Решение по дело №806/2024 на Административен съд - Бургас

Производството е по реда на чл.118 от КСО, във вр. с чл.145 и сл. от АПК.

Образувано е по жалба, подадена от Т. Д. Д., [ЕГН], от [населено място], [жк], [улица], против Решение № 1040-02-60/25.04.2024г., издадено от Директора на ТП на НОИ – Бургас.

С решението е потвърдено разпореждане [номер]-00-797-3 от 06.03.2024г., издадено от ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ – Бургас, с което е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица по чл.54а на Т. Д. Д..

Жалбоподателят иска отмяна на акта поради издаването му в противоречие с материалноправни разпоредби. Счита, че неправилно в обжалваното разпореждане и потвърждаващото го решение било прието, че държавата по обичайно местопребиваване на Д. е тази по последната заетост – Германия. Сочи, че трайното му установяване на територията на Република България, където е и центърът на жизнените му интереси, обуславя приложение на българското законодателство, респ. НОИ чрез своето териториално поделение е компетентната институция, която следва да се произнесе по подаденото заявление за отпускане на обезщетение за безработица. Посоченото от органа, че държава на пребиваване е Германия следвало да се възприеме като държавата, където е упражнена временна трудова заетост до 10.02.2024г., на която дата е било прекратено трудовото правоотношение на жалбоподателя и след която същият се е завърнал трайно на територията на България. Иска отмяна на акта и преписката да бъде върната на административния орган за ново произнасяне. Претендира присъждане на разноски.

В съдебно заседание, чрез процесуалния си представител адвокат Е., поддържа жалбата. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

Ответникът по оспорването – директор на ТП на НОИ Бургас, чрез процесуалния си представител юрисконсулт В., намира оспорването за неоснователно. С представено по делото писмено становище от 24.06.2024г. излага подробни доводи в подкрепа на тезата, че оспореният административен акт е законосъобразен и съответен на събраните в хода на административното производство доказателства и на относимите правни норми (л.108-110).

Жалбата е процесуално допустима. Подадена е от лице с доказан правен интерес от оспорването - адресат на акта и в предвидения от закона срок.

1. ФАКТИТЕ:

Н. 15.02.2024г. Т. Д. подал чрез дирекция „Бюро по труда“ – Бургас до ТП на НОИ – Бургас заявление за отпускане на парично обезщетение за безработица с вх.рег.№021-00-797 (л.95-96).

В заявлението жалбоподателят декларирал, че е упражнявал трудова дейност в период от 24 календарни месеца, предхождащи месеца на прекратяване на осигуряването – за периода от 01.09.2022г. до 09.02.2024г. в друга държава – Германия, при работодател „BB Transporte GmbH“.

Към заявлението приложил преведено от немски на български език уведомление от 05.02.2024г. за прекратяване на трудовото правоотношение с BB Transporte GmbH, считано от 09.02.2024г., с което са дадени указания на Д. в 3-дневен срок от известието да се регистрира лично в агенцията по труда като търсещо работа лице (л.97-98); удостоверение за разкрита банкова сметка (л.99).

С писмо изх. №У-021-00-797-1/16.02.2024г. жалбоподателят бил уведомен, че по повод подаденото заявление следва да представи и следните липсващи документи: заявление за удостоверяване на осигурителни периоди от друга държава-членка на ЕС/ЕИП или Швейцария, декларация относно определяне на пребиваване, заявление за удостоверяване на осигурителни периоди от Германия и документи, удостоверяващи трудовата дейност в Германия (л.55).

В отговор, на 19.02.2024г. жалбоподателят представил в ТП на НОИ - Бургас заявление с вх.№ 021-00-797-2/19.02.2024г. за удостоверяване на осигурителни периоди и доходи от друга държава - членка на ЕС/ЕИП или Швейцария, в което като причина за прекратяване на трудовата дейност било посочено „съкращаване на щата“ (л.57-58); декларация относно определяне на пребиваването във връзка с прилагане на чл. 65 (2) от Регламент (ЕИ) № 883/2004, в която декларирал, че за посочения период жалбоподателят е работил в Германия като шофьор, има настоящ адрес в [населено място], [жк], [улица], като през периода на последната му заетост членовете на семейството му живеят на територията на България, вкл. и детето му учи в българско училище, живял е в чужбина под наем, а като причина за завръщането си от чужбина в България е посочено - „отпуска“, в полето за описание наличието на намерение за оставане за постоянно в чужбина е отбелязано „не“ (л.59-61). Представени са и преведени на български език документи, удостоверяващи трудова дейност в Германия – заявление за издаване на PD U1 сертификат, карта за социално осигуряване, трудов договор, официално потвърждение за адресна регистрация, справки за получавано брутно-нетно възнаграждение (л.62-93).

