Счита, че при неотправяне на преюдициално запитване се
стига до произволно неприлагане на валидна и неотменена правна норма от
КЗ от страна на окръжния съд, т.е. съдът по настоящото дело действа като
наднационална юрисдикция или като Конституционен съд, без да има такива
правомощия. Заявява и че тази Директива не е транспонирана в българското
законодателство и дадено частно лице не може пряко да се позовава на
прякото действие на дадена нетранспонирана директива в отношенията си с
друго частно лице (т.нар. „хоризонтално действие“ на директива). Заявява, че
задължение за националните съдилища да прилагат пряко норми от
европейски директиви не се съдържа в нито един европейски нормативен акт,
а още по-малко е допустимо да се прави тълкуване доколко българска правна
норма е в противоречие на норма от европейска директива и то да е аргумент
за неприлагането на българския закон. Твърди, че СЕС не стои йерархически
по-високо от националните съдилища и не представлява най-висша съдебна
инстанция спрямо националните съдилища. Заявява, че в решението от
24.10.2013 г. по дело № С-277/12 на СЕС се извежда изводът, че закрилата,
която трябва да се осигури по силата на Директивата, обхваща всички лица,
които съгласно националната правна уредба на гражданската отговорност
имат право на обезщетение за вреди, причинени от МПС, но то не разрешава
и не определя конкретно кръга на лицата, имащи право на обезщетение, а в
нашата страна националната правна уредба определя кръга на лицата, имащи
право на обезщетение, като в посоченото решение на СЕС е постановено, че
обезщетение се дължи по силата на гражданската отговорност на
застрахователя съгласно приложимото към спора по главното производство
национално право. Твърди, че окръжният съд правилно е приел наличие на
съпричиняване от страна на пострадалия и затова е намалил присъденото
обезщетение, но според жалбоподателя съпричиняването е в размер на 50%.
12
Посочва, че в заключението на САТЕ вещото лице дава категорично
заключение, че пострадалият Ф. е бил без предпазен колан и че е седял в
средата на задната седалка, като при приемането на заключението то е
посочило, че най-вероятно ако е бил сложил колана, е нямало да има удари в
ляво и дясно. Счита, че вещото лице не се е съобразило с изследванията от
краш-тестовете, които следва да бъдат зачетени. Счита, че следва да бъде
съобразено уточнението на вещото лице при приемането на заключението в
съдебното заседание на 1.02.2021 г., че е казал в заключението, че при
сложните движения на колата в пространството до момента на падането по
таван дори и при поставен предпазен колан нараняванията не могат да бъдат
предвидени, те могат да са различни от получените, но при сложните
движения в пространството и посочената деформация на задната седалка
също изходът може и да бъде фатален. Относно присъдената законна лихва
върху главницата на обезщетението от дата 20.12.2019 г. счита, че
присъждането е неправилно, тъй като по силата на чл. 409 от КЗ
застрахователят изобщо не дължи лихва за забава. Оспорва и присъденият на
ищцата адвокатски хонорар, тъй като в мотивите е посочен размер 1 830 лв., а
в диспозитива – 1430 лв., като според чл. 7,ал.2,т.4 от Наредбата за
минималните размери на адвокатските възнаграждения за уважения иск от
30 000 лв. са дължи сумата 1 430 лв.
С отговора на въззивната жалба, подаден на 22.04.2021 г., ответницата
по нея възразява, че обезщетение е присъдено с оглед събраните по делото
гласни доказателства, от които е установено, че връзката между ищцата и
нейния брат е била дълбоко емоционална и пълноценна. Твърди, че е лишена
от правна и житейска логика позицията на жалбоподателя за липсата на
особена емоционална връзка между ищцата и починалия й брат, мотивирана с
приоритетност на семейните взаимоотношения. Заявява, че обстоятелството,
че ищцата е семейна, не влияе на изградените отношения с единствения й
брат. Заявява, че са неотносими към спора съображенията на жалбоподателя
относно формирането на съзнателно отношение на пострадалия към сестра
му, поради което се оспорва наличието на дълбока и пълноценна връзка
между тях, тъй като в случая пострадал е братът, а сестрата е увреденото
лице, което търпи продължителни емоционални болки и страдания и тя е
ищецът в съдебното производство. Твърди, че окръжният съд правилно не се
13
е съобразил с предвидения в §96 от ПЗР на ЗИДКЗ (ДВ, бр.101/7.12.2018 г.)
максимален размер, по съображения, които вече са изложени в исковата
молба. Заявява, че този извод на съда е съобразен и с цитираното от
жалбоподателя решение на СЕС от 24.10.2013 г. по дело С-277/12, което е
задължително за съда съгласно разпоредбата на чл. 633 от ГПК и съгласно
което отговорът на отправения преюдициален въпрос е, че член 3, параграф 1
от Директива 72/166 и член 1, параграфи 1 и 2 от Втора директива 84/5 трябва
да се тълкуват в смисъл, че не се допуска национална правна уредба,
съгласно която задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ при
използването на МПС покрива обезщетението за неимуществени вреди,
дължимо съгласно националната правна уредба на гражданската отговорност
за смъртта на близки членове на семейството, настъпила при ПТП, само до
определена максимална сума, която е по-малка от посочените в член
1,праграф 2 от Втора директива 84/5.
С подадената на 22.04.2021 г. насрещна въззивна жалба
жалбоподателката оспорва като неправилен извода на окръжния съд за
наличие на съпричиняване в размер на 25% от пострадалия Ф. Е. Ф., поради
което претендира за присъждане на обезщетение в определения от окръжния
съд размер 40 000 лв., без то да бъде намалявано с 10 000 лв. Твърди, че от
събраните по делото доказателства се отрича принос по смисъла на чл. 51,ал.2
от ЗЗД от страна на пострадалия, който да е в причинно-следствена връзка с
настъпването на вредоносния резултат. Заявява, че по делото не фигурират
доказателства, които безпротиворечиво и категорично да установяват дали Ф.
