Р Е Ш Е Н И Е
Номер 52 28.04.2023 година град Търговище
В И М Е Т О НА Н
А Р О Д А
Административен съд първи състав
На единадесети април 2023 година
В публично заседание
в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИРА ТОДОРОВА
Секретар: СТОЯНКА ИВАНОВА
Като разгледа докладваното от ПРЕДСЕДАТЕЛЯ
АД № 49 по описа за 2023 година, за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 145 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по жалба на Б.М.Ю. ***А. против
Решение Рег.№***********от 27.02.2023 г.
на началник сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР – Търговище, относно отказ за
извършване на административна услуга – първоначално издаване на СУМПС. Счита, същото
за незаконосъобразно и необосновано, поради допуснати нарушения на материалния
закон и съществени нарушения на процесуални правила. Твърди се, че със
заявление вх.№ 4534/16.12.2022 г. жалбоподателят е отпочнал
административно производство във връзка с издаване на първоначално свидетелство
за управление на МПС. Със заявлението е представил медицинско удостоверение за
здравословно състояние, както и декларация съгласно чл.13,т.6 от Наредба №1-157/2002
г. за условията и реда за издаване на свидетелство за управление на моторни
превозни средства, отчета на водачите и тяхната дисциплина във вр. с чл.151, ал.5 от ЗДвП. С декларацията е декларирал, че
обичайното му местопребиваване е в Р.България на адрес в с.******************************,
общ. и обл.Търговище. Отказвайки издаването на СУМПС,
административният орган се позовал на чл.151, ал.5 от ЗДвП, съгласно която
разпоредба СУМПС се издава на лица които са установили обичайното си
пребиваване в Р.България. Административният орган е направил пояснение и на
понятието „обичайно местопребиваване“, като е цитирал чл.12 от Директива
2006/126/ЕО, като определение на понятието се съдържа и в §6,т.46 от ПЗР на
ЗДвП. В хода на образуваното административно производство по реда на чл.24, ал.
от АПК, административният орган е направил справка от граничен контрол. В
мотивите на решението си АО е написал “видно от справката на граничен контрол
обичайното местопребиваване на Ю. е извън територията на Р.България, т.е през
последните 12 месеца считано от 14.12.2022 г. е пребивавал 84 дена“. Оспорва справката от граничен контрол, като невярна и
не отговаряща на действителните и фактически обстоятелства. Твърди, че с
Удостоверение с рег.№ 363000-7160/01.03 2023 г. издадено от Директора на ОДМВР
Търговище има следните данни: „влизане в Р. България: на 04.04.2022
г.; 23.09.2022 г.; 26.02.2022 г., излизания на 16.12.2022 г.“. В
удостоверението е изписано, че данните за пътуванията в АИФ “Граничен контрол „
са непълни след дата 01.01.2007 г. и проверката на
ГПП е по метода “преценка на риска“. Останало е неизяснено как по какъв начин
АО е установил /изчислил/, че лицето е пребивавало на територията на страната
84 дена. Счита, че административният орган е преценил единствено на база
справката от РП Търговище по образувана
преписка с вх.№ 176/2023 г. дали лицето наистина живее в Р. България, дали
пътуванията извън пределите на Р. България са били инцидентни, има ли лицето
трудови или лични връзки, обвързано ли е с мястото което е посочило за обичайно
местопребиваване в случая с. ******, общ. Търговище, в какъв имот живее /под
наем или семейно жилище/. Наказателното и административното производство са две
различни производства. Счита, че единствен мотив в решението за отказ от издаване
на СУМПС, не може да е постановлението за отказ от образуване на досъдебно
производство и АО да приеме за безспорни всички обстоятелства. АО е бил длъжен
да установи по безспорен начин всички факти и обстоятелства преди да постанови
своето решение. На Б.М.Ю. е издадено удостоверение за завършен първи
гимназиален етап на средно образование от ПГИИ “Джон Атанасов“, гр. Търговище -
издадено на 15.07.2021 г., което още веднъж потвърждава обстоятелството, че има
обичайно местопребиваване в Р. България. Ето защо счита, че е необходимо
по-задълбочен анализ относно получаване на данни за личните връзки на
жалбоподателя, които да сочат тясна и трайна обвързаност на лицето с мястото,
където живее. т.е. не е налице "установяване" от страна на
компетентния административен орган, че заявителят е с обичайно пребиваване в
друга държава - членка на ЕС, поради което изводът на административния орган е
необоснован. Счита, че АО е длъжен да обосновава административните актове,
които издава във всички случаи, а липсата на задълбочен анализ на фактите в
мотивите, като задължителен елемент от съдържанието на акта е съществено
нарушение на процесуални правила, тъй като ограничава правото на защита.
