Р Е Ш Е Н И Е

гр. София, 18.04.2019 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, III-Б въззивен състав, в публичното заседание на дванадесети март през две хиляди и деветнадесета година в състав:

 

 ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕМЕНУЖКА СИМЕОНОВА

          ЧЛЕНОВЕ:   ХРИПСИМЕ МЪГЪРДИЧЯН

           ПЛАМЕН ГЕНЕВ

при секретаря Нина Светославова, като разгледа докладваното от мл. съдия Генев гр. дело № 13432 по описа за 2018 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № 382184 от 11.04.2018 г., постановено по гр. д. № 74937/2017 г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 145 състав, е отхвърлен предявения иск от „Г.Б.“ ЕООД, ЕИК ********с адрес на управление:*** ********, със съдебен адрес ***, чрез адв. М.М.-САК, срещу „Е А.П.К.“ ЕООД, ЕИК ********със седалище и адрес на управление ***, оф. 28, за заплащане на сумата 9.55 лв., представляваща лихва за забава за периода 20.10.17 г. -21.02.2018 г., начислена върху вземане в размер на 275 лева за заплатени разходи за общи части, отнасящи се за апартамент с площ от 82.08кв.м., находящ се в гр. София, ул. ********, за периода м. 05.16 г. -м. 09.16 г., поради съдебно прихващане с вземане на ответника „Е А.П.К.“ ЕООД към ищеца „Г.Б.“ ЕООД за предплатен депозит в размер на 750 лв. при сключване на договор за наем между страните от дата 26.10.2015 година. С решението „Е А.П.К.“ ЕООД е осъден да заплати на „Г.Б.“ ЕООД сумата от 500 лв., представляваща направените от ищеца разноски по делото, за заплатено адвокатско възнаграждение и държавна такса. С определение № 456043 от 23.07.2018 г. постановено по гр. д. № 74937/2017 г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 145 състав е изменено решение № 382184 от 11.04.2018 г., постановено по гр. д. № 74937/2017 г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 145 състав, в частта му за разноските, като на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 5 ГПК е осъден ответника „Е А.П.К.“ ЕООД да заплати на „Г.Б.“ ЕООД сумата от общо 350 лв., представляваща направените от ищеца разноски по делото, за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 300 лв. и държавна такса в размер на 50 лв.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от „Е А.П.К.“ ЕООД, чрез адв. С.С., като са изложени съображения за недопустимост, неправилност и необоснованост на първоинстанционното решение, което било постановено в противоречие на материалния и процесуалния закон. Във въззивната жалба са изложени твърдения, че решението било недопустимо, тъй като в хода на делото ищецът бил направил отказ от иск за сумата от 275 лв., поради което предявявайки иска за законна лихва за забава за периода от предявяване на исковата молба до окончателното плащане съдът бил десезиран от главния иск и не дължал произнасяне в частта за законната лихва и не следвало да се произнася с отделен диспозитив. Във въззивната жалба при условията на евентуалност се твърди, че решението е неправилно, тъй като ищецът нямал вземане към ответника поради обстоятелството, че същият е следвало да заплати процесната сума от внесения от ответника депозит при сключването на договора за наем, като не следвало да заплаща процесната сума със собствени средства. Неправилно съдът бил приел, че наемът за месец октомври 2017 г. не бил заплатен и наличния депозит не бил достатъчен, доколкото същият бил платен съгласно договора за наем и бил предмет на друго дело, като дори и да е имало задължения то тяхната ликвидност и изискуемост била настъпила едва с връчването на исковата молба. Плащането не било признание, тъй като ищецът е следвало да заплати сумата от 275 лв. от внесения депозит. Пред въззивния съд процесуалния представител на страната поддържа въззивната жалба, прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна.

Въззиваемата страна „Г.Б.“ ЕООД, чрез адв. М.М. изразява становище по жалбата в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, като счита същата за неоснователна. Посочва, че ответникът бил станал причина за завеждане на делото и в случая отказът от иск бил поради плащане на процесната сума в хода на делото. Пред въззивния съд процесуалния представител на въззиваемата страна оспорва въззивната жалба и претендира разноски, за което представя списък в чл. 80 от ГПК.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Жалбата подадена от „Е А.П.К.“ ЕООД, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Според уредените в чл. 269 от ГПК правомощия на въззивния съд той се произнася служебно по валидността на цялото решение, а по допустимостта – в обжалваната му част. Следователно относно проверката на правилността на обжалваното решение въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата.

Предявен е осъдителен иск с правно основание на чл. 79, ал. 1 от ЗЗД във вр. с чл. чл. 232, ал. 2 ЗЗД, че ответникът „Е А.П.К.“ ЕООД дължи на ищеца „Г.Б.“ ЕООД сумата 275 лв., представляваща заплатени разходи за общи части отнасящи се за апартамент с площ 82.08 кв.м., находящ се в гр. София, ул. ********, за периода м. 05.16 г. -м. 09.16 г., ведно със законната  лихва върху сумата, считано от датата на завеждането на исковата молба до окончателното плащане. С оглед на извършеното от ответника плащане в хода на делото ищецът, е направил отказ от предявения иск, поради което с определение постановено в открито съдебно заседание проведено на 08.03.2018 г. по гр. д. № 74937/2017 г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 145 състав на основание чл. 233 от ГПК е прекратено производството по делото по отношение на предявения от ищеца с правно основание чл. 232, ал. 2, предложение второ от ЗЗД иск за сумата от 275 лв., поради отказ. В посоченото съдебно заседание ищецът изрично е предявил претенция по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащането на законната лихва в размер на 9.55 лв. за периода от на завеждането на исковата молба - 20.10.2017 г. до датата на плащането - 21.02.2018 г.

Настоящата въззивната инстанция намира постановеното от СРС, 145 състав, решение за валидно, а по отношение на допустимостта и правилността му намира следното:

По делото на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 от ГПК, като безспорни и ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелствата, че страните са сключили договор за наем, считано от 15.11.2015 г. до 15.11.2017 г., както и че през процесния период ответникът е упражнявал фактическата власт върху имота; че при сключването на договора ответникът е предал на ищеца сумата в размер на 750 лв., съгласно чл. 6 от договора, както и че ищецът е заплатил на дата 19.10.2017 г. в полза на „Вход Мениджър“ ООД общата сума от 275 лв., дължима за поддръжка на ЕС, за периода 05.2016 г.-м.09.2016 г., за отдадения под наем апартамент.

По делото е представен договор за наем сключен на 26.10.2015 г. между „Г.Б.“ ЕООД в качеството на наемодател и „Е А.П.К.“ ЕООД в качеството на наемател, съгласно който на наемателят е предоставен за временно ползване апартамент с площ от 82.08 кв.м., находящ се в гр. София, ул. „********, вх. А, ап. 19 и място за паркиране № 197, като договорът е сключен за срок от 24 месеца, считано от 15.11.2015 г. Съгласно чл. 12 от договора е предвидено, че наемателят е длъжен да заплаща в срок текущите разходи за електроенергия, топла вода, студена вода, такси за етажната собственост и такса смет, както и да удостоверява заплащането на разходите с предоставяне пред наемодателя на съответните документи. В чл. 6 от посочения договор за наем е предвидено, че наемателят депозира у наемодателя в деня на сключването на договора сумата от 750 лв., като наемодателят е длъжен да върне посочената сума при изтичане на договора и само след като всички задължения на наемателя, произтичащи от договора бъдат погасени. Страните се договорили, че месечната наемна цена е в размер на 750 лв., която сума следвало да бъде заплатена не по-късно от 5 число на текущия месец.

Представени са и 5 бр. разписки, съгласно които на „Вход Мениджър“ ООД от „Г.Б.“ ЕООД е била заплатена сумата в общ размер от 275 лв., като в основанието за плащане е посочено такси за месец май 2016 г., юни 2016 г., юли 2016 г., август 2016 г., септември 2016 г. относно апартамент № 19 в гр. София, ул. „********.

Представен е протокол от 16.11.2017 г. подписан между представители на „Е А.П.К.“ ЕООД и „Г.Б.“ ЕООД, съгласно който е предадено на ищеца владението на процесния недвижим имот.

Представена е вносна бележка от 14.11.2017 г., съгласно която ответника е превел на ищеца сумата от 750 лв., като в основанието е посочено наем за ап. 19 за м.10.2017 г. Представено е още платежно нареждане от 10.11.2017 г., от което е видно, че ответникът е заплатил на ищеца сумата от 375 лв., с основание наем на апартамент до 15.11.2017 г.

Представено е и платежно нареждане от 21.02.2018 г., от което се установява, че ответникът е превел по сметка на ищеца сумата от 275 лв., като в основанието за плащане е посочено задължения за поддръжка на етажната собственост на ап. 19.

Неоснователно е оплакването във въззивната жалба за недопустимост на решението. С извършените плащания ответникът е признал дължимостта на сумата, като с плащането обаче не се е погасило правото на ищеца да получи изтеклите вече законни лихви. Тъй като искът се смята предявен от момента на постъпването на исковата молба в съда, в настоящият случай плащането на главния дълг от страна на ответника е извършено след подаване на иска, на практика ответникът е признал основателността на вземането на ищеца, като същият е бил в забава до момента на плащането. Принципно претендиране на изтекли лихви след предявяване на иска до окончателното изплащане на парично задължение не съставлява самостоятелен иск съгласно чл. 214, ал. 2 ГПК. Присъждането на законна лихва от датата на исковата молба до окончателното изплащане на присъдената сума е правоувеличаваща последица от уважаването на иск, приет за основателен. Тя съставлява законна последица от уважаването на иска, която се присъжда само в случай, че е поискана, и в рамките на процеса относно главното присъдено вземане. В случая обаче поради настъпване на факта на плащане на главницата след предявяването на иска, претенцията за присъждане на изтекли лихви е определяема по период и съдът дължи произнасяне по нея, като по настоящото дело ищецът изрично е направил изявление, че претендира заплащането на сумата от 9.55 лв., представляваща законната лихва от 20.10.2017 г. /датата на завеждането на исковата молба/ до 21.02.2018 г. /датата на плащането/, поради което наведените доводи в тази насока във въззивната жалба са неоснователни.

На следващо място, доколкото по делото не е спорно обстоятелството, че главното парично задължение представляващо незаплатени такси за месец май 2016 г., юни 2016 г., юли 2016 г., август 2016 г., септември 2016 г. относно процесния имот е възникнало, както и с оглед характера на задължението, а именно месечни такси, които са били дължими за съответните месеци и с оглед обстоятелството на неизпълнение на задължението на ответника предвидено в чл. 12 от сключения договор за наем от 26.10.2015 г., съгласно който текст ответникът е длъжен в срок да заплаща текущите разходи в т. ч. и такси за етажната собственост при условията и реда на съответните служби, то претенцията заплащане на законна лихва в претендирания размер се явява основателна.

Неоснователни са оплакванията във въззивната жалба, че ищецът нямал вземане към ответника поради обстоятелството, че същият е следвало да заплати процесната сума от внесения от ответника депозит при сключването на договора за наем, като не следвало да заплаща процесната сума със собствени средства. Действително по делото не е спорно обстоятелството, че при сключването на договора за наем от 26.10.2015 г. ответникът е предал на ищеца сумата в размер на 750 лв., която сума съгласно чл. 6 от договора, представлява депозит, който наемодателят е длъжен да върне при изтичане на договора и само след като всички задължения на наемателя, произтичащи от договора бъдат погасени. В същото време с предявената на 20.10.2017 г. искова молба ищецът е посочил, че наемната цена за месец октомври 2017 г. не е била заплатена, като с оглед разпоредбата на чл. 5, ал. 2 от процесния договор за наем същата е била изискуема, доколкото месечната цена е следвало да бъде заплатена не по-късно от пето число на текущия месец, т. е. до 05.10.2017 г. Видно от представените 5 бр. разписки, с който се установява плащането от страна на „Г.Б.“ ЕООД на дължимите такси към „Вход Мениджър“ ООД, същите са били извършени на 19.10.2017 г. В настоящият случай исковата молба е била подадена на 20.10.2017 г., към който момент договора за наем е бил действащ, доколкото страните не спорят, че същият е прекратил своето действие с изтичането на предвидения в него срок, а именно 15.11.2015 г., т. е. към този момент вземането на ответника към ищеца по внесения депозит в размер на 750 лв. не е било е било изискуемо, поради което не е можело да се осъществи прихващане с посочената сума – арг. 103, ал. 1 от ЗЗД. Ответника е представил доказателства, а именно платежно нареждане от 21.02.2018 г., от което е видно, че е заплатил в хода на делото дължимите суми за разходите за общи части, което от своя страна се явява признание на иска /поради което и ищецът е направил отказ от същия/, както и вносна бележка от 14.11.2017 г. с която се твърди, че бил платен дължимият наем за месец октомври 2017 г., с оглед на което същият със своето извънпроцесуалното поведение на представляващите го лица е довело до необходимост от предявяването на този иск, поради което страната следва да понесе неблагоприятните последици от предявяването на иска изразяващи се в заплащането на дължимата законна лихва от датата на подаването на исковата молба – 20.10.2017 г. до плащането на задължението - 21.02.2018 г. С оглед на направените плащания в хода на делото от страна на ответника няма как да бъде извършено съдебно прихващане между дължимите суми за разходите за общи части, наема за месец октомври 2017 г. и внесения депозит по договора за наем, доколкото задълженията на ответника са вече са погасени, но дължимата сума за заплащането на законната лихва от датата на завеждането на исковата молба до датата на плащането следва да бъде прихваната с внесения депозит. Размера на законната лихва изчислена на основание чл. 162 от ГПК възлиза на 9.55 лв. С оглед основателността на претенцията на ищеца за заплащането на сумата от 9.55 лв., същата следва да бъде прихваната с дължимата от ищеца сума от 750 лв., представляваща внесен депозит при сключването на договора за наем от 26.10.2015 г.

Предвид изложеното поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд по отношение на предявения иск, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а решението на СРС – потвърдено.

При този изход на спора на въззивника не се дължат разноски, поради което искането за присъждането на такива следва да бъде оставено без уважение.

Воден от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД

Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА решение № 382184 от 11.04.2018 г., постановено по гр. д. № 74937/2017 г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 145 състав.

Решението не подлежи на обжалване.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                              

 

        ЧЛЕНОВЕ: 1.          

 

                              2.