Е. Ф. е използвал предпазен колан, както и дали процесният автомобил
изобщо е бил оборудван с обезопасителни колани. Заявява, че в заключението
на САТЕ е прието, че процесният автомобил е бил фабрично снабден с
предпазни колани, до който извод вещото лице е стигнало след като е
извършило оглед на автомобил от друга марка и с различна година на
производство, а в съдебното заседание експертът е заявил, че в официалното
представителство на „Ф.“ не разполагат с такава информация, тъй като
изследваното МПС е произведено през 1997 г. Заявява, че по принцип самото
обстоятелство, че пострадалият при процесното ПТП пътник не е ползвал
предпазен колан, не е достатъчно, за да се приложи разпоредбата на чл.
51,ал.2 от ЗЗД. Заявява, че в такъв случай намаляването на обезщетението за
14
вреди е допустимо само ако са събрани категорични доказателства, че
вредите не биха настъпили или биха били в по-малък обем, ако по време на
ПТП пострадалият е ползвал предпазен колан, като тежестта за установяване
на тези обстоятелства е върху страната, твърдяща наличие на съпричиняване.
Намира, че от доказателствата по делото е невъзможно да се установи
наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и
настъпването на противоправния резултат. Твърди, че според заключението
на САТЕ и устния доклад навещото лице липсва съмнение, че фаталният
инцидент би настъпил независимо дали пострадалият е пътувал с или без
предпазен колан, като в заключението този извод е мотивиран професионално
и обосновано, като е посочен сложният механизъм на произшествието,
множеството и различни движения на автомобила, падането му на таван и
причинената сериозна деформация на тавана над задната седалка,
включително и смъртта на другия пострадал, който е пътувал на предната
седалка с поставен предпазен колан. Счита, че необосновано окръжният съд е
мотивирал извода си за наличие на съпричиняване с резултата от проведените
краш-тестове, според които поставените колани намалявали вероятността от
фатален изход с около 30%, защото декларативното позоваване на
статистически данни с неизяснен произход не изпълва задължението за
главно и пълно доказване на релевираното от ответника възражение за
съпричиняване. Заявява, че не са формулирани правни съображения относно
начин, по който е определено съотношението между поведението на
деликвента и пострадалия и кой е основният фактор за предизвикване на
вредните последици. Твърди и наличие на противоречие в мотивите на
окръжния съд, който се е солидаризирал с извода на вещото лице за летален
изход, независимо от наличието или липсата на предпазен колан и противно
на това е обективирал извод в нарушение на правилата за формиране на
вътрешното убеждение. Заявява, че в устния си доклад вещото лице е
посочило, че в краш-тестовете никъде не е разгледан случай, в който
движението на автомобила е такова, каквото е в процесния случай,
изразяващо се в сложни движения в пространството и падането му на таван,
т.е. краш-тестовете разглеждат отделни удари и следователно резултатите от
тях не могат да бъдат напълно споделени и отнесени към процесния
механизъм на произшествието, още по-малко – да послужат като основание за
редуциране на обезщетението. Счита, че възражението на ответника за
15
принос от страна на пострадалия за настъпването на вредоносния резултат е
останало не само недоказано, но и е напълно опровергано от събраните по
делото доказателства.
С отговора, подаден на 27.05.2021 г., от застрахователното дружество
като ответник по насрещната въззивна жалба се твърди, че е невярно
твърдението по делото да нямало доказателства, че пострадалият е бил без
колан. Позовава се на свидетелски показания на бащата Е. Ф. Х., на К.Х. и на
пожарникаря М.Б.. Позовава се на заключението на САТЕ, според което при
процесното ПТП Ф. Е. Ф. е бил без поставен колан, както и на обясненията на
вещото лице в съдебното заседание при приемане на заключението. Заявява,
че краш-тестовете на производителя „Ф.“ и уточнението и изясняването от
вещото лице по време на съдебното заседание на 1.02.2021 г. са послужили на
окръжния съд да обоснове своя извод, че пострадалото лице е допринесло за
настъпване на този тежък резултат, като е било без поставен колан.
Съгласно разпоредбата на чл. 493а,ал.1,изр.1 от КЗ от застрахователя
при сключена застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите в
случаите на смърт на пострадало лице се дължи обезщетение на увреденото
лице за претърпените от него неимуществени вреди вследствие смъртта на
пострадалото лице. Съгласно разпоредбата на чл. 498, ал.1 от КЗ увреденото
лице, което желае да получи застрахователно обезщетение, е длъжно да
отправи към застрахователя писмена застрахователна претенция по реда на
чл. 380 от КЗ. Съгласно разпоредбата на чл. 493,ал.1,т.1 и т. 5 от КЗ
застрахователят по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на
автомобилистите покрива отговорността на застрахования за причинените на
трети лица вреди вследствие на използването на МПС по време на движение,
включително неимуществените вреди вследствие на смърт и лихвите по чл.
429,ал.2,т.2 от КЗ. Съгласно нормите на чл. 429,ал.1,т.1, чл. 429,ал.2,т.2 и чл.
429,ал.3 от КЗ с договора за застраховка „Гражданска отговорност“
застрахователят се задължава да покрие в границите на определената в
застрахователния договор застрахователна сума отговорността на
застрахования за причинените от него на трети лица неимуществени вреди,
които са пряк и непосредствен резултат от застрахователното събитие, като в
това застрахователно обезщетение се включват и лихви за забава, когато
застрахованият отговаря за тяхното плащане пред увреденото лице при
16
условията на ал.3.
Ищцата Н.Ф., видно от представеното от нея с исковата молба в копие
удостоверение за наследници, е единият от тримата наследниците по закон
(баща, майка и сестра), сестрата на починалия при ПТП Ф. Е. Ф.. С оглед
разпоредбата на чл. 269, изр.2 от ГПК спори се понастоящем по въпроса дали
ищцата като сестра на починалия има право на обезщетение за размер над
2 500 лв., дали ищцата е имала с починалия неин брат трайна и дълбока
емоционална връзка и търпи от неговата смърт продължителни болки и
страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени за
размер над 2 500 лв., дали обезщетението следва да бъде определено при
съобразяване с разпоредбите на чл. 493а от КЗ и на §96,ал.3 от ПЗР на ЗИДКЗ
(ДВ, бр.101/2018 г., в сила от 7.12.2018 г.), както и относно наличието на
съпричиняване на вредоносния резултат от страна на починалия, евентуално,
относно размер на съпричиняване, съответно, размер на обезщетението, както
и относно дължимостта на законна лихва върху сумата на обезщетението за
неимуществени вреди.
