Р Е Ш Е Н И Е
№……………
гр. София, 05 март 2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Наказателно
отделение, ІІ въззивен състав в открито заседание на 19.02.2020 г. в състав:
Павел
ПАНОВ
при участието
на секретаря Миланова, като разгледа докладваното от съдия МИЛЕВ в.н.ч.х.д. №
5137/19 г., намери за установено следното:
Частният тъжител Д.К.Г. (чрез повереника си – адв. В., САК) е подал по
реда и в срока на чл. 318, ал.4 и чл. 319 НПК въззивна жалба срещу
наказателната част на постановената на 02.10.2019 г. присъда по н.ч.х.д. №
825/19 г. на СРС (НО, 96 с.), с която подс. С.Ф.И. (ЕГН: **********) е бил
оправдан за това, на 16.11.2018 г. в гр. София да е причинил на Г. твърдяната в
тъжбата лека телесна повреда по чл. 130, ал.2 НК (болка и страдание).
Отхвърлянето на
предявения срещу подсъдимия граждански иск за 5000 лв. не е било обжалвано,
поради което в тази част присъдата следва да се приеме за влязла в сила.
Жалбата е бланкетна, без
конкретни аргументи срещу оспорвания съдебен акт, но с ясно заявено искане по
чл. 336, ал.1, т.2 НПК. Доводите в негова подкрепа са изложени за първи път в
откритото заседание пред СГС. От тях става ясно, че оплакванията са за
неправилна оценка на доказателствата (безмотивното игнориране на показанията на
св. Т. за сметка на версията, изложена от „групата
свидетели на подсъдимото лице“, както и порочното позоваване на казаното от
разпитаните полицейски служители, които „не
биха могли да свидетелстват относно извършеното престъпление“, защото не са
присъствали на него), довела до грешни изводи по фактите, а оттам – и до
необоснованото заключение, че инкриминираното деяние не е установено по
несъмнен начин.
И пред СГС, и във
възражението си срещу жалбата (л.5 от в.н.ч.х.д.) подсъдимият И. и неговият
защитник (адв. З.) считат присъдата за правилна, не намират основания за
нейната отмяна и двукратно повтарят тезата си, че т.нар. „свидетел на
обвинението“ Е.Т.не е присъствала на процесния инцидент, поради което
показанията й обосновано са били оставени без доверие.
Въззивният съд намери, че
следва да потвърди обжалваната присъда.
Предмет на доказване в
първоинстанционното съдебно следствие е било твърдението в тъжбата, че около
20.00 ч. на 16.11.2018 г. в гр. София (ж.к. „Люлин ІV“, бул. „*********) подс. И.
е влязъл в спор с ч.т. Г. по повод предявена срещу него претенция за парична
сума от 600 лв., вследствие на което ударил пострадалата няколко пъти в
областта на главата, причинявайки й болка и страдание (контузия на главата и
миалгия на шията), за които факти обвинението е било формулирано по чл. 130,
ал.2 НК. За да оправдае подсъдимия по това обвинение, Районният съд е приел за
установени всички странични обстоятелства (присъствието на И. и Г. на мястото на
инцидента, възникналия между тях финансов спор, прерастването му в шумен
скандал, пристигането на полицейски патрул и последващото медицинско
освидетелстване на частния тъжител в УМБАЛ „Пирогов“), но не и главния факт,
който е имал пряко съставомерно значение (нанасянето на удари от подсъдимия към
пострадалата, които да са довели до констатираното телесно увреждане).
Изводите са правилни.
Обвинението, относно описаното в него деяние по чл. 130, ал.2 НК, е останало
недоказано по несъмнен начин. Фактите по делото са били изследвани обективно и
прецизно в съответствие с чл. 13 и чл. 14 НПК, а отдаденото доверие на част от
свидетелските показания и отхвърлянето на други не е извършено безмотивно, а
след правен и логически анализ на всички обстоятелства.
Стратегията на частното
обвинение пред СРС се е основавала на това да обоснове инкриминираните факти с
показанията на св. Е.Т.(приятелка на тъжителката, която твърди, че е била
очевидец на процесния побой – л.52 от н.ч.х.д.) и приетото като писмено
доказателство медицинско удостоверение от 19.11.2018 г. (л.7 от н.ч.х.д.),
което е послужило и на в.л. Н. за изготвяне на приетата експертиза (л. 168 от
н.ч.х.д.). Тези източници на информация обаче са били подложени на детайлна и
критична оценка, вследствие на която обосновано първата инстанция е отказала да
се довери на версията на Т.. Показанията й са били приети за недостоверни след
излагане на подробни аргументи, които СГС намери, че следва да сподели.
Изложената пред втората инстанция теза на жалбоподателя, че въпросното лице се
явява очевидец на деянието е останала доказателствено дескредитирана. Свидетелският
разказ на Т. е компрометиран не само с оглед вътрешното му съдържание, но и при
съпоставката му с останалите материали по делото. Така например, твърдението на
въпросната свидетелка, че е пристигнала на мястото на инцидента с автомобила на
ч.т. Г., не намира потвърждение в казаното от свидетелите П. и Х. (служители на
СДВР/09 РУ, отзовали се на постъпилия на тел. 112 сигнал – л. 106/107 от
н.ч.х.д.). Двамата са категорични, че след пристигането си са имали пряка
видимост към колата на Г. и в нея не е присъствало друго лице. Освен това, в
нито един момент пред тях самата тъжителка не е изказвала подобно оплакване (за
нанесен побой), а единствено – за дължима от подс. И. парична сума. Логично
може да бъде поставен и въпросът, защо, ако в действителност св. Т. беше
очевидец на инцидента, същата не е сигнализирала първа органите на МВР чрез
тел. 112 за нанесения спрямо приятелката й побой (факт, констатиран и в
мотивите на СРС – л. 187, гръб от н.ч.х.д.), както и защо нейното име не
фигурира никъде в приетите като писмени доказателства материали от първоначално
образуваната по случая полицейска преписка (л.87-100 от н.ч.х.д.). В нейното
съдържание са посочени всички заварени от полицаите лица, които впоследствие СРС
е разпитал – подс. И., свидетелите О и П. И не на последно място, версията на Т.,
както обосновано е отбелязал Районният съд, не кореспондира логически със
заключението на медицинската експертиза, защото нейното твърдение, че е
забелязала поне 10 юмручни удара е в конфликт с изводите на вещото лице (л.282
от н.ч.х.д.), според които – ако това беше вярно, по лицето на Г. щеше да се
установят травматични отоци, кръвонасядания и охлузвания, каквито реално
липсват.
Инкриминираните в тъжбата
факти относно побоя противоречат и на житейската логика в конкретния случай.
Отзоваването на свидетелите Х. и П. на мястото на инцидента е станало не по
инициатива на лицето, което твърди, че е пострадало – ч.т. Г., а след подадено
от самия подсъдим оплакване на тел.112, че Г. му „създава проблеми“ и го
„притиснява“ (текстовото съдържание на обаждането е изследвано и възпроизведено
от приетата техническа експертиза – л.117 и сл. от н.ч.х.д.). Нещо повече, ако
установените при тъжителката травми бяха в действителност причинени от
поведението на подс. И., резонно възниква и въпросът, защо тя се е освидетелствала
едва на 19.11.2018 г., три дни след скандала, а не непосредствено след него.
Логични, последователни и
кореспондиращи помежду си са останалите гласни доказателствени средства, който
Районният съд е събрал. На първо място, той е кредитирал обясненията на
подсъдимия (който е потвърдил факта относно финансовия спор с Г., но е отрекъл
да я е удрял – л. 50 от н.ч.х.д.), но е направил това след задълбочен анализ на
тяхното съдържание, констатирайки, че казаното от него съответства на показанията
на свидетелите П (л. 53 от н.ч.х.д.) и О (л. 105 от н.ч.х.д.). Изводите в тази
насока са обосновани. Свидетелят П няма пряк интерес от изхода на делото и
въпреки това е бил категоричен, че при възникналия конфликт агресивното лице е
било не подсъдимият, а тъжителката Г.; че тя е го е обиждала и говорила на
висок глас; че в нито един момент от словесния конфликт И. не я е удрял, а
напротив – предпочел е да повика полиция чрез тел. 112. Достоверността на тази
версия се подкрепя и от изявленията на св. О, който – макар и да не е
присъствал на инцидента – е наблюдавал развитието му чрез инсталирано на
неговия телефон мобилно приложение и дори лично е посъветвал подсъдимия да
сигнализира органите на МВР.
Леката телесна повреда по
чл. 130, ал.2 НК е престъпление от частен характер и механизмът на нейното
причиняване (авторство и изпълнително деяние) следва не само да бъде посочен в
тъжбата, но и доказан. Тежестта за това лежи върху частния тъжител, а неизпълнението
на посоченото задължение може да има само една последица – оправдаването на
подсъдимия по процесното обвинение. В конкретния случай закономерна последица
от това е и осъждането на частния тъжител да заплати разноските за изготвените
експертизи и адвокатската защита на подсъдимия, към които следва да бъде
добавена и сумата от 500 лв., заплатена от И. за адвоката му пред въззивната
инстанция. Изобщо, решавайки въпросите в обжалваната наказателна част на
проверяваната присъда, Софийският районен съд е постановил законосъобразен
съдебен акт, поради което – и на основание чл.338 НПК, СГС, НО, ІІ въззивен състав:
ПОТВЪРЖДАВА в обжалваната й част присъда от 02.10.2019 г. по н.ч.х.д. № 825/19 г. на СРС (НО, 96 с.).
ОСЪЖДА на осн. чл. 190, ал.1 НПК ч.т. Д.К.Г. (ЕГН: **********) да заплати на
подс. С.Ф.И. (ЕГН: **********) сумата от 500 лв., съставляваща разноски за
адвокатско възнаграждение пред въззивната инстанция.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: