№ 319
гр. София, 22.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 14-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на четвърти март през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Ася Събева
Членове:Елена Тахчиева
Кристина Филипова
при участието на секретаря Ваня Ил. Иванова
като разгледа докладваното от Елена Тахчиева Въззивно гражданско дело №
20241000502315 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 сл ГПК.
С решение от 15.04.2024г по гр. д. № 11 874/2014г на Софийски градски съд, ГО, 2
състав е отхвърлен иск по чл.4 пар.3 ДЕС вр. чл.49 вр. чл.45 ЗЗД на „Норд Холдинг“ АД
против Върховния административен съд за плащане на 40 000лв - обезщетение за
имуществени вреди от нарушение на правото на Европейския съюз при постановяването на
окончателно решение по адм. дело 2289/2012г. на ВАС, представляваща част от
неприспаднат данъчен кредит в размер на 130 000лв, сумата 100лв, представляваща част от
претърпените имуществени вреди, поради неприсъдени по същото адм. дело съдебни
разноски от 7762,80лв, за сумата 15 000лв, представляваща част от главница, изчислена за
период от настъпване на увреждането до предявяване на иска на 4.08.2014г, както и
претенция за присъждане на законна лихва върху претендираната главница, считано от
предявяване на иска до окончателното плащане.
Против решението е постъпила въззивна жалба на „Норд холдинг“ АД, с която се
поддържа, че решението е незаконосъобразно, тъй като не е взето предвид, че ВАС е
постановил решението си в явно нарушение на практиката на СЕС относно правото на
приспадане на данъчен кредит и режима на ДДС.
В срока за отговор Върховният административен съд /ВАС/ е оспорил въззивната
жалба, с възражения, че е постановил решението си, след като е приел, че доставките, за
които се претендира възстановяване на данъчен кредит, не са реално осъществени поради
липса на доказателства за реалното им извършване, а не поради „ нередности“ у
доставчиците, поради което няма отклонение от практиката на СЕС.
Представителят на прокуратурата в открито заседание пред въззивния съд взема
становище, че жалбата на ищеца е неоснователна.
За да постанови решението си, първоинстанционният съд е приел, че в решаващите
1
мотиви на процесното решение от 04.04.2013г по адм.д.№ 2289/2012г на ВАС, с което е
отменено по-рано постановеното решение по адм.д. № 1587/2008г на АССГ, ответникът не е
отрекъл признатото от ЕС право на ищеца на приспадане на данъчен кредит, нито е
обсъждал принципната му възможност за упражняване на това право в нарушение на
Директива 2006/112/ЕО, а въпросът е бил насочен към конкретиката на фактите по казуса
кое е лицето, задължено да плати ДДС. Приел е още, че в разглеждания случай рекламната
услуга значително превишава фактурираната от прекия доставчик, с което се реализират
предпоставките на ал.3 чл.177 ЗДДС /сделката е на цена, която значително се различава от
пазарната/ и следователно е знаел или е бил длъжен да знае, че данъкът по процесната
фактура няма да бъде внесен. Като е потвърдил отказа на данъчната администрация за
възстановяване на ДДС, ВАС не е нарушил практиката на СЕС, според която данъчно
задължено лице, на което са доставени стоки или услуги, и което е знаело или е имало
разумни причини да подозира, че част или целият ДДС няма да бъде платен, е солидарно
отговорно за неплатения данък. Разпоредбата според СГС е ясна и не се нуждае от
тълкуване, поради това за ВАС не е имало задължение да отправи преюдициално запитване
до СЕС и затова не е нарушил правото на ЕС.
Въззивният съд, в упражнение на правомощията си, уредени в чл. 269 ГПК,
разяснени в TP № 1 /00.12.201 Зг. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, намира, че
решението на първоинстанционния съд, предмет на обжалване, е валидно и допустимо.
Пред първоинстанционния съд са предявени на 10.10.2016г. искове по
чл. 4, § 3 ДЕС вр. § 6 ЗИДЗОДОВ (обн. ДВ, бр. 94 от 2019г.) за заплащане на обезщетения на
имуществените вреди от нарушаване на правото на Европейския съюз при осъществяване на
правораздавателна дейност, съизмерени с непризнат данъчен кредит, и с обезщетение за
забава. Иска се ангажиране на отговорността на държавата чрез процесуалния субституент -
правораздавателният орган, от чийто незаконен акт се твърди, че са причинени вредите.