Безспорно е, че ПТП, при което е загинал братът на ищцата, е
настъпило на 2.11.2016 г., към който момент е в сила (от 1.01.2016 г.)
Кодексът за застраховането, обнародван в ДВ, бр.102/29.12.2015 г., както и е
било постановено ТР № 1/21.06.2018 г. на ВКС по тълк.д. № 1/2016 г.,
ОСНГТК, съгласно което ищцата като сестра на починалия при ПТП Ф. Е. Ф.
е материално легитимирана да получи обезщетение за неимуществени вреди,
ако се установи, че е създала трайна и дълбока емоционална връзка с
починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания,
които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени, като
обезщетение следва да се присъжда при доказани особено близка връзка с
починалия и действително претърпени от смъртта му вреди. В исковата си
молба ищцата твърди, че в случая е налице изключение по смисъла на ТР №
1/21.06.2018 г. на ВКС по тълк.д. № 1/2016 г., ОСНГТК, тъй като тя е създала
трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт
продължителни болки и страдания, които е справедливо да бъдат обезщетени.
За установяване основателността на това твърдение на ищцата по нейно
искане пред окръжния съд са събрани гласни доказателства. Според
17
заявеното от жалбоподателя-застрахователно дружество в подадената от него
въззивна жалба не се оспорва наличието на основание за присъждане на
обезщетение на ищцата, но се твърди, че неоснователно е прието наличие на
особена емоционална връзка между ищцата и починалия неин брат, която да
заслужава обезщетение и в размер на 27 500 лв., а то следва да бъде в размер
на 5000 лв., намалено поради наличие на съпричиняване в размер на 50% до
размер на 2 500 лв., поради което решението на окръжния съд се обжалва в
частта му за присъждане на обезщетение в размер над 2 500 лв. до 30 000 лв.
Жалбоподателят оспорва събраните по искане на ищцата свидетелски
показания да установяват твърденията на ищцата, тъй като според него са
дадени от заинтересовани лица и са противоречиви. Следва веднага да се
посочи, че изложените от този жалбоподател твърдения относно отношението
на починалия брат към неговата сестра и връзката между тях от негова гледна
точка са неотносими за настоящия спор и затова не подлежат на разглеждане,
който спор, както основателно посочва ответницата по тази жалба в отговора,
се концентрира върху връзката на ищцата с починалия й брат и търпени от
нея болки и страдания.
Видно от показанията на свидетелката А.М.М., свекърва на ищцата,
разпитана в съдебното заседание на окръжния съд на 316.11.2020 г., Н. живее
в техния дом в с.С., брат й Ф. преди катастрофата бил на гости при майка им
в с.С., той живее в гр. Х., двамата с Н. се виждали много често, той идвал
постоянно и тя с детето ходела при него, тя преживяла катастрофата много
зле, Н. няма други братя и сестри, като й казали, че е починал брат й,
поискала да отиде на мястото на катастрофата и съпругът й я закарал, от
видяното там изпаднала в голяма депресия, много е зле и продължава да се
чувства зле, не може да си гледа детето, да си свърши работа, ходи на гроба
на брат си, защото били много близки, много се обичали, тя много обичала
брат си, преди тя да се омъжи двамата живеели в една стая, след женитбата
тя ходела често на гости при родителите си и при брат си, ходела на месец 2
или 3 пъти и оставала там по няколко дни, брат й също идвал и оставал на
гости, след смъртта на брат си Н. е в депресия, не е такава като преди, скърби,
мълчалива е, това повлияло върху грижите за детето, Н. и сина на
свидетелката са женени от 2012 г., Н. дошла да живее при тях, но била малка
и като направила години сключили брак със сина на свидетелката, имат едно
18
дете, то е на 6 години, тя се грижела добре за него, но след смъртта на брат си
свидетелката се грижи за него, Н. е сега затворена и депресирана, стои сама
вкъщи в стаята, грижи се за детето, но не както преди, не искала да я водят на
лекар, свидетелката не знае дали е пила хапчета за депресия, брат й идвал при
тях за празниците, родителите му го карали, оставали по 2-3-4 дни,
разстоянието от селото да гр. Х. е 60 км., Н. ходела с мъжа си с колата при
брат си, ходели в почивните дни, понякога я карал сутрин и след няколко дни
отивал да я вземе. Видно от показанията на свидетелката Ш.А.А., баба по
бащина линия на ищцата, разпитана в същото съдебно заседание на окръжния
съд на 16.11.2020 г., Н. и Ф. били неразделни, много се уважавали и много се
обичали, ходели на училище заедно, Н. го изпращала на училище и го
посрещала, помагала му за училището, винаги били заедно, на 2.11.2018 г. Ф.
бил на гости на майка си, баща му бил на работа в Бургас и отишъл да го
вземе, по пътя станала катастрофата, Н. веднага посетила катастрофата и
изпаднала в депресия, Ф. бил в с. С. при свидетелката, живеели заедно със
сина й, снахата и Ф., родителите на Н. и Ф. били разделени 20 дни преди
катастрофата, майката и бащата на Н. и Ф. живеели при свидетелката в гр. Х.
много години, още от раждането на децата, след раздялата майката на Н. и Ф.
отишла да живее при родителите си в с. С., когато станала катастрофата Н.
живеела при свекървата си в с. С., Н. се омъжила, а Ф. бил при свидетелката,
Н. разбрала за катастрофата от обаждане на майка си, веднага тръгнала към
мястото на катастрофата, Н. изпаднала в голяма депресия и още живее с
мъката, Н. е видяла починалия си брат на мястото на инцидента, била е там с
мъжа си, Н. посещава гроба на брат си всяка седмица, когато двамата живеели
при свидетелката били в една стая, били неразделими, след като се омъжила
Н. идвала да им гостува, всеки месец идвала да ги вижда, понякога и по-
често, Ф. също често ходел на гости при сестра си, всички живеели на адреса
на свидетелката в нейната къща в гр. Х. – двете деца и синът и снаха й, през
2012 г. на 14 години Н. напуснала дома и отишла да живее в с. С. в дома на
родителите на съпруга си, Н. винаги с мъжа си идвала на гости при тях, той я
карал с колата, когато почивал, Ф. също ходел да вижда сестра си, карал го
брат на сестрата на снахата на свидетелката, Ф. на празници ходел при сестра
си, през другото време бил на училище, Н. има дете на 7 години в първи клас,
заедно с бабата гледали детето след раждането му, Н. се грижела за детето,
след катастрофата Н. станала много нервна, свидетелката не знае тя да е
19
ходила на психолог и да е приемала лекарства, не можело да се приказва с
нея, преди била спокойна, мъката е голяма, Н. и Ф. израснали при
свидетелката, до женитбата й винаги били заедно, неразделни били, Н. много
помагала на Ф. за училището, за възпитанието. Видно от представеното от
ищцата в съдебното заседание на окръжния съд на 16.11.2020 г. в копие
удостоверение за граждански брак, Н. ЕР. Ф. е родена на 22.04.2008 г. и е
сключила граждански брак на 4.12.2014 г. Видно от представеното с исковата
молба в копие препис-извлечение от акт за смърт, Ф. Е. Ф. е роден на
24.08.2004 г. и е починал на 3.11.2018 г. Видно е с оглед на тези свидетелски
показания, че ищцата и нейният починал брат не са живеели заедно към
момента на ПТП на 2.11.2018 г. и на настъпването на смъртта на Ф., а са
живели заедно, в една стая като деца до 2012 г., когато Н., тогава на 14
години, а Ф. на 8 години, е отишла да живее в с. С. в дома на мъжа, с който
през 2014 г. е сключила граждански брак. Несъмнено е, че като по-голяма
сестра Н. е помагала в ежедневието на своя брат, включително и относно
училището, тъй като към 2012 г. той е бил на 8 години и следователно е бил
ученик. Несъмнено е, че във времето на своя съвместен живот те са имали
близка връзка, която е била добре осъзната и емоционално пълноценна за Н..
Видно е от показанията, че в 6-годишния период от 2012 г. до 2018 г., когато
Н. е живяла в новото си семейство в с. С., на 60 км. от гр. Х., братът и
сестрата са поддържали близки лични отношения, те са били много млади и
силно привързани един към друг, посещавали са домовете си и връзката
между тях не е била прекъсвана. Независимо, че сестрата вече е имала свое
семейство и едно дете, тя е посещавала редовно семейството си в гр. Х. и своя
брат, а той е посещавал нея и семейството й в с. С., като показанията на
свидетелките за тези посещения са непротиворечиви и логични. Няма
основания да не се приемат за достоверни тези свидетелски показания, които
установяват наличието и поддържането на близката връзка между сестрата и
единственият й брат. Следва да се съобрази и обстоятелството, че ищцата към
момента на смъртта на своя брат е била на 20 години (а починалият Ф. – на 14
години), на която възраст внезапната загуба на толкова близък човек на
толкова крехка негова възраст причинява голяма болка и празнота.
Несъмнено е, че Н. е преживяла силен шок, тъй като закономерно е поискала
да отиде на мястото на катастрофата, за да види какво се случва с нейните
близки, и е видяла лично и е преживяла непосредствено гледката на смъртта
20
на своя брат. При тези обстоятелства и настоящата съдебна инстанция
намира, че е справедливо при условията на чл. 52 от ЗЗД определяне на
обезщетение за ищцата в размер на 40 000 лв.
Съгласно разпоредбата на чл. 493а,ал.4 от КЗ, когато по изключение
друго лице, извън лицата по ал.3 (които са съпруг или лице, с което
починалото лице е било в съжителство на съпружески начала, дете,
включително осиновено или отглеждано дете, родител, включително
осиновител или отглеждащ), претърпи неимуществени вреди вследствие на
смъртта на пострадалото лице, тъй като е създало трайна и дълбока
емоционална връзка с починалия, причиняваща му продължителни болки и
страдания, които е справедливо да бъдат обезщетение, обезщетението се
определя съгласно методиката, утвърдена с наредба по алинея 2. Съгласно
§96, ал.1 и ал.2 от ПЗР на ЗИДКЗ (ДВ, бр.101/2018 г., в сила от 7.12.2018 г.),
до влизането в сила на наредбата за утвърждаване на методиката по чл.
493а,ал.2, обезщетението за претърпените неимуществени вреди на лицата по
чл. 493а, ал.4 се определя в размер до 5 000 лв. В случая ПТП е настъпило на
2.11.2018 г., а искът е предявен на 18.05.2020 г. и той е с правно основание
чл. 432, ал.1 от КЗ, тъй като застрахователният договор е сключен на
10.10.2018 г. Затова застрахователното дружество претендира размерът на
обезщетението да бъде определен до размер от 5 000 лв. В случая окръжният
съд е приел, че нормата на §96 от ПЗР на ЗИДКЗ (ДВ, бр.101/2018 г., в сила от
7.12.2018 г.) е неприложима, тъй като се явява в несъответствие с
общностното право – чл. 9,ал.1 от Директива 2009/103/ЕО на ЕП и на Съвета
от 16.09.2009 г., транспонирана в КЗ. Несъмнено е, че посочената директива е
транспонирана в българското законодателство, а именно в Кодекса за
застраховането, както изрично е посочено в §7,ал.1,т.2 от ДР на КЗ.
Окръжният съд не се е позовал на решението от 24.10.2013 г. на СЕС по дело
С-277/12, постановено по преюдициално запитване относно тълкуването на
чл.3,§1 от Директива 72/166. Видно от това решение, обнародвано в
Официалният вестник на ЕС на 14.12.2013 г., то е постановено по
преюдициално запитване от запитваща юрисдикция от Л. и в т.2 от неговия
диспозитив е прието, че чл.3,§1 от Директива 72/166 и чл.1, пар.1 и 2 от
Втора директива 84/5 трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат
национална правна уредба, съгласно която задължителната отговорност
21
„Гражданска отговорност“ при използването на МПС покрива обезщетението
за неимуществени вреди, дължимо съгласно националната правна уредба на
гражданската отговорност за смъртта на близки членове на семейството,
настъпила при ПТП, само до определена максимална сума, която е по-малка
от посочените в чл.1,§2 от Втора директива 84/5. На нормата на чл.1,§2 от
Втора директива 84/5 съответства понастоящем чл. 9,ал.1 от Директива
2009/103/ЕО, съгласно която държавите-членки могат да предвидят по-големи
гаранции, но са длъжни да изискват застраховката по чл.3 (застраховането на
гражданската отговорност при използването на превозни средства, които
обичайно се намират на нейна територия) да бъде задължителна най-малко по
отношение на посочените минимални суми, които в случай на телесно
увреждане са минимална застрахователна сума 1 000 000 евро за пострадал
или 5 000 000 евро за събитие, независимо от броя на пострадалите.
