Р Е Ш Е Н И Е
№ 262484
09.11.2021 година, град Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданско отделение, XIV граждански състав, в
публично заседание на двадесет и четвърти септември две хиляди двадесет и първа година, в състав
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
ТОСКО АНГЕЛОВ
при участието на секретаря Марина Кондарева, като разгледа
докладваното от съдията гражданско дело № 7878 по описа на съда за 2019 г., за
да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени
са претенции с правна квалификация чл. 32, ал. 2 ЗС и чл. 31, ал. 2 ЗС от С. Н.У. срещу
А.Н.У..
Ищецът твърди, че с
ответника са съсобственици на сграда с идентификатор *** по КК на гр. П. при
квоти, съответно 5/8 ид.ч. и 3/8 ид.ч. Сградата се състояла от 5 помещения,
като едното било ползвано за живеене, а останалите за склад. Твърди, че
ответникът ползвал по-голяма част от сградата. Иска разпределянето на
ползването на сградата и присъждането на обезщетение в размер на 2000 лева за
лишаването от възможността да ползва имота съобразно правата му за периода от
17.07.2018г. до 17.05.2019г. Претендира разноски.
В
срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от ответника А.У..
Твърди, че сградата се състои от три помещения- едно жилищно от 32 кв.м. и две
складови с площ от общо 43 кв.м. Твърди, че той се е нанесъл в жилищното
помещение през 2007г. и направил основен ремонт със съпругата си, като там
живяла нейната майка. От тогава единствено той владеел и ползвал жилището.
Двете складови помещения се ползвали от ищеца и ответника. Останалите
съсобственици не се интересували и нямали достъп до складовите и жилищното
помещение. Предвид горното, твърди, че е придобил правото на собственост върху
жилищното помещение, а заедно с брат си са придобили правото на собственост
върху складовите помещения. Твърди, че е придобил 3/8 ид.ч. от жилищното
помещение по силата на договор за дарение, а останалите 5/8 ид.ч. на основание
давностно владение. Складовите помещения не били предмет на сделките, поради
което твърди да е придобил по наследство от родителите си 1/12 ид.ч., а по
давностно владение още 5/12 ид.ч. Останалите 6/12 ид.ч. твърди да се притежават
от неговия брат. Предвид равните права и равното ползване намира, че не дължи
обезщетение.
Предявява
инцидентен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК срещу ищеца за собственост
на едноетажната жилищна сграда (помещение) с площ от 32 кв.м. и за общо 1/2
ид.ч. от складовите помещения. Иска се отмяна на констативен нотариален акт от
2016г. При условията на евентуалност иска да бъде признат за собственик на
53/75 ид.ч. от сградата, образувани съобразно ползваната от него площ.
В
срок е постъпил отговор на инцидентния установителен иск, с който се
оспорва претенцията. Твърди, че жилищното помещение (сграда) е ползвано от А.У.
с разрешението на Н. У. от октомври 2010г. Твърди, че владението било
осъществявано от последния, които го подготвил за своя брат М. Докато бащата на
страните бил жив, всички го приемали за стопанин, като едва след неговата смърт
С. У. установил, че няма достъп до жилището и изпратил покана до брат си. Иска
отхвърляне на иска и присъждането на разноски.
С определения от
22.01.2020г. и 15.05.2020г. като ответници по иска за разпределение на
ползването са конституирани Т.У. и Р.Б..
В
срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от ответницата Т.У. по
предявения иск за разпределение на ползването. С него се взема становище
идентично с това на съпруга й А.У..
В
срока по чл. 131 ГПК не е постъпил отговор от ответницата Р.Б..
Впоследствие е депозирано становище, с което признава права на останалите
ответници върху жилищното помещение.
