Р Е Ш Е Н И Е
Гр. София, 04.03.2020 год.
В И М Е Т О Н А Н А
Р О Д А
Софийски
градски съд, Гражданско отделение, ІІ-г въззивен състав, в публично заседание на седми февруари през две
хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ НАЙДЕНОВА
МЛ. СЪДИЯ СВЕТЛОЗАР ДИМИТРОВ
при секретар Алина Тодорова, като разгледа докладвано от съдия Димитрова в. гр. д. № 3594/2019 год. по описа на СГС, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.
Със съдебно решение от 30.07.2018., постановено
по гр.д. № 59596 /2016 г. Софийски районен съд осъжда „У.Б." АД, ЕИК ******да заплати на основание чл. 55, ал 1 ЗЗД
на Е.М. Д.– Н., ЕГН ********** и П.Н.Н., ЕГН ********** сумата от 4025,85 евро,
съставляваща разликата между предварително договореният размер на
възнаградителната лихва по Договор за банков кредит от 10.10.2007 г. и
заплатените от ищците за периода 04.12.2013 г. - 17.08.2016 г. суми, както и
сумата от 547,49 евро законна лихва върху платените без основание суми за
периода 04.12.2013 г. - 17.08.2016 г. С оглед изхода на спора, съдът е
разпределил разноските между страните. С допълнително съдебно решение от
24.10.2018 г. съдът е присъдил и законна лихва за забава върху главницата,
считано от 24.10.2016 г., което решение не е обжалвано и е влязло в сила.
Недоволен от постановеното съдебно решение е
останал ответникът „У.Б." АД, ЕИК ******, който е подал въззивната жалба,
по която е образувано настоящето производство. С нея въззивникът твърди
неправилност на първоинстанционното решение като сочи, че съдът неправилно е
приел и предявения при условие на активна солидарност иск на П.Н.Н. за
основателен. В тази връзка излага, че действителния платец по договора за
кредит е само Е.Д. – Н., поради което на основание чл. 55 от ЗЗД само тя би
имала право на възстановяване на надплатени суми, ако такива бъдат установени.
Освен това твърди, че неправилно съдът е приел, че доколкото договорът е
подписан при условията на чл. 11.1.3 от Условията за усвояване, обслужване на
кредита и изпълнение на задълженията по договор за банков кредит от 10.10.2007 г., а тя се явява
неравноправна, то отношенията между страните следва да се уредят от първоначално
уговорените условия. Навежда, че неравноправна, съответно нищожна е единствено
уговорката, с която се установява възможност за едностранна промяна на
договорения лихвен процент по договора за кредит, но в останалата си част
разпоредбата е валидна, като независеща от неравноправната част и следователно
следва да се приеме, че в отношенията между страните е налице договорка за
отпускане на кредита при условията на фиксиран лихвен процент от 6,44%.
Съответно за целия период на кредита сумите, събрани от банката отговарят на
олихвяването на главницата с 6,44% фиксиран лихвен процент, поради което не е
налице надплатена сума в претендирания от ищците размер. Отделно от горното, намира, че неправилно
първоинстанционният съд е приел, че лихва за забава върху неоснователно
заплатената сума се дължи от датата на предоставянето й, а не от датата на
поканата.
С оглед изложеното въззивникът моли
настоящият съд да отмени обжалваното съдебно решение като неправилно и да
постанови друго, с което да отхвърли предявените искове. Претендира разноски за
производството.
В срок по делото е постъпил
отговор на подадената въззивна жалба от страна на ищците в първоинстанционното
производство - Е.М.Д. – Н., ЕГН ********** и П.Н.Н., ЕГН **********. Със същият
въззиваемите твърдят, че жалбата е неоснователна, а обжалваното съдебно решение
е правилно и законосъобразно, поради което молят същото да бъде потвърдено.
Представят подробно становище в подкрепа на твърденията си. Претендират разноски.
Страните не представят нови
доказателства и не сочат нови обстоятелства по смисъла на чл. 266 от ГПК.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по
делото доказателства, становищата и доводите на страните и съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е допустима, поради което подлежи на разглеждане по същество.
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част,
като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо, а по отношение на неговата правилност съдът намира следното:
Безспорно е между страните, че
те са подписали Договор за банков кредит от 10.10.2007 г., по силата на който
въззивникът е предоставил на въззиваемите, в качеството им на
кредитополучатели, сумата от 43 000 евро.