Н. 20.02.2024г., чрез системата за електронен обмен на социално осигурителната информация между България и Германия, от българските власти били изпратени искания до Германия за издаване на формуляри СЕД U017, СЕД U004 и СЕД Н006, данните от които били необходими за преценка правото на лицето на парично обезщетение за безработица и определяне на пребиваването по реда на чл.65, ал.2 от Регламент (ЕО) №883/2004г.

По този повод, образуваното по заявление на жалбоподателя производство по отпускане на паричното обезщетение за безработица било спряно с разпореждане [номер]-00-797-1/20.02.2024г. (л.49).

Разпореждането било изпратено до жалбоподателя, но писмото било върнато от пощенския оператор с отбелязване „непотърсено“ (л.50-51). Поради това били предприети действия по чл.110, ал.4, изр. последно от КСО, като екземпляр от съобщението, адресирано до Д., било поставено на таблото за обявления в ТП на НОИ (л.52-54).

Н. 26.02.2024г., чрез системата за електронен обмен на социално осигурителна информация, в ТП на НОИ – Бургас е постъпил Формуляр СЕД UO017 – „Осигурително досие – трансграничен работник“, в1 от 2, локален номер на случай 3063216, издаден от Германия (л.47-48). С посочения формуляр били удостоверени периодите на осигурена заетост на жалбоподателя – от 01.09.2022г. до 09.02.2024г., както и основанието за прекратяване на последната заетост – „уволнение от работодателя“.

Н. 05.03.2024г. от компетентната институция на Германия е постъпил и Формуляр СЕД Н006 – „Отговор на искането за пребиваване“, случай 3063218 (л.40-45), в който документ било посочено личният идентификационен номер на жалбоподателя, осигуряващ се в Германия; наименованието на институцията – Employment Agency Frankfurt a.M.; градът, в който е пребивавал – Rodermark.

С разпореждане [номер]-00-797-2/05.03.2024г. на основание чл.55 от АПК производството по заявление за отпускане на парично обезщетение за безработица с вх. № 021-00-797/15.02.2024г. било възобновено с мотив – „по служебен път са получени структурирани електронни документи U017 и H006 от компетентната институция на Германия“ (л.29).

Издаденото разпореждане било връчено на жалбоподателя на 18.03.2024г. (л.30).

С разпореждане [номер]-00-797-3 от 06.03.2024г., издадено от ръководителя по осигуряването за безработица в ТП на НОИ Бургас, на основание чл.54ж, ал.1 от КСО, във вр. с чл.11, §3, б.“а“ и чл.65, §2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, на Т. Д. било отказано отпускане на парично обезщетение за безработица по чл.54а от КСО (л.27-28).

В мотивите на разпореждането било посочено, че НОИ не се явява компетентна институция по отпускане на исканото обезщетение, тъй като от получения от Германия структуриран електронен документ СЕД H006 било установено, че държавата на пребиваване на лицето е Германия, поради което, като държава на последната заетост тя е компетентна да прецени правото на обезщетение.

Разпореждането било обжалвано от Т. Д. по предвидения в КСО задължителен административен ред пред директора на ТП на НОИ – Бургас, с жалба вх.№1012-02-72 от 26.03.2024г. (л.18-20).

С жалбата били представени доказателства, които според жалбоподателя предпоставят извод за трайното му установяване на територията на Република България - превод от немски език на официално потвърждение за отписване от адреса на наето жилище в [населено място], Германия на 12.02.2024г. (л.20, гръб); служебна бележка от ПГМЕ – Бургас, издадена в уверение на това, че синът на жалбоподателя /Д. Т. Д./ е записан като ученик в 11-^ти клас в дневна форма за обучение за учебната 2022/2023г. (л.21); удостоверение за наследници на И. И. Д., майка на жалбоподателя (л.22); удостоверение за раждане на детето Д. Т. Д. (л.23, гръб); нотариален акт за собственост върху недвижим имот /констативен/ от 18.11.1997г., съгласно който наследодателите на жалбоподателя са признати за собственици на триетажна масивна жилищна сграда, построена в дворно място, представляващо парцел XII, пл. №675 в кв.45 по плана на [жк], [населено място] (л.25); регистрационна карта от Агенция по заетостта, издадена на Т. Д. с вписана дата на регистрацията – 15.02.2024г. (л.26).

Междувременно чрез системата за електронен обмен на информация от Германия били получени и Формуляр СЕД U017 – „Осигурително досие – трансграничен работник“, случай 3063216, с който документ били удостоверени периодите на заетост на жалбоподателя в Германия - от 01.09.2022г. до 12.02.2024г. (л.32-35), както и Формуляр СЕД U004 – „Информация за заплата, случай 3063216“, с който бил удостоверен доходът на лицето, получаван през периодите на заетост: 22 750 евро (л.36-38).

Н. 25.04.2024г. директорът на ТП на НОИ Бургас постановил обжалваното решение рег.№1040-02-60 (л.8-11), с което приел, че жалбата е неоснователна, а обжалваното разпореждане – законосъобразно, поради което оставил същото оставено в сила.

В мотивите на решението посочил, че Т. Д. като гражданин на Република България, респ. гражданин на държава - членка на ЕС, е лице, спрямо което намира приложение Регламент (ЕО) № 883/2004г., с който са въведени материалноправните правила, принципи и разпоредби в сферата на координацията на системите за социална сигурност на държавите-членки. Направил анализ на разпоредбата на чл.65 от Регламента, съдържаща правила изключение от общия принцип коя държава-членка отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, респ. взел предвид §2 и легалната дефиниция на понятието „пребиваване“, съдържащо се в чл.1, § 3, б.„й“ от с.р., като било направено и разграничение с понятието по б.„к“ за „престой“.

Отчетено било обстоятелството, декларирано от Д., че за периодите от 01.09.2022г. до 09.02.2024г. и по време на периода на последната си трудова заетост е работил като наето лице от работодател в Германия, който факт определял именно тази държава - членка като държава на пребиваване през периода на последна заетост. Прието било, че жалбоподателят не попада в приложното поле на чл.65, §2 от Регламента, според който напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата – членка на пребиваване.

В мотивите на решението било посочено, че след като представеният от Германия валиден документ СЕД H006 удостоверявал по безспорен начин пребиваването на Д. в Германия, то завръщането му, намерението за установяване и наличието на постоянен адрес в България са ирелевантни факти и не може да променят преценката по отношение на пребиваване на лицето.

Според органа държавата по пребиваване е тази, в която по време на последната заетост преди лицето да стане безработно, е бил центърът на неговите жизнени интереси. Пребиваването по смисъла на регламента не се изследвало преди или след, а по време на последната заетост. В този смисъл било прието, че завръщайки се в България жалбоподателят не се е завърнал в държавата по пребиваване, а е променил пребиваването си след приключване на заетостта, като се е завърнал в държавата си по произход, не и по пребиваване. След като България не била компетентна държава нито по последна заетост, нито по пребиваване, не било налице основание за извършване на преценка на правото на обезщетение за безработица по българското законодателство.

2. ПРАВОТО:

Оспореният акт е издаден от материално и териториално компетентен орган (съгласно чл.117, ал.3, във вр. с ал.1, т.2, б. „б“ от КСО и Заповед №999/27.03.2024г. на подуправителя на НОИ – л.17), в предписаната от закона писмена форма и при наличие на предвидените в чл.59, ал.2 от АПК, във вр. чл.117, ал.5 от КСО, реквизити, вкл. изрични правни и фактически основания.

В хода на административното производство и при издаване на оспорения административен акт не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила.