Ищецът е поддържал, че е понесъл значителни имуществени вреди, които са
настъпили в резултат от извършеното нарушение на общностното право на ЕС. Източник на
вредите била правораздавателната дейност на Върховния административен съд, която
противоречала на общностното право на ЕС в процеса на постановяване на цитираното
съдебно решение от 04.04.2013г., по адм. д. № 2289/2012г. Твърди, че
осъществявал своята търговска дейност в правно- организационна форма на дружество с
ограничена отговорност, когато бил по Закона за данъка върху добавената стойност (в сила
от 01.04.1996 г. и отм. с ДВ бр. 153 от 23.12.1998г. /отменен от деня на влизане в сила на
Договора за присъединяване на Република България към Европейския съюз - 1.01.2007 г.).
На 01.01.2007г. влязъл в сила нов Закон за данъка върху добавената стойност, който урежда
материята на облагането с ДДС по идентичен начин, а в нормативното съдържание били
пряко транспонирани изисквания на Директива 77/388/ЕО (известна още като Шеста
директива) и на отменилата я Директива 2006/122/ЕО на Съвета от 28.11.2006 г. относно
общата система на данъка върху добавената стойност. За да се ползва от правото си на
данъчен кредит, ищецът инициирал ревизия за периода 01.09.2008 г. - 18.09.2008 г., когато е
осъществил значително плащане по договор за реклама. На 22.11.2010г. му бил
съставен Ревизионен акт (РА) № 22501000329/22.11.2010 г. на ТД на НАП – София, с
който било отказано на дружеството приспадането на данъчен кредит, начислен за данъчния
период в размер на 130 000 лева, който според извършилия ревизията данъчен
орган подлежат на внасяне в бюджета. Мотивите за постановения отказ да се ползва
данъчния кредит били, че цената по облагаемата доставка (рекламната услуга) е по-голяма
от пазарната цена на подобен тип услуга по смисъла на §1, т. 8 от ДР на ДОПК, а тази теза,
дала основание на погрешния според ищеца извод, че ревизираното лице е било длъжно да
знае, че прекият му доставчик няма да внесе начисления данък. От друга страна било прието,
че извършената доставка е привидна, тъй като при направената насрещна проверка в
2
дружеството - съконтрахент на ищеца - Рекламна агенция „Ултиматор” ЕООД, което се явява
изпълнител на възложената от ищеца работа -органите на приходната администрация не
установят за посочения в договора период последният да е бил обезпечен откъм
квалифициран персонал, способен да извърши подобна услуга. Ищецът обжалвал
споменатия Ревизионния акт по административен ред пред Директора на Дирекция “ОУИ”
при ЦУ на НАП. С Решение № 123 от 24.01.2011 г. на Директора на Дирекция „ОУИ”,
данъчният ревизионен акт /ДРА/ бил потвърден в цялост, поради което дружеството подало
жалба пред Административен съд - София град (АССГ), който приел, че цената по договора,
възлизаща на 650 000 лева е действително заплатена, съгласно издадената фактура, а
рекламата е успешно реализирана. При достигането до този извод, и позовайки се на
Директива 2006/122 на Съвета, както и на практиката на Съда на ЕС по идентични
казуси- АССГ отменил обжалвания ревизионен акт, после решението на АССГ било
обжалвано пред Върховен административен съд, по повод на което било
образувано процесното адм. д. № 2289/12 г. на Първо отделение. С Решение № 4762 от
04.04.2013г. по адм. д. №2289/2012г., решаващият съдебен състав на
Върховен административен съд, отменил решението на първоинстанционния съд. В
мотивите на решението си, съдебният състав на последната национална съдебна
инстанция приел становището, че не е доказана тезата на жалбоподателя, че в конкретния
случай е налице висока надбавка на цената на рекламни услуги, дължаща се на
посредничеството на различни агенции и търговци при реализирането на рекламата. В
мотивите на постановеното от Върховен административен съд решение, не се откривало
позоваване на приложимите актове на общностното право на ЕС, каквато била Директива
2006/112/ЕО, нито на приложимата практика на Съда на ЕС, която изцяло подкрепяла тезата
на дружеството.
Ищецът твърди също, че постановеното от Върховния административен
съд крайно решение, било в явно противоречие с постоянната практика на Съда на
ЕС, относно тълкуването на правото на ЕС, във връзка с правото на приспадане на данъчен
кредит. Според тези твърдения на ищеца, чрез постановеното от Върховен административен
съд решение, съществено били нарушени разпоредбите на чл. 167 и чл. 168, б. „а“ от
Директива 2006/112/ЕО, които предоставят субективното право на данъчно задълженото
лице да приспадне дължимия данък, при настъпване на определени конкретни условия.
Твърди се, че решаващият съдебен състав на Върховен административен съд
допуснал едновременно две отделни нарушения на правото на ЕС, всяко едно от които
следвало да ангажира отговорността на Държавата за вреди от нарушаване на общностното
право. Първото нарушение на общностното право, според тезата на ищеца, било ясно
изразено в очевидно несъобразяване на националния съд от последна инстанция с
постоянната практика на СЕС. Твърди се, че цитираната трайно установена практика на
Съда на ЕС възприемала становище, че приспадане на данъчния кредит може да се откаже,
както в разглеждания от съдебния състав на ВАС спор, само ако е налице данъчна измама,
която да е обективно установена от данъчните органи. Второто твърдяно от
ищеца нарушение на общностното право се изразявало в нарушаване на разпоредбата на чл.
267, ал.3 ДФЕС, поради това, че решаващият съдебен състав на Върховния административен
съд не е отправил преюдициално запитване до Съда на ЕС във връзка с възникналия правен
спор и поради необходимостта от тълкуването и прилагането на споменатата Директива,
макар да бил длъжен да стори това.
Исковата претенция е оспорена от ответника Върховен административен съд /ВАС/.
Поддържа становище за липса на елементите от фактическия състав на специалния деликт,
при които може да бъде ангажирана извъндоговорната отговорност на Държавата, на
посоченото от ищеца правно основание. Оспорва като неоснователни твърденията
за допуснато осъществено нарушение на разпоредбите на чл. 167 и чл.168 от Директива
2006/11/ЕО, като поддържа тезата, че споменатите две нормативни разпоредби все още не са
3
били приложимо право при разрешаването на процесния правен спор, поради което
решаващият състав на Върховния административен съд не е бил длъжен да се съобрази с
тях. На следващо място ответникът отрича да е налице твърдяното второ нарушение на
правото на ЕС, изразяващо се в несъобразяване и противоречие на постановеното от ВАС
съдебно решение с цитираната в исковата молба практика на Съда на ЕС в областта на
данъчното облагане. Във визираното от исковата молба Решение № 4762 от 04.04.2013г.,
постановено по адм. д. № 2289/2012г. по описа на ВАС - решаващият състав на съда не се е
произнасял по отричане правото на възстановяване на ДДС респ. по приспадане на данъчен
кредит, а разглеждало спорен въпрос от друго естество- за предпоставките за упражняване
на правото на приспадане на данъчен кредит, което вече е било упражнено от
данъчно задълженото лице (условия за приложимост на разпоредбата на чл. 177
ЗДДС). Категорично отрича да е налице и друго нарушение на правото на ЕС, изразяващо се
в неотправяне на преюдициално запитване, в случаите, когато това е задължително, тъй като
пред решаващия състав на съда не бил повдигнат правен въпрос, нуждаещ се от
допълнително тълкуване.
Прокуратурата е изразила становище, че исковете са неоснователни.
За да се произнесе по съществото на спора, съобразно оплакванията в жалбата и в
приложение на императивните норми на материалния закон, регулиращи спорното
правоотношение, САС взе предвид, че спор по фактите, касаещи хода на приключилото
административно и съдебно производство по повод непризнато право на ищеца на
приспадане на данъчен кредит, по делото не е имало.
С постановеното решение №4762 от 04.04.2013 г. по адм.д. № 2289/2012г. По описа
на Върховен административен съд е било отменено изцяло по- рано
постановеното решение № 6044 от 28.12.2011г. по адм. д. № 1587/2008г. по описа на
Административен съд София - град, с което е бил отменен обжалвания Ревизионен акт №
22501000329 от 22.11.2010 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП гр.
София, относно отказано право на приспадане на данъчен кредит на дружеството -ищец за
данъчен период 01.09.2008 г. – 18.09.2008г. в размер на 130 000 лв. по фактура, издадени от
„Ултиматор” ЕООД.
Постановеното от Върховния административен съд и споменато по- горе Решение
№ 4762 от 04.04.2013 г. по адм. д. № 2289/2012г. е влязло в сила и представлява съдебен акт
от правораздавателна дайност, извършени от съд, който разглежда дело като
последна национална съдебна инстанция.
На 22.11.2010г. на дружеството ищец бил съставен Ревизионен акт №
22501000329/22.11.2010г. на ТД на НАП – София, с който било отказано приспадането на
данъчен кредит, начислен за данъчния период в размер на 130 000лева, който според
извършилия ревизията данъчен орган, подлежи на внасяне в бюджета. Мотивите за
постановения отказ да се ползва данъчния кредит били, че цената по облагаемата доставка
(рекламната услуга) е по-голяма от пазарната цена на подобен тип услуга по смисъла на §1,
т. 8 от ДР на ДОПК. От друга страна било прието, че извършената доставка е привидна, тъй
като при направената насрещна проверка в дружеството - съконтрахент на ищеца - Рекламна
агенция „Ултиматор” ЕООД, което се явява изпълнител на възложената от ищеца работа -
органите на приходната администрация не установят за посочения в договора период
последният да е бил обезпечен откъм квалифициран персонал, способен да извърши
подобна услуга. Ищецът обжалвал споменатия Ревизионен акт по административен ред,
пред Директора на Дирекция “ОУИ” при ЦУ на НАП. С Решение № 123 от 24.01.2011 г. на
Директора на Дирекция „ОУИ”, данъчният ревизионен акт /ДРА/ бил потвърден в цялост,
поради което дружеството подало жалба пред Административен съд - София град (АССГ),
който приел, че цената по договора, възлизаща на 650 000 лева е действително заплатена,
съгласно издадената фактура, а рекламата е успешно реализирана. При достигането до този
4
извод, и позовайки се на Директива 2006/122 на Съвета, както и на практиката на Съда на
ЕС по идентични казуси- АССГ отменил обжалвания ревизионен акт, после решението на
АССГ било обжалвано пред Върховен административен съд, по повод на което било
образувано процесното адм. д. № 2289/12 г. на Първо отделение. С Решение № 4762 от
04.04.2013г. по адм. д. №2289/2012г., решаващият съдебен състав на
Върховен административен съд, отменил решението на първоинстанционния съд. В
мотивите на решението си, съдебният състав на последната национална съдебна
инстанция приел становището, че не е доказана тезата на жалбоподателя в конкретния
случай да е налице висока надбавка на цената на рекламни услуги, дължаща се на
посредничеството на различни агенции и търговци при реализирането на рекламата.
Въз основа на идентично установените факти въззивният съд намира, че
предявените искове са неоснователни.
Задължението на държавите членки да поправят вреди, причинени от нарушение
на правото на ЕС, поначало намира своето основание в чл. 4 § 3 ДЕС като проявление на
принципа на лоялното сътрудничество на държавите членки с ЕС, задължаващ ги да вземат
общи или специални мерки, необходими за гарантиране изпълнение на задълженията им,
произтичащи от Договорите или от актовете на институциите на Съюза (чл. 4 § 3, ал. 2
ДЕС). То е изведено като институт на извъндоговорна отговорност и част от правото на ЕС
със съответните предпоставки за ангажиране на извъндоговорната отговорност на
държавите членки в практиката на Съда (вж. решения по дела Francovich u Bonifaci, С -6/90
и С -9/90; Kobler, С - 224/01). Отговорността за нарушаване на ПЕС съобразно практиката на
СЕС предпоставя достатъчно съществено нарушение на правна норма, която предоставя
права на частноправни субекти, вреди и причинно-следствена връзка между нарушението и
претърпяната вреда/и. За достатъчно съществено нарушение на правото на Съюза,
осъществено от правораздавателен орган, при всички случаи се приема, когато
окончателното съдебно решение е постановено при явно несъобразяване с практиката на
Съда в съответната област, даваща очевиден отговор на съответен въпрос. При анализа дали
нарушението е достатъчно съществено следва да се прецени и дали е налице явно нарушение
на ПЕС (когато не е приложена ясна материалноправна норма), дали съдът явно не се е
съобразил с практиката на Съда в съответната област и налице ли са всички фактори,
характеризиращи положението, представено пред националния съд, които могат да изключат
отговорността на държавата. Отговорността на държавата може да бъде ангажирана само за
нарушение, извършено от съд, който разглежда делото като последна инстанция, който е
задължен да отправи преюдициално запитване (чл. 267, ал. 3 ДФЕС), като нарушението на
това задължение, разгледано съвкупно с нарушението на материалноправна норма и/или на
практиката на Съда, може да ангажира отговорността на държавата. Задължението за
отправяне на преюдициално запитване не е абсолютно и съдът може да се освободи от него,
ако отправеният въпрос е идентичен с въпрос, на който СЕС вече е отговорил или е сходен
със зададени въпроси, по които има установена съдебна практика и отговорът на въпроса е
толкова очевиден, че не оставя място за никакво разумно съмнение.
Отговорността за вреди на държавата от решения на съдилища последна инстанция
не води до нарушаване на силата на пресъдено нещо, а само цели да ангажира отговорността
на държавата за такива решения с цел поправяне на вредите, причинени от тях, без да се
ревизира решението, което ги и причинило. В този смисъл в цитираното решение по делото
„Кьоблер“, С- 224/01 СЕС приема, че признаването на принципа на отговорността на
държавата за решение на съд, който се произнася като последна инстанция, няма за
последица да постави под въпрос силата на пресъдено нещо на това решение. Производства,
насочени към ангажиране на отговорността на държавата, нямат същата цел и не включват
непременно същите страни както в производството, приключило с решение, което се ползва
със сила на пресъдено нещо. Ако искът за установяване отговорността на държавата е
уважен, ще се гарантира обезщетяване на причинените вреди, без да е необходимо
5
/задължително/ да се прогласява отпадане на силата на пресъдено нещо на съдебното
решение, причинило вредата. Във всеки случай, принципът за отговорността на държавата,
присъщ на правовия ред на Общността, изисква такова обезщетение, но не и преразглеждане
на съдебното решение, на което се дължи вредата. Условията, които трябва да бъдат
изпълнени, за да бъде задължена дадена държава-членка да заплати обезщетение за вреди,
причинени на лицата в резултат на нарушения на общностното право, за които е отговорна
държавата, са три: нарушената съюзна норма да предоставя права на частно правни субекти;
нарушението да бъде достатъчно сериозно и да съществува пряка причинно-следствена
връзка между нарушаването на задължението на държавата и загубите или вредите,
претърпени от увредените лица. Отговорността на държавата за нарушение на общностното
право от решение на национален съд, който се произнася като последна инстанция, може да
възникне само в изключителни случаи, когато съдът явно е нарушил приложимото право.
Съгласно решението по дело Traghetti, С - 173/03 обаче, “Общностното право възпрепятства
националното законодателство, което изключва отговорността на държавата, най-общо за
щети, причинени на частни лица при нарушение на общностното право от решение на съд
като последна инстанция, поради факта, че въпросното нарушение е в резултат от
тълкуването на закона или на преценката на факти или доказателства, разглеждани от съда“.
Общностното право, също така, възпрепятства националното законодателство, което
ограничава такава отговорност единствено при случаите на преднамерена грешка или
сериозно умишлено неизпълнение от страна на съда, ако такова ограничение би довело до
изключване на отговорността на съответната държавата-членка що се отнася за други
случаи, където е извършено явно нарушение на прилагания закон, както е указано в
параграфи 53 до 56 от решение С-224/01 Кьоблер“. Във връзка с това разрешение на
основанията за ангажиране на отговорност на държава - членка, следва извод, че в
производството по реализирането на такава отговорност сезираният съд, макар че СПН
подлежи на зачитане и окончателното решение, нейн източник не може да бъде
преразглеждано (решение по дело R. Kapferer, С - 234/04, § 20 20), е в правомощието си да
преценява процеса по събиране и анализ на доказателствата от гледна точка на
съответствието им с ПЕС в съдебното решение, поставено в основанието на иска. С оглед
посоченото именно за основанието на иска по чл. 4, § 3 ДЕС за обезщетяване на вреди,
следва да се посочи и, че предмет на разглеждане в настоящото производство не е
законосъобразността на действията на органите на приходите, а постановеното съдебно
решение от последната инстанция, визирано в ИМ като вредоносно като нарушаващо ПЕС.
Така в приложение на горепосочените принципни положения, като се изходи от
мотивите на ВАС, сочено като вредоносно за ищеца, релевантни за преценката осъществено
ли е основанието на предявения иск, въззивният съд установи, че правото на приспадане на
данъчен кредит е отказано поради наличието на условия за ангажиране отговорността на
данъчно задълженото лице – получател по облагаемата сделка за дължимия и невнесен
данък, поради съществено различие на пазарната цена на въпросната рекламна услуга от
фактурираната. Следователно правото на приспадане на данъчен кредит не е отказано
поради упражняването му с измамна цел или с цел злоупотреба, а поради реализирането на
условията за ангажиране солидарната отговорност на данъчно задълженото лице по чл. 177
ЗДДС.
Принципната допустимост на института на солидарната отговорност и
съответствието му с Директива на Съвета 2006/112/ЕО е застъпена в решение на СЕО по
дело С-384/04г. Разпоредбата на чл. 177 ЗДДС изцяло кореспондира с разпоредбата на чл.
205 Директива 2006/112/ЕО на Съвета /съответна на чл. 21, § 3 от Шеста Директива на
Съвета/, с която е дадена възможност на държавите-членки, вкл. и в случаите по чл. 193 от
същата директива, да предвидят, че лице, различно от платеца на ДДС, е солидарно
отговорно за плащането на ДДС. Целта е опазване правата на фиска по възможно най-
ефективен начин, съобразявайки принципите на пропорционалност и правна сигурност,
6
които са спазени с изчерпателно и ясно изброените условия предвидени в разпоредбата на
чл. 177 ЗДДС. С цел отстраняване само на пряката вреда за бюджета, в рамките на ползвания
данъчен кредит, солидарната отговорност е предвидена само в размера, за който не е внесен
ДДС, от лице което вече се е възползвало от правото си на данъчен кредит за същия размер
ДДС и което е знаело или е трябвало да знае, че начисленият ДДС няма да бъде внесен.
Допустимостта на солидарната отговорност от гледна точка на общностното право е
призната с Решение на СЕО /сега СЕС/ от 11.05.2006 г. по дело С-384/04, произнесено във
връзка с отправено преюдициално запитване относно тълкуването на чл. 21, §3 /съответен на
чл. 205 от Директива 2006/112 и чл. 22, §8 от Шеста директива 77/388/ЕО. Според т.24 от
посоченото решение, правилата на солидарната отговорност за чуждо задължение не са
свързани с процеса на събиране на данъка, а с определянето на лицето, което може да бъде
задължено да прави този ДДС на хазната. В т.28, Съдът е посочил, че разпоредбата на чл. 21,
§3 от Шеста директива позволява по принцип на държавите-членки да предприемат мерки,
по силата на които дадено лице е солидарно отговорно да плати ДДС, дължим от друго лице.
В т.29 обаче е пояснено, че независимо от това, когато държавите-членки упражняват
предоставените им от Директивата правомощия, те трябва да спазват общите принципи на
правото, които съставляват част от правния ред на Общността, което включва по-специално
принципите на правната сигурност и пропорционалността. По-специално по отношение на
принципа на пропорционалността, Съдът в т.30 от решението е приел, че макар и да е
законно с мерки, приети от държава-членка на основание чл. 21, §3 от Шеста директива да
се цели опазване на хазната по възможно най-ефективен начин, такива мерки не трябва да
надхвърлят необходимото за постигане на тази цел. В т.32 от решението е прието, че докато
чл. 21, § 3 от Шеста директива позволява на държава-членка да наложи на лице солидарна
отговорност за ДДС, ако по времето на доставката това лице е знаело или е имало
основателни причини да подозира, че дължимият ДДС по отношение на тази, предходна или
бъдеща доставка, би останал неплатен изцяло или отчасти, и да се позовава на презумпции,
формулирани по начин, който да не прави практически невъзможно или прекалено трудно
данъчно-задълженото лице да ги обори с доказателства за противното. В заключение Съдът е
приел, че чл. 21, §3 от Шеста директива трябва да бъде тълкуван като позволяващ на
държава-членка да приеме законодателство, което предвижда данъчно-задължено лице,
получател по доставка на стока или услуга и което е знаело или е имало основателни
причини да подозира, че дължимият ДДС по отношение на тази доставка, или на предходна,
или на бъдеща доставка на тези стоки, би останал неплатен отчасти или изцяло, може да
бъде солидарно отговорно за плащане на този ДДС заедно с данъчно-задълженото лице по
ДДС. Упражняването на правомощието на държавите-членки да посочат солидарен
длъжник, различен от лицето- платец, с цел ефективно събиране на данъка, трябва да бъде
обосновано с оглед принципите на правната сигурност и пропорционалност. Във връзка с
приложението на принципа на пропорционалност и конкретно с презумпцията на чл.177,
ал.3 ЗДДС следва да се посочи, че предвидените хипотези се отнасят до факти и
обстоятелства в рамките на възможните разумни усилия, които данъчно задължените лица
следва да положат с грижата на добрия търговец, и че презумпцията може да бъде
опровергана.
В случая ВАС е постановил решението си, като след преценка на доказателствата,
е приел за доказани фактите, че сделката е на цена, която значително се отличава от
пазарната и крайният извод е за доказаност на предпоставките по чл.177 ЗЗДС.
Преобладаващо изложените в исковата молба доводи и възражения касаят преценката на
съда по фактите, което има отношение към законосъобразността на съдебния акт, каквато
проверка е недопустимо да се извършва в настоящото производство, заради силата на
пресъдено нещо на съдебното решение /решение от 16.03.2006г по дело С-234/04 Rozmarie
Kapferer/.
Действително, както поддържа и ищецът, трайна е практиката на СЕС, че не се
7
допуска на ДЗЛ да бъде отказано правото на приспадане на ДДС, без въз основа на
обективни данни да е доказано, че ДЗЛ е знаело или е трябвало да знае, че посочената от
него сделка, на която то основава правото на приспадане, е част от измама с ДДС, извършена
по веригата от доставки, вкл. и когато поради измама или нередности, се счита, че
доставката не е била реално осъществена (решения, постановени преди процесното решение
на ВАС, релевантни за ангажиране на търсената с исковете отговорност : решение по
съединени дела С- 439/04 и С- 440/04 С — 80/11 и С — 142/11; решение по дело С — 324/11,
по дело С - 285/11; решение по дело С - 642/11). В разглеждания случай обаче правото на
приспадане на данъчен кредит не е отказано поради упражняване с измамна цел или с цел
злоупотреба, а поради реализиране на условията за ангажиране солидарната отговорност на
данъчно задълженото лице по чл.177 ЗДДС.
При положение, че правото на приспадане на данъчен кредит не е признато на
различно основание поради наличието на условия по чл.177 ЗДДС, за която по тълкуването
на разпоредби на Директива 2006/112 на ЕО по релевантния за процеса въпрос вече е било
отправено преюдициално запитване, правилно ВАС е преценил, че не се нуждае от
тълкуване.
За пълнота на изложението следва да се отбележи, че не се установява и пряка
причинна връзка между твърдяното нарушение и претърпяната вреда, в каквато насока се
споделят напълно доводите на ответника. Това е така, защото в случай на плащане
/прихващане/ в полза на последния ще възникне регресно притезание спрямо действителния
платец на ДДС, което може да предяви срещу своя съконтрахент в общ исков процес и
бездействието, изразяващо се в неупражняване на това право, допринася за наличието на
твърдяната вреда
В обобщение, в разглеждания случай не може да се направи извод за допуснато
нарушение на ПЕС като твърдяното от ищеца, което да е явно и достатъчно сериозно по
смисъла на чл. 4, § 3 ДЕС. Ето защо, правилно предявените искове, с които се иска
ангажиране на отговорността на държавата за постановеното от ответника като последна
инстанция съдебно решение, са отхвърлени като неоснователни.
При този изход на спора разноски пред въззивната инстанция ще се следват само на
въззиваемия –ответник, който е претендирал и му се следват такива в размер на 350лв за
ю.к. възнаграждение на осн. чл. 78, ал.8 ГПК във вр. с чл. 37, ал.1 ЗПП.
Водим от горното, Софийски апелативен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение от 15.04.2024г по гр. д. № 11 874/2014г на Софийски
градски съд, ГО, 2 състав.
Осъжда „Норд Холдинг“АД ЕИК ********* да заплати на Върховен
административен съд сумата от 350лв, представляваща разноски пред въззивна инстанция.
Решението може да се обжалва, при условията на чл. 280 ГПК, в едномесечен
срок от връчване препис на страните пред Върховния касационен съд на РБ.
Председател:
8
Членове:
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9