№ 3889
гр. София, 19.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО I ВЪЗЗИВЕН БРАЧЕН СЪСТАВ, в
публично заседание на седми ноември през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Катя Хасъмска
Членове:Емилия Александрова
Таня Кандилова
при участието на секретаря Кристина П. Георгиева
като разгледа докладваното от Таня Кандилова Въззивно гражданско дело №
20221100507636 по описа за 2022 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 258-273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на Н. С. Б., с която се обжалва
решението, постановено по гр. д. № 31322/2021 г. по описа на СРС, ГО, 85-ти
състав, в частта, в която частично е уважена исковата претенция на
въззиваемия И. Х. К. по чл.57, ал.1 СК, вр. с чл.31, ал.2 ЗС и въззивницата Н.
Б. е осъдена да заплати на И. К. сумата в размер на 5 219.16 лева –
обезщетение за лишаване от ползване на ¼ ид.ч. от съсобствен имот,
представляващ ап.31, находящ се в гр.София, ж.к. *******, със застроена
площ от 88.79 кв.м., за периода 25.06.2018 г. – 03.06.2021 г., като неправилно,
необосновано, постановено при допуснати съществени нарушения на
съдопроизводствените правила, като вместо него се иска да бъде постановено
друго, с което исковата претенция да бъде отхвърлена изцяло.
Н. Б. развива подробни съображения за неправилност на
първоинстанционното решение в атакуваната част поради недължимост на
1
присъдената сума, тъй като на 25.06.2018 г. доброволно напуснала имота,
заедно с общото дете на страните, и от тази дата тя (въззивницата) не
възпрепятствала въззиваемата страна да ползва имота, въпреки и независимо
от правото й на ползване, постановено с бракоразводното решение. Наред с
това смята, че първоинстанционният съд е допуснал съществено процесуално
нарушение, като не е спрял производството по делото, поради наличие на
висящо делбено производство за имота, тъй като това можело да доведе до
произнасяне на два съдебни състава по един и същ правен спор с два
различни диспозитива, доколкото във втората фаза на делбата можело да се
повдига и въпроса за наемните отношения. От друга страна смята, че
първоинстанционния съд е следвало да спре производството по делото и
поради наличие на висящо производство между страните за определяне на по-
голям дял от придобитото по време на брака между страните имущество в
режим на СИО. Не на последно място се сочи, че първоинстанционния съд не
е съобразил, че въззиваемия дължал на въззивницата сумата в размер на
68 676 лева, представляваща лични нейни средства, които Н. Б. вложила за
придобИ.е правото на собственост и поддръжката на имота, и неправилно не
е разгледал направеното от последната възражение за прихващане при
условията на евентуалност на двете ликвидни и изискуеми вземания до
размера на по-малкото (9000 лева) със сумата в размер на 68 676 лева, която
въззиваемия дължал на въззивницата. Претендира разноски.
И. Х. К. е подал отговор на въззивна жалба, в който излага
съображения за неоснователност на последната. Излага подробни
съображения относно правилността на първоинстанционното решение в
атакуваната му част, като същевременно оспорва изложените във въззивната
жалба фактически твърдения. Поддържа, че е напуснал семейното жилище на
01.03.2018 г., след която дата многократно го посещавал, но само за да се
вижда със сина си, респ. не отговаряло на истината твърдението, че
въззивницата била напуснала жилището на 25.06.2018г. Точно обратното,
последната продължила да ползва семейното жилище след развода, в което
била направила ремонт и сменила ключалката. Претендира разноски.
Въззивната жалба, предмет на настоящото разглеждане е допустима.
Подадена е в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, от страна, имаща правен интерес
от обжалването и е насочена срещу подлежащ на въззивно обжалване
съдебен акт.
2
С решението, постановено по гр. д. № 31322/2021 г. по описа на СРС,
ГО, 85-ти състав, въззивницата Н. С. Б. е осъдена да заплати на И. Х. К. на
основание чл.57, ал.1 СК, вр. с чл.31, ал.2 ЗС сумата в размер на 5 219.16 лева
– обезщетение за лишаване от ползване на ¼ ид.ч. от съсобствен имот,
представляващ ап.31, находящ се в гр.София, ж.к. „*******, със застроена
площ от 88.79 кв.м., за периода 25.06.2018 г. – 03.06.2021 г., ведно със
законната лихва, считано от 03.06.2021 г. до окончателното изплащане на
сумата, като исковата претенция е отхвърлена за разликата над присъдената
сума в размер на 5 219.16 лева до пълния предявен размер от 9 000 лева и за
обезщетение за лишаването му от ползване на още ¼ ид. ч. от имота. Със
същото решение Н. С. Б. е осъдена да заплаща на И. Х. К. на основание чл.57,
ал.2 СК месечен наем в размер на 161 лева за ползването на семейното
жилище ап.31, находящ се в гр.София, ж.к. *******, със застроена площ от
88.79 кв.м., считано от влизане на решението в сила до прекратяване на
ползването. С решението първоинстанционният съд се е произнесъл и по
отговорността за разноските, като е осъдил Н. С. Б. да заплати на И. Х. К.