Съответно, съгласно нормата на чл. 492 от КЗ, за всяко МПС, което се намира
на територията на България и което не е спряно от движение, е необходимо
да има сключена задължителната застраховка „ГО“ на автомобилистите за
следната минимална застрахователна сума (лимит на отговорност) – за
неимуществени вреди вследствие на телесно увреждане или смърт –
10 420 000 лв. за всяко събитие, независимо от броя на пострадалите лица.
Видно е, че приетото разрешение от СЕС с решението по преюдициалното
запитване касае именно недопустимост на лимитиране на размера на
конкретно обезщетение, което се дължи за причинени на близките
неимуществени вреди, за размер под лимитът на отговорност
(застрахователната сума) по чл. 9,ал.1 от Директива 2009/103/ЕО и по чл. 492
от КЗ. Напълно ясно е, че съгласно това решение е недопустима национална
правна уредба, съгласно която задължителната отговорност „Гражданска
отговорност“ при използването на МПС покрива обезщетението за
неимуществени вреди, дължимо съгласно националната правна уредба на
гражданската отговорност за смъртта на близки членове на семейството,
настъпила при ПТП, само до определена максимална сума, която е по-малка
от посочената в чл.9,ал.1 от Директива 2009/103/ЕО (която разпоредба е
транспонирана конкретно в чл. 492 от КЗ), т.е. такава уредба, която
предвижда обезщетението да е лимитирано до сума, по-малка от
застрахователната сума (лимита на отговорност). Несъмнено е, че съгласно
чл.633 от ГПК решението на СЕС по преюдициалното запитване е
22
задължително за всички съдилища в Република България. При тези
обстоятелства е очевидно, че неоснователно жалбоподателят претендира в
случая да се прилага лимит за присъждане на обезщетението от 5 000 лв.
Неоснователни са затова и доводите на жалбоподателя относно директна
приложимост или неприложимост от съда на регламент и директива, относно
стълкновителните норми на Регламент (ЕО) № 864/2007 на ЕП и на Съдета от
11.07.2007 г. (Рим II) относно приложимото право към извъндоговорни
отношения, за липса на противоречие между Директива 2009/103/ЕО и чл.
493а,ал.4 от КЗ, за смесване на понятията застрахователна сума и
застрахователно обезщетение. Няма основания, както претендира
жалбоподателят-застрахователно дружество, да се приеме, че обезщетението,
което се дължи на ищцата, следва да бъде лимитирано до размер на 5 000 лв.,
а то следва да се определи, както бе преценено по-горе по изложените
съображения, в размер на 40 000 лв.
От страна на застрахователното дружество като ответник в
производството пред окръжния съд е заявено възражение по чл. 51, ал.2 от
ЗЗД за допринасяне от починалия пътник – брата на ищцата за настъпването
на вредите, поради което обезщетението следва да се намали, защото той е
пътувал без поставен обезопасителен колан. Видно от заключението на СМЕ
от 28.10.2020 г., изготвено от вещото лице д-р Х.Е., причината за смъртта на
Ф. Е. Ф. е съчетаната травма, която е несъвместима с жива и е причинила
смъртта за минути, като съчетаната автомобилна травма е установена при
аутопсията и се състои в черепно-мозъчна травма (охлузвания и
кръвонасядания по главата и лицето, кръвонасядане и хематоми на меките
обвивки на черепа, травматичен кръвоизлив под меките обвивки на мозъка и в
стомахчетата на мозъка), гръдна травма (счупване на ребра в ляво, счупване
на гръдната кост, контузия на средостението, контузия и разкъсване на белите
дробове, кръвоизлив в гръдната кухина), коремна травма (разкъсване на
слезката и черния дроб, контузия на капсулите на бъбреците, кръвоизлив в
коремната кухина), счупване на дясната раменна кост, охлузване на дясна
подбедреница. Видно от същото заключение, не е установена травма или
група от травми, които категорично да сочат дали по време на ПТП
пострадалият е бил с предпазен колан. Видно от заключението на САТЕ от
22.01.2021 г., изготвено от вещото лице инж. Т.Х., механизмът на ПТП е
23
следният: лекият автомобил е управляван от Е. Ф. Х. след употреба на
алкохол, в автомобила отпред вдясно до водача е пътувал И.Д., а на задната
седалка зад него е пътувал 14-годишният Ф.-син на водача, водачът и Д. са
поставили предпазни колани, Ф. е бил без поставен предпазен колан, в с. М.и.
автомобилът се движи със скорост 74,30 км/ч (при разрешена 50 км/ч) и
навлиза в ляв завой, около този момент водачът се обърнал назад към сина си
да му каже, че му е взел подаръци, така отклонява вниманието си и губи
контрол върху управлението на автомобила, автомобилът занася надясно,
навлиза в затревения източен тротоар и излиза на Т-образното кръстовище,
водачът рязко завива волана надясно, автомобилът поднася наляво, завърта се
около вертикалната си ос по посока на часовниковата стрелка и се наклонява
с лявата си страна към пътното платно, едновременно с въртенето следва
пързаляне на автомобила по лявата му страна и удар с тавана му в западната
страна на железобетонния стълб, ударът е със задната част на автомобила, той
се завърта около стълба по западната, южната и източната му страна обратно
на часовниковата стрелка и пада по таван с предната си част в посока север,
от удара травми получават пътуващите в автомобила, като И.Д. и Ф. Ф.