В проведеното
съдебно заседание жалбоподателят, редовно призован, се явява лично и се представлява
се от адвокат С.А., която поддържа депозираната жалба, като развива
допълнителни съображения за незаконосъобразност на оспорената заповед, поради
което моли съда да отмени оспорената заповед. Претендира присъждане на
направените съдебни разноски, за което прилага списък по чл. 80 от ГПК, във
връзка с чл. 144 от АПК.
Ответникът по
жалбата – началник сектор ПП при ОДМВР Търговище, редовно призован, не се
явява, представлява се от главен юрисконсулт Л.Ж., която излага доводи за
законосъобразност, включително мотивираност на оспорената заповед. Моли съда да
отхвърли жалбата като неоснователна.
По допустимостта
на жалбата:
Съдът намира, че е
сезиран с процесуално допустима жалба, подадена в срока по чл. 149, ал. 1 от АПК, от лице, което има правен интерес от оспорването на акт, който пряко
засяга негови права и законни интереси, съответно подлежащ на съдебен контрол,
поради което се дължи разглеждането й по същество.
По основателността
на жалбата:
Разгледана по същество
жалбата е неоснователна.
Съдът, след
като обсъди доводите на страните и прецени по реда на чл. 235, ал. 2 от
Гражданския процесуален кодекс (ГПК), във връзка с чл. 144 от АПК приетите по
делото писмени доказателства, приема за установено следното от фактическа
страна:
Административното
производство е започнато със заявление от Ю. с вх.№ 4534/16.12.2022г. в сектор
„Пътна полиция “, към отдел „Охранителна полиция“ в ОД на МВР-Търговище. В
цитираното заявление се иска извършване на административна услуга свързана с
издаване на СУМПС с причина първоначално издаване на СУМПС от сектор „Пътна
полиция “ с териториална компетентност обвързана с постоянния адрес на
заявителя.
Представени са били медицинско
удостоверение за здравословното
състояние на водач/кандидат за придобиване на правоспособност за управление на
МПС, Декларация от 16.12.2022г. по чл.13, т.6 от Наредба № 1-157/2002г. за
условията и реда за издаване на свидетелство за управление на моторни превозни
средства, отчета на водачите и тяхната дисциплина, във вр.
с чл. 151, ал.5 от ЗДвП, в която декларация Ю. е декларирал, че обичайното му
пребиваване е в Република България на адрес с.****** , ул.„******************,
област Търговище.
Със съпроводително писмо с вх.№ 363000-2988/30.01.2023г. е постъпило в
сектор “ Пътна полиция “ при ОДМВР Търговище Постановление от 27.01.2023 г. на Районна прокуратура
- Търговище, с което е постановен отказ да се образува досъдебно производство
по преписка с № 176/2023г.на Районна прокуратура Търговище за престъпление по
чл.313, ал. от НК.
Мотивиран е извод за безспорно установено
от правна страна, че Ю. формално е осъществил състава на престъплението по
чл.313, ал. от НК с попълнената декларация от негова страна, че обичайното му пребиваване в Р.България е повече от 185
дни през последните 12 месеца, който факт не отговаря на обективната истина.
С цитираното постановление на РП-Търговище
е прието, че отказа за образуването срещу лицето Ю. наказателно производство на
основание чл.9, ал.2 от НК е в хипотезата на явна незначителност на
обществената опасност на деянието и изключва възможността за това деяние
нарушителя да бъде подведен под наказателна отговорност.
