РЕШЕНИЕ
№ 4
гр. Монтана, 03.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – МОНТАНА в публично заседание на пети декември
през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Аделина Троева
Членове:Елизабета Кралева
Таня Живкова
при участието на секретаря Мадлена Н. Митова
като разгледа докладваното от Аделина Троева Въззивно гражданско дело №
20221600500372 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 15.06.2022 г. по гр. д. № 232/2021 г. по описа на Районен
съд - Берковица е признато за установено, че Б. Д. И. има парични задължения
към „П.“ ЕООД с в размер на 1262,92 лв. – главница, ведно със законна лихва,
считано от 13.07.2020 г. до окончателното й изплащане, като предявеният иск
е отхвърлен в частта досежно договорното възнаграждение в размер на 483,26
лева за периода от 25.07.2018 г. до 27.08.2019 г., както и в частта за сумата от
206,91 лева, представляваща лихва за забава за периода от 26.04.2018 г. до
27.08.2019 г. Отхвърлен е и осъдителният иск по отношение на сумата от
666,42 лева, представляваща възнаграждение за закупен пакет от
допълнителни услуги, а издадената на 20.07.2020 г. по ч.гр.д №237/2020
Заповед за изпълнение на парично задължение е обезсилена по отношение на
30,00 лева – такси за извънсъдебно събиране на вземането.
„П.“ ЕООД обжалва решението като неправилно в частта, с която е
отхвърлена претенцията на дружеството относно договорно възнаграждение в
размер 483,26 лева, дължимо на основание ДПК № **********. В жалбата се
1
поддържа, че в процесния договор е ясно посочена методиката на формиране
на годишен процент на разходите, а страните са уговорили глобален
фиксиран размер на годишния лихвен процент. Твърди се, че в чл. 5.2 от
Общите условия изрично е посочено какви допускания се правят при
изчисляването на ГПР, като е направена препратка към Приложение № 1 на
ЗПК. Предвид горното се поддържа, че договорът е действителен. Иска се от
съда да отмени като неправилно първоинстанционното решение в
обжалваната част и да постанови ново, с което да се установи съществуването
на вземане в полза „П.“ срещу длъжника по Договор за потребителски кредит
№ ********** - Б. Д. И. за договорно възнаграждение в размер на 483,26 лева.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба
от Б. И., чрез своя пълномощник адв. Д. Д., с който същата се оспорва като
неоснователна. Поддържа се, че правилно Районният съд е установил, че
процесният договор в частта, в която е посочен ГПР е нищожен, поради
противоречие с императивните разпоредби на Закона за потребителския
кредит. В тази връзка изтъква, че липсва яснота (методика) на формиране на
ГПР. Твърди, че ищцовото дружество не е опровергало възражението, че
клаузите в договора не са индивидуално договорени, поради което на
основание чл.146, ал.1 от ЗЗП те са неравноправни, респ. нищожни. Моли
съдът да потвърди първоинстанционното решение и да присъди сторените
във въззивната инстанция разноски.
Във въззивното производство не са искани и събирани доказателства.
Окръжен съд-Монтана, като провери атакувания по реда на въззивното
обжалване съдебен акт във връзка с оплакванията в жалбата, предвид
събраните по делото доказателства и въз основа на закона, приема следното:
Въззивната жалба е допустима като подадена в срок от легитимирано
лице, имащо правен интерес от отмяна на обжалвания съдебен акт, като по
същество е неоснователна. Съображенията за това са следните:
За да постанови обжалваното решение, първоинстанционният съд е
приел, че процесният договор за потребителски кредит не отговаря на
императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, тъй като в договора
са посочени като абсолютни стойности лихвеният процент по заема, ГПР и
годишното му оскъпяване. Съдът е приел, че липсва ясно разписана методика
на формиране на годишния процент на разходите по кредита и по конкретно -
кои компоненти са включени в него и как се формира посоченият в договора
2
ГПР от 49,89%. По тези съображения и съгласно чл. 22 от ЗПК съдът е приел,
че процесният договор е недействителен и потребителят следва да върне само
главницата, без да дължи други разходи по кредита, включително и лихва.
Настоящата инстанция намира за безспорно установено, че между
страните е налице сключен Договор за потребителски кредит № ********** в
размер на 1600 лева. По него въззиваемата страна се е задължила да върне
заетата сума на 36 равни месечни вноски, всяка от които по 78,07 лева. С
включения лихвен процент и пакет от допълнителни услуги задължението е
определено общо на 3816,72 лева, а размерът на месечната вноска възлиза на
106,02 лева.
От раздел VI “Параметри“ на договора е видно, че годишният лихвен
процес /ГЛП/ е 41,17%, а годишният процент на разходите /ГПР/ е 49,89 %.
Това, което е спорно по делото, е дали определеният в договора ГПР е в
съответствие с изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
МОС намира, че правилно първоинстанционният съд е съобразил, че
настоящият договор е за потребителски кредит, чиято правна регулация се
съдържа в Закона за потребителския кредит. По отношение на този вид
договори законодателят е въвел императивни изисквания относно формата и
съдържанието им, посочени в разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 от ЗПК. В
съдебната практика няма спор, че посочените разпоредби имат императивен
характер и са установени в обществен интерес за защита на икономически по-
слаби участници в оборота, а съдът е длъжен да следи служебно за тяхното
спазване и дължи произнасяне дори ако нарушението на тези норми не е
въведено като възражение от ответната страна.
Според чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв
вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/,
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
Разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК гласи, че договорът за
потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по
кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
3
по определения в приложение № 1 начин. Целта на цитираната разпоредбата е
на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация
за разходите, които ще стори във връзка с кредита, за да може да направи
информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи.
В случая от Общите условия, които са част от договора за
потребителския кредит, не става ясно конкретно по какъв начин е формиран
посоченият в договора като абсолютна величина ГПР. В чл. 5.2 от ОУ е
посочено, че при първоначалното изчисление на ГПР по договора за
потребителски кредит кредиторът отчита общите положения по Приложение
1 от ЗПК, както и следните допълнителни допускания съгласно ЗПК: ДПК е
валиден за срока, за който е сключен, и кредиторът и клиентът са задължени
да изпълняват своите задължения в съответствие с условията и сроковете по
него /чл. 5.2.1/; Първоначалното изчисление на ГПР по договора за
потребителски кредит се прави, като се приеме, че лихвата и другите разходи
са неизменни спрямо техния първоначален размер и ще се прилагат до
изтичането на срока на договора /чл.5.2.2/.
Настоящата инстанция намира, че бланкетното посочване в чл. 5.2 от
ОУ, че кредиторът отчита общите положения по Приложение 1 от ЗПК е
недостатъчно, за да се приеме, че е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10
от ЗПК. В процесния договор ГПР е посочен единствено във фиксиран размер
– 49,89 %.
МОС приема, че както в договора, така и в общите условия към него
липсва конкретизация относно начина, по който е формиран посоченият в
договора ГПР и какво конкретно е взето предвид при формирането му. Това
води и до неяснота относно включените в договора компоненти, което от
друга страна е нарушение на основното изискване за сключване на договора
по ясен и разбираем начин /чл. 10, ал.1 от ЗПК/.
След като процесният договор не отговаря на изискванията на чл. 10, ал.
1 и чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, то съдът намира, че следва да се приложи
разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, според която ако не са спазени изискванията
на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 от ЗПК,
договорът за потребителски кредит е недействителен.
В разпоредбата на чл. 23 от ЗПК е предвидено, че когато договорът
бъде обявен за недействителен, потребителят дължи връщане на чистата
4
стойност на кредита, но не дължи лихви и други разходи по кредита.
Съобразно изложеното МОС намира, че правилно районният съд е
отхвърлил исковата претенция в тази част, от което следва, че
първоинстанционното решение следва да се потвърди като правилно.
По разноските:
При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, на
въззиваемата страна следва да се присъдят разноски в размер на 300,00 лв,
представляващи адвокатско възнаграждение. Съдът намира за неоснователно
възражението на въззивника за прекомерност, доколкото в чл.7, ал.2, т.1 от
Наредба №1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения е
посочено, че за процесуално представителство, защита и съдействие по дела с
интерес до 1000 лева - възнаграждението е 400 лева.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение от 15.06.2022 г. по гр. д. № 232/2021 г. по
описа на Районен съд – Берковица.
ОСЪЖДА „П.“ ЕООД с ЕИК *** със седалище и адрес на управление:
гр. С., бул. „Б.“ № **, бл. **, вх. „*“, ет.**, на основание чл.78, ал.3 от ГПК,
да заплати на Б. Д. И. с ЕГН ********** от гр. С., ж.к „М.“, бл.***, вх. *, ет.*,
ап.** сумата от 300,00 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за
процесуалното представителство във въззивното производство.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5