почиват. Видно от същото заключение, процесният автомобил е „Ф.П.“ с
първоначална регистрация от 1997 г., вещото лице е направило оглед на
автомобил от същата марка „Ф.“, но друг модел („А.“) с година на
производство 1999 г. с идентично купе, от който констатира, че процесният
„Ф.“ е заводски оборудван с два триточкови инерционни колана на предните
седалки, задната седалка е цяла (неразделена), коланите за задно ляво и задно
дясно места са също триточкови инерционни, а за средното място е двуточков
колан през дясното рамо. Видно от същото заключение, от огледа на
автомобила (ВД 4.11.2018 г.) е видно, че деформацията на тавана при удара в
стълба е най-голяма над задната седалка и успоредно на нея (напречно на
колата). Видно от същото заключение, при процесното ПТП Ф. е бил без
поставен предпазен колан. Видно от същото заключение, краш-тестове на
„Ф.“ и др. показват, че за пътниците на задните седалки поставените колани
намаляват вероятността от фатален изход с около 30%, тъй като там
обикновено няма въздушни възглавници. Видно от същото заключение, в
случая от момента на загубата на контрол върху управлението до момента на
удара в стълба автомобилът извършва сложни движения в пространството –
странично плъзгане с въртене около вертикалната ос срещу часовниковата
24
стрелка, въртене със странично плъзгане по часовниковата стрелка и
обръщане по лявата му страна, удар с тавана в ж.б.стълб, въртене около
стълба и падане на колата по таван с колелата нагоре. Видно от същото
заключение, деформацията на тавана е много голяма – разстоянието по
вертикала между тавана и седалката е измерено при огледа на колата (ВД
4.07.2018 г.), най-голяма е деформацията над задната седалка, видно от
отпечатъка на стълба върху тавана при удара – там измереното разстояние
таван-задна дясна седалка е 25 см., от тавана до задна средна седалка е 35 см.,
а от тавана до задна лява седалка е 46 см. Видно от същото заключение, при
сложните движения на колата в пространството, до момента на падането по
таван, дори и при поставен предпазен колан нараняванията на Ф. не може да
бъдат предвидени, те може да са различни от получените, но при сложните
движения на автомобила в пространството и посочената деформация на
тавана над задната седалка изходът би бил фатален. Видно от същото
заключение, стоящият на предна дясна седалка И.Д. е бил с правилно
поставен предпазен колан, но въпреки това при вертикална деформация от
тавана до предна дясна седалка измереното разстояние е 60 см. и изходът
също е бил фатален. Видно от същото заключение, с оглед фактите и
обстоятелствата, характера и степента на получените наранявания по тялото
на Ф. сочат, че при процесното ПТП той е бил без поставен предпазен колан.
При приемането на заключението в съдебното заседание на окръжния съд на
1.02.2021 г. вещото лице Х. обяснява, че е поискал сведения от представителя
на „Ф.“ в гр. С.З. относно оборудването на процесния автомобил с предпазни
колани, но е отговорено, че те нямат данни за времето преди 2000 г., а
процесният автомобил е с начална дата на регистрация 1997 г., затова вещото
лице е проверило автомобили в автокъщи и автоморги и събрало
информация, че купето на процесния „Ф.“, което е тип Седан, е идентично с
купето на „Ф. А.“ от същата година, разгледал автомобил „А.“ и е направил
извод за процесния автомобил, като при автомобила „А.“ е видял, че задната
му седалка е цяла, не е разделена и коланите на задните лява и дясна седалка
са триточкови инерционни, а на средната седалка е двуточков колан, който е
само през рамото. Видно от същите обяснения, експертът относно това дали
ако е бил сложил колана нараняванията на Ф. е можело да не са с фатален
край изхожда от това, че краш-тестовете са описани относно видове удари –
челен удар, страничен удар, заден удар, удар в твърдо препятствие, в тях
25
никъде не е разгледан случай, в който движението на автомобила е такова,
както в случая. Видно от същите обяснения, вещото лице посочва казаното в
заключението относно движенията на колата в пространството и че дори и
при поставен предпазен колан нараняванията не могат да бъдат предвидени,
те могат да са различни от получените, но при сложните движения в
пространството и посочената деформация на задната седалка също изходът
може да бъде фатален, като е посочил наличието на предпазен колан за
пътника на предната дясна седалка М., но въпреки това е настъпил фатален
изход. Установява се следователно, на първо място, че експертът е направил
извод за наличие на предпазни колани на задната седалка не при оглед на
процесния автомобил (с първоначална регистрация през 1997 г.), а въз основа
на проучвания на друг модел автомобил от същата марка и с друга (поне с две
години по-късна) година на производство (1999 г.), т.е. изводът е
хипотетичен. При тези обстоятелства не може да се приеме, на първо място,
да е установено по категоричен начин при доказателствена тежест на
заявилото възражението за съпричиняване застрахователно дружество
мястото, на което е бил Ф. в автомобила, да е било оборудвано с предпазен
колан, респективно, той да е имал задължението да ползва такъв съгласно
чл.137а,ал.1 от ЗДвП. Не може да се приеме също така, на второ място, че
могат да бъдат направени конкретни, а не хипотетични, изводи в случая въз
основа на краш-тестовете, ползвани от вещото лице, дали при наличие на
оборудване на задната седалка с предпазни колани те биха могли да
предпазят Ф., тъй като тестовете, както изрично посочва вещото лице, не
разглеждат случай от вида на процесния, със сложното движение и
различните видове удари на автомобила по време на ПТП, респективно, не
може да се възприеме извод, че е налице възможност дори от 30% за
намаляване в случая на поставен предпазен колан от Ф. като пътник на
задната седалка. На трето място, видно е от заключението на вещото лице, че
деформацията на тавана на автомобила над задната седалка е била в големи
размери – разстоянието таван-задна дясна седалка е 25 см., таван-задна средна
седалка е 35 см. и таван-задна дясна седалка е 46 см., - а при разстояние
таван-предна дясна седалка 60 см. пътникът там Д. е загинал с поставен
предпазен колан, от което следва извод, че като пътник на задната седалка и
при наличие на обезопасителен колан и неговото поставяне Ф. е щял да
загине от смазването на тавана, респективно, над неговото тяло и неговата
26
глава и тяхното неминуемо увреждане. При тези обстоятелства следва да се
приеме, че не е установено по делото автомобилът да е бил оборудван с
предпазни колани на задната седалка, поради което не се установява
загиналият брат на ищцата да е нарушил изискването на чл. 137а,ал.1 от
ЗДвП, с каквото свое поведение да е допринесъл за настъпването на смъртта
си вследствие на причиненото по вина на неговия баща ПТП. Освен това
следва да се приеме, че в случая и при наличие на обезопасителен колан и
негово поставяне смърт на Ф. е щяла да настъпи с оглед механизма на ПТП и
ударите, които е понесъл автомобилът, респективно, пътниците в него. Затова
апелативният съд приема, че починалият при ПТП пътник Ф. Е. Ф. не е
допринесъл за настъпването на вредите. Не се установява следователно при
тези обстоятелства наличие на причинна връзка между поведението на
пострадалия брат на ищцата като пътник в автомобила и настъпилия в
резултат на ПТП вредоносен резултат, а именно неговата смърт. Основания за
намаляване на размер на дължимото обезщетение следователно няма.