От представения договор е
видно, че с чл. 4 е уговорено, лихвеният процент по кредита да се състои от
базисен лихвен процент по т. 10.3 и т.
10.4 от Условията по кредити на физически лица, определен съгласно т. 11.1.1,
който е посочен изрично в договора и представлява едномесечен EURIBOR плюс
надбавка от 2.035 % и към момента на сключване на договора е бил 6.44%.
Съгласно т. 10.3.2 от приетите и подписани от ищците Условията по кредити на
физически лица - ипотечни кредити лихвения процент по кредита се формира, като
се вземе предвид едномесечния EURIBOR - равен на индекса закръглен до третия
десетичен знак, публикуван на страницата ,,EURIBOR=" на REUTERS в 11.00 часа
централноевропейско време два работни дни преди първия работен ден от всеки
месец и се прилага в рамките на следващия месец.
Съгласно чл. 11.1.3 от Условията
за усвояване, обслужване на кредита и изпълнение на задълженията по договор за
банков кредит от 10.10.2007 г. при
кредити, издължавани чрез анюитетни вноски ( еднакви всеки месец, включващи
главница и лихви към падежа на задължението за плащане на съответната анюитетна
вноска), годишния лихвен процент по кредита за съответния лихвен период от
лихвения план се фиксира в размера по т.4.1а от договора и не се променя освен,
когато пазарните условия водят до необходимост от увеличаването му най-малко с
1 пункт. Кредитополучателят дава
съгласието си кредиторът да променя едностранно размера на годишния лихвен
процент за дадения лихвен период по лихвения план по т.4.1а, определен съгласно
предходната точка, съответно размера на анюитетната вноска, без за това да е
необходимо сключването на допълнително споразумение между страните, при
нарастване на базисния лихвен процент с повече от 1 пункт от размера, определен
от кредитора в деня на подписване на договора или до размера му, формиран след
промяна по реда на настоящата точка. Кредиторът уведомява кредитополучателя за
извършената промяна в едноседмичен срок на адреса на кореспонденция, посочен в
искането за отпускане на кредит и/или по реда установен в Условията по кредите
на физически лица.
Съгласно чл. 11.1.4 от Условията
към договора при кредити, издължавани чрез намаляващи погасителни вноски (равни
погасителни вноски за главница), годишния лихвен процент по кредита за
съответния лихвен период от лихвения план се определя в размер на базисния
лихвен процент, действащ и прилаган от банката за периода на олихвяването,
увеличен с надбавка за редовен дълг, установена в раздел I, т.4.1б, валидна за съответния договорен период
по лихвения план. При промяна на базовия лихвен процент и считано от датата на
влизането й в сила съгласно установеното в т.10.3 от Условията на банката по
кредите на физически лица, годишния лихвен процент по кредита ще се счита за
автоматично променен в съответствие с приетите изменения при запазване на
размера на договорената надбавка за лихвения период по лихвения план.
Спорен на първо място между
страните е въпросът дали договорните отношения между кредитодателя и
кредитополучателите се уреждат по правилата на посочените горе чл. 11.1.3 или
чл. 11.1.4 от Условията за усвояване, обслужване на кредита и изпълнение на
задълженията по договор за банков кредит
от 10.10.2007 г. (Условията). При преценката на мотивите на
първоинстанционния съд, въззивният съд установи, че действително същият не е
изложил изводи във връзка с посочения въпрос. Съдът е разгледал обаче валидността
на разпоредбата на чл. 11.1.3 от Условията като е приел, че същата е нищожна
като неравноправна, предвид което е възприел, че процесните суми са платени без
основание, поради което е уважил исковите претенции. От това следва изводът, че
е приел, че задължението по договора за кредит следва да се изплати чрез
анюитетни вноски. Такава договореност обаче не е постигната с представения по
делото договор за кредит. Видно от същия ( лист № 13 от делото на СРС) в
графата за лихвения процент, не е попълнена точка 4.1а за кредити, изплащани
чрез анюитетни вноски, а е изрично изписана т. 4.1 б, която касае кредитите,
изплащани чрез равни погасителни вноски за главница – чл.11.1.4 от Условията. От това следва, че съобразно изрично и
индивидуално уговорените условия кредитът е следвало да се изплаща чрез
намаляващи погасителни вноски, а не чрез анюитетни такива. Освен това правилата
регулиращи отношенията между страните не са тези по чл. 11.1.3, а тези по
чл.11.1.4 от Условията. В тази връзка изводите на съда за неравноправност на
клаузата по чл.11.1.3 от Условията са неотносими към правния спор. В тази
връзка следва да се има предвид, че условията в отношенията между договарящите
страни се определят от подписания между тях договор. Представения по делото погасителен
план (лист № 70 от делото на СРС) действително е изграден като за кредит,
изплащан чрез анюитетни вноски, но този план не може да измени договорените с
договора условия. Той показва, че банката не е представила действителен
погасителен план на кредитополучателите, който да съответства на постигнатите с
тях договорки. Този извод не се променя и от факта, че кредитополучателите са
плащали посочените в погасителния план равни месечни вноски, тъй като при
подписването на договора същите следва да се запознаят условията на банката
съобразно изрично договореното от тях, а като се има предвид, че те са по
–слабо информираната страна в отношението е резонно да се приеме, че са се
доверили на служителя на банката за информацията, предоставена в погасителния план
и съответно добросъвестно са заплащали поисканата им ежемесечно вноска.
