Р Е
Ш Е Н
И Е
гр. София, 06.04.2020 г.
В И М
Е Т О Н А
Н А Р
О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ПЪРВО ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 19
състав в публичното заседание на девети март две хиляди и двадесета година в състав:
СЪДИЯ: НЕВЕНА ЧЕУЗ
при секретаря Радослава Манолова и в присъствието на прокурора Стефанов,
като разгледа докладваното от съдия Чеуз гр.дело № 4 934/19 г. и за да се
произнесе, взе предвид следното:
Предявен иск с правно основание чл.2 ал.1 т.3 пр.2 във вр. с чл.4 от ЗОДОВ за сумата от 45 000 лв.
Ищецът Д.В.Г. твърди в
исковата си молба, че на 05.02.2003 г. бил привлечен като обвиняем по следствено
дело 27/03 г. по описа на 8-мо ТО - ССлС
за извършено престъпление по чл. 152 ал.3 т.1 от НК и чл. 150 НК като бил
задържан за срок от 24 часа. На
06.02.2003 г. било внесено искане за вземане на най-тежка мярка за неотклонение
– „задържане под стража”, която му била и наложена с определение на СРС, 6-ти
състав. Твърди се, че на 26.02.2003 г. било извършено ново привличане на ищеца
след прецизиране на обвинението като същият бил подведен под отговорност за
престъпление по чл. 142 ал.2 пр.2 вр. ал.1 вр. чл. 20 ал.2 от НК. След
неколкократно връщане на обвинителния акт от страна на съда било образувано
нохд 8413/2005 г. по описа на СРС, 103 състав за престъпление по чл. 142 ал.2
пр.2 вр. с ал. 2 вр. с чл. 20 ал.2 от НК, а в хода на съдебното производство
било допуснато и изменение на обвинението като било допуснато ново такова за
престъпление по чл. 150 пр.1 вр. чл.2 ал.1 от НК. С присъда от 31.01.2011 г.
ищецът бил признат за виновен по повдигнатите му обвинения като по повод
въззивно обжалване на присъдата било образувано внохд 6142/2011 г. пред СГС, 4
състав, който с решение от 19.05.2012 г. отменил присъдата и върнал делото за
ново разглеждане на СРС. При връщане на делото било образувано нохд 10091/2012
г. по описа на 104 състав, СРС, който с присъда от 30.11.2016 г. признал ищецът
за невиновен по повдигнатите му обвинения. Присъдата била потвърдена с присъда
312/03.11.2017 г. на СГС, влязла в сила.
Твърди се, че повдигнатото му обвинение му причинило множество
болки и страдания за значителен период от време.
Предвид тези твърдения е обоснован правен интерес от
предявеният иск и от съда се претендира да осъди ответника да му заплати сумата
от 45 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в незаконосъобразно
воденото срещу него наказателно производство, ведно със законната лихва върху
сумата, както и сторените по делото разноски.
Ответникът – П.НА Р.Б.,
чрез своя представител оспорва иска по основание и размер в писмен отговор,
депозиран в срока по чл. 131 от ГПК.
Съдът след като обсъди становищата и доводите
на страните и събраните по делото доказателства с оглед разпоредбата на чл.235
ал.2 и ал.3 от ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна
следното:
Съгласно разпоредбата на чл.2
ал.1 т.3 пр.2 от ЗОДОВ държавата
отговаря за вредите, причинени на граждани от органите на дознанието,
следствието, П. и съда от обвинение в
извършване на престъпление, ако образуваното наказателно производство бъде
прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното
деяние не е престъпление, или поради това, че наказателното производство е
образувано, след като наказателното преследване е погасено по давност или
деянието е амнистирано. С оглед така очертания
фактически състав по делото, следва да бъде доказано от ищеца, че е налице съдебен
акт, с който по отношение на лицето, което твърди, че е претърпяло вреди от
визираните по-горе органи е прекратено образувано наказателно производство като
от тези действия на правозащитните органи като пряка и непосредствена последица
да са били причинени вреди на ищеца. Отговорността на държавата е пряка,
увреденият се обезщетява директно от съответния правозащитен орган, към което
принадлежи съответното длъжностното лице. Тя е обективна т.е. носи се
независимо дали вредите са причинени виновно или не.
Ищецът релевира в исковата
си молба, като вредоносно поведение от страна на П. на РБ, състоящо се в
повдигане и поддържане на обвинение в извършване на престъпление. Видно от доказателствата по делото е, че ищецът е бил привлечен като
обвиняем за престъпления по 152 ал.3 т.1 от НК и чл. 150 НК респ. впоследствие,
предаден на съд за престъпление по чл. 142 ал.2 пр.2 вр. с ал. 2 вр. с чл. 20
ал.2 от НК. По делото е представена присъда
от 13.11.2016 г. на СРС, 104 състав, постановена по нохд 10091/2012 г., от
която е видно, че ищецът е оправдан по повдигнатите му обвинения. Присъдата е
потвърдена с присъда 312/03.11.2017 г., постановена по внохд 1071/2017 г. на
СГС, НО. Същата в частта, касаеща ищеца не е протестирана и е влязла в сила.
С оглед на което настоящият съдебен състав намира, че е
налице първата предпоставка от фактическия състав.
