№ 88
гр. гр. Добрич, 06.02.2023 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ДОБРИЧ в закрито заседание на шести февруари
през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Георги М. Павлов
Членове:Павлина Н. Паскалева
Деница Б. Петкова
като разгледа докладваното от Павлина Н. Паскалева Въззивно частно
гражданско дело № 20233200500019 по описа за 2023 година
и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е образувано по частна жалба на „Агенция за контрол на
просрочени задължения“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, п.к. 1527, ул. „Панайот Волов“ № 29, ет. 3 против
разпореждане, обективирано в заповед за изпълнение на парично задължение
№1495 от 28.11.2022г. на ДРС по ч. гр. д. №20223230103455 по описа на ДРС
за 2022г., с което е отхвърлено заявлението на кредитора за издаване на
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК против
длъжника П. В. И., ЕГН **********, с адрес гр. Д. за следните суми: 359,24
лева, представляваща неустойка за неизпълнение на задължение; 70,16 лева,
представляваща възнаградителна лихва за периода от 08.11.2020 г. до
06.07.2021 г. и 130,00 лева, представляваща разходи и такси за извънсъдебно
събиране на вземането.
Изложени са доводи за незаконосъобразност на атакуваното разпореждане,
като се настоява за отмяната му и за издаване на заповед за изпълнение на
парично задължение.
Жалбата е допустима. Депозирана е от лице, разполагащо с правен интерес
от обжалване и в законоустановения срок.
Съдът след съвкупен анализ на доказателствата в заповедното
производство, като съобрази и аргументите по жалбата, намира следното:
По подадено заявление от „Агенция за контрол на просрочени
1
задължения“ ООД /сега „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД,
ЕИК *********/ в развилото се производство по ч. гр. д. №20223230103455 е
издадена Заповед №1495/28.11.2022г. за изпълнение на парично задължение, с
която е разпоредено длъжникът П. В. И., ЕГН **********, с адрес гр. Д., да
заплати на кредитора следните вземания, прехвърлени от „Вива Кредит“ ООД
на „Агенция за контрол на просрочени задължения” ЕООД с Приложение № 1
от 03.02.2022 г. към договор за цесия от 01.12.2016 г.: 400,00 лева,
представляващо главница по договор за заем № 5640428, сключен между
длъжника и „Вива Кредит“ ООД на 09.10.2020 г., ведно със законната лихва
от датата на подаване на заявлението – 23.11.2022 г. до окончателно
изплащане на сумата; 34,87 лева, представляващо обезщетение за забава
върху главницата, за периода от 07.07.2021 г. – 22.11.2022 г.; 54,67 лева
(държавна такса и юрисконсултско възнаграждение), представляваща
направените съдебно-деловодни разноски по частно гр. дело № 3455/2022г.
по описа на Районен съд Добрич.
С обжалваното разпореждане е отказано издаването на заповед за
изпълнение за следните суми: 359,24 лева, представляваща неустойка за
неизпълнение на задължение; 70,16 лева, представляваща възнаградителна
лихва за периода от 08.11.2020 г. до 06.07.2021 г. и 130,00 лева,
представляваща разходи и такси за извънсъдебно събиране на вземането.
Настоящата инстанция изцяло споделя направените от районния съд в
обжалваното разпореждане правни изводи. Съгласно разпоредбата на чл.411,
ал.2, т.2 от ГПК, заповедният съд е длъжен служебно да извърши и проверка
дали искането не противоречи на закона и добрите нрави.
По отношение на претенцията за възнаградителна лихва:
Съдебната практика приема, че „добри нрави“ по смисъла на чл.26, ал.1
ЗЗД е обща правна категория, приложима към конкретни граждански,
респективно търговски правоотношения, изведена от юридически факти,
обуславящи тези правоотношения, понятие, свързано с относително
определени правни норми, при приложението на които съдът прави
конкретна преценка на обстоятелствата. Накърняване на добрите нрави по
смисъла на чл.26, ал.1 от ЗЗД е налице, когато се нарушава нравствен
принцип, който може и да не е законодателно формулиран, но спазването му е
проведено чрез създаване на други разпоредби, част от действащото право.
Такива са принципите на справедливостта, на добросъвестността в
2
гражданските и търговските взаимоотношения и на предотвратяването на
неоснователното облагодетелстване на някоя от страните, за сметка на
другата. Накърняване на добрите нрави е налице и когато договорната
свобода се използва от едната страна, за да възложи на другата несъразмерни
тежести, като се възползва от по-неблагоприятното й положение.
Действително не съществува законово ограничение за размера на
договорната лихва, поради което водеща за страните е разпоредбата на чл.9 от
ЗЗД с посочените рамки – императивните правни норми и добрите нрави. В
чл.19, ал.4 ЗПК е регламентирано законово ограничение за размера на
годишния процент на разходите, а именно – да не е по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и валута,
определена с постановление на Министерския съвет. Това ограничение обаче
не намира приложение, макар и в него да е включена възнаградителната
лихва. Лихвата по договора е възнаградителна - за ползване на дадената
парична сума. Към датата на сключване на процесния договор обективен
критерий за преценка дали с клаузата за уговорената лихва е нарушен
принципа на справедливост и са създадени условия за неоснователно
обогатяване на ответника е размера на законната лихва към този момент, без
обаче тя да се приеме като максимален размер и за възнаградителната лихва.
Съгласно установената съдебна практика по сходни казуси за договори, се
приема, че максималният размер, до който съглашението за плащане на
възнаградителна лихва е действително е тя да не надвишава с повече от три
пъти законната такава /в този смисъл решение №378 от 18.05.2006г. на ВКС
по гр.д. №315/2005 г. II г.о., и др. /. В случая това съотношение не е налице.
Договорената по процесния договор годишна лихва в размер на 40,32 %
надхвърля значително размера на законната такава, при определения от БНБ
основен лихвен процент към датата на сключване на договора и 10 пункта
надбавка, поради което уговорката противоречи на добрите нрави и е
нищожна.
Уговарянето на лихвен процент повече от три пъти над законната лихва, е
извън рамките на свободата на договарянето по чл.9 ЗЗД. Целта на
уговореното възнаграждение по договора за заем е покриване на разходите на
кредитора, свързани с отпускането на кредита, както и с компенсирането на
гражданските плодове от финансовия ресурс, които заемодателят би могъл да
реализира за срока на предоставянето му на заемателя. В случая обаче, така
3
уговореният размер на лихвата излиза извън посочените цели и води до
неоснователно обогатяване на заемодателя. Размерът на това възнаграждение
не съответства на предназначението му, и с оглед съотношението спрямо
законната лихва, води до неправомерно разпределение на блага в
отношенията между страните. При това изводът на районния съд, че
договореното възнаграждение противоречи на добрите нрави е правилен.
По отношение на претенцията за неустойка за неизпълнение на
задължение:
Претендираната неустойката за „неизпълнение на задължения“ се дължи от
заемателя при неизпълнение на следните задължения: в тридневен срок от
подписването на договора да предостави на заемодателя обезпечение на
задълженията си по договора, чрез поръчителство на физическо лице, което
да отговаря на подробно описаните в договора изисквания.
Трайната и последователна съдебна практика приема, че неустойката
представлява обезщетение за претърпените от неизпълнението на
договорното задължение вреди и има санкционен характер. В случая обаче
чрез неустойката кредиторът обезпечава неизпълнение на договорно
задължение, което не е нито пряко, нито косвено обвързано с основното
задължение на потребителя по връщане на заемната сума. Неустойката
изпълнява роля на обезпечаване неизпълнението на длъжника да обезпечи
отпускания му кредит, което е недопустимо. Съгласно чл.71, пр.последно ЗЗД
при неизпълнение на задължението длъжникът да обезпечи вземането на
кредитора, последният има право да поиска изпълнение на срочното
задължение и преди срока. Законът допуска единствено възможност за
кредитора да обяви вземането за предсрочно изискуемо и да пристъпи към
събирането му, ведно с уговорените в договора разходи. Уговарянето на
неустойка, което принципно е допустимо за всяко неизпълнение на договора,
в този случай надхвърля законовите рамки, както и нейния обезпечителен и
санкционен характер и представлява типична проявна форма на нарушение на
добрите нрави и на нарушаване на закона. По начина, по който е уговорена
неустойката за това неизпълнение на договора, представлява сериозна
санкция за длъжника и неоснователно обогатява кредитора, на когото е
известно, че в краткия срок и при тези условия, за длъжникът е обективно
невъзможно да осигури исканото обезпечение. Неизпълнението води до
имуществена санкция за потребителя, която се прибавя към дължимата сума,
4
т. е дългът на заемателя се увеличава необосновано дори при точно
изпълнение. Такава неустойка не може да бъде оправдана. Неустойката в
случая представлява допълнително предвидена скрита печалба за търговеца
за сметка на потребителя извън уговорената възнаградителна лихва.
Съгласно чл.8, §1 от Директива 2008/48 преди сключването на договор за
кредит, кредиторът е длъжен да направи оценка на кредитоспособността на
потребителя, като при необходимост това задължение може да включва да се
направи справка в съответната база данни. В този смисъл се посочва, че в
условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да
не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без
предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите членки следва да
упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и да
приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в
случаите, в които те не процедират по този начин. Преддоговорното
задължение на кредитора да направи оценка на кредитоспособността на
кредитополучателя, доколкото цели да предпази потребителите от
свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност, допринася за постигането на
целта на Директива 2008/48, която се състои, както става ясно от
съображения 7 и 9, в предвиждането в областта на потребителските кредити
на пълна и наложителна хармонизация в редица ключови области, която се
приема като необходима, за да се осигури на всички потребители в Съюза
високо и равностойно равнище на защита на техните интереси и за да се
улесни изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на
потребителски кредити. В този смисъл клауза, която предвижда, че се дължи
неустойка при неосигуряване на поръчител, което задължение става
изискуемо след 3 дни от подписване на договора за потребителски кредит е в
пряко противоречие с целта на Директивата. На практика такава клауза
прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата
институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника
върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на
задълженията. По този начин на длъжника се вменява задължение да осигури
обезпечение след като кредита е отпуснат, като ако не го направи, дългът му
нараства, тоест опасността от свърхзадлъжнялост на длъжника се увеличава.
Целта е, ако има съмнение в платежоспособността на длъжника, първо да се
поиска обезпечение и след предоставянето му да се да отпусне кредитът,
5
която практика би съответствало на изискванията на Директивата.
Задължение за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника
преди отпускане на кредита произтича и от разпоредбата на чл.16 от ЗПК.
Съдът има задължение да се придържа към Директивата при тълкуването на
националния закон, като той следва да се тълкува изцяло във връзка и с оглед
целите на директивата.
Относно претенцията за разходи и такси за извънсъдебно събиране:
В случая договорът за кредит, на който заявителят основава претенцията
си, е потребителски и като такъв се регулира от нормите на Закона за
потребителския кредит. Възможността кредиторът да въвежда такси извън
стойността на договорения размер на заема е регламентирана в чл.10а от ЗПК
и е предвидена за допълнителни услуги, свързани с договора за
потребителски кредит. Налице е изрична забрана, съгласно чл.10а, ал.2 от
ЗПК да се изискват такси и комисионни за действия, свързани с усвояването и
управлението на кредита. Дейността по събиране на кредита не е
допълнителна услуга, а по същество представлява дейност по управление
на просрочен кредит, поради което събирането на такса за тази дейност е в
пряко противоречие с разпоредбата на чл.10а, ал.2 от ЗПК.
При това следва извода, че обжалваното разпореждане не страда от
визираните в жалбата пороци и следва да се потвърди, като правилно и
законосъобразно.
Мотивиран от горното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА разпореждане, обективирано в заповед за изпълнение на
парично задължение №1495 от 28.11.2022г. на ДРС по ч. гр. д.
№20223230103455 по описа на ДРС за 2022г., с което е отхвърлено
заявлението на кредитора „Агенция за контрол на просрочени задължения“
ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, п.к.
1527, ул. „Панайот Волов“ № 29, ет. 3 за издаване на заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК против длъжника П. В. И., ЕГН
**********, с адрес гр. Д. за следните суми: 359,24 лева, представляваща
неустойка за неизпълнение на задължение; 70,16 лева, представляваща
възнаградителна лихва за периода от 08.11.2020 г. до 06.07.2021 г. и 130,00
6
лева, представляваща разходи и такси за извънсъдебно събиране на
вземането.
Определението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7