Административният орган е събрал всички възможни доказателства, въз основа на които да могат да бъдат установени значимите за спора факти.

Съдът намира, че материалният закон е приложен неправилно.

По делото не е спорно, че Т. Д. Д. е български гражданин, както и че за периода от 01.09.2022г. до 09.02.2024г. той е работил при работодателя BB Transporte GmbH в Германия, като трудовата му дейност е била прекратена в последния ден от периода поради уволнение от работодателя.

Европейското право определя общите правила и принципи, които трябва да бъдат спазвани от всички национални органи, институции за социална сигурност и от съда, при прилагането на националните закони, като към настоящия момент тези общи правила и принципи се съдържат в Регламент (ЕО) № 883/2004, както и в Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009 година за установяване процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 за координация на системите за социална сигурност (Регламент (ЕО) № 987/2009).

С Регламент (ЕО) №883/2004г. са въведени материалноправните правила, принципи и разпоредби в сферата на координацията на системите за социална сигурност на държавите членки. Механизмът на координация на системите за социална сигурност, включващ и обезщетенията за безработица, се основава на четири основни принципа: 1.определяне на приложимото законодателство; 2.равенство в третирането; 3.сумиране на периоди на заетост, осигуряване или пребиваване и 4.износ на обезщетения.

По отношение на обезщетенията за безработица общият принцип за определяне на приложимото законодателство е, че лице, упражняващо доходоносна дейност, следва да принадлежи към схема за социална сигурност на държавата, на чиято територия е заето или самостоятелно заето.

Специални правила, представляващи изключения от общия принцип, че държавата-членка по последна заетост като компетентна държава отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, са регламентирани в чл.65 от Регламент (ЕО) № 883/2004.

Според чл.65, §2 и §3 от Регламент (ЕО) № 883/2004г. напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. Без да се засяга член 64, напълно безработно лице може, като допълнителна мярка, да се постави на разположение на службите по заетостта в държавата-членка, в която то последно е осъществявало дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Безработно лице, без да е пограничен работник, което не се върне в неговата държава-членка по пребиваване, се поставя на разположение на службите по заетостта на държавата-членка, чието законодателство за последно е било подчинено. Безработното лице по първото изречение на параграф 2 се регистрира като лице, търсещо работа в компетентните служби по заетостта в държавата-членка по пребиваване, спрямо него се прилага контролна процедура, организирана там и спазва условията, установени от законодателството на тази държава-членка. Ако то също избере да се регистрира като лице, търсещо работа в държавата-членка, в която последно е осъществявало дейност като заето или като самостоятелно заето лице, се съобразява с изискванията, приложими в тази държава.

Съгласно чл.65, §5, б. „а“ от Регламент (ЕО) № 883/2004, безработното лице по първото и второто изречение на §2 получава обезщетения в съответствие със законодателството на държавата-членка по пребиваване, както ако спрямо него се е прилагало това законодателство по време на последната му дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Тези обезщетения се предоставят от институцията по пребиваване. Според б. „б“ - въпреки това, работник, без да е пограничен работник, на когото са били отпускани обезщетения за сметка на компетентната институция на държавата-членка, на чието законодателство е бил подчинен при завръщането си в държавата-членка по пребиваване, първо получава обезщетения в съответствие с член 64, като получаването на обезщетения в съответствие с буква „а)“ се спира за периода, през който той получава обезщетения, съгласно законодателството, на което последно е бил подчинен.

В конкретния случай Т. Д. е гражданин на Република България и съгласно чл.2, §1 от Регламент (EО) № 883/2004 попада в персоналния му обхват, като спорът по делото се свежда до това къде пребивава жалбоподателят.

Изясняването на този въпрос е свързано с правилното тълкуване на термина „пребиваване“ (обичайно пребиваване), от което следва да се определи компетентната институция по исканото обезщетение за безработица и приложението на чл.65, §2 от Регламент (ЕО) №883/2024г.

Легалната дефиниция на понятието „пребиваване“ се съдържа в чл.1, §3, б. „й“ от Регламент (ЕО) № 883/ 2004 г. и означава мястото, където лицето обичайно пребивава.

