Решение по дело №5085/2017 на Софийски градски съд

Номер на акта: 338
Дата: 12 март 2018 г. (в сила от 12 март 2018 г.)
Съдия: Руси Викторов Алексиев
Дело: 20171100605085
Тип на делото: Въззивно наказателно дело от общ характер
Дата на образуване: 2 ноември 2017 г.

Съдържание на акта

 

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

№ …………….

гр. София, 12.03.2018 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

            СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД - Наказателно отделение, X-ти въззивен състав, в публично съдебно заседание, проведено на дванадесети януари две хиляди и осемнадесета година, в състав :

 

                                                            ПРЕДСЕДАТЕЛ : АТАНАС АТАНАСОВ

                                                                      ЧЛЕНОВЕ : РУСИ АЛЕКСИЕВ

                                                                                мл. с. ХРИСТИНА Н.А

 

            при секретаря Таня Митова и в присъствието на прокурора Станислав Стойков, като разгледа докладваното от съдия Алексиев ВНОХД  № 5085 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното :

 

            Производството е по реда на глава XXI НПК.

 

            С присъда от 25.04.2017 г. по НОХД  № 15567/2016 г., Софийски районен съд – Наказателно отделение (СРС – НО), 99-ти състав, е признал подс. Б.Г.А. за невинен по повдигнатото му обвинение за извършване на престъпление по чл. 206, ал. 1 от НК, поради което и на основание чл. 304 от НПК го е оправдал.

            Недоволен от така постановената присъда е останал прокурор при Софийска районна прокуратура (СРП), който, в срока по чл. 319, ал. 1 от НПК, депозира протест с допълнение. В тях се твърди, че присъдата е незаконосъобразна и неправилна, постановена при неправилна интерпретация на доказателствените източници. Поддържа се, че погрешния анализ на доказателствата е довел до неправилни фактически и правни изводи. Сочи се, че първият съд по съществото си е приел, че подсъдимият е извършил разпоредителни действия с инкриминираната вещ – лек автомобил, което обаче неправилно е приел, че не осъществява състава на престъплението по чл. 206, ал. 1 от НК. Ангажират се доводи, че подсъдимото лице съзнателно е извършило акт на отчуждение на предоставения му за ползване лек автомобил, извън дадените му само за ползване на вещта права, с цел за неправомерно обогатяване. Желае се отмяна на първоинстанционната присъда и постановяване на нова, осъдителна, за обвинението, което е повдигнато с внесения в СРС обвинителен акт.

            С подадения въззивен протест не се правят искания за събиране на доказателства от въззивния съд.

            В разпоредително заседание на 03.11.2017 г., въззивният съд, по реда на чл. 327 от НПК, прецени, че за правилното изясняване на обстоятелствата по делото не се налага разпит на подсъдимия и/или свидетел/и, изслушването на вещо/и лице/а, както и ангажирането на нови писмени и/или веществени доказателства и в този смисъл не се налага провеждане на въззивно съдебно следствие, за обезпечаване на правомощието на въззивната инстанция по чл. 313 и чл. 314 от НПК и правилното решаване на делото.

            С оглед разпоредбата на чл. 329, ал. 2 от НПК и повдигнатото срещу подсъдимото лице обвинение за престъпление, което се явява тежко, по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК, а именно наказуемо с наказание „лишаване от свобода” повече от пет години, въззивният съд прецени, че присъствието му в съдебното заседание е задължително.

            В съдебно заседание пред въззивната инстанция, представителят на СГП заявява, че не поддържа въззивния протест. Пледира присъдата на СРС да бъде потвърдена. Намира, че първоинстанционната присъда на СРС е постановена при правилен анализ на събраната доказателствена съвкупност и при направени правилни правни изводи, относно невиновността на подсъдимото лице. Желае доводите, залегнали в протеста, да бъдат съобразени от въззивния съд.

            Защитникът на подсъдимия – адв. М., САК, желае протеста на прокурора при СРП да бъде оставен без уважение, като намира, че първоинстанционния съд задълбочено е изследвал фактите по делото и е достигнал до законосъобразния извод, че деянието на подзащитния ѝ не е съставомерно по чл. 206, ал. 1 от НК. Посочва, че по делото е доказано, че липсва неправомерно разпореждане от страна на доверителя ѝ, което обуславя обективната несъставомерност на деянието, по този законов текст. Навежда доводи, че деянието му е несъставомерно и от субективна страна, тъй като подсъдимият не е знаел за забрана за разпореждане с лекия автомобил. Желае присъдата на СРС за бъде потвърдена, като правилна и законосъобразна.

            Подсъдимият Б.Г.А., в правото си на лична защита и на последна дума, се присъединява към становището на защитника си и желае присъдата на първия съд да бъде потвърдена.

            Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства, протестирания съдебен акт, изложеното в протеста с допълнение, както и доводите и възраженията, направени в съдебното заседание и след като въз основа на императивно вмененото му задължение извърши цялостна служебна проверка на първоинстанционния съдебен акт, по отношение на неговата законосъобразност, обоснованост и справедливост, съобразно изискванията на чл. 314 от НПК, намира за установено следното :

            Въззивният протест е подаден в срока по чл. 319 от НПК и от легитимирано лице, отговаря на изискванията на чл. 320 от НПК, поради което е процесуално допустим и следва да бъде разгледан.

            За да постанови обжалваната присъда, СРС е провел съкратено съдебно следствие, по реда на глава ХХVII-ма от НПК, в частност по реда на чл. 373, ал. 1, вр. чл. 372, ал. 2, вр. чл. 371, т. 1 от НПК. С определение по чл. 372, ал. 3 от НПК първият съд е одобрил даденото съгласие от подсъдимия и защитата му да не се провежда разпит на свидетелите Г. Б.А., И.В.Г., С. Й.Н., Н.Л.М.и О.С.М., както и на вещото лице М.Г., изготвила назначените основна и допълнителна съдебно - оценителни експертизи, а при постановяване на присъдата непосредствено да се ползва съдържанието на съответните протоколи за разпит на свидетели и експертно заключение. На основание чл. 283, вр. чл. 373, ал. 1, вр. чл. 37, т. 1 от НПК е приобщил, чрез прочитане, показанията на посочените свидетели и експертните заключения на вещото лице, както и на същото основание – чл. 283 от НПК, събраните на досъдебното производство писмени доказателствени средства и писмени доказателства.

            При постановяване на присъдата, първоинстанционният съд е обсъдил събраните пред него и на досъдебното производство относими гласни и писмени доказателства и доказателствени средства, заключения на способи на доказване - експертизи, а именно : гласни доказателствени средства - показанията на св. А.К.К., снети в о.с.з. на 25.04.2017 г. и тези, снети в хода на досъдебното производство и приобщени към доказателствената съвкупност по реда на чл. 281, ал. 4, вр. ал. 1, т. 1 от НПК (л. 51/гръб – л. 52/гръб от съдебното производство и л. 97 от досъдебното производство), показанията на свидетелите Г. Б.А. (л. 151 от досъдебното производство), И.В.Г. (л. 96 и л. 192 от досъдебното производство), С. Й.Н. (л. 58 и л. 173 от досъдебното производство), Н.Л.М.(л. 153 от досъдебното производство) и О.С.М. (л. 153 от досъдебното производство), снети в хода на досъдебното производство и приобщени към доказателствената съвкупност по реда на чл. 373, ал. 1, вр. с чл. 372, ал. 3, вр. с чл. 371, т. 1 от НПК ; писмени доказателства и доказателствени средства – протокол за доброволно предаване от 21.04.2016 г. (л. 205 от досъдебното производство), заверени електрофотографски (ксерографски) копия на пълномощно отА.К. в качеството му на управител на „Е.С.*” ЕООД, издадено в полза на подсъдимия Б.А. (л. 5 – л. 6 от досъдебното производство), документи за първоначална и последващи пререгистрации на л.а., марка „Форд”, модел „Мондео“, с ДК  № *******(л. 19 – л. 30 и л. 105 – л. 119 от досъдебното производство), свидетелство за регистрация на МПС, част І-ва, за л.а., марка „Форд”, модел „Мондео“, с ДК  № *******(л. 53 от досъдебното производство) ; удостоверение за актуално състояние на „Е.С.*“ ЕООД (л. 38 – л. 39 от досъдебното производство), справка от Камарата на частните съдебни изпълнители за образувани изпълнителни дела срещу „Е.С.*“ ЕООД (л. 41 – л. 42 и л. 90 – л. 91 от досъдебното производство), заверени електрофотографски (ксерографски) копия на материали по изпълнително дело  № 20108460400742 по описа на ЧСИ О.М. (л. 159 – л. 171 от досъдебното производство), заверено електрофотографско (ксерографско) копие на изпълнително дело  № 20108410400642 по описа на ЧСИ Н.М.; справка за съдимост на подсъдимия (л. 17 от съдебното   производство) ; способи на доказване – заключения на основна и допълнителна съдебно – оценителни експертизи (л. 147 – л. 148 и л. 175 – л. 176 от досъдебното производство) – последните приобщени към доказателствената съвкупност по реда на чл. 373, ал. 1, вр. с чл. 372, ал. 3, вр. с чл. 371, т. 1 от НПК.

            Пред настоящата съдебна инстанция не бе проведено съдебно следствие, респективно не бяха представени и събрани нови доказателства и доказателствени средства. Въззивният съд изгради своите фактически и правни изводи изцяло на база на доказателствата, събрани в хода на съдебното следствие пред първата съдебна инстанция.

            Въззивният съд намира, че вътрешното убеждение на районния съд по съставомерните факти е формирано въз основата на по съществото си правилен анализ на събраните по делото доказателствени материали, като споделя в по-голямата им част доводите и съображенията му относно показанията на разпитаните свидетели, приложените писмени доказателствени средства и писмени доказателства и използваните способи на доказване - експертизи. За някои от свидетелските показания обаче, а именно тези на свидетелите К. и Н. – последните снети на 13.10.2015 г., в частта им, в която сочат, че св. К. е предоставил на подс. А. автомобила с уговорка само да го ползва, въззивният съд намира анализа на първия съд за неправилен, поради което не споделя произтичащите от него фактически изводи.

            Поради това, настоящата инстанция намира, че събраните по делото доказателствени източници позволяват фактическата обстановка да се измени, което и извърши, в изпълнение на правомощията си по чл. 316 от НПК. Основанията за изменението ѝ са налице, доколкото, макар задълженията на СРС по разкриване на обективната истина да са изпълнени професионално и добросъвестно, един от релевантните към предмета на доказване и определящи за крайния изход на делото факти, а именно намерението на св. К. за продажба на лекия автомобил, а не за предоставянето му за ползване, респективно съдържанието на уговорката между подсъдимия и св. К., касаеща процесния лек автомобил, е пропуснат при очертаване на възприетата от съда за установена фактическа обстановка. Действително, този пропуск не повлиява върху правилно установената правна квалификация на инкриминираното деяние и законосъобразно определения краен изход на делото, но с оглед прецизност и поради обстоятелството, че първата инстанция е използвала това безспорно фактическо обстоятелство при правния си анализ, настоящият съдебен състав намира за необходимо същото да намери място и при излагане на приетите за установени фактически положения, върху които се извършва правно – аналитичната дейност на решаващия съд.

            Анализът на доказателствената съвкупност по делото сочи на следното :

            Свидетелят А.К.К. бил управител на юридическото лице „Е.С.*” ЕООД и възнамерявал да продаде собствения на дружеството лек автомобил, марка „Форд“, модел „Мондео“, с ДК  №*******. Тъй като върху автомобила бил наложен запор на 21.01.2011 г., във връзка с образуваното срещу дружеството изпълнително дело  № 742/2010 г. по описа на ЧСИ О.М., превозното средство не можело да бъде продадено по надлежния ред, с писмен договор с нотариална заверка на подписите на страните.

            В началото на 2012 г., св. К. споделил тези свои намерения за продажба на автомобила на св. С. Н., който от своя страна ги довел до знанието на подс. Б.А.. Последният изявил воля да закупи превозното средство. На неустановена дата през месец януари 2012 г., в гр. София, ж. к. „Красно село“, в близост до блок  № 208, св. К. се срещнал с подсъдимия, който бил придружаван от сина си – св. Г. А.. На срещата присъствал и св. С. Н.. Двамата постигнали съгласие св. К. да продаде на подс. А. автомобила, за сумата от 4 000 лева. Предвид невъзможността покупко - продажбата на автомобила да бъде оформена писмено, с нотариална заверка на подписите на страните, поне за период от две години, св. К. и подсъдимият се уговорили подсъдимият да заплати първоначално сумата от 2 000 лева на св. К., който да му издаде пълномощно да управлява автомобила за срок от две години. След изтичането им и вдигане на запора върху автомобила, свидетелят да прехвърли автомобила на подсъдимия, при което последният да заплати остатъкът от уговорената сума, до размера на продажната цена на автомобила. На тази среща св. К. предал на подс. А. превозното средство, ведно с ключа за него и свидетелство за регистрация на МПС, част II, издадено за автомобила. С последния подс. А. *** и същият ден предал на св. С. Н. сумата от 1 000 евро, който на свой ред ги дал на св. К., от името и за сметка на подсъдимия. На 31.01.2012 г., св. К. направил на подсъдимия пълномощно, с което му дал правото да стопанисва и управлява превозното средство в страната и чужбина, да го представлява, в качеството му на управител на „Е.С.*” ЕООД, пред КАТ, ДАИ, застрахователните органи и дружества в страната и пред всички трети лица, включително съдебни и административни органи, във връзка с извършването на всички действия, произтичащи от пълномощното. В пълномощното не било изрично записано, а и страните нямали устна договорка, че подс. А. няма правото да предава владението върху автомобила на трети лица.

            Малко след като получил автомобила, подс. А. установил, че няма финансова възможност да го поддържа в изправност и през месец март 2012 г. решил да предаде автомобила на св. И. Г.. Договорили се св. Г. да плати на вноски на подсъдимия сумата от 750 лева и да му предаде собствения си лек автомобил, марка „Роувър“, произведен през 1998 г. На неустановена дата през месец март 2012 г., в село Чепинци, пред дома си на ул. „*******, подс. А. предал фактическата власт върху автомобила, марка „Форд”, модел „Мондео“, с ДК  №*******, на св. И. Г. и взел в замяна лекия автомобил на Г., марка „Роувър“. Подсъдимият А., освен това, получил на вноски, за времето от месец март 2012 г. до месец май 2012 г., от св. Г. и сумата от 750 лева. Подсъдимият информирал св. И. Г., че превозното средство е собственост на юридическото лице „Е.С.*” ЕООД и че е наложен запор върху него, по образувано изпълнително дело срещу дружеството. Съобщил му, също така, че управителят на дружеството – св. К., му е обещал да извърши необходимите плащания от името и за сметка на дружеството към кредиторите, за да бъде вдигнат запорът през 2014 г. За действията си по предаване на автомобила на св. И. Г., подсъдимото лице не съобщило на св. К., тъй като знаело, че няма забрана да предоставя автомобила на трети лица. Свидетелят К. узнал, че превозното средство е в държане на св. Г. от св. С. Н., в края на 2013 г. Свидетелят се снабдил с телефонния номер на св. Г. от св. С. Н. и му телефонирал, като му поискал остатъка от 2 000 лева за превозното средство. Свидетелят Н. поставил въпроса за наложения запор и след като разбрал, че същият все още не е вдигнат, отказал да заплати останалите от 2 000 лева, понеже знаел, че няма как да му бъде прехвърлена собствеността върху превозното средство. След това св. К. отново го търсел за парите, като му поставил условие да върне автомобила, ако не му даде исканата сума, а от своя страна св. Г. поискал св. К. да върне на подсъдимия дадените му 2 000 лева и тогава щял да си получи обратно автомобила. Свидетелят К. заявил на св. Г., че нямал каквито и да било отношения по повод на автомобила с него и на 19.02.2014 г. сигнализирал органите на 06 РУ – СДВР, с молба за съдействие да бъде върнато владението върху превозното средство на собственика – „Е.С.*“ ЕООД.

            Подсъдимият Б.Г.А. е роден на *** ***, българин, български гражданин, със средно образование, женен, безработен, живущ ***, ЕГН **********.

            Същият е неосъждан.

            Така възприетата от въззивния съд фактическа обстановка по делото в по-голямата си част кореспондира с установената и от първата инстанция. За разлика от нея, обаче, въззивният съд не споделя фактическите и изводи, че св. К. „възнамерявал да предостави за ползване срещу съответно възнаграждение и евентуално впоследствие да продаде“ процесния лек автомобил, както и че в хода на срещата между подсъдимия и св. К., последният предал на подсъдимия владението върху автомобила с уговорка „подсъдимият да го ползва по предназначение за срок от две години, за което да заплати на свидетеля К. сумата от 2000 лева“. В останалата и част, установената от настоящия съдебен състав фактология по делото по съществото си съответства на приетата и от районния съд, с направените от въззивната инстанция допълнения и уточнения. Фактическите констатации на първоинстанционния съд са обосновани и почиват на прецизен и правилен анализ на доказателствения материал, като изводите му в тази насока се споделят изцяло и от въззивния състав. Оценката на доказателствата, по отношение на фактическите обстоятелства, включени в предмета на доказване, съобразно очертаните от обвинителния акт рамки, извън гореизложените, касаещи поведението на св. К. и уговорката му с подсъдимия, е направена в съответствие с правилата на формалната логика. Без да бъдат преповтаряни изводите на СРС, с оглед на доводите и възраженията, изложени във въззивния протест, в допълнението към него и в съдебното заседание, както и в съответствие със законово вмененото му задължение за служебна проверка на правилността на присъдата в цялост, настоящият съдебен състав намира за необходимо да посочи следното :

            Правилно и законосъобразно първият съд е заключил, че процесният лек автомобил, марка „Форд”, модел „Мондео“, с ДК  №*******, към 2012 г. е бил собственост на дружеството „Е.С.*“ ЕООД, както и че върху същият бил наложен запор на 21.01.2011 г., по изпълнително дело № 742/2010 г. по описа на ЧСИ М.. Изводите на районния съд в тази насока почиват на правилния и задълбочен анализ на събраните по делото гласни доказателствени средства и в частност – въз основа на показанията на свидетелите К., А., Г.,М.и М.. Последните кореспондират по несъмнен и категоричен начин с приобщените към доказателствената съвкупност по надлежния процесуален ред писмени доказателствени средства – заверени електрофотографски (ксерографски) копия на документи за първоначална и последващи пререгистрации на л.а., марка „Форд”, модел „Мондео“, с ДК  № *******(л. 19 – л. 30 и л. 105 – л. 119 от досъдебното производство), материали по изпълнително дело  № 20108460400742 по описа на ЧСИ О.М. (л. 159 – л. 171 от досъдебното производство) и на изпълнително дело  № 20108410400642 по описа на ЧСИ Н.М.. По отношение на това обстоятелство, събраните по делото гласни и писмени доказателствени средства са напълно единни, еднопосочни, взаимнодопълващи се и непротиворечиви, поради което и за съда не възникнаха съмнения относно пълната им кредитируемост.

            Обосновани са и изводите на първия съд, постановил протестирания съдебен акт, относно факта на предоставяне на фактическата власт на процесния лек автомобил от св. К. на подс. А., ведно с прилежащите му вещи – контактен ключ за автомобила и свидетелство за регистрация, част ІІ – на неустановена по делото дата през м. януари 2012 г., в гр. София, ж. к. „Красно село“, в близост до бл.  № 208. В тази насока, по делото са събрани показанията на свидетелите К., А. и Н., които в тази им част са напълно еднопосочни, кореспондиращи си и безпротиворечиви, поради което и въззивният съд намира, че са депозирани обективно, безпристрастно и добросъвестно и като такива следва изцяло да ги кредитира. По идентични съображения, въззивният съд споделя изцяло и изводите на решаващия първоинстанционен съд, относно предоставеното от св. К. на подс. А. пълномощно за управление на автомобила, както и за предоставената от последния на св. К. сума, в размер на 1 000 евро, представляваща първата половина от уговорената помежду им продажна цена на автомобила.

            От ревизия, обаче, се нуждаят изводите на СРС, относно уговорката между подсъдимия и св. К., по отношение на процесния автомобил. За да постанови присъдата си, първият съд е приел, че св. К. „…възнамерявал да предостави за ползване срещу съответно възнаграждение и евентуално впоследствие да продаде автомобил марка „Форд”, модел „Мондео“ с per. №*******, собственост на дружеството“, както и че на срещата между подсъдимия и св. К., на която присъствал и св. С. Н., „двамата постигнали съгласие свидетелят К. да предаде на подсъдимия А. владението върху автомобила и подсъдимият да го ползва по предназначение за срок от две години, за което да заплати на свидетеля К. сумата от 2000 лева, а след изтичането на двете години, свидетелят К. обещал, че ще направи необходимото, за да бъде вдигнат запорът върху автомобила от съдебния изпълнител, след което да прехвърли собствеността върху превозното средство на подсъдимия с писмен договор с нотариална заверка на подписите на страните“. Тези изводи на решаващия съд кореспондират по несъмнен начин със съобщеното от св. К. пред решаващия съд и с твърденията на св. Н. пред водещия разследването на 13.10.2015 г. (л. 173 от досъдебното производство).

            Същевременно, районният съд не е отчел и не е коментирал в мотивната част на присъдата си противоречието между така събраните гласни доказателствени средства, по отношение на това обстоятелство. Касателно същото, по делото са събрани два групи гласни доказателствени средства. От една страна, това са показанията на св. К., който пред съда заявява, че е искал да намери някого, на когото да даде автомобила да го кара срещу заплащане (л. 51/гръб от съдебното производство пред СРС), както и показанията на св. Н., снети в хода на досъдебното производство (л. 173 от досъдебното производство), в смисъл, че „…при срещата между К., мен, Б. и сина му Г., последните двама харесаха процесния автомобил, като се договориха с К. Б. да ползва автомобила в рамките на две години срещу сумата от 2000 лева“. От друга страна, това са показанията на св. Г. (л. 96 от досъдебното производство), който сочи следното : „От Б. знам, че е закупил този автомобил от собственика на строителна фирма…“ ; тези на св. А., в смисъл, че св. К. казал „…на баща ми, че може да му продаде автомобила за 2000 лева, а след падане на запора и прехвърляне на автомобила след два години баща ми да му прати още 2000 лева“ и показанията на св. Н., снети пред водещия разследването на 01.12.2014 г. (на по-ранен етап от досъдебното производство), че „А. искаше да продаде автомобила за сумата от 4000 лева…Б. огледа автомобила, запали го и реши да го купи.А.каза на Б., че ще му даде автомобила за 4000 лева, като уговорката между двамата беше Б. да даде сумата от 2000 лева първоначална вноска при вземане на автомобила и след две години и падането на запора да даде останалата сума пари и да прехвърли автомобила.“

            По отношение на това обстоятелство, въззивният съд, в противоречие с първоинстанционния, кредитира с доверие втората група доказателствени източници, като прецени, че същите са напълно единни, еднопосочни, взаимнодопълващи се и депозирани обективно, безпристрастно и добросъвестно от свидетели, които по никакъв начин не са заинтересовани – пряко или косвено, от изхода на делото. В частност, следва да бъдат ценени показанията на св. Н., депозирани на 01.12.2014 г., или близо десет месеца преди тези, снети на 31.10.2015 г., като стоящи по-близо до датата, на която свидетелят е възприел интересуващите производството факти и обстоятелства, и кореспондиращи с показанията на свидетелите Г. и А.. Така събраната доказателствена съвкупност, освен еднопосочна и безпротиворечива, е и житейски убедителна, тъй като е напълно лишена от логически смисъл тезата, залегнала в показанията на свидетелите К. и Н. (последните снети на 31.10.2015 г.), че лице, което среща затруднения в обслужването на автомобила, като подс. А., би взел такъв само за ползване, като за срок от две години би заплатил сумата от 2 000 лева. При това, за настоящата инстанция е несъмнено, че св. К. е имал намерение за продажба на автомобила, въпреки невъзможността такава сделка с транслативен ефект да бъде оформена по надлежния ред – в писмен договор, с нотариална заверка на подписите на страните, предвид наложения запор върху автомобила, както и че уговорката между него и подс. А. е била именно за продажба на автомобила, а не за отдаването му за ползване. Показанията на свидетелите К. и Н. в противния смисъл съдът не кредитира, като прецени, че същите идват да оправдаят последващото поведение на управителя на „Е.С.*“ ЕООД, по депозиране на сигнала до компетентните органи, както и претенцията на св. К. автомобилът да му бъде върнат.

            Иначе, по отношение на последващото сключването на сделката между подсъдимия и св. К. поведение на последните и на св. Г., уговорката между подс. А. и св. Г. и водените разговори между последния и св. К., първият съд е формирал обосновани правни изводи, почиващи на правилния и задълбочен анализ на събраните по делото гласни доказателствени средства – показанията на свидетелите К., Г. и А., които в основни линии са единни, взаимно допълващи се и непротиворечиви и позволяват на инстанциите по същество да формират еднозначни изводи по фактите. Действително, прави впечатление, че в хода на разпита си пред съда, св. К. не е в състояние да възпроизведе в цялост и пълнота възприетите от него факти и обстоятелства, относими към разговорите му със св. Г., което е наложило приобщаване на показанията му, снети в хода на досъдебното производство (л. 97 от досъдебното производство) към доказателствената съвкупност по надлежния процесуален ред. Това, обаче, добре се обяснява с изминалия продължителен период от време между датата на възприемане на фактите и обстоятелствата, за които свидетелят дава показания  - м. януари 2014 г., и датата на разпита му пред съда – 25.04.2017 г., а не с евентуален субективизъм, едностранчивост или недобросъвестност на показанията на свидетеля.

            СГС се солидаризира с изводите на решаващия първоинстанционен съд за пълна кредитируемост на събраните по делото писмени доказателствени средства и писмени доказателства, като прецени, че същите кореспондират по несъмнен начин със събраните и обсъдени по-горе гласни доказателствени средства и допринасят за изясняване на предмета на доказване по делото.

            Правилно СРС е кредитирал изцяло заключението на назначените и изготвени основна и допълнителна съдебно – оценителни експертизи, като е преценил, че същите са пълни, ясни, точни и относими към предмета на доказване. Същите са дадени от вещо в съответната област на науката лице, за което липсват каквито и да е основания за съмнение в неговата компетентност и обективност.

            Районният съд правилно е направил констатацията за чистото съдебно минало на подсъдимия към датата на деянието, въз основа на приложената и приета по делото като писмено доказателствено средство актуална справка за съдимост на лицето.

            Предвид изложеното, настоящият съдебен състав намира, че по делото е събрана в нужния обем и категоричност доказателствена съвкупност, която позволява на съдилищата да формират еднозначни изводи по фактите, и в основни линии споделя направеният в мотивите към присъдата анализ на наличните доказателствени материали.

            Като цяло, за установяването на обективната фактическа обстановка районният съд е положил всички възможни и необходими в случая процесуални усилия. Разпитани са всички установени по делото лица, които пряко или косвено са възприели факти от обективната действителност, имащи връзка с инкриминирания случай, при условията на чл. 12, ал. 1, чл. 18 и чл. 19 от НПК, а именно при спазване на принципите на непосредственост, устност и състезателност (последния нерядко посочван в практиката на ЕСПЧ по чл. 6, § 3, б. „Д“ от КЗПЧОС и като право на „ефективно участие“ и „равенство на оръжията“ – Garcia Alva v Germany, Станфорд срещу Обединеното кралство и др.), като, съобразно разпоредбата на чл. 283 от НПК, съдът законосъобразно се е ползвал и от събраните в рамките на досъдебна фаза на процеса писмени доказателства и писмени доказателствени средства.

            Въззивният състав служебно констатира, независимо от оправдателния характер на първоинстанционната присъда, че правото на защита на подс. А. не е било нарушено в нито един етап от първоинстанционното съдебно производство. Спазени са всички изисквания на процесуалния закон, гарантиращи законосъобразното упражняване на правото на защита от страна на подсъдимия – редовно връчване на обвинителния акт, гарантиране на участието му в процеса, на правото му да дава обяснения, да представя доказателства и да прави доказателствени искания, да се ползва от адвокатска помощ, каквато е ангажирал, както и възможност да се изказва последен и да обжалва актовете на съда, накърняващи законните му права и интереси.

            Предвид всичко посочено, след направения самостоятелен анализ на доказателствата от настоящия съдебен състав и въз основа на установената фактическа обстановка, независимо от ревизията, която направи въззивният съд на част от изводите на СРС по фактите, първостепенният съд е направил правилни правни изводи, в съгласие със закона и постоянната практика на ВКС на Р. България, досежно липсата на извършено от подс. А. инкриминирано деяние по чл. 206, ал. 1 от НК.

            Първоинстанционният съд е направил правилен и задълбочен анализ на обективните и субективни признаци на престъпния състав по чл. 206, ал. 1 от НК, като обосновано е приел, че изпълнителното деяние на престъплението по този законов текст се изразява в присвояване на предмета на посегателство – чужда движима вещ. Присвояването, от своя страна, представлява противозаконно разпореждане с вещта – предмет на посегателство, в интерес на всеки друг, освен на собственика на вещта. Последната е във фактическата власт на престъпния деец, на годно правно основание към момента на осъществяване на изпълнителното деяние. Престъплението по този законов текст може да се осъществи само при форма на вината пряк умисъл.

            При този анализ на съставомерните признаци на престъпния състав, необосновано се явява изложеното в протеста с допълнение становище на държавното обвинение, че СРС е достигнал до неправилни изводи за неизпълнение от страна на подсъдимия на признаците на престъплението. Правилен се явява изводът на първоинстанционния съд, че подс. А. с действията си, описани в приетата за безспорно установена фактическа обстановка, не е осъществил вмененото му с обвинителния акт престъпление, поради което деянието се явява несъставомерно.

            И това е така, поради безспорно установената, на първо място, обективна несъставомерност на деянието на подсъдимия по този законов текст. Както правилно е отбелязал и решаващия първоинстанционен съд, между св. К., като представляващ дружеството – собственик на процесния автомобил, и подс. А. не е имало уговорка последният да ползва автомобила само за себе си, нито каквото и да било установено ограничение фактическата власт върху автомобила да не се предоставя на трети лица. Поради това, осъщественото от подсъдимия разпореждане с вещта, изразяващо се в предоставяне на фактическата власт върху същия на св. Г., не се е явило в противоречие с волята на св. К. и с предоставения от последния на подс. А. мандат във връзка с процесната вещ.

            При доказана липса от обективна страна на извършено престъпно деяние, принципно безпредметно се явява обсъждането на наличието или липсата на доказаност на престъплението от към субективна страна. Независимо от това обаче, първостепенният съд е изложил съображения и относно субективната страна на повдигнатото на подсъдимия обвинение. Поради тази причина, въззивният съд, с оглед пълнота на осъществявания инстанционен контрол, намира за необходимо да отбележи, че на второ място, деянието, осъществено от подсъдимия, е несъставомерно и от субективна страна по този законов текст. Както вече въззивният съд имаше повод нееднократно да посочи, съдържанието на уговорката между подсъдимия и св. К. е било именно отчуждаване на автомобила, в полза на подс. А., при което за последния основателно е било създадено убеждението, че разполага с правото да ползва и да се разпорежда с вещта, в т. ч. и да я предоставя на трети лица, което и подсъдимият е сторил.

            Предвид изложеното, настоящата инстанция изцяло се солидаризира с изводите на решаващия първоинстанционен съд, че с деянието си подс. А. не е осъществил и от субективна страна признаците от състава на престъплението по чл. 206, ал. 1 от НК.

            С оглед изтъкнатите до тук съображения, настоящата съдебна инстанция намира, че обосновано и законосъобразно подс. Б.Г.А. е бил признат за невинен и оправдан за извършване на престъпление по чл. 206, ал. 1 от НК от първоинстанционната съдебна инстанция.

            При извършената, на основание чл. 314, ал. 1 от НПК, цялостна служебна проверка на правилността на протестираната присъда, въззивната инстанция не констатира наличието на основания, налагащи нейното изменяне или отмяна, поради което и с оглед изложените съображения, постанови своето решение, с което потвърждава изцяло първоинстанционния краен съдебен акт.

 

            Воден от гореизложеното и на основание чл. 334, т. 6 и чл. 338 от НПК, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД

 

Р  Е  Ш  И :

 

            ПОТВЪРЖДАВА изцяло присъда от 25.04.2017 г., по НОХД  № 15567/2016 г. по описа на СРС – НО, 99-ти състав.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и/или протест.

 

 

 

 

            ПРЕДСЕДАТЕЛ :                      ЧЛЕНОВЕ : 1.                         2.