Р Е Ш Е Н И Е

 

гр. София, 02.10.2020 год.

 

В   ИМЕТО  НА  НАРОДА

 

 

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IІI „В“ въззивен състав, в публично съдебно заседание на втори юли през две хиляди и двадесета година в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Н. ДИМОВ

          ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА

                                 Мл. с. МАРИЯ ИЛИЕВА

 

при секретаря Цветелина Пецева, като разгледа докладваното от младши съдия Илиева гражданско дело № 8579 по описа за 2019 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 86722 от 08.04.2019 г., постановено по гр. дело № 26309/2017 г., Софийският районен съд, I ГО, 43-ти състав, е уважил частично предявените по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК от „Т.С.“ ЕАД срещу Н.Н.К. установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 153, ал. 1 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумите от 3713,11 лева, представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия за периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2016 г., за топлоснабден имот, представляващ апартамент № 62, находящ се в гр. София, ж.к. „********аб. № 294007, за периода от 01.05.2015 г. до 30.04.2016 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК - 09.12.2016 г. до окончателното изплащане на главницата, като е отхвърлил претенциите за главница за потребена топлинна енергия за сумата над 3713,11 лв. до пълния предявен размер от 3756,31 лв., както и по иска с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за обезщетение за забавено плащане на главницата в размер на 363,49 лева за периода от 15.10.2015 г. до 06.12.2016 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК от 17.01.2017 г. по ч.гр. дело № 72134/2016 г. на СРС, ГО, 43-ти състав.

С решението Н.Н.К. е осъден да заплати на „Т.С.“ ЕАД, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата от 601,92 лева – разноски в първоинстанционното производство и 119,33 лева – разноски в исковото производство.

Решението е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на ищеца „М.Е.“ ООД.

В законоустановения срок срещу решението в частта, с която предявеният иск по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД е отхвърлен е постъпила въззивна жалба от „Т.С.“ ЕАД, в която прави оплакване, че решението в обжалваната част е неправилно, като излага, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че ответникът не е изпаднал в забава, тъй като в ОУ от 2008 г. е посочено, че потребителят изпада в забава за плащането в края на текущия месец, за който се отнасят фактурите. С оглед изложеното, моли решението в обжалваната част да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният иск да бъде уважен. Претендира разноски и юрисконсултско възнаграждение. В молба, депозирана преди открито съдебно заседание, поддържа въззивната жалба. Възразява за прекомерност на адвокатското възнаграждение и неговото реално заплащане. Не представя списък по чл. 80 от ГПК.

В срока за отговор на въззивната жалба, такъв не е постъпил от Н.Н.К..

Третото лице помагач на страната на ищеца „М.Е.“ ООД не взема становище.

Софийският градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящият състав на въззивния съд намира, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната част, поради което същият дължи произнасяне по съществото на правния спор в рамките на заявените с въззивната жалба доводи, съобразно нормата на чл. 269, изр. 2 от ГПК.

Ищецът в първоинстанционното производство „Т.С.“ ЕАД е депозирал заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК с вх. № 3084180 от 09.12.2016 г. г. срещу Н.Н.К., по което е образувано ч. гр. дело № 72134/2016 г. на СРС, I ГО, 43-ти състав и на 17.01.2017 г. е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК с предмет описаните в диспозитива на обжалваното решение вземания за посочените от съда периоди и възникнали на описаните основания.

В срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК длъжникът в заповедното производство е подал възражение по образец, в което е посочено, че не дължи изпълнение на вземането по издадената заповед за изпълнение.

При наличие на валидно възражение, породило своите правни последици, в срока по чл. 415, ал. 2 от ГПК заявителят, съгласно дадените от съда указания, е предявил установителни искове с предмет всички вземания, за които в негова полза е издадена заповедта за изпълнение на парично задължение по посоченото дело.

Предявени са за разглеждане обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, вр. с чл. 200 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, по които в тежест на ищеца при условията на пълно и главно доказване е да установи, че ответникът е потребител на топлинна енергия, че сградата, където е имотът му e топлофицирана, монтиран е топломер, преминал метрологична проверка, че дяловото разпределение на отчетеното количество доставена топлинна енергия е извършено законосъобразно, което включва установяване на извършваните отчети на ТЕ и изчисляване на стойностите на различните компоненти, съставящи цената на доставената топлинна енергия, размера на търсената главница, както и изпадането на длъжника в забава и размера на обезщетението за забава.

В настоящия случай, с оглед предмета на разглеждане, въведен с въззивната жалба, по който съдът дължи произнасяне, спорен е единствено въпросът дали ответникът е изпаднал в забава за плащане на установената в обжалваното съдебно решение главница за потребена топлинна енергия.

Както правилно е приел и първоинстанционният съд съгласно чл. 32, ал. 1 от приложимите към относимия период Общи условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди на потребители в гр. София от 2014 г., одобрени с решение № ДУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник „24 часа“, бр. от 10.02.2014 г. и вестник „19 минути“, в сила от 12.03.2014 г., месечната дължима сума за доставена топлинна енергия на клиента се формира въз основа на определения за него дял от топлинната енергия за разпределение в сгради етажна собственост и обявената за периода цена, за която сума се издава ежемесечно фактура от продавача.

При действието на общите условия на ищеца от 2008 г. (действали до 11.03.2014 г.), изискуемостта на вземанията настъпва след изтичане на 30 дни считано от края на всеки съответен месец на начисляване. Според чл. 32, ал. 1, във вр. с чл. 31, ал. 2, във вр. с ал. 1, т. 2 от ОУ от 2014 г., вземания възникват с издаване на фактурата за съответния месец. Съгласно чл. 33, ал. 1 и ал. 2 от ОУ клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 в 30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на продавача, от който момент длъжникът изпада в забава, т.е. при действието на ОУ от 2014 г., в сила от 12.03.2014 г., изискуемостта на сумите по индивидуални и общи фактури настъпва след изтичане на 30 дни от обявяването им на интернет страницата на ищеца. В настоящия случай изпълнение на това задължение от страна на кредитора не се установява, независимо че първоинстанционният съд, на основание чл. 146, ал. 1, т. 5 от ГПК, е разпределил тежестта на доказване за поставянето на длъжника в забава в тежест на ищеца.

Ето защо, настоящият състав на съда споделя извода на районния съд, че след като по делото не е установена предпоставката за поставянето на длъжника в забава, съгласно приложимите общи условия, претенцията за заплащане на обезщетение за забава в размер на законната лихва по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за посочения период е неоснователна и като такава правилно е отхвърлена.

С оглед изложеното и предвид предмета на проверка, въведен с въззивната жалба, същата е неоснователна, а при съвпадение на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд, решението в обжалваната част е правилно и следва да бъде потвърдено.

 

По разноските:

При този изход на спора, разноски на въззивника не се дължат.

Въззиваемата страна не е представлявана във въззивното производство и не е заявила претенция за присъждане на разноски, поради което съдът не дължи произнасяне по въпроса.

Така мотивиран, Софийският градски съд

 

Р Е Ш И:

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 86722 от 08.04.2019 г., постановено по гр. дело № 26309/2017 г. на Софийския районен съд, I ГО, 43-ти състав, в обжалваната част.

Решението е постановено при участието на „М.Е.“ ООД, ЕИК ********, като трето лице помагач на страната на „Т.С.” ЕАД, ЕИК********.

Решението е влязло в сила в необжалваната част.

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                        ЧЛЕНОВЕ: 1.                                 2.