Това място на обичайно пребиваване се определя, съгласно чл.11, §1 от Регламент (ЕО) № 987/2009, с оглед центъра на интересите на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти – продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки, семейното положение и роднинските връзки на лицето, жилищното му положение и доколко постоянно е то, както и естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, в т.ч. постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост, мястото, където обичайно се упражнява тази дейност и др. примерно изброени в цитираната норма.

Според разпоредбата на чл.11, §2 от Регламента по прилагането, решаващо значение при определяне на действителното място на обичайно пребиваване на дадено лице е намерението на лицето, което произтича от горепосочените факти и обстоятелства, особено причините за преместване на лицето.

Съгласно правото на ЕС може да има само едно обичайно място на пребиваване и съответно само една държава членка, която отговаря за плащанията на обезщетения по социално осигурителните схеми, отпускани по местожителство.

При извършване на преценка за относимите критерии за определяне на мястото на обичайно пребиваване на жалбоподателя, въз основа на събраните по делото писмени доказателства, съдът приема, че това е Република България. Преценката от страна на административния орган за определяне мястото на обичайното пребиваване на оспорващия е погрешна и не почива на правилното тълкуване на цитираните по-горе правила.

Съдът не споделя становището на ответника за това, че след като със СЕД Н006, за периода на последна заетост от 01.09.2022г. до 09.02.2024г., Германия е удостоверена като държава на пребиваване на Д., то това пребиваване представлява и „обичайно пребиваване“, което от своя страна изключва компетентността на българската институция НОИ.

В отговор на изпратеното от българските власти искане за информация за пребиваване е получен структуриран електронен документ (СЕД) Н006 - отговор на заявка за информация, който документ удостоверява по безспорен начин, че държавата на пребиваване на жалбоподателя за горепосочения период е Германия, но не удостоверява, че центърът на интересите на Д. е установен в Германия.

Вярно е, че в документа, на който се позовава административният орган, за да откаже отпускане на обезщетението за безработица, е посочено „държава на пребиваване“ и конкретен град, в който жалбоподателят е пребивавал. Това обаче следва да се тълкува единствено във връзка с времето на полагане на трудова дейност от 01.09.2022г. до 09.02.2024г., като същото неправилно е дало основание на ответника тази държава да бъде определена като „държава на пребиваване“.

При липса на попълнени каквито и да е други данни в СЕД Н006 за положението на лицето – естеството на упражняваната дейност, семейното положение, източници на доходи, жилищно положение и т.н., не би могло да се стигне до извод, че немската институция е извършила преценка за мястото на обичайно пребиваване на жалбоподателя съобразно правилата на чл.11, §1 от Регламент (ЕО) № 987/2009.

Намерението на лицето, видно и от декларацията, попълнена от Д., както и от допълнителните доказателства, представени от него, относно определяне на пребиваването му, във връзка с прилагане на чл.65, параграф 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г., сочат, че той възнамерява да се установи трайно в Република България.

В хода на административното производство жалбоподателят е представил неоспорени от ответника доказателства, според които, той, заедно с жената, с която живеят във фактическо съжителство, живеят в недвижим имот, находящ се в [населено място], [жк], [улица], който имот Д. е придобил по наследство от своята майка.

Доказано е, че детето им – Д. Д. е записан и учи в Професионална гимназия по механоелектротехника и електроника – Бургас, [населено място], като към момента на представяне на съответното доказателство детето е записано като ученик в 11-^ти клас – дневна форма на обучение за учебната 2022/2023г., т.е. детето ще продължи обучението си в същото училище.

Представени са доказателства, че жалбоподателят е регистриран в Агенция по заетостта, Бюро по труда – Бургас, като лице, търсещо съдействие от РБ за намиране на работа и преодоляване състоянието на безработица.

Представено е и преведено от немски на български език официално потвърждение за отписване, като според този документ Д. е напуснал жилището си в [населено място], окръг Офенбах, Германия на 12.02.2024г. След тази дата на посоченото място лицето не притежава адресна регистрация, като такава има единствено на територията на Република България. От данните в попълнената декларация (л.59-61) се установява, че жалбоподателят не е пребивавал в Германия заедно с някой от членовете на семейството му. Както те, така и преобладаващата част от роднините му, са живеели без прекъсване в Република България. Като причина, поради която най-често се е завръщал в България от чужбина, е посочен „отпуск“; не е декларирано намерение за оставане за постоянно в Германия.