Ищецът претендира обезвреда на причинените му неимуществени
вреди вследствие на воденото срещу него наказателно производство.
В следствие на воденото срещу ищецът наказателно
производство в досъдебна фаза същият твърди да е претърпял неимуществени
вреди, изразяващи се в негативни преживявания, стрес и с оглед медийното отразяване
на случая. Константната съдебна практика приема, че фактът на незаконното
обвинение е достатъчен да индицира, че подсъдимият е претърпял вреди,
рефлектиращи върху честта и достойнството му и е имал отрицателни изживявания
за периода на наказателно преследване /в този смисъл са решение №
480/23.04.2013 г. по гр.д. 85/2012 г. на Четвърто ГО на ВКС и решение
427/16.06.2010 г. по гр.д. 273/2009 г. на Трето ГО на ВКС/.
Съобразно правилото на чл.52 от ЗЗД размерът на
неимуществените вреди се определя от съда по справедливост. Справедливостта
като понятие няма абстрактен характер, а следва да бъдат съобразени редица
обстоятелства и факти при определяне размера на обезщетението. Настоящият
съдебен състав намира, че в случая като се вземе предвид възрастта, интензитета
на страданието на ищеца, периодът от време, през който се е водело
наказателното производство - около 14 години водено досъдебно и съдебно производство,
през което време той е търпял негативни преживявания, предприетата срещу него
мярка на неотклонение – „Задържане под стража“ изменена впоследствие на
„подписка”, тежестта на повдигнатото обвинение,
притежаващо белезите на „тежко престъпление“ по смисъла на чл. 93 т.7 от НК, все обстоятелства, които следва да бъдат съобразени от съда, с оглед съдебна
практика – решение 673/15.11.2010 г. на ВКС, по гр.д. 1916/2009 г., Четвърто
ГО. На следващо място при определяне размерът на
обезщетението за тези обичайни, съгласно практиката на ВКС вреди,
същото следва да се определи според стандарта на живот, за да
не се превърне в източник на неоснователно обогатяване за пострадалия / в този смисъл е и задължителната съдебна практика – решение 165 от 16.06.2015 г. по гр. д. 288/2015 г., Трето ГО на ВКС, решение 480 от 23.04.2013 г. по гр.д. 85/2012 г., ІV ГО на ВКС/.
При определяне на обезщетението на ищеца следва да
съобрази обстоятелството, че паралелно с наказателното производство, предмет на
настоящото такова, по отношение на ищеца са се водили и няколко други наказателни
производства, приключили с влезли в сила осъдителни присъди, което е установено
от представената по делото справка за съдимост. Същото е необходимо с оглед
адекватната преценка за вида и интензитета на търпените от ищеца вреди през
процесния по делото период и разграничаването им от неблагоприятните психически
и емоционални изживявания на ищеца по повод завършилите с осъдителна присъда по
отношение на него други наказателни производства / в този смисъл решение №
61/28.04.2016 г. по дело 4546/2015 г. на Трето ГО на ВКС/.
При тези ангажирани доказателства и предвид критериите,
визирани по-горе от настоящия съдебен състав същият намира, че справедливо би
било да се присъди сумата от 6 000 лв., която би репарирала душевния дискомфорт
на ищеца от воденото срещу него наказателно производство като за горницата до
пълния предявен размер от 45 000 лв. искът като неоснователен и недоказан
следва да се отхвърли.
С оглед заявеното искане за присъждане на законна лихва върху обезщетението
същото е основателно като началният период на нейната дължимост е датата на
влизане в сила на съдебния акт, с който ищецът е признат за невиновен т.е. 18.11.2017
г. /изтичане на петнадесет дневния срок за обжалване на същата, считано от
датата на нейното постановяване, съобразно диспозитива й/.
Съгласно
разпоредбата на чл. 10 ал.3 от ЗОДОВ ако искът бъде уважен
изцяло или частично, съдът осъжда ответника да заплати разноските по
производството, както и да заплати на ищеца внесената държавна такса. При този изход на
спора на ищеца се следва сумата от 260, 67 лв. – разноски, съразмерно на
уважената част от иска, от които 10 лв. – ДТ и 250, 67 лв. – адвокатско
възнаграждение, съобразено и със стореното възражение по реда на чл. 78 ал.5 от ГПК от ответника.
Водим
от горното, съдът
Р Е
Ш И :
ОСЪЖДА П.НА Р.Б. – с адрес: гр. София, бул. ********на основание чл.2 ал.1 т.3
пр.2 във вр. с чл.4 от ЗОДОВ да
заплати на Д.В.Г., ЕГН **********,*** – адв. К.М. сумата от 6 000 /шест хиляди/ лв., представляваща
обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на водено срещу него наказателно
производство по нохд 10091/2012 г по описа на СРС, 104 състав, ведно със
законната лихва върху сумата, считано от 18.11.2017 год. до окончателното им
изплащане, като отхвърля искът за горницата до пълния предявен размер от 45 000
лв. като неоснователен и недоказан, както и на основание чл. 78 ал.1 от ГПК
сумата от 260, 67 лв. – разноски.
РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване пред
САС, в двуседмичен срок от съобщението до страните, че е изготвено.
СЪДИЯ :