Р
Е Ш Е Н И Е
№ ............
гр. София, 07.01.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, II-Д въззивен
състав, в публично съдебно заседание на двадесети октомври две хиляди двадесет и първа година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
мл. съдия СИЛВИЯ ТАЧЕВА
при секретаря Илияна
Коцева, като разгледа докладваното от младши съдия Тачева в.гр.дело № 1273 по описа за 2021 г., за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение
№ 125923 от 18.06.2020 г., постановено по гр. д. № 36593 по описа за
2019 г. на СРС, 144 състав, допълнено по реда на чл. 250 ГПК с решение №
20220770/09.10.2020г. по същото дело, са
уважени исковете с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ,
предявени от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, срещу С.Н.К., като ответникът е осъден да
заплати на ищеца сумата 513
лв., представляваща цена за доставена топлинна енергия и стойност на услуга
дялово разпределение за имот, находящ се
в гр. София, ж.к. ******за периода 01.10.2014
г. – 30.04.2017 г., ведно със законната лихва, считано от 03.04.2018 г. до
плащането, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 800 лв. – разноски по
делото, като съдът отхвърлил иска за заплащане на цена за доставена топлинна
енергия и услугата дялово разпределение за разликата до пълния предявен размер
от 686,91лв., както и исковете по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата до 106,83лв.
Решението е постановено при участието на трето
лице-помагач на страната на ищеца – „Н.И.“ ООД.
Недоволен от
постановеното решение останал ищецът „Т.С.“ ЕАД, предвид което и в срока чл. 259, ал. 1 ГПК депозирал въззивна жалба срещу съдебния акт, в частта, с която
предявените срещу ответника С.Н.К. искове са отхвърлени. В жалбата се излагат оплаквания
за това, че първоинстанционният съд неправилно е приел за основателно възражението
за погасяване по давност на част от вземанията, релевирано от ответника. Поддържа
се, че вземането по обща фактура става изискуемо на 16.09.2015г. и давност за него
започва да тече едва на 03.04.2018 г., като предвид депозиране на заявлението
по чл. 410 ГПК, тези вземания не били погасени по давност. Искането до
въззивния съд е да отмени обжалваното решение в частта, с която предявените
искове срещу този ответник са отхвърлени, същите да бъдат уважени, като
решението бъде отменено и в частта за разноските. Претендират се разноски за
въззивното производство, в това число и юрисконсултско възнаграждение.
Въззивната жалба се
оспорва от страна на ответника в първоинстанционното производство, като с
депозирания по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК отговор се поддържа, че решението в
обжалваната част е правилно и следва да бъде потвърдено.
Третото
лице-помагач не заявява становище по въззивната жалба.
Софийски
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства, взе предвид
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема
следното:
Предявени са за
разглеждане обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422,
ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Първоинстанционното
решение в частта, с която са уважени предявените от ищеца срещу ответника С.Н.К.
осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ, е
влязло в сила като необжалвано.
Настоящият съдебен
състав намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо - в обжалваната от
ищеца част. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.
По същество,
въззивният съд намира, че решението на СРС в обжалваната от ищеца част е правилно,
обосновано, съответства на приложимия материален закон, като не са допуснати
сочените във въззивната жалба процесуални нарушения. Съображенията за това са
следните:
С оглед правната
квалификация на предявените искове правилно и изчерпателно районният съд е
разпределил доказателствената тежест между страните по спора, като е приел, че
по исковете с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ в тежест на ищеца е да установи възникването на
облигационно отношение по договор за продажба между него и ответника, по силата
на което е доставил топлинна енергия в твърдените количества и за ответника е
възникнало задължение за плащане на уговорената цена в претендирания размер. При
установяване на тези обстоятелства в тежест на ответника е да докаже, че е
погасил претендираните вземания. С оглед релевираното с отговора на исковата
молба възражение за погасяване на вземанията по давност, районният съд е
възложил в тежест на ищеца да установи по делото настъпването на обстоятелства,
обуславящи спиране и/или прекъсване на давността.
Съгласно чл. 153,
ал. 1 ЗЕ и § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ (приложима редакция след 17.07.2012 г.)
потребител, респ. битов клиент на топлинна енергия през процесния период е
физическо лице – ползвател с вещно право на ползване или собственик на имот,
който ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или
пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване или природен газ за битови
нужди, т.е. лице, което ползва топлоснабдения недвижим имот въз основа на вещно
или облигационно право на ползване и купува топлинна енергия за нуждите на
домакинството си.
Във връзка с
единственото възражение за погасяване по давност на част от вземанията и
оплакването на ищеца във въззивната жалба относно изводите на съда в
обжалваното съдебно решение настоящата съдебна инстанция намира следното:
Възражението за погасяване по давност е
релевирано своевременно - с отговора на исковата молба. Ето защо верен е
изводът на районния съд, че с оглед разпоредбите относно ежемесечното
фактуриране, изискуемост и изпълняемост на задълженията на потребителите на
топлинна енергия съгласно приложимите за съответните периоди общи условия,
погасени по давност се явяват вземанията за топлинна енергия за периода от 01.10.2014
г. до 01.02.2015 г.
Неоснователен е
доводът, поддържан от ищеца с въззивната жалба, за „изместване“ напред във
времето на изискуемостта на задълженията
по общите фактури, доколкото изложените аргументи не са в съответствие с
приложимите към договорите с потребителите общи условия. Вземането е за
доставена топлинна енергия през определен месец, като за всеки месец дружеството
издава отделна фактура. Издаването на няколко счетоводни документа от ищеца за
това вземане не е от естество да промени вземането и да обоснове извод, че
погасителната давност за него тече от последната издадена за това вземане
фактура. Да се приеме обратното би означавало да
се допусне от поведението по издаване на фактури на кредитора да зависи
началният момент на погасителната давност, което противоречи на целите на
института на погасителната давност. Моментът, от който започва да тече
погасителната давност е определен от законодателя в зависимост от възникване на
вземането и настъпването на изискуемостта. Изискуемостта на вземането и
изпадането в забава на плащането на същото са различни юридически факти, от тях
произтичат и различни последици. В случая разпоредбите на ОУ, приложими към договора,
сочат изискуемост на месечното вземане, което не е обвързано с изравнителната
сметка, поради което и обвързването от ищеца на началния момент на
погасителната давност за месечните задължения с издаването на обобщена фактура
по изравнителната сметка е неоснователно.
По иска с правна
квалификация чл. 86, ал. 1 ГПК въззивният съд намира следното:
Основателността на
акцесорните искове предполага наличие на главни задължения и забава в
погасяването на същите. С оглед изложеното и по-горе, погасяването на главните
задължения по давност за периода от 01.10.2014г. до 01.02.2015 г. е обусловило
погасяване и на акцесорните задължения за лихви върху същите. За вземанията,
които не са погасени по давност, моментът на забавата в случая се определя съобразно
предвиденото в клаузата на чл. 33, ал.2 от Общите условия за продажба на
топлинна енергия за битови нужди от “Т.С.” EАД на клиенти в град София /в сила
от 12.03.2014г./ - купувачът е длъжен да заплаща стойността на реално
потребеното количество топлинна енергия за отчетния период, определено на база
на изравнителна сметка, в тридесетдневен срок от датата на публикуването й на
интернет страницата на продавача. Продавачът начислява лихва за забава в размер
на законната лихва само за задълженията по чл.32, ал.2 от ОУ, а именно върху
тези, начислени с фактура за реално потребено количество топлинна енергия,
определено на база на изравнителните сметки /чл.33, ал.4 ОУ/. Съгласно чл.33,
ал.5 от цитираните Общи условия, при забава в плащането на задълженията по
чл.33, ал.2 от ОУ, потребителят дължи обезщетение в размер на законната лихва. Ищецът обаче не твърди и не представя
доказателства за публикуването на общата фактура за отчетния период на интернет
страницата си, доколкото представените с молба от 14.11.2019г. констативни
протоколи не фигурира абонатен № 078133. С оглед последното съдът приема, че
без доказателства в тази връзка забава за длъжника в плащането на установената
главница до датата на депозиране на исковата молба в съда, не е налице.
По разноските:
В резултат от
изводите, до които въззивният съд достигна, решението на първоинстанционния съд
следва да се потвърди и в частта за разноските.
Доколкото въззивната
жалба е неоснователна, разноски за въззивното производство се следват само на
въззиваемата страна, която обаче не извършила такива. В производството С.К. е
представляван от назначения му по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК особен
представител, адв. В.Ц., като разноските за възнаграждението на последния са
внесени от страна на ищеца съобразно дадените в хода на производството указания
и следва да останат в тежест на тази страна.
Така мотивиран,
Софийски градски съд,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 125923 от 18.06.2020 г., постановено по гр. д. № 36593 по описа за
2019 г. на СРС, 144 състав, допълнено по реда на чл. 250 ГПК с решение №
20220770/09.10.2020г. по същото дело, в обжалваната част, с която е отхвърлен иска
с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 155
ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, предявен от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, срещу С.Н.К.,
ЕГН **********, за горницата до 689,91 лв. – сборно вземане от главницата за
доставена, но неизплатена топлинна енергия и стойност на услуга дялово
разпределение както в частта, с която са отхвърлени исковете с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД срещу същия
ответник за горницата до 106,83 лв.
Първоинстанционното
решение в частта, с която са уважени исковете с правно основание чл. 79, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД вр. чл. 155 ЗЕ, предявени от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, срещу С.Н.К. за
сумата 513 лв. като сборно вземане за главница за доставена, но неизплатена
топлинна енергия и стойност на услуга за дялово разпределяне през периода от
01.10.2014г. до 30.04.2017г., ведно със законната лихва от 03.04.2018г. до
изплащане на вземането и мораторна лихва в размер на 73,43 лв. – сборна мораторна лихва за периода от
16.09.2015г. до 26.03.2018г. върху главницата за доставена, но неизплатена
топлинна енергия в размер на 62,16 лв. и върху главницата за стойност на
услугата за дялово разпределение в размер на 11,27 лв. , като необжалвано, е влязло в сила.
Решението е
постановено при участието на трето лице-помагач „Н.И.“ ООД на страната на въззивника
„Т.С.“ ЕАД.
Решението е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.