Изложени са мотиви, че изискването на
СУМПС на лицата да се издават и подновяват(заменят) от държавата членка по
обичайно пребиваване на лицата е визирано в чл.7, т.1, буква „д“ и т.3 буква „б“
от Директива 2006/126/ЕО на европейския парламент и на Съвета от 20.12.2006г.,
относно СУМПС.Това изискване е пренесено в чл.151, ал.5 от ЗДвП, според която
разпоредба СУМПС се издава на лицата, които са установили обичайното си
пребиваване в Р.България, за което обстоятелство подписват декларация. Както
при първоначално издаване на СУМПС, така и при подмяна на чуждестранно
национално свидетелство за управление на МПС, лицето - заявител следва да
представи декларация, че обичайното му пребиваване не е в друга държава членка
на ЕС и че не е притежател на валидно свидетелство, издадено от друга държава
членка на ЕС(чл.13, ал.1, т.6 и чл.17, ал.2 от Наредба № 1-157/2002г. на МВР).
В чл. 12 от Директива 2006/126/ЕО е дадено определение на понятието „обичайно пребиваване“, както и в §6, т.46 от
предходните и заключителни разпоредби на ЗДвП, а именно това означава мястото,
където дадено лице обикновено живее, т.е повече от 185 дни през календарната
година, поради лични или трудови връзки, или лицето ако няма трудови връзки,
поради лични връзки, които сочат на тясна обвързаност на лицето с мястото на
живеене. Следването в университет или друго учебно заведение не се счита за
смяна на обичайното пребиваване. В хода на образуваното административно
производство по реда на чл.24, ал.1 от АПК е извършена справка от граничен
контрол, от която е видно, че обичайното пребиваване на Ю. е извън територията
на Република България, тъй като през последните 12 месеца считани от
16.12.2022г. дата на подаване на заявлението за първоначално издаване на СУМПС
е пребивавал общо 84 дни.
Акта е издаден на осн.
чл. 17, ал.15, т.3, пр.2-ро във вр. с чл.17, ал.15,
т.1 от Наредба 1-157/2002г. и във връзка с чл.151, ал.5 от Закона за движението
по пътищата, за издаване на административен акт по чл.57, ал. във вр.с чл.21, ал.4 от АПК с постановен отказ за първоначално издаване на СУМПС.
При така
установените факти настоящият съд, като извърши по реда на чл. 168,
ал. 1 от АПК цялостна проверка за законосъобразност на оспорения
административен акт на всички основания по чл. 146 от АПК, достигна до следните
правни изводи:
Оспореният
административен акт е издаден от компетентен орган, съобразно
предоставените му правомощия. Съгласно чл. 50, ал. 1 от Закона за българските
лични документи (ЗБЛД), българското свидетелство
за управление на моторно превозно средство е индивидуален удостоверителен
документ за правоспособност за управление на МПС, като съгласно чл. 51, ал. 1 ЗБЛД, то се издава от органите на МВР
на лица при условия и по ред, определен с акт на МС.
Съгласно ЗДвП министърът на
вътрешните работи определя условията и реда за издаване на свидетелство за
управление на моторно превозно средство. В изпълнение на тази законова
делегация е приета Наредба № І-157/01.10.2002 г. за условията и реда за
издаване на свидетелство за управление на МПС, отчета на водачите и тяхната
дисциплина (Наредбата). Според чл. 4, ал. 1 от Наредбата, свидетелство за
управление на МПС се издава от звената „Пътна полиция“ при СДВР и ОДМВР, според
постоянният адрес на лицето.
В случая
постоянният адрес на жалбоподателя е в с.******, общ.Търговище, поради което
компетентен да издаде исканото свидетелство, съответно да откаже да издаде
такова, е началникът на сектор „Пътна полиция при ОДМВР Търговище. Следователно
именно издателят на оспорената заповед – ответник по настоящото дело, е
държавният орган, компетентен да издаде, респективно да откаже да издаде СУМПС
на жалбоподателя. Ето защо не е налице отменително
основание по чл. 146, т. 1 от АПК.
Заповедта е издадена
в законоустановената писмена форма и има реквизитите
по чл. 59, ал. 2, т. 1, т. 2 и т. 3 от АПК. Административният акт е мотивиран с
фактическите и правни основания за издаването му, съгласно изискването на чл.
59, ал. 2, т. 4 от АПК: посочени са приетите за установени факти при
извършената от административния орган проверка, както и се съдържат правните
норми, обосновали издаването му, поради което не е налице отменително
основание по чл. 146, т. 2 от АПК.
При издаване на процесната заповед административният орган не е допуснал
съществено нарушение на административнопроизводствените
правила. Съдът приема, че от фактическа страна в заповедта ясно е посочено, че
отказът се постановява след проверка относно „обичайно пребиваване и/или има
друго валидно СУМПС, издадено от друга държава – членка на ЕС, или има ли
наложени ограничения“, но единствено е установено, че заявителят не пребивавал
185 дни на територията на РБ, без да се извърши обосновка относно останалите
проверявани обстоятелства. Въпреки това, предвид изводите по – долу относно
приложимия материален закон, допуснатото от административния оран процесуално
нарушение, не е повлияло и не може да повлияе на съдържанието на
административния акт и да доведе до друго решение на поставения пред
административния орган въпрос, в случая, да бъде издадено българско СУМПС.
Предвид това не е налице основание за отмяна на акта по чл. 146, т. 3 от АПК.
По отношение
съответствие на оспорената заповед с материалноправните
разпоредби:
Предмет на
оспорване в настоящото дело е отказ на административния орган да издаде валидно
СУМПС на жалбоподателя. С оглед предмета на спора, относими
към процесното производство са на първо място
разпоредбите на ЗДвП и конкретно чл. 151, ал. 5 от ЗДвП, свидетелство за управление на моторно превозно
средство се издава на лица, които са установили обичайното си пребиваване в
Република България, за което обстоятелство подписват декларация или представят
доказателство, че се обучават във висше училище по чл. 17, ал. 1 от Закона за висшето образование или
в училище по Закона за предучилищното и
училищното образование или в професионален колеж в страната не
по-малко от 6 месеца. Във връзка
с последната разпоредба е § 6, т. 46 от ЗДвП, съгласно който „обичайно
пребиваване“ в Република България е мястото, където дадено лице обикновено
живее повече от 185 дни през последните 12 последователни месеца поради лични
или трудови връзки, или ако лицето няма трудови връзки, поради лични връзки,
които сочат тясна обвързаност на лицето с мястото, където то живее. За обичайно
пребиваване на лице, чиито трудови връзки са на различно място от личните му
връзки и което вследствие на това последователно пребивава на различни места в
две или повече държави членки, се смята мястото, където са личните му връзки, при
условие че лицето редовно се връща там. Спазването на последното условие не е
необходимо, ако лицето пребивава в дадена държава – членка за изпълнение на
задача с определена продължителност. Следването в университет или в друго
учебно заведение не се смята за смяна на обичайно пребиваване.
Условията и редът
за издаване на свидетелство за управление на моторно превозно средство са
определени в Наредба № I-157/01.10.2002 година, издадена на основание чл. 159
от ЗДвП. Съгласно чл. 12 от Наредбата СУМПС се издава в изрично изброените
хипотези на т. 1 – т. 9, една от които е в т. 1 – първоначално придобиване правоспособност за управление на МПС от
определена категория.
Съгласно
Наредбата в чл.13, ал.1 първоначалното
издаване на свидетелство за управление на МПС се извършва въз основа на
служебно изпратен от съответните областни отдели на ДАИ оригинален протокол за
успешно положен изпит, като лицето представя изброените документи.
Съгласно
разпоредбата на § 1 от ПЗР на Наредба № I-157/01.10.2002 година се въвеждат
разпоредби на Директива 2006/126/ЕО на Европейския парламент и на Съвета,
относно свидетелства за управление на превозни средства (Директива
2006/126/ЕО). Съгласно § 12 от Директива 2006/126/ЕО „обичайно пребиваване“ по
смисъла на директивата, означава мястото, където дадено лице обикновено живее,
тоест повече от 185 дни през календарна година, поради лични или трудови
връзки, или ако лицето няма трудови връзки, поради лични връзки, които сочат
тясна обвързаност на лицето с мястото, където то живее. Независимо от това, за
обичайно пребиваване на лице, чиито трудови връзки са на различно място от
личните му връзки и което вследствие на това последователно пребивава на
различни места в две или повече държави-членки, се счита мястото, където са
личните му връзки, при условие че лицето редовно се връща там. Спазването на
последното условие не е необходимо, ако лицето пребивава в дадена
държава-членка за изпълнение на задача с определена продължителност. Следването
в университет или друго учебно заведение не се счита за смяна на обичайно
пребиваване.