Неоснователно е заявеното във въззивната жалба оплакване от дружеството-
жалбоподател за неправилност на обжалваното решение поради допуснато от
окръжния съд нарушение на разпоредбата на чл. 51, ал.2 от ЗЗД с приемането
на съпричиняване в размер на 25%, както и твърдението, че съпричиняване е
налично и то е в размер на 50%. Основателна е насрещната жалба на ищцата –
наличие на съпричиняване неправилно е прието от окръжния съд, съответно,
неправилно определеното обезщетение в размер на 40 000 лв. е намалено и
присъдено в размер на 30 000 лв.
Окръжният съд е присъдил законна лихва върху обезщетението за
неимуществени вреди от датата 20.12.2019 г., която е датата на предявяване
от ищцата на претенцията пред застрахователното дружество. На основание
чл. 493,ал.1,т.5 от КЗ застрахователят следва да покрие спрямо увреденото
лице отговорността на деликвента за дължимата лихва за забава от датата на
предявяване на претенцията от увреденото лице, в случая именно 20.12.2019
г., а след изтичане на срока по чл. 496,ал.1 от КЗ при липсата на плащане на
обезщетение от застрахователя той дължи законната лихва върху
обезщетението за неимуществени вреди за собствената си забава (в тази
насока – решение № 128/4.02.2020 г. по т.д. № 2466/2018 г. на ВКС, ТК, 1
ТО). С оглед разпоредбата на чл. 493,ал.1,т.5 от КЗ е очевидно неоснователно
27
твърдението на дружеството-жалбоподател, че то не дължи заплащане на
законна лихва съгласно нормата на чл. 409 от КЗ, респективно, неоснователно
е и искането за отмяна на решението на окръжния съд в частта, с която
лихвата е присъдена. Несъмнено е, че в случая застрахователят дължи
заплащане на обезщетение- законна лихва от датата 20.12.2019 г. и не се
установява основание решението да бъде отменяно или изменяно в частта му,
с която обезщетението е присъдено от окръжния съд с начална дата именно
20.12.2019 г.
Установява се следователно, че въззивната жалба, подадена от
застрахователното дружество, е изцяло неоснователна, а насрещната въззивна
жалба, подадена от ищцата по спора, е основателна. Решението на окръжния
съд е правилно и следва да бъде потвърдено в частите му, обжалвани от
дружеството-ответник по спора, и е неправилно в частта му, обжалвана от
ищцата по спора, поради което в тази негова част то следва да бъде отменено,
като се присъди в полза на ищцата и в тежест на ответното застрахователно
дружество още сумата 10 000 лв. за обезщетение за претърпените от нея
неимуществени вреди.
При този изход от въззивното обжалване решението на окръжния съд
няма основания да бъде изменяно в частта му за разноските относно
присъденото в тежест на ответника и в полза на адвокат Б. като представител
на ищцата по реда на чл. 38,ал.2 от ЗА възнаграждение в размер на 1 430 лв.,
а също и в частта му, с която дружеството е осъдено да заплати по
съразмерност суми за ДТ и възнаграждение за вещи лица по сметката на ОС-
Х.. Следва да се посочи, че, както е заявило и дружеството-жалбоподател,
сумата на дължимото адвокатско възнаграждение съгласно чл. 7,ал.2,т.4 от
Наредба №1/9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения е именно 1 430 лв., колкото е присъдил окръжният съд с
диспозитива на обжалваното съдебно решение. Ще следва решението в частта
му за разноските да се отмени частично в частта, с която ищцата е осъдена да
заплати на ответното дружество разноски по съразмерност. При направени от
дружеството разноски в размер общо на 2 830 лв., претендирано отхвърляне
на иска за размер 60 000 лв. и негово отхвърляне за размер 20 000 лв.
дължимата сума за разноски е 943,33 лв. Следователно решението следва да
бъде отменено в частта му, с която ищцата е осъдена да заплати на ответника
28
разноски по съразмерност над 943,33 лв. до 1 415 лв.
Тъй като подадената от ответното дружество въззивна жалба е изцяло
неоснователна, а подадената от ищцата насрещна въззивна жалба е изцяло
основателна, то за защитата на дружеството като жалбоподател и като
ответник по насрещната жалба разноски не се дължат и не се присъждат.
Следва да се присъди в полза на адвокат Б. с оглед основателността на
насрещната въззивна жалба и неоснователността на въззивната жалба от
дружеството възнаграждение по реда на чл. 38,ал.2 от ЗА за осъществената от
него защита на ищцата във въззивното производство. Съгласно разпоредбата
на чл. 7,ал.2, т.3 от Наредба №1/9.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения при уважаването на насрещната жалба за
сумата 10 000 лв. възнаграждението е 580 лв., а съгласно разпоредбата на чл.
7,ал.2,т.4 от Наредбата при отхвърлянето на жалбата на дружеството за
сумата 27 500 лв. възнаграждението е 1 355 лв., следователно общо сумата
1 935 лв. следва да се присъди в тежест на дружеството-ответник и в полза на
адвокат Б.. Съгласно разпоредбата на чл. 78,ал.6 от ГПК ответното дружество
следва да бъде осъдено да заплати по сметка на апелативния съд ДТ за
въззивното производство в размер на 200 лв. Също съгласно разпоредбата на
чл. 78,ал.6 от ГПК следва в полза на ОС-Х. да се присъди още сума за
възнаграждения на вещи лица, платени от съда, съразмерна на допълнително
присъдената от апелативния съд сума на обезщетението от още 10 000 лв.