Съвкупността от всички тези доказателства предпоставя извод за намеренията на Д. да се установи трайно на територията на Република България, т.е. тук е мястото му на обичайно пребиваване.

В периода на заетост в Германия, оспорващият действително е бил на територията на тази страна, но времетраенето на това пребиваване е било обусловено единствено от съществуването на трудово правоотношение и не покрива критериите, въз основа на които може да се обоснове категоричен извод за „обичайно пребиваване“.

По делото няма никакви данни за това, че след прекратяване на трудовия му договор Д. поддържа някакви отношения с държавата – членка на последната заетост, съответно може обосновано да се заключи, че пребиваването му в Германия през процесния период е било наложено от естеството на работа му и не е резултат на направен личен избор, касаещ мястото на пребиваване.

Изясняване на понятието „център на жизнените интереси на лицето“ е направено в т.3 от Решение №U3 от 12.06.2009 г. на Административната комисия за координация на системите за социална сигурност по чл. 72 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година. В посочената точка на решението изрично е предвидено, че ако при отсъствие на каквото и да е трудовоправно договорно отношение дадено лице вече не поддържа никаква връзка с държавата-членка на заетост, например понеже трудовоправното договорно отношение вече е прекратено (както е в настоящия случай) или срокът му е изтекъл, то се разглежда като напълно безработно лице в съответствие с чл. 56, § 2 от регламента, а обезщетенията се предоставят от институцията по местопребиваване.

При безспорното наличие на завършен период на заетост на жалбоподателя, с прекратен трудов договор в държава членка на ЕС и намерение за пребиваване в Република България на български гражданин, с център на жизнените интереси в родината му, заявлението на Д. за отпускане на обезщетение за безработица следва да бъде разгледано от националната институция – НОИ чрез своето териториално поделение.

Изложените съображения обосновават извод за незаконосъобразност на оспореното решение № 1040-02-60/25.04.2024г. на директора на ТП на НОИ – Бургас, с което е потвърдено разпореждане [номер]-00-797-3/06.03.2024г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Бургас, поради което същите следва да бъдат отменени като постановени в нарушение на закона.

Естеството на акта не позволява делото да се реши по същество, поради което на основание чл.173, ал.2 от АПК делото следва да бъде изпратено като преписка на ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ-Бургас за ново произнасяне по подаденото от Т. Д. заявление за отпускане на обезщетение за безработица, при съблюдаване на дадените с настоящото решение указания по тълкуването и прилагането на закона.

С оглед изхода на спора на жалбоподателя следва да се присъдят своевременно поисканите и доказани в размер на 310 лв. разноски, от които държавна такса в размер на 10 лева (л.10) и адвокатско възнаграждение в размер на 300 лева според представения договор за правна защита и съдействие (л.115).

Затова и на основание чл.172, ал.2 и чл.173, ал.2 от АПК, А. съд гр. Бургас, четвърти състав,

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ решение № 1040-02-60/25.04.2024г., издадено от Директора на ТП на НОИ – Бургас, с което е потвърдено разпореждане [номер]-00-797-3 от 06.03.2024г., издадено от ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ – Бургас, с което на Т. Д. Д., [ЕГН], от [населено място], [жк], [улица], е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица по чл.54а от КСО.

ВРЪЩА административната преписка на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ [населено място] за ново произнасяне по направеното пред него искане по заявление с вх.№021-00-797/15.02.2024г. от Т. Д. Д., съобразно даденото в мотивите на настоящото съдебно решение тълкуване по прилагане на закона.

ОСЪЖДА Националния осигурителен институт да заплати на Т. Д. Д., [ЕГН], от [населено място], [жк], [улица], сума в размер на 310 (триста и десет) лева, представляваща направени по делото разноски.

Решението не подлежи на обжалване и протест съгласно чл.119, във вр. с чл.117, ал.1, т.2, б. „б“ от КСО.