От тълкуването на
съдържанието на цитираната, относима към предмета на процесния спор, европейска, съответно национална нормативна
рамка, следва извод, че както в европейското, така и в националното
законодателство, е предвидена възможност за издаване на документа при установено
пред административния орган обичайно пребиваване на лицето – заявител в
Република България.
На следващо място
обаче, съдът намира, че по делото не се доказа да е налице заявителят и настоящ жалбоподател към момента
на подаване на процесното заявление, да е имал
обичайно пребиваване на територията на Република България по смисъла на § 6, т.
46 от ЗДвП, респективно чл. 12, във връзка с чл. 11 (1) от Директива
2006/126/ЕО, като съображенията за това са следните:
Жалбоподателя
прилага към заявлението си декларация, като пред съда представя, както и в
жалбата заявява, че към датата на подаване на заявлението има
обичайно пребиваване в Република България.
Приложеното не
представлява обективно доказателство, установяващо обичайно пребиваване по
смисъла на чл. 12 от Директива 2006/126/ЕО, респ. § 6, т. 46 от ЗДвП. В този
смисъл е и практиката на Съда на ЕС, а като пример: „член 12 от Директива
2006/126 предвижда, що се отнася до условието за обичайно пребиваване, редица
обективни критерии, които позволяват да се установи дали кандидатът пребивава
обичайно на въпросната територия (т. 47 от Решение на Съда (пети състав) от 25
юни 2015 година по дело C-664/13). Възможно е „кандидатът да отговаря на
тези критерии, които позволяват да се установи, че пребивава обичайно на
територията на държава членка, без да има адресна регистрация в тази държава
членка... (т. 48 от Решение на Съда (пети състав) от 25 юни 2015 година по дело
C-664/13).“ В тази връзка адресната регистрация сама по себе си е
обстоятелство, което не отразява критериите, посочени в чл. 12 от Директива
2006/126, доколкото не отчита каквито и да било обстоятелства, посочени в този
член (в този смисъл т. 50 от цитираното решение на Съда на ЕС). От друга страна
адресната регистрация има за основна цел да гарантира, че всяко лице може да
бъде намерено на адреса му в рамките на правоотношенията му с държавата. В този
смисъл наличието на адресна регистрация само по себе си не означава, че лицето
пребивава в Република България повече от 185 дни през последните последователни 12
месеца.
Изискването свидетелството за
управление на МПС на лицата да се издават и подновяват (заменят) от
държавата-членка по обичайното пребиваване на лицата е регламентирано в чл. 7, §1, б.“д“ и т., б.“б“ от Директива 2006/126/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 20.12.2006 г., относно свидетелствата за
управление на превозни средства. Това изискване е транспонирано в чл. 151, ал. 5 ЗДвП, според която разпоредба СУМПС се
издава на лица, които са установили обичайното си пребиваване в Република
България, за което обстоятелство подписват декларация. Както при първоначално
издаване на СУМПС, така и при издаване на ново СУМПС, лицето заявител следва да
представи декларация, че обичайното му пребиваване не е в друга държава –
членка на ЕС, и че не е притежател на валидно свидетелство, издадено от държава
– членка на ЕС (чл.13, ал.1, т.6 и чл.14, ал.1 от Наредба № І-157/01.10.2002 г.
на МВР).
