РЕШЕНИЕ
№
………..
гр. София, 10.07.2018 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, І ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, 20-ти състав, в публично заседание на четиринадесети май две хиляди и осемнадесета година в състав:
СЪДИЯ:
АЛБЕНА БОТЕВА
при
секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа гр. дело № 2609/2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 365 и сл. ГПК.
Образувано
е по искова молба с вх. № 26451/28.02.2017 г., предявена от А.М.М., с ЕГН: **********, с адрес: ***,
против ЗАД „А.“, с ЕИК: ********, със седалище
и адрес на управление:***.
Ищецът твърди, че на 14.12.2013
г., около 19.20 часа, в гр. София, на ул. „Г С. Раковски“, в района на № 67, Е.С.Ж.,
при управление на „Фиат Мареа“, с рег.
№ ********, нарушил
правилата за движение по пътищата, в резултат на което реализирал пътно-транспортно
произшествие (ПТП), с пресичащия пътното платно пешеходец А.М.М..
По случая било образувано НАХД № 9244/2014 г. по описа на СРС, 110 състав, по което
с решение от 16.03.2016
г., водачът Е.С.Ж. бил признат за виновен
за извършено престъпление по чл. 343а, ал. 1, б. „а“, пр. 2, вр. чл. 343, ал.
1, б. „б“, пр. 2, вр. чл. 342, ал. 1, пр. 3 НК, вр. чл. 116,
ал. 1 ЗДвП.
Ищецът твърди, че в резултат на описаното ПТП
са му били причинени следните травматични увреждания: счупване
на дясна раменна кост в проксималната част, довело до трайно затруднение на движението на десния горен крайник за срок от 2-3
месеца, и счупване на шийката на дясната лопатка, довело до трайно затруднение
на движението на десния горен крайник за срок от 1,5-2 месеца. В резултат на причинените му телесни
увреждания, ищецът претърпял физически болки, страдания и негативни изживявания, свързани с лечението
му.
В
исковата молба се твърди, че към датата на увреждането, ответникът е застраховал гражданската
отговорност на лицата, управляващи правомерно лек автомобил „Фиат
Мареа“, с рег. № ********, включително и на водача Е.С.Ж..
Предвид изложеното, ищецът моли да бъде постановено решение, с което ответникът да
бъде осъден да му заплати сумата от 40 000 лева,
представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху сумата,
считано от 14.12.2013 г. до окончателното й изплащане. Ищецът претендира и
направените по делото разноски.
В
срока по чл. 367 ГПК, ответникът ЗАД „А.“ е депозирал отговор на исковата молба.
Ответникът не оспорва, че към датата на процесното ПТП, по силата на договор за
застраховка „Гражданска отговорност“, е застраховал гражданска отговорност на
водача на лек автомобил „Фиат Мареа“, с рег. № ******** - Е.С.Ж.. Ответникът оспорва иска с
възражението, че е неоснователен, евентуално – в завишен размер.
Ответникът твърди, че поведението на водача Е.Ж. не е било виновно и противоправно. Твърди, че предвид сезона и часа на
настъпване на ПТП, водачът Ж. е бил обективно затруднен да възприеме ищеца, ударът е настъпил при ограничена видимост - в тъмната част на
денонощието и при условията на светлинно петно -
водачът е могъл да възприеме пострадалия едва, когато пострадалият е бил
осветен от фаровете на автомобила. Сочи, че водачът
Ж. не е възприел ищеца М., който се е намирал на осевата
линия на
пътното платно, че
поведението на водача е правомерно и се касае за
факт, изключващ отговорността - случайно събитие. Ответникът заявява, че оспорва и механизма на
ПТП. Твърди, че събитието е настъпило
изключително по вина на ищеца, който е
употребил алкохол, обективно не е могъл да възприеме и прецени пътната обстановка и внезапно е изскочил
на пътното платно. Освен това ответникът
твърди, че ищецът М. не е пресичал и не се е намирал върху пешеходна
пътека момента на удара. Ответникът оспорва и причинно-следствената връзка между ПТП и уврежданията,
получени от ищеца
М., както и причинната връзка между претендираните неимуществени вреди и тези увреждания. Заявява, че
оспорва вредите като факт от обективната действителност и „като размер“.
Евентуално,
ответникът прави възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна
на ищеца. Твърди, че А.М. е допринесъл за настъпването на произшествието, тъй
като в момента на удара се е намирал на пътното платно, с което е нарушил
разпоредбата на чл. 113 ЗДвП. Освен това, в нарушение на чл. 114 ЗДвП,
пешеходецът предприел внезапно пресичане
на пътното платно при условията на ограничена видимост.
Ответникът оспорва и акцесорните искания за лихви. Прави възражение за изтекла
погасителна давност на
иска за мораторна лихва за
периода от 14.12.2013 г. до 28.02.2014 г. Претендира направените по делото
разноски.
В допълнителната искова молба, ищецът
поддържа предявения иск. Сочи, че вината на водача на лекия автомобил е
установена с влязло в сила решение по
НАХД. Счита, че възражението за изтекла давност за мораторна лихва е
неоснователно, тъй като се касае за едно вземане и лихвите по него.
В допълнителния отговор на исковата молба,
ответникът поддържа направените възражения.
Съдът
приема от фактическа и правна страна следното:
Предявен е иск с правна квалификация чл. 267, ал.1 КЗ, вр. чл. 226, ал.1 КЗ–отм., но приложим съгласно § 22 о КЗ, обн., ДВ, бр. 102
от 29.12.2015 г., в сила от 01.01.2016г.
Съгласно чл. 226, ал. 1, КЗ (отм.), увреденият,
спрямо който застрахованият е отговорен, има право да иска обезщетението пряко
от застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност”, който, съгласно ал.
2 на чл. 226 КЗ (отм.), може да прави
възраженията, които произтичат от договора и от гражданската отговорност на застрахования.
Видно от законовата разпоредба, за да бъде уважен иска, следва да бъде
установено наличието на валидно правоотношение по застраховка „Гражданска
отговорност” между ответника - застраховател и делинквента относно управлявания
от последния автомобил. Наред с това, за да се ангажира отговорността на
застрахователя, следва да са налице и всички кумулативни предпоставки от
фактическия състав на чл. 45 от ЗЗД /деяние, вреди, противоправност, причинна
връзка и вина/, пораждащи основание за отговорност на прекия причинител –
застрахован за обезщетяване на причинените вреди, тъй като отговорността на
застрахователя е функционално обусловена от отговорността на застрахования
деликвент и има вторичен характер – застрахователят дължи обезщетение за вредите,
доколкото застрахованият е отговорен спрямо увреденото лице за репатрирането
им. Вината
се предполага – чл. 45, ал.2 от ЗЗД, като опровергаването на тази презумпция е
в тежест на ответника при условията на обратно пълно доказване.
В
настоящия случай не се спори по делото, че към 14.12.2013 г. (датата на
процесното ПТП), по силата на Договор за задължителна застраховка „Гражданска
отговорност“, сключен на 28.09.2013 г. във формата на застрахователна полица № 11513002338441,
ЗАД „А.“ е застраховало гражданската отговорност на лицата, правомерно
управляващи лек автомобил „Фиат Мареа“, с рег. № ********, включително и на
водача Е.С.Ж.. Този факт е отделен като безспорен и ненуждаещ се в отношенията
между страните по делото (с определението от 05.09.2017 г.).
Установяват
се и останалите правопораждащи правото на ищеца юридически факти,
представляващи елементи от фактическия състав на чл. 45 ЗЗД:
На
14.12.2013 г., около 19.20 часа, в гр. София, на ул. „Г С.
Раковски“, в района на № 67, Е.С.Ж., при управление на „Фиат Мареа“, с рег. № ********, е нарушил
правилата за движение по пътищата, в резултат на което е реализирал пътно-транспортно
произшествие с пресичащия пътното платно пешеходец А.М.М..
Настъпването
на процесното ПТП и участието на лицето, чиято гражданска отговорност е
застрахована при ответника се установява от представените по делото Констативен
протокол № К 1156/14.12.2013 г., съставен от дежурен ПТП при О „ПП“ – СДВР, и
Протокол за оглед на местопроизшествие от 14.12.2013 г., съставен в
съответствие с чл. 129 и сл. НПК. Протоколът за оглед има характер на официален
свидетелстващ документ, с обвързваща съда доказателствена сила, съгласно чл.