С оглед изложеното въззивната
инстанция приема за неправилни изводите на първоинстанционния съд, че
отношенията между страните се уреждат въз основа на разпоредбата на чл. 11.1.3 от
Условията към договора, поради което намира и за неотносими изводите му досежно
нищожността на тази клауза. Договорените между страните условия се подчиняват
на правилата на чл. 11.1.4 от Условията към договора и съобразно тези условия
не е налице договорка за фиксиран лихвен процент за периода на ползване на
кредита и тези възражения на жалбоподателя са неоснователни.
Безспорно е между страните, а
се установява и от представените писмени доказателства, че с решение от
14.10.2008 г. Управителния съвет на банката е взел решение да промени начина на
формиране на лихвения процент по кредита, като освен предвидения пазарен индекс
и надбавка, посочена в договора, се начислява и допълнителна премия. С две
последващи решения от 26.02.2009 г. и 05.06.2009 г. УС на банката е изменил
размера на нововъдената надбавка. Новият начин на определяне на лихвения
процент е въведен с Общи условия, при които У.Б. АД предоставя ипотечни кредити
на физически лица. В тази връзка правилни се явяват изводите на първоинстанционния
съд, че тези нови общи условия не са обвързващи за кредитополучателите по
процесния договор за кредит, тъй като няма данни те да са се съгласили с тях.
Съответно в отношенията между банката и кредитополучателите действат единствено
договорните условия, постигнати с договора за кредит и общите условия, валидни
и приети от кредитополучателите към момента на неговото сключване или това са
чл. 4.1.б (лист № 13) и чл. 11.1.4 от Условията. Последната посочена разпоредба не е
неравноправна, което съдът провери служебно, доколкото е задължен да стори това
при договори с потребители, тъй като е ясна, недвусмислена и показва изцяло
механизма на образуване на дължимата лихва за процесния период, разгледана във
връзка с чл.10.3 от Условията. Съобразно
допусната по делото експертиза, която и настоящият съд кредитира като обективно
и компетентно изготвена, дължимата лихва за процесния период, изчислена по
правилата на чл. 4.1.б (лист № 13) и чл. 11.1.4 и чл. 10.3 от Условията е в
размер на 1820,89 евро. Действително заплатената от кредитополучателите лихва
обаче е в размер на 5846,74 лв., съответно надплатена се явява сумата от
4 025,85 евро, както правилно е приел и първоинстанционния съд, макар и да
е стигнал до този извод при други мотиви.
Въззивната инстанция намира за
правилни изводите на първоинстанционният съд и досежно дължимостта на законна
лихва на основание чл. 86, ал.1 от ЗЗД върху посочената горе надплатена сума.
При предаване на нещо без основание, какъвто е настоящия случай, тъй като са събрани
суми без да има договореност за тяхното плащане, лихвата за забава се дължи от
момента на предаване на сумата, а не след покана. Предвид което обжалваното
решение следва да се потвърди и в тази му част като правилно.
За основателно обаче въззивният
съд намира възражението на въззивника за неоснователност на претенцията на
въззиваемия П.Н.Н.. Между страните няма спор, а се установява и изложеното в
експертизата, че надплатената сума е заплатена от ищцата Е.Д. – Н. чрез нейната
сметка. При постъпването на парите в банкова сметка, *** сметка. Право на
възстановяване на недължимо платена сума има само лицето, което я е платило.
Вътрешните отношения между солидарните длъжници по договора за кредит не са
предмет на разглеждане и преценка в производството по чл. 55 от ЗЗД. Предвид
приетото, в частта, с която въззивникът е осъден да заплати процесните суми при
условие на активна солидарност на двамата въззиваеми, решението следва да бъде
отменено като неправилно. Сумата се дължи единствено на въззиваемата Е.Д. – Н.,
а претенцията на П.Н. е неоснователна.
По разноските:
Не е налице активна солидарност между ищците (
въззиваемите) като при предявяването на иска всеки от тях е кредитор на свое
вземане в размер, в който твърди той да е платил неоснователно. Искът на всеки
от или против обикновени другари е самостоятелен и решението не е
задължително да бъде еднакво. Предвид изложеното разноските между страните
следва да се разпределят както следва:
За първоинстанционното производство ищецът Е.Д. – Н.
има право на разноски в размер на 336,15 лв. за заплатена държавна такса и
депозит за вещо лице. Съобразно представения договор за правна защита и
съдействие, адвокатът на ищците е поел процесуалното представителство по двата
предявени иска с правно основание чл. 55 от ЗЗД срещу възнаграждение в размер
на 2000 лв. Съответно за процесуалното представителство по иска на Е.Д. – Н.
договореното и изплатено адвокатско възнаграждение е в размер на 1000 лв.,
срещу което е направено възражение за прекомерност от ответната страна. При
преценката на размера на заплатеното адвокатско възнаграждение, съдът намира,
че същото е прекомерно. Съобразно Наредбата за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, минималният размер на адвокатското възнаграждение
при процесния материален интерес следва да е 698,67 лв. Правната и фактическа сложност на делото,
както и проявеното процесуално поведение на адвоката на Е.Д. – Н. не обуславят
присъждането на адвокатско възнаграждение в размер по - голям от 700 лв.,
предвид което до тази сума следва да с уважи претенцията на страната.
Ищецът П.Н.Н. следва да заплати на ответника У.БЪЛБАНК
направените от него разноски на основание чл. 78, ал.3 от ГПК в размер на 100
лв. разноски за експертиза, както и разноски за адвокатско възнаграждение. В
тази връзка ответникът е представил по делото доказателства за заплатено адвокатско възнаграждение по два договора за
правна защита и съдействие в общ размер на 1466 лв.( 2 бр. по 733 лв.), срещу
което е направено възражение за прекомерност. В тази връзка съдът намира
следното: По делото са представени два
договора за правна защита и съдействие с двама адвокати, които са поели
процесуалното представителство едновременно и по двата иска. Съобразно
правилото на чл.78 от ГПК страната има право на разноски само за един адвокат,
предвид което възнаграждението в размер на 733 лв. за втория адвокат не се
дължи. С оглед материалния интерес по исковите претенции сумата от 733 лв. за
един адвокат не се явява прекомерна, особено като се има предвид, че тя е
заплатена за защита по два обективно кумулативно предявени иска. Съответно с
оглед отхвърлянето изцяло на единия иск, ищецът П.Н. дължи на ответника половината от сумата от 733 лв. или 366,50
лв. за адвокатско възнаграждение.
За въззивното производство разноските се разпределят
както следва: Въззивникът У.БУЛБАНК има право на направените от него разноски в
размер на 91,24 лв. заплатена държавна такса. И пред въззивната инстанция за
процесуално представителство по делото въззивникът е упълномощил двама адвокати
и е представил два договора за правна защита и съдействие, с които и двамата
адвокати са поели процесуалното представителство и по двата иска едновременно.
Срещу претендираното по тези договори адвокатско възнаграждение в общ размер от
1448 лв. е направено възражение за прекомерност. Във връзка със същото съдът
намира следното: По правилата на чл. 78 от ГПК страната има право на сторените
разноски само за един адвокат, предвид което сумата за втория договор за правна
защита в размер на 724 лв. не се дължи. Сумата от 724 лв. не се явява
прекомерна с оглед материалния интерес на исковете, особено като се има
предвид, че е платена за представителство по два иска на двама ищци. С оглед
факта, че съдът е уважил частично подадената въззивна жалба в частта, касаеща
претенцията на П.Н., то въззивникът има право на половината от заплатеното от
него адвокатско възнаграждение в размер на 362 лв. Посочените суми са дължими
от въззиваемия П.Н..
С оглед изхода на спора, право на разноски има и
въззиваемата Е.Д. – Н., доколкото въззивната жалба е приета за неоснователна
спрямо нея. Тя е представила доказателства за реализирани разноски в размер на
2000 лв. по договор за правна защита и съдействие, като този хонорар е заплатен
за представителство, и на нея, и на П.Н.. Предвид което следва да се приеме, че
за защита на нейните интереси, тя е заплатила сумата от 1 000 лв. С оглед
интереса по делото съдът намира за основателно възражението за прекомерност,
като в този случай фактическата и правна сложност на делото, както и
процесуалната активност на упълномощения адвокат не обуславят извод за
присъждането на адвокатско възнаграждение в размер на над 700 лв.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ІІ-г състав
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ
съдебно
решение от 30.07.2018., постановено по гр.д. № 59596/2016 г. по описа на Софийски
районен съд, в частта, с която съдът е осъдил „У.Б." АД, ЕИК ******да
заплати на П.Н.Н., ЕГН **********, на основание чл. 55, ал 1 ЗЗД, при условията
на активна солидарност с Е.М. Д.– Н., ЕГН ********** сумата от 4025,85 евро,
съставляваща разликата между предварително договореният размер на
възнаградителната лихва по Договор за банков кредит от 10.10.2007 г. и
заплатените от ищците за периода 04.12.2013 г. - 17.08.2016 г. суми, както и
сумата от 547,49 евро законна лихва върху платените без основание суми за
периода 04.12.2013 г. - 17.08.2016 г. и в частта за разноските и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВРЪРЛЯ предявения от П.Н.Н., ЕГН ********** иск с правно основание чл. 55, ал.1
от ЗЗД за присъждане на сумата от 4025,85 евро, съставляваща разликата между
предварително договореният размер на възнаградителната лихва по Договор за
банков кредит от 10.10.2007 г. и заплатените от него за периода 04.12.2013 г. -
17.08.2016 г. суми, както и сумата от 547,49 евро законна лихва върху платените
без основание суми за периода 04.12.2013 г. - 17.08.2016 г. при условията на активна солидарност с ищеца Е.М.
Д.– Н., ЕГН ********** като неоснователен.
ПОТВЪРЖДАВА съдебно решение от 30.07.2018., постановено по гр.д. № 59596/2016 г. по
описа на Софийски районен съд, в частта, с която съдът е осъдил „У.Б." АД, ЕИК ******да заплати на
основание чл. 55, ал 1 ЗЗД на Е.М. Д.– Н., ЕГН ********** сумата от 4025,85
евро, съставляваща разликата между предварително договореният размер на
възнаградителната лихва по Договор за банков кредит от 10.10.2007 г. и
заплатените от нея за периода 04.12.2013 г. - 17.08.2016 г. суми, както и сумата
от 547,49 евро законна лихва върху платените без основание суми за периода
04.12.2013 г. - 17.08.2016 г.
ОСЪЖДА „У.Б." АД, ЕИК ******да заплати на Е.М. Д.– Н., ЕГН **********
сумите от 336,15 лв. деловодни разноски и 700 лв. адвокатско възнаграждение за
първоинстанционното производство на основание чл. 78, ал.1 от ГПК, както и
сумата от 700 лв. разноски за адвокатско възнаграждение пред въззивната
инстанция на основание чл. 78, ал.3 от ГПК.
ОСЪЖДА П.Н.Н., ЕГН ********** да заплати на „У.Б." АД, ЕИК ******сумите от
100 лв. деловодни разноски и 366,50 лв. адвокатско
възнаграждение пред първата инстанция на основание чл. 78, ал.3 от ГПК, както и
сумите от 91,24 лв. деловодни разноски и 362 лв. адвокатско възнаграждение за
въззивното производство на основание чл. 78, ал.1 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВКС в
едномесечен срок от съобщаването.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.