Правото на ЕС допуска правна
уредба на държава–членка, съгласно която последната може да откаже да издаде
свидетелство за управление, когато въз основа на неоспорима информация е
установено, че към момента на заявяването за издаване на свидетелството за
управление, заявителят не е отговарял на условието за обичайно пребиваване,
предвидено в чл.7, § 1, б.“д“ от Директива 2006/126/ЕО, а именно: когато са
налице неоспорими доказателства, че някое от изискванията за придобиване на
свидетелство за управление, заложено в посочената директива и в националното
законодателство не е изпълнено, органът може да откаже издаването на
свидетелство за управление и да откаже признаването на свидетелство за
управление, издадено в държава–членка, която е допуснала пропуск при неговото
издаване.
Съгласно разпоредбата на чл. 12 от Директива 2006/126/ЕО,
възприето и от българския законодател в § 6, т. 46 ДР на ЗДвП, освен изискването лицето да е
живяло повече от 185 дни през последните 12 месеца на територията на страната
поради лични или трудови връзки, разпоредбата визира и друга хипотеза, в
изпълнение на един от основните европейски принципи за свободно движение на
хора и свобода на избор при упражняване правото на труд. Съгласно предвидената
в закона втора хипотеза ако трудовите връзки на лицето са на различно място от
личните му връзки и вследствие на това то последователно пребивава на различни
места в две или повече държави–членки, за обичайно пребиваване се счита
мястото, където са личните му връзки, при условие, че лицето редовно се връща
там. Законодателят е дал приоритет на личните връзки, тъй като те сочат тясна обвързаност
на лицето с мястото където живее. В
случая не може да се приложи
разпоредбата § 6, т.46 ДР на ЗДвП, тъй като е не доказано, че
лицето при всяка възможност, в която не е ангажирано с трудовите си задължения,
се завръща в Република България. Отделно липсват включително и от гласните доказателства по делото във
връзка с престиране на труд в друга държава членка на
ЕС.
Обичайно
пребиваване на територията на Република България към момента на подаване на
заявлението не може да се установи от подадената декларация за обичайно
пребиваване, нещо повече, декларираното не е вярно по смисъла на приложеното
постановление на РП.
Същевременно обективно е невъзможно да се
докаже и установи обичайно пребиваване на територията на Република България към
момента на подаване на процесното заявление. Подобни
действия надхвърлят границите на подходящото и необходимото за постигането на
целите на общата транспортна политика на ЕС, за повишаването на пътната
безопасност, и конкретно за улесняване преместването на лица, установяващи се в
държава – членка, различна от тази, в която са положили изпит за придобиване на
свидетелство за управление на МПС.
Предвид
гореизложеното настоящия съдебен състав не намира за установено по делото, че
жалбоподателят е имал обичайно пребиваване на територията на Република България
към момента на подаване на процесното заявление, във
връзка с което е постановен обжалваният отказ. Не се установи наличието на
основна обективна предпоставка за издаване на СУМПС в РБ, като отказът съдът
намира и за съответен и на целта на закона. Предвид изложеното не са налице
основания за отмяна на оспорваната заповед по чл. 146, т. 4 и т. 5 от АПК.
На основание
гореизложеното настоящия съдебен състав приема, че оспореният административен
акт е издаден от компетентен орган, в предвидената от закона форма, без
допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените
правила, в съответствие с материалноправните
разпоредби и с целта на закона.
По изложените
съображения жалбата следва да бъде отхвърлена, като неоснователна.
Относно
разноските:
Предвид изхода на спора и направеното искане от ответната
страна, на основание чл. 142 ал.4 от АПК вр. чл. 78 ал.8 от ГПК и чл. 24 от Наредбата за
заплащане на правната помощ, следва да се
осъди жалбоподателя да заплати сумата от 100лв., представляваща ю.к.възнаграждение.
Водим от горното и
на основание чл. 172, ал. 2, предл. последно от АПК, съдът
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ жалбата на Б.М.Ю., ЕГН:********** *** против
Решение Рег.№***********от 27.02.2023 на
Началника на сектор „Пътна Полиция“ при ОД на МВР Търговище, с което му е
отказано издаване на СУМПС с причина
първоначално издаване, като неоснователна.
ОСЪЖДА Б.М.Ю., ЕГН:**********
*** да заплати на ОД на МВР – Търговище сумата от 100лв., представляваща ю.к.възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва пред Върховния административен съд на
Република България в 14 – дневен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: