Р Е Ш
Е Н И Е
№ 589/03.10.2023 г.
Административен съд - Монтана,
касационен състав ,в публичното съдебно заседание ,на двадесет и девети септември ,през две хиляди двадесет и трета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ОГНЯН ЕВГЕНИЕВ
ЧЛЕНОВЕ: БИСЕРКА БОЙЧЕВА
РЕНИ ЦВЕТАНОВА
при секретаря
Антоанета Лазарова и с участието на прокурора……...Галя Александрова…като
разгледа...............докладваното от съдията………….БИСЕРКА БОЙЧЕВА....КАНД№504/2023г.
по описа на Административен съд-Монтана............................. взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във вр.
с чл. 72, ал. 4 от Закона за Министерство на вътрешните работи /ЗМВР/.
Образувано е по касационна жалба от Б.Б.А. с адрес:г*** ,чрез адв Д.М. от САК, със служебен адрес:г*** срещу Решение№125/02.05.2023г.
по НАХД№1339/2022г. по описа на РС-Монтана, с което е
отхвърлена жалбата на касатора, против заповед за задържане на лице № 1808зз-169/25.10.2022г.,издадена от Г.Д.Д. на длъжност инспектор в
РУ-Монтана,
с която на основание чл. 72, ал. 1, т. 1
от ЗМВР е наложена принудителна административна мярка „задържане за срок до 24
часа“.
В касационната жалба се навеждат доводи за
незаконосъобразност на обжалваното решение, като постановено при неправилно
приложение на материалния закон и необоснованост- отменителни основания
съобразно чл. 209, т. 3 от АПК. Отправя се искане съдебният акт да бъде отменен
и да се постанови ново решение по същество на спора, с което административния
акт да бъде отменен.
В
съдебно заседание касаторът редовно призован
не се явява ,вместо него
се явява
пълномощника му, адв.М., който
поддържа касационната жалба и отправя искане да бъде уважена,
по изложените в същата съображения.
Ответникът- Г.Д.Д. на длъжност инспектор при РУ-Монтана,не се явява и не се представлява,но
в писмено становище вх.№4013 от 29.09.2023г.моли
да се отхвръли жалбата като неоснователна.
Представителят на Окръжна прокуратура Монтана
дава заключение за неоснователност на касационната жалба, поради което
решението на РС като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено.
Административен
съд -Монтана,касационен състав,като
прецени допустимостта на касационната жалба и наведените в нея отменителни
касационни основания, съгласно чл. 209 от АПК, приема следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл.
211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по
същество е неоснователна.
С обжалваното решение, първоинстанционният съд
е отхвърлил жалбата на Б.Б.А. ,
против заповед за задържане на лице рег.№ 1808зз-169/25.10.2022г.,издадена от Г.Д.Д. на длъжност инспектор при
РУ-Монтана,с която на основание чл.72,ал.1,т.1 ЗМВР е наредено „задържане на Б.Б.А.
за 24часа“.
При постановяване на съдебния акт,
въззивният съд приема, че оспорената заповед за задържане е издадена от
компетентен орган, в предвидената от закона форма и при спазване на материално
правните предпоставки за това.
Решението е правилно.
По делото няма спор относно качеството на
ответника, а именно полицейски орган, който по
силата на това си качество има право да издава Заповеди за задържане на лица
от процесния вид. Основното възражение на касатора е, че липсват мотиви за
издаване на същата съгласно изискванията на чл. 59, ал. 2 от АПК и не
са посочени фактическите и правни основания за нейното издаване. Реквизитите на
съдържанието на заповедта за задържане са определени в чл. 74, ал. 2 от ЗМВР.
Съгласно т. 2 на същата разпоредба заповедта трябва да съдържа както
фактически, така и правни основания за издаването й. Като правно основание в
заповедта е посочено чл. 72, ал. 1, т. 1
от ЗМВР, като полицейските органи имат провомощие да задържат лице, за което
има данни, че е извършило престъпление. Задържането на лице на основание чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР за срок не
по-дълъг от 24 часа представлява по смисъла на чл. 72 от ЗМВР принудителна
административна мярка, която има за цел чрез задържането да се предотврати
възможността лицето да извърши престъпление, да продължи да извършва
престъпление или да се укрие. За прилагането на процесната принудителна
административна мярка не е необходимо да са събрани доказателства, установяващи
по категоричен начин вината на лицето, извършило престъпление по смисъла на НК.
Това е видно и от възприетия от законодателя различен стандарт на доказване в
административното производство по издаване на заповедта за задържане и в
евентуално последвалото го наказателно производство. Разпоредбата на чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР изисква
единствено наличието на данни, че задържаното лице е извършило престъпление,
докато, за сравнение, чл. 64, ал. 4 вр. чл. 63, ал. 1 от НПК, за вземане на
мярка "задържане под стража" в досъдебното производство е необходимо
да е налице обосновано предположение, че обвиняемият е извършил престъпление,
което се наказва с лишаване от свобода или друго по-тежко наказание, и
доказателствата по делото да сочат, че съществува реална опасност обвиняемият
да се укрие или да извърши престъпление. Данните по чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР следва да са
налице преди издаване на административния акт за задържането на лицето, а не да
се установяват след това. Целта на мярката е не да се ограничи свободата на
лицето, а да се попречи на заподозрения да извърши престъпление, да се укрие,
или да заличи следите от извършено престъпление, както и да осуети предприемането
на наказателно преследване срещу него. Задържането с правно основание чл. 72, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ЗМВР, като
принудителна административна мярка (ПАМ), се предприема от полицейския орган
при условията на оперативна самостоятелност. Както се приема в т. 34 – т. 39 от
решение от 25.05.2023 г. по дело C 608/21 на Съда на ЕС, Директива 2012/13/ЕС
на Европейския парламент и на Съвета от 22 май 2012 година относно правото на
информация в наказателното производство е приложима и по отношение на задържането
на лица по реда на чл. 72 от ЗМВР. Щом задържането на лица на това основание
попада в приложното поле на правото на ЕС, то по отношение на настоящия случай
се явява приложима и Хартата на основните права на ЕС (ХОПЕС). Съгласно чл. 6,
§ 1, първа алинея от Договора за ЕС тя има същата юридическа сила като
Договорите и поради това е част от първичното право на Съюза. Текстът на чл.
51, § 1 гласи, че разпоредбите на настоящата харта се отнасят за институциите,
органите, службите и агенциите на Съюза при зачитане на принципа на
субсидиарност, както и за държавите-членки, единствено когато те прилагат
правото на Съюза. В този смисъл те зачитат правата, спазват принципите и
насърчават тяхното прилагане в съответствие със своите компетенции и при
зачитане на предоставените в Договорите компетенциите на Съюза. В чл. 52, § 3
от ХОПЕС е предвидено, че доколкото Хартата съдържа права, съответстващи на
права, гарантирани от Европейската конвенция за защита на правата на човека и
основните свободи, техният смисъл и обхват са същите като дадените им в
посочената Конвенция. Тази разпоредба не пречи правото на Съюза да предоставя
по-широка защита. Разпоредбата на чл. 6 от ХОПЕС гласи, че всеки има право на
свобода и сигурност. Тази разпоредба, както и основните права по ХОПЕС, следва
да бъдат тълкувани и предвид Разясненията относно Хартата на основните права
(2007/C 303/02). Това е предвидено изрично в нейния преамбюл: Освен това
изрично разпоредбата на чл. 6, § 1, трета алинея от ДЕС, която гласи, че
правата, свободите и принципите, съдържащи се в Хартата, се тълкуват съгласно
общите разпоредби на дял VII на Хартата, уреждащи нейното тълкуване и
прилагане, и като надлежно се вземат предвид разясненията в Хартата, които
посочват източниците на тези разпоредби. Така в разясненията по чл. 6 от ХОПЕС
е посочено, че правата по член 6 съответстват на правата, гарантирани от член 5
от ЕКПЧ, и в съответствие с член 52, параграф 3 от Хартата имат същия смисъл и
същия обхват. От това следва, че ограниченията, които могат законно да им бъдат
наложени, не могат да надхвърлят границите, позволени от член 5 от ЕКПЧ.
Разпоредбата на чл. 5, § 2 от ЕКПЧ предвижда, че на всеки арестуван трябва
незабавно да бъдат съобщени на разбираем за него език основанията за
арестуването му и всички обвинения, които му се предявяват. В константната
практика на ЕСПЧ се приема, че не е необходимо причините за задържането на
лицето да бъдат изложени в решението, разрешаващо задържането, както и да бъдат
изложени писмено или в някаква специална форма. Причините за ареста могат да бъдат
съобщени или да станат ясни в хода на разпита след ареста. Няма спор по делото,
че на жалбоподателят е информиран за предполагаемото, извършено от него
престъпление-получен сигнал в ОД на МВР за държане на наркотични вещества.Оттук
следва ,че са изпълнени изискванията на ТР № 16/1975 г., на ОСГК на
ВС, че е допустимо фактическите съображения да бъдат изложени в отделни
съдържащи се в преписката документи, каквито органите на МВР съставят и
изготвят съобразно установените техни вътрешни правила, а именно докладни
записки. Тази възможност да се мотивира акта, като се изложат съображения в
друг акт, съобразно нашето законодателство не противоречи на чл. 6, § 2 от
Директива 2012/13/ЕС, за което ще бъдат изложени съображения по- долу.
С
оглед на така изложеното настоящата инстанция намира, че районният съд е
установил с допустими по закон доказателства и доказателствени средства,
правилно и в пълна степен относимите за случая факти и обстоятелства и въз
основа на тях е извел напълно обосновани правни изводи, като е приел, че
оспорваната Заповед се явява мотивирана.
В отговор на възраженията в касационната жалба ,настоящата инстанция намира
за необходимо да отбележи,че правото на свобода и сигурност е
регламентирано в чл. 5, § 1 от Конвенцията за защита правата на човека и
основните свободи, непосредствено след правото на живот /чл. 2/ и следващите
забрани на изтезанията и нечовешко отношение /чл. 3/. След прогласяването на
основното право, в първата разпоредба на Конвенцията се изброяват хипотезите, в
които ограничаването на личната свобода е допустимо. Изброяването е
изчерпателно и трябва да се тълкува ограничително. Само този подход съответства
на целта на чл. 5 - да гарантира, че никой няма да бъде произволно лишен от
свобода, на основание, което не е визирано в Конвенцията. Чл. 5, § 1 изисква на
първо място задържането да е „законосъобразно“, което включва условието да бъде
спазен редът, предписан от националния закон. Така, чрез изискването за
законосъобразност, Конвенцията препраща по същество към националното право.
По своята правна същност, мярка „задържане
за срок от 24 часа“ по чл. 72 - чл. 75 от ЗМВР представлява принудителна
административна мярка /ПАМ/ - административното разпореждане на орган на власт,
непосредствено засягащо правната сфера на адресата.
От събраните по делото доказателства се
налага изводът, че същата не е издадена в нарушение
на чл. 72, ал. 1, т. 1
от ЗМВР.
По силата на чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР
полицейските органи могат да задържат лице, за което има данни, че е извършило
престъпление. За да бъде приложена тази норма, е достатъчно наличието на данни
за извършено престъпление, както и данни това престъпление да е извършено
именно от задържаното лице. Понятието "данни" по смисъла на ЗМВР и
понятието "достатъчно данни" по смисъла на чл. 207, ал. 1 НПК имат
различно съдържание. За да бъде образувано досъдебно производство по реда на
НПК, е необходимо да са налице достатъчно данни, които да обосноват основателно
предположение, че има извършено престъпление. При налагане на мярката
"задържане за 24 часа" по реда на чл. 72 ЗМВР обаче са необходими
само данни за извършено престъпление, като те може да не са достатъчни за
образуването на досъдебно производство и все пак да се явяват достатъчни с цел
направа на извода, че задържаното лице има съпричастност към извършването на
престъпление. В случая такива данни са установени, като същите попадат в
по-тясното "обосновано подозрение". Данните
сочат ,че срещу задържаното лице е образувано и ДП№1111/2022г.по описа на
РУ-Монтана,което
е достатъчно за вероятната му съпричастност към осъществяване
на престъплението. Следва да се приеме, че това са факти или информация, които
биха убедили обективния наблюдател, че въпросното лице може да е извършило
престъпление. Следователно задържането не може да се счита като необосновано
съгласно чл. 5, § 1, б. "c" от Конвенцията.
С
оглед на разгледаното по-горе разграничение между съдържанието на понятията
"данни" и "достатъчно данни" следва изводът, че
разпоредбата на чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР не предполага доказаност от субективна
и обективна страна на извършено престъпление, а единствено наличие на данни за
такова. При задържане на посоченото правно основание (данни за извършено
престъпление) не е необходимо да са налице доказателства за осъществено от задържаното
лице престъпление, а само данни, обосноваващи предположение в посочения смисъл.
От събраните в хода на съдебното производство доказателства може да се направи
заключение за фактическите основания за задържането, в частност за причините за
същото. В случая наложената ПАМ е оправдавана от законовите цели за задържане.
Предвид
изложеното, обжалваното решение не страда от сочените в касационната жалба
пороци и следва да бъде оставено в сила.
По изложените съображения и на основание чл.
221, ал. 2, предл. първо от АПК, съдът
Р
Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение №125/02.05.2023г. по АНД№1339/ 2022г. по описа на
РС-Монтана.
РЕШЕНИЕТО
е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: Членове:1. 2.