сумата от 585.80 лева – разноски по делото.
Решението на районния съд, в частта, в която Н. С. Б. е осъдена да
заплаща на И. Х. К. на основание чл.57, ал.2 СК месечен наем в размер на 161
лева за ползването на семейното жилище ап.31, находящ се в гр.София, ж.к.
„*******, със застроена площ от 88.79 кв.м., считано от влизане на решението
в сила до прекратяване на ползването, е влязло в сила на основание чл.296, т.2
ГПК като необжалвано в определения от закона срок.
Извършвайки проверка на първоинстанционното решение в
обжалваната му част в рамките на правомощията си по чл.269 ГПК според
наведените оплаквания, настоящият съдебен състав намира, че СРС е
постановил валидно и допустимо, а като краен резултат правилно съдебно
решение, но е привел правния спор под грешна правна квалификация.
Предметът на делото е спорното материално субективно право –
претендирано или отричано от ищеца, индивидуализирано чрез основанието и
петитума на иска. Правната квалификация на спорното право се определя от
съда, съобразно въведените от ищеца твърдения за правнорелевантните за
спора факти. Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало
съдът се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран, или когато е
3
определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната
не се е позовала, тогава решението е недопустимо, тъй като е разгледан иск на
непредявено основание, какъвто обаче не е настоящият случай. В
настоящия случай първоинстанционният съд е определил неправилно
квалификация на спорното право, но я е извел от обстоятелства, на които
страната се е позовала, поради което въззивният съд не следва да обезсилва
първоинстанционното решение в атакуваната част с връщане на делото за
разглеждане въз основа на приетата от него правна квалификация (арг. от
Решение №73/23.05.14г. по гр.д.№173/2014г. на ВКС). Правораздавателната
дейност на въззивната инстанция е тъждествена на тази на
първоинстанционния съд, включително и по отношение квалифицирането на
спорното право и когато въззивният съд при непроменени фактически
твърдения и петитум на исковата молба възприеме различна правна
квалификация от дадената в обжалваното решение, следва да разреши спора в
съответствие с действителното правно основание и изложи собствени мотиви.
С исковата молба ищецът е индивидуализирал спорното право –
изложил е факти за имуществени отношения на бивши съпрузи относно
ползването на семейното жилище след развода, предоставено за ползване с
бракоразводното решение само на ответницата и е заявил претенция като
неползващ съпруг за плащане на парична сума за периода от влизане в сила
на бракоразводното решение до датата на подаване на исковата молба. От
изложението на тези обстоятелства, се налага извод, че действителното
правно основание на предявения иск е нормата на чл. 57, ал. 1 от СК, според
която по силата на съдебното решение с което се предоставя ползването на
семейното жилище по чл. 56, ал. 1, 2, 3 и 5 СК, възниква наемно отношение.
Тази норма на СК намира приложение както когато е постановено съдебно
решение по смисъла на чл. 56 от СК, когато е бил налице спор между
съпрузите за ползването на семейното жилище, така и когато съпрузите са
уредили този въпрос със споразумение, в което не са предвидили изрично
безвъзмездност на ползването (като при заем за послужване), което
споразумение е одобрено от съда с решението му за прекратяване на брака (
решение № 199/15.01.2018 г. на ВКС по гр. д. № 154/2017 г. на І г.о.). И
обратното, когато имотът е съсобствен (включително и придобит по време на
брака), но въпроса за ползването му не е изрично уреден при прекратяването
на брака, нормата на чл. 57, ал. 1 СК не намира приложение, а се прилага
4
общата норма на чл. 31, ал. 2 ЗС, като обезщетението за лишаването от
ползите от съсобствен имот се съизмерява със средния пазарен наем, какъвто
обаче не е настоящия случай.
Както бе посочено, нормата на чл. 57, ал. 1 от СК е приложима за
уреждане на настоящия правен спор, а районният съд, макар и формално да е
цитирал тази норма в обстоятелствената и в диспозитивната част на
решението си, неправилно е квалифицирал иска като такъв за заплащане по
реда на чл.31, ал.2 ЗС на обезщетение за ползването на имот, от което един
съсобственик се оказва лишен. Това обаче не означава, че е постановил
недопустимо решение, тъй като фактически е изследвал именно релевантните
за правилното решаване на спора факти и обстоятелства, които са изложени в
исковата молба, а именно, че семейното жилище - апартамент № 31, находящ
се в гр.София, ж.к. *******, със застроена площ от 88.79 кв.м, е останало в
обикновена съсобственост между ищеца и ответницата, след прекратяване на
барака им. С бракоразводното решение, постановено по гр.д.№ 80911/2017 г.
по описа на СРС, 83 състав, влязло в сила на 25.06.2018 г., е разрешен и
въпросът за ползването на семейното жилище, което ползване е предоставено
само на бившата съпруга на ищеца, без да е определен наем на основание чл.
57, ал. 2 СК.
Неправилната правна квалификация не се е отразила на извършения от
първостепенния съд доклад по чл.146 ГПК, извън цитираната от него правна
квалификация с позоваване на чл.31, ал.2 СК, доколкото при разпределяне на
доказателствена тежест изрично е указано на ищеца, че следва да установи
наличието на съдебно решение, с което е предоставено ползването на
семейното жилище на ответницата, както и размера на дължимия наем за
процесния период, а на ответника е указано да докаже, че е заплащал
дължимия наем, както на събраните доказателства в тази насока, т.е въпреки,
че правната квалификация е неправилна, дадените указания относно
подлежащите на доказване факти не са неточни, поради което и въззивният
съд не е дал нови такива.
За релевантните за спора факти районният съд е събрал, обсъдил и
преценил всички относими по делото доказателства (поотделно и в тяхната
съвкупност) и въз основа на тях правилно е приел, че между страните е
възникнало наемно правоотношение по отношение на придобития в режим на
5
СИО апартамент № 31, находящ се в гр.София, ж.к.“*******, със застроена
площ от 88.79 кв.м., който е бил и тяхно семейно жилище по време на
брачното им съжителство (безспорно между страните обстоятелство), а след
прекратяване на брака е останал съсобствен между страните при равни
дялове, тъй като с бракоразводното решение (Решение № 416727/28.05.2018
г., постановено по гр.д.№ 80911/2017 г. на СРС, ІІІ ГО, 83 състав, влязло в
сила на 25.06.2018 г.) жилището е предоставено за ползване само на
ответницата. Доколкото с бракоразводното решение липсва произнасяне по
въпроса за размера на дължимия от бившата съпруга наем и доколкото не се
твърди, нито установява уговорена безвъзмездност на ползването правилно
първоинстанционният съд е приел, че ползващата жилището бивша съпруга
дължи наем на неползващия го съпруг, считано от дата на влизане в сила на
бракоразводното решение (25.06.2018 г.) до датата на депозиране на исковата
молба (03.06.2021 г.). За възникване на претендираното материално право по
чл. 57 СК не е необходимо отправяне на писмено изявление от неползващия
жилището съпруг, достигнало до знанието на ползващия, респ. препятстване
на ползването от ползващия имот съпруг. Отношенията между бившите
съпрузи относно ползването на семейното жилище, представляващо
съпружеска имуществена общност, прекратена с развода, са уредени изрично
със специалната норма на чл. 57 СК, поради което общото правилно на чл. 31,
ал. 2 ЗС, уреждащо ползването на съсобствена вещ при обикновена
съсобственост, е неприложимо. Ето защо за уважаване на иска не е
необходима връчена на ответницата писмена покана, а същата дължи наемна
цена за припадащата се част от имота, собствена на ищеца, от влизане в сила
на бракоразводното решение (в този смисъл решение № 133/04.07.2013 г. по
гр. д. № 535/2012 г. на ВКС, ІV отд.). Не е нужно и да се изследва въпросът
дали ищецът фактически е бил лишен от ползването на имота съобразно
правата си, както се налага в хипотезата на чл. 31, ал. 2 от СК, като е
ирелеванто и дали съпругата, на която е предоставено за ползване семейното
жилище фактически го е ползвала. По тези съображения като ирелевантни за
предмета на спора следва да се преценят наведените от въззивницата
възражения, че не е пречила и не е възпрепятствала достъпа на въззиваемия
до процесния имот, а тя сама е отказала да го ползва.
По изложените съображения се налага извод, че предявеният иск е
доказан по основание.
6
В първоинстанционното производство е приета неоспорена от страните
съдебно –техническа оценителна експертиза. Съгласно заключението на
вещото лице, което преценено по реда на чл. 202 от ГПК следва да се
кредитира като обективно и компетентно, се установява, че размерът на
средната месечна наемна цена за жилището за исковия период 25.06.2018 г. -
03.06.2021 г. възлиза на 20 876.65 лева. Разпоредбата на чл. 57, ал. 2, изр. 2
от СК предвижда, че не се дължи наем за ползваната от ненавършилите
пълнолетие деца жилищна площ. Под жилищна площ в тази хипотеза се
разбира площта на цялото семейно жилище, включващо всички помещения в
обхвата на жилището, независимо от тяхното функционално предназначение,
защото нуждите на обитателите могат да бъдат пълноценно задоволени само
при наличие и на двете категории помещения. При определяне на наема за
ползваната жилищна площ от ненавършилото пълнолетие дете от брака
следва да се има предвид неговия дял на обитаване на всички помещения на
жилището, а не само стаята, която му служи за спалня (така Решение №
123/04.04.2013 г. по гр. д. № 526/2012 г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС). В случая от
брака страните имат едно ненавършило пълнолетие дете, за което не спорят,
че след развода живее при въззивницата в жилището (установено от
показанията на разпитаните пред районния съд свидетели, в кредитираните
части). Или, средният пазарен наем за припадащата се на ищеца идеална част
от това жилище след приспадане на ползваната от ненавършилото
пълнолетие дете на страните жилищна площ, възлиза на една четвърт от
средната пазарна наемна цена за имота в размер на 5 219.16 лева за процесния
период.
Във връзка с оплакванията във въззивната жалба настоящия съдебен
състав намира за необходимо да отбележи, че правилно
първоинстанционният съд не е спрял производството по реда на чл.229, ал.1,
т.4 от ГПК, тъй като изхода от него не зависи от разрешението на висящия
между страните спор за определяне на по-голям дял от придобитото по време
на брака имущество в режим на СИО ( решението, с което се уважава иск с
правно основание чл.29 СК има конститутивно действие), нито настоящото
решение може да влезе в колизия с бъдещо решение, постановено в
делбеното производство. Законодателят не е възприел разрешение, при което
съдът да се произнася служебно за размера на наемната цена, изхождайки от
идеята, че бившите съпрузи могат да постигнат съгласие за този размер.
7
Предоставил е възможност за сезиране на съда с искане за това, като не е
определил срок, в който същото да може да бъде направено. В съдебната
практика се приема, че то може да бъде направено както в бракоразводния
процес, така и след неговото приключване с отделен иск. В делбата
претенции за наем между съделители, вкл. и претенции за наем в хипотезите
на чл.57 СК, могат да бъдат заявявани по реда на чл. 346 ГПК, но само ако не
са били определени в отделно исково производство. Правилно районният съд
не е приел и разгледал направеното възражение за прихващане, доколкото
изцяло отсъства индивидуализация на вземането, с което се иска да бъде
извършено прихващането, въпреки дадените в тази насока указания. С
отговора на исковата молба не са изложени достатъчно обстоятелства,
индивидуализиращи вземането-предмет на възражението за прихващане, а
районният съд е изпълнил задължението си и е оставил същото без движение
с указания за конкретизацията му. Неговите указания не са изпълнени и
вземането не е индивидуализирано. Само в случай, че първоинстанционният
съд незаконосъобразно е отказал да разгледа и да се произнесе по надлежно
заявено пред него възражение за прихващане, това процесуално нарушение
може да бъде отстранено във въззивното производство, по повод на жалбата
срещу решението, какъвто обаче не е настоящия. За ответника остава
възможността да предяви в отделно производство самостоятелен осъдителен
иск за вземането си.
В обобщение въззивниат съд намира, че ответникът – въззивник в
настоящото производство дължи на ищеца – въззиваема страна сумата от
5 219.16 лева, представляваща наемна цена за ползването на апартамент №
31, находящ се в гр.София, ж.к. „*******, със застроена площ от 88.79 кв.м,
за периода от 25.06.2018 г. ( датата на влизане в сила на бракоразводното
решение) до 03.06.2021 г. (датата на исковата молба), ведно със законната
лихва за забава, считано от 03.06.2021 г. до окончателното изплащане на
сумата, поради което решението на СРС в частта, в която искът е уважен
следва да бъде потвърдено при правилна правна квалификация чл. 57, ал. 1
СК.
Според изхода на въззивното производство разноски се следват само на
въззиваемата страна, която е доказала действително сторени такива за
настоящата инстанция в размер на 600 лева – заплатено адвокатско
възнаграждение по договор за правна защита и съдействие.
8
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 3474/15.04.2022 г. по гр.д.№ 31322/2021
г. на Софийски районен съд, ГО, 85 състав, в обжалваната част, с която Н. С.
Б., ЕГН **********, е осъдена да заплати на И. Х. К., ЕГН **********, при
правилна правна квалификация чл.57, ал.1 СК, сумата в размер на 5 219.16
лева, представляваща наемна цена за ползването на апартамент № 31,
находящ се в гр.София, ж.к. *******, със застроена площ от 88.79 кв.м, в
периода от 25.06.2018 г. до 03.06.2021 г., ведно със законната лихва за забава,
считано от 03.06.2021 г. до окончателното изплащане на сумата.
ОСЪЖДА Н. С. Б., ЕГН **********, да заплати на И. Х. К., ЕГН
**********, сумата в размер на 600 лева - разноски за въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок
от съобщенията до страните пред ВКС при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9