Р Е Ш Е Н И Е
№ 221
гр.
Русе, 18.10.2019
г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
Русенски
окръжен съд, търговска колегия, в публично заседание на трети октомври през две
хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИЛВИЯ ПАВЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПАЛМА ТАРАЛАНСКА
ЪШЪЛ ИРИЕВА
при
секретаря ДИМАНА СТОЯНОВА като разгледа докладваното от съдия ТАРАЛАНСКА В.търг.д.
№ 280 по описа за 2019 год. за да се произнесе, съобрази:
Производството е по чл.258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на Първа инвестиционна банка АД гр. София,
представлявана от М. П. В.- управител на Клон Русе и Е. К. Е.- юрисконсулт, в
качеството си на пълномощници на изпълнителния
директор на банката против Решение № 1166/28.06.2019 г., постановено по гр.д. №
69 по описа за 2019 г. на Районен съд Русе, с което са отхвърлени предявените
от банката искове да се признае за установено по отношение на Е.И.М., ЕГН **********,
адрес: *** и Г.Д.Д., ЕГН **********, адрес: ***, че
дължат по Договор за банков
кредит № 012LD-R-001180/26.04.2012
г. главница
– 3 434.94 евро, просрочена договорна лихва в размер на 1 217.82 евро
за периода 14.10.2015 год. – 12.09.2018 год., просрочена наказателна лихва в
размер на 428.88 евро за периода 14.10.2015 год. - 14.10.2018 год.,
платени такси за връчване на покани и съобщения в размер на 240 лева и
законна лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението по
чл. 417 от ГПК - 15.10.2018 год. до окончателното изплащане на дълга, съгласно
заповед № 3810/19.10.2018 год. и изп. лист № 3684/19.10.18 год. по
ч.гр.дело № 7033/2018 год. по описа на РРС.
В жалбата са развити подробни
съображения за неправилност на обжалваното решение като постановено при
допуснати нарушения на съдопроизводствените правила,
неправилно приложение на материалния закон и необоснованост на формираните
изводи относно правно релевантните факти по спора. Жалбоподателят твърди, че съдът в правните си изводи относно
настъпването на предсрочната изискуемост на кредита в противоречие с т.18 от
Тълкувателно решение № 4/2013 г. от 18.06.2014 г., ОСГТК на ВКС е направил
неправилен извод , че предсрочната
изискуемост е настъпила на основание чл. 10.3 от Общите условия на ПИБ АД за кредити на
физически лица към Договора за кредит, а именно при забава в плащането на което
и да е изискуемо задължение на кредитополучателя към банката за срок, по-дълъг
от 150 календарни дни, считано от датата на която това задължение е станало
изискуемо, съгласно договора и ОУ, и независимо от извършените от
кредитополучателя плащания в рамките на този срок. Акцентира върху
обстоятелството, че преценката дали да упражни своето право и кога да го
упражни принадлежи изцяло на титуляра му, т.е. на
банката, от което следва и че настъпването на предсрочната изискуемост предпоставя осъществяването на два юридически факта –
неизпълнението на длъжника и нарочно волеизявление на кредитора. Заявява, че
предсрочната изискуемост на задълженията е настъпила на 12.09.2018 г., когато
кредитополучателите с нарочни писма са уведомени за това.
Освен това твърди, че при подписване на
договора, договорната и законовата лихва са уговорени индивидуално, поради
което неправилен е извода на първоинстационния съд за
наличие на клаузи, попадащи в хипотезата на чл. 146, ал.1 ЗЗП, поради което не
може да се приеме, че са неравноправни по смисъла на чл. 143 ЗЗП.
Моли да бъде отменено обжалваното решение
и вместо него да бъде постановено ново такова, с което да бъдат уважени изцяло всички
предявени претенции.
Въззиваемите страни по
жалбата Е.И.М. и Г.Д.Д., и двамата чрез адв. Б.С.-*** считат същата за неоснователна, а решението
на РРС за правилно и законосъобразно и молят то да бъде потвърдено. Считат, че
съдът е направил правилен и законосъобразен извод относно датата на настъпване
на предсрочната изискуемост на кредита, който не е в противоречие нито със
закона, нито с т. 18 от ТР № 3/2013 г. от 18.06.2014 г. на ВКС, ОСГТК. Счита,
че съгласно т.10.3 от ОУ ползваният кредит става незабавно и предсрочно
изискуем и банката има право да предприема действия за принудително събиране на вземанията си, в
това число и по съдебен ред, без да уведомява кредитополучателя и без да дава
допълнителен срок за изпълнение, във всички случаи, когато е налице забава в
плащането на което и да е изискуемо задължение на кредитополучателя към банката
за срок по.дълъг от 150 календарни дни, считано от датата на която това
задължение е станало изискуемо съгласно договора и ОУ и независимо от
извършените от кредитополучателя плащания по дълга в рамките на този срок. В
тази насока развива се подробни съображения като счита, че кредитът е бил в просрочие от 25.06.2012 г., предвид на което задълженията
по него са погасени по давност. Счита, че правилно първоинстанционният съд е
приел наличие на настъпила предсрочна изискуемост на 22.11.2012 г., при което
петгодишният давностен срок за тези вземания е
изтекъл на 22.11.2017г., а заявлението по чл. 417 ГПК е подадено на 15.10.2018
г., една година след изтичане на давността.
Намира за правилен и
законосъобразен извода на първоинстанционния съд за това, че не са ангажирани
доказателства, видно от които условията по договора да са били уговорени
индивидуално, поради което е подложил на проверка тяхната равноправност и отчел
наличието на такава. Моли първоинстанционното решение
да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.
Въззивната
жалба е подадена в срока по чл. 259 от ГПК, от надлежна страна, при наличие на
правен интерес, поради което е допустима. Разгледана по същество – същата е основателна.
За да остави без уважение първоинстанционният
съд е приел, че наведеният от ищеца аргумент, че предсрочната изискуемост
настъпва от обявяването й и получаване на съобщението за това от длъжниците, позовавайки се на т. 18 от ТР № 4/2013 год. на
ВКС е неоснователен. Приел е, че тълкувателното решение визира упражняване на
правото от кредитора преди подаване на заявление по чл. 417 от ГПК като
предпоставка за допустимост и то не се отнася за факта на настъпването на
предсрочната изискуемост, а за реализиране на правата на кредитора. Обосновава
се с това, че в конкретния случай страните са приели, че при настъпване на
определени факти, кредитът става изцяло и предсрочно изискуем и неплащането на
което и да е задължение в продължение на 150 календарни дни от падежа е
обективният факт, след настъпването на който кредитът става предсрочно
изискуем, а за кредитора се поражда възможност да упражни правата си.
Съобразявайки тези уговорени в договора условия, съдът е счел, че ответниците
не дължат сумите по издадената заповед за незабавно изпълнение, тъй като същите
са погасени по давност.
Настоящият съдебен състав намира този извод
за неправилен. Съгласно дадените разяснения в мотивите към т. 18 на
Тълкувателно решение № 4 от 18. 06. 2014 г. на ОСГТК на ВКС предсрочната
изискуемост представлява изменение на договора, което за разлика от общия
принцип в чл. 20а, ал.
2 ЗЗД, настъпва с волеизявление само на едната страна и при
наличието на две предпоставки: обективният факт на неплащането и упражненото от
кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем. Предсрочната
изискуемост има действие от момента на получаване от длъжника на
волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили обективните
факти, обуславящи настъпването й. Постигнатата в договора предварителна
уговорка, че при неплащане на определен брой вноски или при други обстоятелства
кредитът става предсрочно изискуем и без да уведомява длъжника кредиторът може
да събере вземането си, не поражда действие, ако банката изрично не е заявила,
че упражнява правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем, което
волеизявление да е достигнало до длъжника – кредитополучател.
С позоваване на т.
18 от цитираното тълкувателно решение, в постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 135 от 16. 10. 2015 г. по т. д. № 1672/2014 г., I
т. о., решение № 83 от 26. 05. 2017 г. по т. д. № 50394/2016 г. на ВКС, IV г.
о., решение № 44 от 5. 06. 2017 г. по гр. д. № 60073/2016 г. на ВКС, III г. о.
и решение № 101 от 15. 08. 2017 г. по гр. д. № 53684/2015 г. на ВКС, IV г. о.,
са изложени съображения, че правото да се обяви кредита за предсрочно изискуем
представлява потестативно право на кредитора за
изменение на договора, което се упражнява с едностранно волеизявление, което
следва да достигне до длъжника. С достигане на това волеизявление на кредитора
до длъжника и ако обективно са настъпили предвидените в закона или в договора
условия, договорът се трансформира от срочен в безсрочен и стават изискуеми и
вноските, чиито падежи все още не са настъпили. Настоящият съдебен състав не
възприема изложената от първоинстанционния съд теза за това, че приетото право на банката – кредитор да реши кога и
дали да обяви кредита за предсрочно изискуем може да се тълкува като
неравноправна клауза по смисъла на чл. 143, т.3 ЗЗП. Неравноправна е всяка
уговорка в договор с потребител, която е в негова вреда, не отговаря на
изискването за добросъвестност и която води до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. При това тя
следва да съдържа тези белези във всеки
момент от техните отношения, какъвто не е настоящият случай. Ако към момента на подаване на заявлението за
издаване на заповед за незабавно изпълнение на парично задължение, както и към
настоящия момент може да се приеме, че в интерес на потребителя –
кредитополучател е да е било да е настъпила предсрочната изискуемост на кредита
с неплащането на което и да е задължение в продължение на 150 календарни дни от
падежа като обективен факт, след настъпването на който кредитът става
предсрочно изискуем, а за кредитора се е породила възможност да упражни правата
си, която не е реализирана – не така стоят интересите на кредитополучателя – длъжник към момента на
неплащане на задълженията му в продължение на 150 календарни дни от падежа им,
т.е. през 2012 г., тъй като към този момент необявяването на кредита за
предсрочно изискуем е било в негов интерес.
В настоящия случай банката в съответствие със законовите изисквания – чл. 60 ЗКИ е упражнила правото си и е обявила кредита за предсрочно изискуем на 12.09.2018 г.
Заявлението за издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК е депозирано в деловодството на
РРС на 15.10.2018 г., спрямо която дата следва да се изследва и отправеното
възражение за настъпила погасителна давност на
претенциите.
Предявено с исковата молба вземането за главница на ищеца, видно от
приложеното извлечение от счетоводните книги, е сформирано само от падежиралите
вноски към 15.10.2018 г. – датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК и е
предявено в размер на 3 434,94 евро, ведно със законната лихва до
окончателното му изплащане. С оглед направеното възражение, прилагайки нормата
на чл. 110 ЗЗД вноските с падеж от 25.06.2012 г. до 15.10.2013 г. се явяват
погасени по давност, като всички след тази дата, а именно от 15.10.2013 г. до
15.10.2018 г. – /60 бр. х 59,34 лв/ за сумата от
3 260,40 евро са дължими. Следователно, общият размер на непогасената падежирала главница по процесния договор за кредит е
3 260,40 евро и до този размер се явява основателна исковата претенция на
ищеца, а за останалата част до пълния предявен размер от 3 434,94 евро се
явява неоснователна.
Дължими
се явяват и сумите за претедираните договорна и
наказателна лихва, които в съответствие с нормата на чл. 111, б. „в“ ЗЗД са
предявени само за периода от 14.10.2015 г. до 12.09.2018 г. и по отношение на
тях не е изтекла давността. Видно от
заключението на вещото лице пред първата инстанция изчисленият размер на дължимата договорна лихва, начислена съгласно
т. 4 от Договора за кредит в размер на 1 178,39 евро, до който размер претенцията следва да бъде уважена и отхвърлена
за разликата до предявения такъв от 1217,82 евро. По отношение на размера на дължимата наказателна лихва, начислена
съгласно т. 10 от Договора за кредит, вещото лице дава заключение, че същата е
в размер на 876,56 евро. Като предявена
в по-малък размер от 428,88 евро, претенцията следва да бъде уважена изцяло.
Размерът на сумата от 240,00 лв за платените такси за
връчване на покани и съобщения не е бил
оспорван и не е бил предмет на изчисления от вещото лице и следва също да бъде
уважен изцяло.
С
оглед изхода на спора, в тежест на въззивния
жалбоподател са направените разноски в заповедното /449,60 лв/,
първоинстанционното /849,60 лв/
и настоящото производство /681,80 лв/ съобразно
уважената част от претенциите /95,78 %/ и представените справки по чл. 80 ГПК.
Мотивиран така, Русенският окръжен съд
Р Е Ш
И:
ОТМЕНЯ решение № 1166828.06.2019 г.,
постановено по гр.д. № 69 по описа за 2019 г. на Русенски районен съд, като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО съществуването на вземането на „Първа
Инвестиционна банка“ АД със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.
Драган Цанков № 37, ЕИК *********, представлявана от М. П. В. - управител на
Клон Русе и Е. К. Е.- юрисконсулт, в качеството си на пълномощници
на изпълнителния директор на банката, по отношение на Е.И.М., ЕГН **********,
адрес: *** и Г.Д.Д., ЕГН **********, адрес: ***, че
дължат по Договор за банков
кредит № 012LD-R-001180/26.04.2012
г. просрочена главница за периода от 15.10.2013 г. до 15.10.2018 г.в размер на 3 260,40 евро, просрочена договорна
лихва в размер на 1 178,39
евро, за периода 14.10.2015 год. –
12.09.2018 год., просрочена наказателна лихва в размер на 428.88 евро за
периода 14.10.2015 год. - 14.10.2018 год., платени такси за връчване на покани
и съобщения в размер на 240 лева и законна лихва върху главницата,
считано от датата на подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК - 15.10.2018
год. до окончателното изплащане на дълга, съгласно заповед № 3810/19.10.2018
год. и изп.
лист № 3684/19.10.18 год. по ч.гр.дело № 7033/2018 год. по описа на РРС,
като
ОТХВЪРЛЯ
за разликата до 3 434,90 евро претендирана незаплатена просрочена главница и за разликата до 1 217,82 евро – претендирана незаплатена договорна лихва за периода 14.10.2015 год. – 12.09.2018 год.
ОСЪЖДА Е.И.М., ЕГН **********, адрес: *** и Г.Д.Д., ЕГН **********, адрес: *** да заплатят на „Първа
Инвестиционна банка“ АД със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.
Драган Цанков № 37, ЕИК *********, представлявана от М. П. В. - управител на
Клон Русе сумата от 430,66 лв разноски в заповедното
производство, сумата от 813,75 лв разноски по гр.д. № 69/2019 г. по
описа на РРС и 653,03 лв разноски по В.т.д. № 280/2019 г. по описа на РОС.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: