Р Е Ш Е Н И Е
Гр.София, ….02.2021г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІI „А“ въззивен
състав, в открито заседание на двадесет и осми януари две хиляди двадесет и
първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СИМОНА УГЛЯРОВА
при
секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от мл. съдия Углярова в.гр.д.
№ 5546 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 30256 от 03.02.2020г.,
постановено по гр. д. № 46427/2019г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 43
състав, са уважени предявените от Х.И.Х. срещу И.Х.И.,
действаща лично и със съгласието на нейната майка Г.Й.С., отрицателни
установителни искове с правно основание по чл.439 ГПК, вр. чл.124, ал.1 ГПК за
установяване, че ищецът не дължи сумата от общо 11 400 лева, представляваща издръжка
в размер на 150,00 лева месечно за периода от м.11.2012г. до м.11.2018г., за
която е издаден изпълнителен лист по гр.дело № 8437/2012г. по описа на СРС, въз
основа на който е образувано изпълнително дело № 20121110430255 по описа на ДСИ
при Софийския районен съд, поради изтекла погасителна давност, както и сумата
от 1 084,80 лева, представляваща дължима държавна такса по чл.53 от Тарифа
за държавните такси по ГПК, с оглед погасяване на основаното задължение по
давност.
С решението съдът се е произнесъл по
разноските, съобразно изхода на спора.
Въззивникът – ответник И.Х.И., действаща лично
и със съгласието на нейната майка Г.Й.С., чрез процесуален представител с
доказателства по делото за надлежно учредена представителна власт, обжалва първоинстанционния
съдебен акт, с оплакване за неправилност, нарушение на материалния закон и
необоснованост. В подкрепа на изложеното се поддържа, че
първоинстанционният съд неправилно е приложил института на погасителната
давност, доколкото за периода от 17.09.2014г. до 17.05.2019г., когато е
депозирана исковата молба, не е изтекъл срок, по – дълъг от 5 години. Отделно
от това се сочи, че по образуваното изпълнително дело преди депозиране на
исковата молба е насрочен опис на движими вещи, с което изпълнително действие
давността е била прекъсната. Поддържа, че разсъжденията на съда по иска с
правно основание по чл.439 ГПК са изцяло незаконосъобразни, доколкото
изпълнителното дело не е било спряно или прекратено през процесния период.
Навеждат се доводи за наличие на явно нарушение на разпоредбата на чл.115,
ал.1, б.“А“ от ЗЗД, последната създадена с цел охраняване на интересите на
непълнолетните лица срещу неизпълнение на задължения на техните родители. По изложените
съображения се моли въззивният съд да отмени първоинстанционното решение, като
вместо него постанови друго, с което да отхвърли предявените искове като неоснователни.
Претендират се разноски по представен по реда на ч.80 ГПК списък.
Въззиваемият
- ищец Х.И.Х., чрез надлежно упълномощен процесуален представител, е депозирал писмен отговор на въззивната жалба в срока по
чл.263, ал.1 ГПК, с който същата се оспорва изцяло по подробно изложени
съображения. Моли се първоинстанционният съдебен акт да бъде потвърден като
правилен, а депозираната жалба – оставена без уважение. Претендират се
сторените в производството разноски по представен списък по реда на чл.80 ГПК.
Релевира се възражение за прекомерност по отношение разноските в
производството, претендирани от насрещната страна.
Софийски градски
съд, II А въззивен състав, след преценка по реда на въззивното производство на
твърденията и доводите на страните и на събраните по делото доказателства,
намира следното:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи
императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на
ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради
което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само
по наведените оплаквания в жалбата.
Настоящият съдебен
състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. С оглед доводите в
жалбата, следва да се отбележи следното:
Предявени са за
разглеждане обективно кумулативно съединени отрицателни установителни искове с
правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК. Съгласно посочената разпоредба, длъжникът
може да оспорва чрез иск изпълнението, като същият може да се основава само на
факти, настъпили след приключването на съдебното дирене в производството, по
което е издадено изпълнителното основание – ал. 2. Съществуването на
новонастъпили факти след приключване на съдебното производство, предмет на изпълнението,
даващи основание да се оспорва изпълнението въз основа на съдебно изпълнително
основание с иска по чл. 439 ГПК, представлява предметът на доказване в това
производство, като тежестта затова е на ищеца по делото. В настоящия случай
ищецът се позовава на настъпила погасителна давност за вземанията след
издаването на изпълнителното основание, в което са обективирани, поради което
предявените искове са допустими. В тежест на ответника по делото е да установи,
че погасителната давност спрямо вземанията е спирана или прекъсвана.
От приложеното по
настоящото дело копие на изпълнително дело № 20121110430255 по описа на ДСИ при
Софийски районен съд, се установява, че на 27.09.2012 г. в полза на И.Х.И.,
действаща чрез своята майка и законен представител Г.Й.С., е бил издаден
изпълнителен лист срещу ищеца Х.И.Х., с който последният е осъден да заплаща на
малолетното си дете месечна издръжка в размер на 150,00 лева, платима от първо
до седмо число на текущия месец, считано от 03.07.2012г., ведно със законната
лихва за всяка просрочена вноска до настъпване на обстоятелства за нейното
изменение.
С молба от 17.10.2012г.
до ДСИ при Софийски районен съд, ответникът е поискал да бъде образувано
изпълнително производство за събиране на сумите по посочения изпълнителен лист.
По тази молба е било образувано изпълнително дело № 20121110430255 по описа на
ДСИ при Софийски районен съд.
Покана за
доброволно изпълнение е изпратена и получена от длъжника по изпълнителното дело
на 30.10.2012г., лично срещу подпис, видно от приложеното по делото копие на
известие за доставяне.
С разпореждане от 24.10.2012
г. съдебният изпълнител е наложил запор върху трудовото възнаграждение на ищеца
и е изпратено запорно съобщение до касиера на механа „София“.
С разпореждане от 09.04.2013
г. съдебният изпълнител е наложил запор върху трудовото възнаграждение на ищеца
и е изпратено запорно съобщение до касиера на „Би Промо“, получено на
05.06.2013г., видно от приложената разписка.
С молба от
24.10.2018г. взискателят по изпълнителното дело е поискал предприемане на
действия по принудително събиране на вземанията чрез налагане на запор, опис и
продажба на движимо и недвижимо имущество на длъжника.
С молба от 26.11.2018г.
взискателят по изпълнителното дело е поискал предприемане на действия по
принудително събиране на вземанията чрез налагане на запор върху трудово
възнаграждение на длъжника, както и пристъпване към опис и продажба на движимо
и недвижимо имущество на последния.
С разпореждане от 13.12.2018
г. съдебният изпълнител е наложил запор върху трудовото възнаграждение на ищеца
и е изпратено запорно съобщение до механа „София“, както и до „Ню Вестком“.
С молба от 13.03.2019г.
взискателят по изпълнителното дело е поискал предприемане на действия по
принудително събиране на вземанията.
С
разпореждане от 18.03.2019 г. съдебният изпълнител е наложил запор върху сметките
на ищеца /левови и валутни/, суми, депозирани за доверително управление, както
и ценности в банкови касети и трезори в „Обединена българска банка“ АД.
С
молба от 18.04.2019г. взискателят по изпълнителното дело е поискал предприемане
на действия по принудително събиране на вземанията чрез извършване на опис и
продажба на движимо и недвижимо имущество на последния.
С
разпореждане на съдебния изпълнител от 17.07.2019г. е наложен запор върху
трудово възнаграждение на длъжника и е изпратено запорно съобщение до касиера
на „Х.****“ ЕООД, както и е насрочен опис на движими вещи на последния за
02.09.2019г.
С
постановление от 22.11.2019г. и на основание чл.432, ал.1, т.1 от ГПК на
съдебния изпълнител, изпълнението по ИД №
20121110430255 по описа на ДСИ при Софийски районен съд е спряно въз основа
на обезпечителна заповед от 14.11.2019г., издадена по гр.дело № 46427/2019г. по
описа на СРС, ГО, 43 състав.
С оглед
фактическите твърдения в исковата молба съдът приема, че исковете имат правното
си основание в нормата на чл. 439 от ГПК. При предявен отрицателен установителен иск по чл. 439 от ГПК в тежест на
ищеца е да докаже, че след приключване на съдебното дирене в производството, по
което е издадено изпълнителното основание, са настъпили факти /с оглед
въведените в исковата молба твърдения – изтекъл давностен срок/, които водят до
погасяване на установеното изпълняемо право от ответника. Предвид единственото
поддържано във въззивното производство основание за недължимост на сумите,
ответникът следва да установи настъпването на обстоятелства, обуславящи
основание за спиране или прекъсване на погасителната давност по смисъла на чл.
115 и чл. 116 от ЗЗД.
Разпоредбата на
чл. 439 от ГПК
предвижда защита на длъжника по исков ред, след като кредиторът е предприел
изпълнителни действия въз основа на изпълнителното основание. Законодателят е
уредил защитата на длъжника да се основава само на факти, настъпили след
приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено
изпълнителното основание. В случая ищецът претендира защита по чл. 439 от ГПК,
като се позовава на изтекла погасителна давност за принудително събиране на
вземането, удостоверено в издадения в полза на ответника изпълнителен лист. При
наведени твърдения за настъпили след влизане в сила на изпълнителното основание
факти, с които се свързва недължимост на претендираното от ответника /твърдение
за факти, с които се отрича материалното право на взискателя/, предявеният иск
по чл. 439 от ГПК
е допустим, тъй като установяването на тези факти е в състояние да рефлектира
върху дължимостта на процесното вземане. Съобразно приетото становище в
правната теория и съдебна практика, погасителната давност не води до погасяване
на самото вземане, а само на възможността да бъде принудително изпълнено.
Вземането продължава да съществува като вземане и длъжникът продължава да го
дължи, но възможността да бъде изпълнено е ограничена само до доброволното му
изпълнение – чл. 118 от ЗЗД.
В този смисъл следва да се разбира и търсената с процесните отрицателни
установителни искове съдебна защита – установяване недължимост на вземания
поради давност като правен резултат означава установяване, че е погасена
възможността за принудителното им изпълнение.
Съгласно
задължителните разяснения, дадени в ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013
г., ОСГТК на ВКС, когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни
действия в продължение на 2 години, изпълнителното производство се прекратява
на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. В доктрината и съдебната практика е
трайно установено разбирането, че прекратяването на изпълнителното производство
поради т. нар. "перемпция" настъпва по силата на закона, а съдебният
изпълнител може само да прогласи в постановление вече настъпилото прекратяване,
когато установи осъществяването на съответните правнорелевантни факти. Без
правно значение е дали съдебният изпълнител ще постанови акт за прекратяване на
принудителното изпълнение и кога ще направи това. Прекратяването на
изпълнителното производство става по право, като новата давност е започнала да
тече от предприемането на последното по време валидно изпълнително действие.
С оглед конкретиката
на настоящия случай следва да бъде посочено, че в процесния случай не е налице
хипотезата на чл.433, ал.1, т.8 от ГПК, респективно и не са осъществени
предпоставките за перемиране на изпълнителното производство, доколкото бездействието
на взискателя по вземането за издръжка е ирелевантно, съгласно императивната
разпоредба на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК (бездействието на взискателя по дело за
издръжка е без значение, тъй като съгласно изключението по чл. 433, ал.1, т.8
от ГПК, последното не се санкционира с прекратяване на изпълнителното дело).
От данните по
приложеното в настоящото производство копие на изпълнително дело №
20121110430255 по описа на ДСИ при Софийския районен съд, се установява, че по
същото са извършвани изпълнителни действия, както следва: на 24.10.2012г. и на 09.04.2013г. е наложен
запор върху трудово възнаграждение на длъжника, на 13.12.2018 г. отново е наложен
запор върху трудово възнаграждение на длъжника, на 18.03.2019г. е наложен запор
на банкови сметки на длъжника в банка „ОББ“ АД, на 17.07.2019г. е наложен запор върху трудово възнаграждение на
длъжника.
В тази връзка
следва да бъде отбелязано, че съгласно чл. 116, б. "в" ЗЗД давността
се прекъсва с предприемането на действия за принудително изпълнение на
вземането. Изпълнителният процес обаче не може да съществува сам по себе си.
Той съществува само доколкото чрез него се осъществяват един или повече
конкретни изпълнителни способи. При изпълнителния процес давността се прекъсва
многократно - с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с
извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ.
Искането да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността,
защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба
на закона давността се прекъсва с предприемането на всяко действие за
принудително изпълнение – в случая наложен запор върху трудовото възнаграждение
на длъжника и запор върху банковата му сметка.
Съгласно задължителните
за съдилищата разяснения, дадени в т. 10 от Тълкувателно решение № 2/2013 г. на
ВКС по тълкувателно дело № 2/2013 г., ОСГТК, прекъсва давността предприемането
на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ
/независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя или е
предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане, съгласно чл. 18 ЗЧСИ/,
като примерно и неизчерпателно са изброени изпълнителните действия, прекъсващи
давността. Взискателят има задължение със свои действия да поддържа висящността
на изпълнителния процес, извършвайки изпълнителни действия, изграждащи
посочения от него изпълнителен способ, включително като иска повтаряне на
неуспешните изпълнителни действия и прилагането на нови изпълнителни способи. В
изпълнителния процес давността не спира, именно защото кредиторът може да
избере дали да действа /да иска нови изпълнителни способи, защото все още не е
удовлетворен/, или да не действа /да не иска нови изпълнителни способи/. Когато
взискателят не поиска извършването на изпълнителни действия в продължение на
две години, изпълнителното производство се прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК по право, без значение дали и кога съдебният
изпълнител ще постанови акт за прекратяване на принудителното изпълнение, тъй
като актът има само декларативен, а не конститутивен характер. Поради това
новата давност започва да тече не от датата на постановлението за прекратяване
на изпълнителното производство, а от датата на предприемането от страна на
взискателя на последното по време валидно изпълнително действие.
С посоченото
Тълкувателно решение е обявено за изгубило сила Постановление № 3/1980 г. на
Пленума на Върховния съд.
Според даденото с
ППВС № 3/1980 г. тълкуване, образуването на изпълнителното производство
прекъсва давността, а докато трае изпълнителното производство давност не тече.
С т. 10 от горепосоченото Тълкувателно решение е дадено противоположно
разрешение като е прието, че в изпълнителното производство давността се
прекъсва с всяко действие по принудително изпълнение, като от момента на същото
започва да тече нова давност, но давността не спира. С решение № 170 от
17.09.2018 г. на ВКС по гр. дело № 2382/2017 г., IV ГО и решение № 51 от
21.02.2019 г. на ВКС по гр. дело № 2917/2018 г., IV ГО, е прието, че
прилагането на даденото с посоченото Тълкувателно решение тълкуване за период преди
постановяването му би имало за последица погасяване по давност на дадени
вземания, които са били предмет на изпълнителни производства, но по тях не са
предприемани действия за период по-голям от този срок. С оглед на това
давността ще се счита изтекла със задна дата преди момента на постановяване на
тълкувателното решение, но въз основа на даденото с него тълкуване, което би
довело и до несъобразяване на действащото към този момент ППВС. Поради това
даденото с отмененото тълкувателно ППВС и Тълкувателното решение тълкуване на
правната норма следва да намери приложение и след отмяната на същото, когато
спорът се отнася до последиците от нормата, които са били реализирани за период
преди отмяната на тълкувателния акт, като новото Тълкувателно решение ще се прилага
от този момент за в бъдеще. С оглед на това извършената с т. 10 от Тълкувателно
решение № 2 от 26.06.2015 г. на ВКС по тълк. дело № 2/2013 г., ОСГТК, отмяна на
ППВС № 3 от 18.11.1980 г. поражда действие от датата на обявяването на
Тълкувателното решение, като даденото с т. 10 от Тълкувателното решение
разрешение се прилага от тази дата и то само по отношение на висящите към този
момент изпълнителни производства, но не и за тези, които са приключили преди
това.
По въпросите от
кой момент поражда действие отмяната на ППВС № 3/18.11.1980 г., извършена с т.
10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълкувателно дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, и
прилага ли се последното за вземания по изпълнително дело, което е образувано
преди приемането му, е образувано Тълкувателно дело № 3/2020 г. на ОСГТК на
ВКС, по което към настоящия момент не е постановено решение. Настоящият съдебен
състав споделя разрешението на тези въпроси, дадени в решение № 170 от
17.09.2018 г. на ВКС по гр. дело № 2382/2017 г., IV ГО и решение № 51 от
21.02.2019 г. на ВКС по гр. дело № 2917/2018 г., IV ГО.
Както беше
посочено, отмяната на ППВС № 3/18.11.1980 г. има действие от 26.06.2015 г. –
датата, на която е прието противоположното тълкуване. Следователно до 26.06.2015
г. давността по процесното изпълнително дело, доколкото се установява липса на
настъпила перемпция на същото по изричната разпоредба на чл.433, ал.1, т.8 ГПК,
е била спряна по силата на самия факт, че за събиране на процесните вземания е
образувано изпълнително производство. Давността е продължила да тече след
26.06.2015 г., но е прекъсната с предприемането на горепосочените изпълнителни
действия.
Следва
да бъде отбелязано, че нормите на чл. 110, чл. 111 б. "в", чл. 117,
ал. 2 ЗЗД са ясни, като по приложението им има създадена константна практика на
ВС и ВКС, като в редица решения /така Решение № 401/18.12.2013 г. по гр. д. №
3552/13 III г. о. на ВКС, Решение № 2722/05.12.1972 г. по гр. д. № 2345/72 г.
II г. о. на ВС на РБ и др./ последователно е приемано, че когато се касае за
съдебно признато вземане за издръжка, това правоотношение е подчинено на общия
режим на погасителната давност, не се обхваща от хипотезата на чл. 115, ал. 1
б. "а" ЗЗД и за него давността тече поотделно за всяка вноска от
датата на падежа й, а не за цялото вземане по решението. Всяка последователна
вноска има своя давностен срок. Съгласно чл. 116 б. "в" ЗЗД,
давността се прекъсва с предприемане на действия за принудително изпълнение и
от този момент започва да тече нова давност, чийто срок всякога е пет години, ако
вземането е установено със съдебно решение - чл. 117, ал. 2 ЗЗД.
Вземането
за издръжка е периодично и поради това поначало се погасява по давност с
изтичане на три години от възникване на задължението за плащане. По тези
вземания давността тече поотделно за всяка вноска от датата на падежа й, като
всяка последователна вноска си има свой давностен срок (Решение № 975 от
17.04.1973 г. по гр. д. № 691/1973 г. на ВС, II ГО). Когато задължението за
плащане на издръжка е признато с влязло в сила съдебно решение, давностният
срок е петгодишен - арг. от чл. 117, ал. 2 от ЗЗД, но отново тече поотделно за
всяка месечна вноска, респективно - за всяко отделно неизпълнение на съдебно
признатото вземане. Противно на изложените оплаквания в жалбата на ответницата,
в случая давност е текла. Както е приел първоинстанционният съд, а и съгласно
разясненията, дадени по реда на чл. 290 ГПК в решение № 401/18.12.2013 г. по
гр. д. № 3552/2013 г. на ВКС, ІV ГО (които съответстват и на по-старата съдебна
практика, обективирана напр. в Решение № 1041 от 23.10.1986 г. по гр. д. №
762/1985 г. на ВС, II ГО), разпоредбата на чл. 115, б. "а" ЗЗД в
случаи като процесният е неприложима. Правоотношението между ищеца и
ответницата по повод издръжката на последната е подчинено на общия режим на
погасителната давност и не се обхваща от хипотезата на чл. 115 б. "а" ЗЗД, защото ищецът не упражнява равностойно родителските права върху нея, макар
и да не е лишен от тях. Упражняването на родителските права е предоставено на
майката и само в отношенията с нея намира приложение разпоредбата на чл. 115 б.
"а" ЗЗД. Съгласно чл. 116 б. "в" ЗЗД, давността се прекъсва
с предприемане на действия за принудително изпълнение и от този момент започва
да тече нова давност, чийто срок всякога е пет години, ако вземането е
установено със съдебно решение. В този смисъл, при позоваване от страна на
длъжника на погасяване по давност на изпълнението на дълга по решението, то
съгласно разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, решението следва да бъде приведено
в изпълнение само за времето от пет години назад от поискването на изпълнението
(Определение № 298 от 28.02.2014 г. по гр. д. № 695/2014 г. на ВКС, ІV ГО и
цитираното по-горе решение № 401/2013 г. на ВКС, ІV ГО).
Съобразно
изложеното въззивният съдебен състав намира,
че в случая давността за процесните вземания, установени в издадения изпълнителен
лист от 27.09.2012 г. въз основа на влязло в сила на 11.07.2012г. определение,
с което е одобрена спогодба между страните по гр. д. № 8437/2012 г. по описа на
СРС, е 5 – годишна. Установява се също така, че по образуваното за събиране на
процесните вземания изпълнително дело под № изпълнително дело № 20121110430255
по описа на ДСИ при Софийския районен съд, за периода до влизане в сила на Тълкувателно
решение № 2/2013 г. на ВКС по тълкувателно дело № 2/2013 г., ОСГТК давността не
е текла, че същата е продължила да тече след 26.06.2015 г., както и че на 13.12.2018г.
е наложен запор върху трудово възнаграждение на длъжника, а на 18.03.2019г. е
наложен и запор на банкови сметки на последния в „Обединена българска банка“ АД,
които действия са прекъснали теченето на давността – чл. 116, б. "в" ЗЗД. Периодът от 26.06.2015 г. до 13.12.2018 г. е по-кратък от пет години,
поради което и давността за процесните вземания не е изтекла и предявените
отрицателни установителни искове са неоснователни.
От гореизложеното
се установява, че както към момента на постановяване на обжалваното решение,
така и към момента на провеждане на устните състезания във въззивната
инстанция, а и към настоящия момент, 5 – годишната погасителна давност относно
процесното вземане не е изтекла.
По изложените
съображения и предвид несъвпадението на изводите на двете инстанции, първоинстанционният
съдебен акт следва да бъде отменен като неправилен и незаконосъобразен.
По
разноските:
При
този изход на спора право на разноски има въззивникът – ответник в
производството.
Същата
е претендирала такива в първоинстанционното производство в размер на 400,00
лева – адвокатско възнаграждение, съгласно представен договор за правна защита
и съдействие № 883257 от 14.11.2019г., и представен списък по реда на чл.80 ГПК, като видно от самия договор е уговорено плащане в брой и отбелязване за
получаване на сумата, който в случая служи като разписка, която сума следва да
й бъде присъдена.
Във
въззивното производство въззивникът е претендирал разноски в размер на 400,00
лева – адвокатско възнаграждение, съгласно представен договор за правна защита
и съдействие от 16.11.2020г. и разписка за получаване на сумата, които разноски
също следва да му бъдат присъдени. Не е основателно възражението на въззиваемия
- ищец за прекомерност, доколкото възнаграждението е под минималните размери, предвидени
в НМРАВ от 2004 г.
Така мотивиран,
Софийският градски съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 30256 от 03.02.2020г., постановено по гр. д. № 46427/2019г. по
описа на Софийски районен съд, ГО, 43 състав, КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от Х.И.Х., ЕГН **********, с адрес *** срещу И.Х.И., ЕГН **********,
с адрес ***, отрицателни установителни искове с правно основание по чл.439 ГПК,
вр. чл.124, ал.1 ГПК за установяване, че ищецът не дължи сумата от общо 11 400
лева, представляваща издръжка в размер на 150,00 лева месечно за периода от
м.11.2012г. до м.11.2018г., за която е издаден изпълнителен лист по гр.дело №
8437/2012г. по описа на СРС, въз основа на който е образувано изпълнително дело
№ 20121110430255 по описа на ДСИ при Софийския районен съд, както и сумата от 1
084,80 лева, представляваща дължима държавна такса по чл.53 от Тарифа за
държавните такси по ГПК, като неоснователни.
ОСЪЖДА Х.И.Х., ЕГН **********,
с адрес ***, да заплати на И.Х.И., ЕГН **********, с адрес ***, на основание
чл.78, ал.3 ГПК сумата от 400,00 лева – представляваща разноски в
първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА Х.И.Х., ЕГН **********, с адрес ***, да заплати на И.Х.И., ЕГН **********,
с адрес ***, на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от 400,00 лева –
представляваща разноски във въззивното производство.
Решението подлежи на обжалване пред
Върховния касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок
от съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.