Платените възнаграждения от бюджета на съда са общо в размер на 300 лв.
(200 лв. за СМЕ и 100 лв. за САТЕ), окръжният съд е присъдил за плащане от
ответника сумата 150 лв. с оглед уважаване на иска, предявен за сумата
60 000 лв., за размер от 30 000 лв., следва сега при уважаване на иска за още
10 000 лв. да се присъди в полза на окръжния съд още сумата 50 лв.
С оглед на гореизложеното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260017, постановено на 26.02.2021 г. по
т.д. 90/2020 г. на Окръжен съд-Х., В ОБЖАЛВАНИТЕ НЕГОВИ ЧАСТИ, с
които е осъдено „З.а.д. "Б.В.и.г."АД-гр.С. да заплати на Н. ЕР. Ф. сумата
над 2 500 лв. до 30 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, търпени
29
от смъртта на брат й Ф. Е. Ф., настъпила в резултат на ПТП, станало на
02.11.2018 год. по вина на Е. Ф. Х. като водач на лек автомобил „Ф.П.“ с
ДК№ **********, дължимо по договор застраховка „Гражданска
отговорност”, сключен с полица ****************** от 10.10.2018 год.,
ведно със законната лихва, считано от 20.12.2019 год. до окончателното
изплащане на сумата, а също и в частта му за разноските, с която е осъдено
„З.а.д. "Б.В.и.г."АД-гр.С. да заплати на адвокат АТ. Б. Б. сумата 1 430 лева –
възнаграждение за адвокат, определено на основание чл.38, ал.1, т.2 от ЗА, за
оказана пред първоинстанционния съд безплатна адвокатска помощ -
процесуално представително на Н. ЕР. Ф., осъдена е Н. ЕР. Ф. да заплати на
„З.а.д. "Б.В.и.г."АД-гр.С. сумата 943,33 лв. - деловодни разноски, съразмерно
на отхвърлената част от иска, осъдено е „З.а.д. "Б.В.и.г."АД-гр.С. да заплати
сумата 1200 лева – държавна такса и сумата 150 лева – възнаграждения за
вещи лица, съразмерно на уважената част от иска, които суми да се внесат по
сметка на Окръжен съд – Х..
ОТМЕНЯ решение № 260017, постановено на 26.02.2021 г. по т.д.
90/2020 г. на Окръжен съд-Х., В ОБЖАЛВАНАТА НЕГОВА ЧАСТ, с която е
отхвърлен предявеният от Н. ЕР. Ф., ЕГН ********** от гр. Х., ул.“Н.“№ *
против „З.а.д. "Б.В.и.г."АД-гр.С., площад „П.“№*, ЕИК ********* иск да й
заплати сумата над 30 000 лв. до 40 000 лв. като обезщетение за
неимуществени вреди, търпени от смъртта на брат й Ф. Е. Ф., настъпила в
резултат на ПТП, станало на 02.11.2018 год. по вина на Е. Ф. Х. като водач на
лек автомобил „Ф.П.“ с ДК№ **********, дължимо по договор застраховка
„Гражданска отговорност”, сключен с полица ****************** от
10.10.2018 год., ведно със законната лихва върху сумата над 30 000 лв. до
40 000 лв., считано от 20.12.2019 год. до окончателното изплащане на сумата,
КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „З.а.д. "Б.В.и.г."АД-гр.С., площад „П.“*, ЕИК ********* да
заплати на Н. ЕР. Ф., ЕГН ********** от гр. Х., ул.“Н.“* и сумата над 30 000
лв. до 40 000 лв. (т.е. още 10 000 лв. над присъдената й от ОС-Х. сума) като
обезщетение за неимуществени вреди, търпени от смъртта на брат й Ф. Е. Ф.,
настъпила в резултат на ПТП, станало на 02.11.2018 год. по вина на Е. Ф. Х.
като водач на лек автомобил „Ф.П.“ с ДК№ **********, дължимо по договор
застраховка „Гражданска отговорност”, сключен с полица
30
****************** от 10.10.2018 год., ведно със законната лихва върху
сумата над 30 000 лв. до 40 000 лв., считано от 20.12.2019 год. до
окончателното изплащане на сумата.
ОТМЕНЯ решение № 260017, постановено на 26.02.2021 г. по т.д.
90/2020 г. на Окръжен съд-Х., И В ОБЖАЛВАНАТА НЕГОВА ЧАСТ, с която
е осъдена Н. ЕР. Ф. да заплати на „З.а.д. "Б.В.и.г."АД-гр.С. сумата над 943,33
лв. до 1 415 лева - деловодни разноски, съразмерно на отхвърлената част от
иска.
ОСЪЖДА „З.а.д. "Б.В.и.г."АД-гр.С., площад „П.“*, ЕИК ********* да
заплати на адвокат АТ. Б. Б. от АК-П., личен номер ********** с адрес гр. П.,
бул.“Ш.с.“***,ет.*,офис *, сумата 1 935 лв. – възнаграждение за
осъществената от него защита пред апелативния съд на Н. ЕР. Ф., ЕГН
********** като ответник по въззивната жалба на дружеството и като
насрещен жалбоподател, съгласно чл. 38,ал.2 от ЗА.
ОСЪЖДА „З.а.д. "Б.В.и.г."АД-гр.С., площад „П.“*, ЕИК ********* да
заплати на основание чл. 78,ал.6 от ГПК в полза на бюджета на съдебната
власт по сметка на Окръжен съд-Х. още сумата 50 лв. – дължима по
съразмерност част от платени от бюджетните средства на съда суми за
възнаграждения на вещи лица.
ОСЪЖДА „З.а.д. "Б.В.и.г."АД-гр.С., площад „П.“*, ЕИК ********* да
заплати на основание чл. 78,ал.6 от ГПК в полза на бъджетана съдебната
власт по сметка на Апелативен съд-Пловдив сумата 200 лв. – дължима ДТ за
въззивното производство по подадената от Н. ЕР. Ф., ЕГН **********
насрещна въззивна жалба.
Решението може да се обжалва при условията на чл. 280 от ГПК пред
Върховния касационен съд – гр. С. с касационна жалба в едномесечен срок от
връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
31
2._______________________
32