Съдът,
като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на
чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на
страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Съгласно нотариален акт от 1931 г. С. С. У. купува правото на
собственост върху дворно място от 249 кв.м., представляващо парцел 10 по плана
на гр. П., от кв. ***. От представените удостоверения за наследници на С. У. и
К. У. и нотариалния акт от 1982г. се установява, че имотът е закупен по време
на техния брак. Към момента на придобиването и сключването на брака е действал
Закона за лицата и семейството, в който се е предвиждал режим на разделност
между съпрузите. Въпреки това, собствеността е в режим на СИО, тъй като бракът
не е прекратен до 1984г. (когато е починал съпругът). Приложение намира
разпоредбата на чл. 103 СК от 1968г. (отм.), съгласно която правилата на
кодекса относно имуществените отношения между съпрузите се прилагат и за
имущества, придобити преди влизането му в сила от съпрузите при заварени
бракове. Това е материалноправната норма, която урежда фактическия състав,
осъществил се по време на нейното действие. Оттук следва, че в случаите когато
бракът е заварен и не е прекратен при действието на предходен закон, всички
имуществени отношения между съпрузите се уреждат въз основа на действащия към
момента на прекратяването Семеен кодекс-
Решение № 299 от 31.10.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1349/2012 г., IV г. о., ГК.
Съгласно нотариални актове от 1961 г. (лист 45 и 46) С. У. учредил на
П. и Н. У. право на строеж върху имота. Сделките са породили действие, защото
са извършени преди приемането на СК от 1968г., който за първи път предвижда
режим на СИО. Към момента на сключването им са действали разпоредбите на Закона
за лицата и семейството, които са предвиждали разделност в отношенията между
съпрузите. Право на строеж е било учредено и на внука А.Н.У. през 1982г., като
прехвърлянето в този случай е направено от двамата съпрузи.
С. С. У. починал през ***. като оставил за свои наследници съпругата
си- К. У., внучката си- Р.Б., която е заместила на основание чл. 10 ЗН,
починалият преди това син П. У., и синовете си Н. У., М. У. и А.У..
След смъртта му, предвид установеното по делото право на собственост в режим на
СИО, преживялата съпруга се е легитимирала като собственик на 1/2 ид.ч. от
поземления имот, а всяко от децата, съответно Р.Б., на основание чл. 10 ЗН са
придобили по 1/8 ид.ч. Това разпределение на правата се налага предвид
разпоредбата на чл. 14, ал. 7 СК от 1968г. (отм.), съгласно която, когато
преживелият съпруг наследява заедно с деца на починалия съпруг, той не получава
дял от частта на починалия съпруг от общото имущество.
К. А. У. е починала на ****., като е оставила за свои наследници
синовете си Н. У., М.У. и А.У. и внучка си Р.Б., която е заместила на основание
чл. 10 ЗН, починалият преди това син П. У..
Така след смъртта на С. и К. У. Н., М. и А. У. и Р.Б. са се
легитимирали като собственици на по 1/4 или по 2/8 ид.ч. от поземления имот.
При същите квоти е било притежавано и правото на собственост върху
съществуващата в имота второстепенна сграда съгласно правилото на чл. 92 ЗС. Разлика
в правата е налице единствено по отношение на основаното застрояване, за което
са били учредени отделни права на строеж с актовете от 1961 г. и 1982 г.
С договор за дарение от 1991 г. А. и М.У. са прехвърлили на брат си Н.
У. по 1/4 ид.ч. (общо 1/2 ид.ч.) от процесния имот и от едноетажна жилищна
сграда. След тази сделка Н. У. е притежавал правото на собственост върху общо
3/4 ид.ч. (12/16 ид.ч.)
С договор за дарение, обективиран в нотариален акт от ***. Н. У. дарил
на синовете си А. и С.У. 1/2 ид.ч. от собствените си 3/4 ид.ч. от поземления
имот, ведно с 3/4 ид.ч. от жилищна сграда, застроена в северозападната част с
площ 28 кв.м., или по 1.5/8 ид.ч. (3/16 ид.ч.) от земята (като е останал
собственик на 3/8 ид.ч. (6/16 ид.ч.) и пълните права в сградата общо 6/8 ид.ч.
С нотариален акт от 11.03.2016г. Н. и Р. У. били признати за
собственици на основание давностно владение на 1/4 ид.ч. или 2/8 ид.ч. от процесния имот, ведно жилищна сграда с
идентификатор .2. Съгласно приетата СТЕ сграда с идентификатор .2 обхваща
няколко постройки, една от които е едноетажна жилищна сградата с площ от 26
кв.м. След това с договор за дарение от 08.04.2016г. двамата прехвърлили
всичките свои права на сина си С. У.- общо 5/8 ид.ч. от поземления имот и 1/4
ид.ч. от сградата с идентификатор .2.
С решение по гр.д. № 19023/2018г. е признато за установено по
отношение на ищеца С. У., че Р.Б. е собственик на 1/4 ид.ч. от поземления имот.
От приетата СТЕ и ДСТЕ на вещото лице И.-Н. се установява, че сградата
се състои от няколко отделни обекта (помещения), свързани помежду си с общи
покриви. Конструкцията на отделните елементи не се различава и не може да се
определи всеки самостоятелен конструктивен обект (елемент), като няма и
деформационни фуги между тях. Подчертава се, че отделните помещения нямат
характер на самостоятелни обекти. Направено е заключение, че сградата е на
допълващо застрояване. След преглед на действалите за имота планове, се
установява, че сградата е заснета в кадастралните планове след 1968г.
Единствено в плана от 1953г. сградата е с различен контур. Видно от
представената комбинирана скица заснетата към онзи момент паянтова жилищна
сграда (п.ж.) покрива само част от съществуващата в момента постройка. В тази
насока следва да се посочи, че от представената на лист 264 от делото извадка
от плана от 1953 г. се констатира, че размерите на съществувалата преди това
сградата (п.ж.), попадат и в пределите на изградената след това четириетажна
жилищна сграда. Заключението е обосновано и следва да бъде кредитирано.
Тук следва да бъдат съобразени и показанията на свидетелката Р. У. за
съществуването на жилищната част още към 1953г., но с известна условност,
защото от различните планове се установява, че предишната постройка не е била в
размерите на съществуващата в момента жилищна част, заедно с всичките й
помещения. При съпоставката между комбинираната скица към ДСТЕ и архитектурното
заснемане към СТЕ се установява, че контурите на заснетата сградата по плана от
1953 г. покрива приблизително пределите на съществуващата в момента стая за
живеене (отразена като помещение 1.1 на архитектурното заснемане). Тя не
включва преддверието, кухненския бокс и банята с тоалетна.
Ето защо от съвкупния анализ на събраните доказателства следва извод,
че част от паянтовата жилищна сградата отразена в плана от 1953 г. е била
запазена и използвана за изграждането на съществуващата в момента сграда, която
предвид разположението и характеристиките си представлява такава на допълващо
застрояване. Жилищната част не представлява самостоятелен обект на правото на
собственост и като такава не може да бъде предмет на отделно прехвърляне извън
главната вещ. В настоящия случай, главната вещ се явява земята, върху която е
изградена сградата, защото съществуващата в имота многоетажна жилищна сградата
е изградена чрез отстъпено от собствениците на земята право на строеж, което позволява
на купувачите да придобият права единствено върху изградените обекти съгласно
утвърдения застроителен план.
Поради изложеното правото на собственост върху цялата сграда с
идентификатор .2 е принадлежало на С. С. У. и К. У. в режим на СИО, тъй като
бракът не е прекратен до ***. (когато е починал съпругът) и приложение намира
разпоредбата на чл. 103 СК от 1968г. (отм.). След тяхната смърт правото на
собственост е преминало към четиримата им наследници. А след прехвърлянето от
1991 г. Н. У. е притежавал 3/4 ид.ч. от сградата, а Р.Б. останалата 1/4 ид.ч. Прехвърлянето
на правото на собственост върху земята прави приобретателя собственик и на
всички постройки и насаждения, освен ако не е уговорено нещо различно при
сключването на договора, т.е. ако постройките не са изрично изключени от предмета на разпореждане, в който случай
правото на собственост върху построеното се отделя от земята по установения в
чл. 63 ЗС принцип (ако представлява самостоятелен обект). Щом продавачът не е
изключил изрично от продажба вещите, които се намират в мястото, то купувачът
придобива всичко, което се намира в мястото: сгради, насаждения и др. В този
смисъл е и практиката на ВКС съгласно Решение № 529 от 09.07.2010г., гр.д. №
1129/2009г. ВКС, I г.о., Решение № 96 от 01.07.2015г., гр.д. № 1116/2015г. ВКС
II г.о., Решение № 293 от 21.02.2000 по
гр.д. № 1275/1999г. ВКС, IV г.о. и Решение № 183 от 18.06.2012г. по гр.д. №
88/2012г. ВКС II г.о.
Предвид извода, до който достигна съда за възникването на правото на собственост
върху процесната сграда, следва да бъде преценено легитимиращото действие на
констативния нотариалния акт от 2016г., в който Н. У. и Р. У. са признати за
собственици на 1/4 ид.ч. от сградата на основание чл. 79 ЗС- давностно
владение.
Нотариалният акт по чл. 587 ГПК,
удостоверяващ принадлежността на правото на собственост, може да бъде оспорван
от всяко лице, което има правен интерес да твърди, че титулярът на акта не е
собственик. Оспорваща страна, която не разполага с документ за собственост,
носи тежестта на доказване несъществуването на признатото от нотариуса право.
Когато и двете страни се легитимират с нотариални актове за правото си на
собственост- то разпределението на доказателствената тежест при оспорването им
следва да се извърши по реда на чл. 154, ал.
1 ГПК, при което всяка страна следва да установи /докаже/ своето
право, т.е. фактическия състав на удостовереното от нотариуса придобивно
основание- в този смисъл ТР № 11 от 21.03.2012 г. по т. дело № 11/2012 г. на
ОСГК на Върховния касационен съд.
С
ТР № 1/28.06.2012 г. по т. гр. дело № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС е постановено,
че презумпцията на чл. 69 ЗС се
прилага на общо основание в отношенията между съсобствениците, когато
съсобствеността им произтича от юридически факт, различен от
наследяването. Наследяването е правен способ за преминаване на имуществото
на едно починало лице към неговите наследници и е правно основание за
упражняване на фактическата власт. Когато към наследяване се призовани повече
от едно лица, които са приели наследството между тях възниква наследствена
имуществена общност /съсобственост по наследяване/. Вътрешните отношения между
сънаследниците по ползване на общата вещ се уреждат съгласно правилата на чл. 31 ЗС. В тези случаи
сънаследниците, които упражняват фактическата власт върху определена
наследствена вещ имат качеството държатели на правата на останалите сънаследници.
За да започне в тяхна полза да тече придобивна давност е необходимо
завладяването на тези права да е демонстрирано чрез действия, които
недвусмислено да отразяват намерението за своене и отричане правата на останалите
сънаследници. В този смисъл Решение № 270/20.05.2010 г. по
гр. дело № 1162/2009 г. на ВКС II г. о.
От
разпитаните по делото свидетели не се доказва праводателите на ищеца да са
демонстрирали намерението си за своене на сградата към съсобственика Р.Б.. И
двете свидетелки изнасят обстоятелства във връзка с ползването на различните
съставни части от сградата от ищеца, съответно неговите праводатели и от
ответника А.У.. Всички те са собственици на идеални части от нея и осъществяват
ползването въз основа на тези права, съгласно чл. 31 ЗС.
Същият
извод се отнася и до фактическата власт на ответниците А. и Т. Предвид това, че
жилищната сграда не представлява самостоятелен обект на правото на собственост,
следва да се разгледа евентуално заявения инцидентен установителен иск за
придобиване на ид.ч. от цялата сграда. Възможно
е придобиване по давност на идеална част от имот в рамките на владяната реална
част, когато тази реална част не отговаря на изискванията за жилище и не представлява самостоятелен обект
на правото на собственост. В този смисъл са Решение № 599 от 26.07.2010
г. по гр. д. № 766/09 г. на І г. о.; Решение № 532 от 25.05.2011 г. по
гр. д. № 532/10 на І г. о. и Решение № 325 от 23.04.1993 г. по гр. д.
№ 963/92 г. на ВС, І г. о. Осъществяваното от тях ползване обаче също е в
рамките на правата по чл. 31 ЗС и не е противопоставяно намерение за своене на
вещта. Извършваните в миналото ремонти на помещенията не са достатъчни, за да
манифестират намерението за своене. Те са свързани с осъществяваното ползване,
като е обичайно съсобственикът, който си служи с вещта, да се грижи за нейното
състояние.
Дори
това, становище да не се приеме, следва да се има предвид, че има правна възможност да се обори установеното от закона предположение,
че построеното принадлежи на лице, различно от собствениците на земята, но само
при условие, че сградата няма обслужващ, помощен характер. Когато построеното в
съсобствен имот не може да се обособи като самостоятелен обект, както в
настоящия случай, и не е принадлежност към друг застроен обект (предвид
извършването на строежите с отделно учредено право за това), придобиването му по давност е
недопустимо. Собствеността на постройката в този случай следва правото на
собственост на земята, върху която тя е построена, поради което не може
самостоятелно да бъде придобита по давност. В
този смисъл Решение № 331 от 27.04.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4043/2008 г.,III г. о.
Предвид
невъзможността постройките да се прехвърлят отделно от земята сделката от 2007г., е породила
прехвърлителния си ефект единствено по отношение на 1.5/4 ид.ч. от земята и
сградата, като А.У. и С. У. са придобили общо 1.5/4 (6/16)
ид.ч. или по 3/16 ид.ч. за всеки от тях. Тъй като постройката не представлява
самостоятелна обект, правото на собственост върху нея следва
това на земята и продавачът Н. У. не е можел да прехвърли повече права
единствено върху нея. Така към онзи момент Н. У. е притежавал 6/16 ид.ч. от
земята и сградата, С. У. 3/16 ид.ч., А.У. 3/16 ид.ч., а Р.Б. 4/16 ид.ч. С
нотариалния акт за дарение от 2016 г. Н. У. е прехвърлил на С. У. всичките си
права по отношение на земята, като сделката е породила действие и за
съответните ид.ч. от сградата, защото не представлява самостоятелен обект.
Така
към настоящия момент С. У. притежава 9/16 ид.ч. от земята и сградата, А.У. 3/16
ид.ч., а Р.Б. 4/16 ид.ч.
Предвид
горното разпределението на ползването на сградата следва да се извърши
съобразно тези права, като се отхвърли по отношение на Т.У., която не се доказа
да притежава права в сградата. Предявеният установителен иск за собственост на
едноетажна жилищна сграда следва да бъде отхвърлен, а предявеният евентуален
иск за собственост на ид.ч. от несамостоятелната постройка да се уважи за 3/16
ид.ч. (представляващи 14.06/75 ид.ч.) и да се отхвърли за разликата до претендираните
53/75 ид.ч.
При
така установеното право на собственост върху терена и сградите, съдът намира,
че разпределението на ползването на сградата не може да се извърши по никой от
предложените от вещото лице варианти. Предвид разположението и площта на
отделните помещения в постройката нито един от вариантите не позволява
достатъчно точно съобразяване с установените по делото права на страните.
Разпределението
на отделните помещения в сградата следва да се извърши по извършеното от вещото
лице И.-Н. архитектурно заснемане на сградата към СТЕ- лист 214 от делото. Това
приложение на заключението представя най-точно полезните площи на отделните помещения и чрез номерацията им
позволява тяхната индивидуализация. В дял на ищеца, съобразно установените
права следва да се разпредели ползването на всички складови помещения, отразени
с номера 3.1 с площ 7.65 кв.м., 3.2 с площ 4.79 кв.м., 2.1 с площ 12.49 кв.м.,
2.2 с площ от 7.6 кв.м. и преддверие с номер 2.3 и площ 1.74 кв.м. В полза на
ответниците А.У. и Р.Б. следва да бъде определен общ дял, предвид данните за
съществуващите добри взаимоотношения и разбирателство, като им се предостави
ползването на следните помещения- 1.1- стая за живеене с площ 11.31 кв.м., 1.2-
преддверие с площ 3.22 кв.м., 1.3- кухненски бокс с площ 5.17 кв.м., 2.2.1-
преддверие с площ 1.97 кв.м. и 2.2.2- баня с тоалетна с площ 1.81 кв.м.
Това разпределение
предлага най-целесъобразно ползване на общата сграда, като се съобразява обемът
на правото на собственост на насрещните страни и се предоставя възможност да се
ползват реално обособени части в постройката съобразно правата върху нея. Освен
това разпределението се придържа максимално до съществуващото в момента реално
положение, като обаче съобразява правото на всяка стана да ползва помещенията съобразно
обема на притежаваните от нея идеални части. В действителност част от сградата
се предоставя за ползване от двама съсобственици, но това е породено от
съществуващото на място разположение на помещенията в сградите, което не
позволява обособяването на самостоятелни дялове, защото всички за свързани
помежду си. Стаята за живеене и помещенията, свързани с нея, във всички случай
следва да бъдат предоставени заедно, както заради фактическото осъществяване на
достъпа, така и защото именно те позволяват ползване по даденото
предназначение. Ползването на тази част от сградата е най-целесъобразно да се
предостави на ответника А.У., заради установените от свидетелите подобрения,
които е извършил. Предвид несъразмерността на площта с притежаваните от него права
е рационално тази част да се предостави за съвместно ползване с Р.Б., поради
данните за добри взаимоотношения между страните. По този начин всички
останалите помещения могат да бъдат предоставени за реално ползване от ищеца, а
двете обособени части да отговарят на притежаваните от страните права.
Разпределянето на ползването по друг начин не може да покрие достатъчно точно
правата на страните, което ще доведе до нови претенции между тях.
Проходът между
допълващото застрояване и 4-етажната сградата не следва да се разпределя. Тази
част неправилно е включена в очертанията на сградата по кадастралната карта,
защото не представлява част от нея.
Относно
претенцията за обезщетение:
В действителност по
делото се установява, че ответникът У. ползва част от помещенията, която е
по-голяма от притежаваните от него права. Разпитаните по делото свидетели обаче
не дават някакви конкретни данни за това имали складови помещения, които да се
ползват единствено от ответника, за да може да се определи някаква приблизителна
площ, която е заел и тя да се сравни с притежаваните права. Събраните
доказателства са в насока, че ползването се осъществява както от ищеца, така и
от ответника, но без някакво реално разпределение и обособяване. Поради горното
и като се съобрази, че права върху сградата притежава и Р.Б., по делото не се доказва
в какъв обем са били засегнати правата на ищеца от осъществяваното ползване.
Поради това претенцията е
неоснователна и следва да бъде отхвърлена.
Относно разноските:
В производство по разпределение ползването
на съсобствен имот страните трябва да понесат такава част от разноските,
включващи заплатени такси и възнаграждения за назначени от съда технически
експертизи, съответстващи на размера на дела им в съсобствеността, а относно
заплатените от страните възнаграждения за адвокат, разноските следва да останат
за всяка страна в обема, в който са направени. Това разрешение следва от
характера на производството по чл. 32, ал. 2 ЗС, представляващо спорна съдебна
администрация, приложима, когато съсобствениците не могат да постигнат съгласие
по управлението на общата вещ или взетото решение е вредно за вещта. Съдебното
решение ползва съсобствениците затова в първоинстанционното производство същите
понасят разноските за адвокатско възнаграждение така, както са направени, а
разноските за такси и експертни възнаграждения се разпределят според правата в
съсобствеността. В тази насока Решение № 275 от 30.10.2012г., постановено по
гр. д. № 444/2012г. на ВКС, ІІ г.о.
Предвид изхода на делото и на основание чл.
78, ал. 1 ГПК А.У. следва да плати на ищеца 37.50 лева за д.т. и СТЕ, а Р.Б.
следва да плати сумата от 50 лева за д.т. и СТЕ, съобразно притежаваните от тях
ид.ч.
Предвид отхвърлянето на иска за
обезщетение, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в полза на А.У. следва да бъде
присъдена сумата от 200 лева за адв. възнаграждение. Същото е определено
съгласно представения договор за правна защита и съдействие като общата сума е
разделена поравно за защита по четирите разгледани претенции.
Предвид отхвърлянето на инцидентните
установителни искове, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, в полза на С. У. следва
да бъде присъдена сумата от 428.50 лева за СТЕ и 350 лева за адв.
възнаграждение. Последната сума е определена съгласно представения договор за
правна защита и съдействие като общата сума е разделена поравно за защита по
четирите разгледани претенции. В полза на А.У. не следва да бъдат присъждани
разноски, съобразно уважената част от евентуалния иск за 3/16 ид.ч., защото до
този размер правата му се признават от насрещната страна.
По изложените съображения, съдът
Р Е Ш И
:
РАЗПРЕДЕЛЯ
ПОЛЗВАНЕТО
на основание чл. 32, ал. 2 ЗС, на сграда с идентификатор **** по КК и КР на гр. П., съобразно
архитектурно заснемане на сградата, представляващо Приложение 1.2 към СТЕ на
вещото лице И.-Н., лист 214 от делото, както следва:
- На С.Н.У. с ЕГН ********** с адрес: ***, определя за ползване следните помещения: 3.1 с площ 7.65
кв.м., 3.2 с площ 4.79 кв.м., 2.1 с площ 12.49 кв.м., 2.2
с площ от 7.6 кв.м. и преддверие с номер 2.3 и площ 1.74 кв.м.;
- На А.Н.У.
с ЕГН **********, с адрес: *** и Р.П.Б., ЕГН **********, с адрес:
***, определя за съвместно ползване следните помещения: 1.1- стая за
живеене с площ 11.31 кв.м., 1.2- преддверие с площ 3.22 кв.м., 1.3-
кухненски бокс с площ 5.17 кв.м., 2.2.1- преддверие с площ 1.97 кв.м. и 2.2.2-
баня с тоалетна с площ 1.81 кв.м.
ОТХВЪРЛЯ предявената от С.Н.У.
с ЕГН ********** с адрес: ***, претенцията
за разпределение на ползването на
сграда с идентификатор **** по
КК и КР на гр. П. по отношение на Т.П.У., ЕГН **********, с адрес: ***.
ОТХВЪРЛЯ предявения от С.Н.У. с ЕГН ********** с адрес: ***, срещу А.Н.У. с ЕГН **********, с адрес: *** иска
за ОСЪЖДАНЕТО на А.Н.У. да заплати на С.Н.У. сумата от 2000.00 лева- обезщетение за
ползите, от които е бил лишен поради невъзможността да ползва собствените си
идеали части от сграда с идентификатор ****
по КК и КР на гр. Пловдив за периода от 17.07.2018 г. до
17.05.2019г.
ОТХВЪРЛЯ
предявения от А.Н.У. с ЕГН **********, с адрес: *** срещу
С.Н.У.
с ЕГН ********** с адрес: ***, иск
за ПРИЗНАВАНЕ ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на С.Н.У.,
че А.Н.У. е собственик на основание договор за дарение, обективиран в
нотариален акт от ****., вписан с СВ с вх. рег. № *****г. и давностно владение на едноетажна жилищна сграда с площ от
около 32 кв.м., състояща се от следните помещения съгласно архитектурно
заснемане на сградата към СТЕ- лист 214 от делото: 1.1- стая за живеене с площ
11.31 кв.м., 1.2- преддверие с площ 3.22 кв.м., 1.3- кухненски бокс с площ 5.17
кв.м., 2.2.1- преддверие с площ 1.97 кв.м. и 2.2.2- баня с тоалетна с площ 1.81
кв.м., разположена в северната част
на поземлен имот с идентификатор ****, заснета
в кадастралната карта на гр. П., одобрена със заповед № РД-18-48 от
03.06.2009г. на ИД на АГКК, като част от сграда с идентификатор ****.
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на С.Н.У. с ЕГН **********, че А.Н.У. с ЕГН ********** е
собственик на 3/16 ид.ч. от сграда с идентификатор **** по КК и КР на гр. П., одобрени със заповед № ****,
с площ от 75 кв.м., брой етажи 1, разположена в поземлен имот с идентификатор ****,
като ОТХВЪРЛЯ претенцията за разликата НАД 3/16 ид.ч. ДО 53/75 ид.ч.
Архитектурно
заснемане на сграда с идентификатор ****
по КК и КР на гр. П., представляващо Приложение 1.2 към СТЕ на вещото
лице И.-Н., лист 214 от делото, подписано от съдията, да се счита неразделна част от решението.
ОСЪЖДА А.Н.У. с ЕГН **********, да заплати
на С.Н.У. с ЕГН ********** сумата от 37.50 лева, разноски
по делото относно разпределението на ползването.
ОСЪЖДА Р.П.Б. с ЕГН **********, да заплати
на С.Н.У. с ЕГН ********** сумата от 50.00 лева, разноски
по делото относно разпределението на ползването.
ОСЪЖДА С.Н.У. с
ЕГН **********, да заплати на А.Н.У. с ЕГН ********** сумата от 200.00 лева, разноски
по делото по иска за обезщетение.
ОСЪЖДА А.Н.У. с ЕГН **********, да заплати
на С.Н.У. с ЕГН ********** сумата от 778.50 лева, разноски
по делото по инцидентните установителни искове.
Решението подлежи на
обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на
страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: /п/
/Тоско
Ангелов/
Вярно с оригинала.
Р.М.