179 ГПК относно установените обстоятелства при огледа на произшествието.
С
решение от 16.03.2016 г. по НАХД
№ 9244/2014 г. по описа на СРС, 110 състав, Е.С.Ж., с ЕГН: **********, е бил
признат за виновен в това, че на 14.12.2013
г., около 19.20 часа, в гр. София, при управление
на лек
автомобил „Фиат Мареа“, с рег. № ********, по ул. „Г.С.Раковски“, с
посока на движение от бул. „Княз Ал. Дондуков“ към бул. „Сливница“, в района на
№ 67, нарушил правилата за движение по пътищата, като не бил внимателен и
предпазлив, като не забелязал пресичащия от ляво на дясно за посоката му на
движение пешеходец, с което по непредпазливост причинил на А.М.М. средна
телесна повреда, изразяваща се в счупване на дясна раменна кост в проксималната част и счупване на дясната лопатка, довели до трайно затруднение на движението на движението на десния
горен крайник, като направил всичко зависещо от него за оказване на помощ на
пострадалия - престъпление
по чл. 343а, ал. 1, б. „а“, пр. 2, вр. чл. 343, ал. 1, б. „б“, пр. 2, вр. чл. 342, ал. 1, пр. 3 НК, вр. чл.
116, ал. 1 ЗДвП.
Със
същото решение, на основание чл. 78а, ал. 1 НК, Е.С.Ж. е освободен от наказателна отговорност и му е
наложено административно наказание.
Видно от извършеното отбелязване, решението по НАХД № 9244/2014 г. на СРС, е влязло в сила на 01.04.2016 г.
Съгласно
чл. 413, ал. 2 от Наказателно-процесуалния кодекс (НПК), влезлите в сила
присъди и решения са задължителни за гражданския съд по въпросите: извършено ли
е деянието, виновен ли е деецът и
наказуемо ли е деянието. Аналогична е разпоредбата и на чл. 300 ГПК.
Постановеното от съда решение има последиците на влязла в сила присъда, тъй
като нормата на чл. 413, ал. 3 НПК изрично предвижда, че разпоредбите на ал. 2
се прилагат и за актовете по глава двадесет и осма (каквото е постановеното от
Софийски районен съд решение). Следователно и при отчитане на обективните и
субективни предели на постановеното от Софийски районен съд решение по НАХД № 9244/2014 г., настоящият
състав следва да зачете силата на
присъдено нещо на съдебния акт и да приеме, че от него се установяват първите три от посочените предпоставки по чл. 45 ЗЗД, а именно, че Е.С.Ж. е извършил деянието, че то е противоправно,
че деянието е извършено виновно, както и че на ищеца е причинена вреда, изразяваща се в описаните
в решението увреждания – счупване на дясна раменна кост в
проксималната част и счупване
на дясната лопатка, довели
до трайно затруднение на движението
на десния горен крайник. Доколкото тези увреждания са елемент от
престъпния състав на престъплението средна телесна повреда, то силата на
присъдено нещо на постановеното решение
обхваща и установяването на техния вид и характер, както и пряката
причинна връзка с извършеното противоправно деяние, поради което и е
задължителна за гражданския съд (решение № 135 от 13.10.2014 г. по т. д. №
3945/2013 г. на ВКС, І т. о., решение № 22 от 05.05.2011 г. по т. д. № 368/2010
г. на ВКС, І т. о. и др.).
Поради изложеното, съдът приема, че по делото е установено, че в резултат
на виновното и противоправно поведение на застрахования при ответника водач, на
14.12.2013
г., на ищеца са причинени описаните в решението на СРС травматични увреждания.
Възраженията на ответника в тази връзка са неоснователни.
По
делото е прието заключението по съдебно-медицинската експертиза (СМЕ), което не е оспорено от
страните и което съдът кредитира изцяло. В заключението по СМЕ е посочено, че в
резултат на процесното ПТП, ищецът е получил следните увреждания: счупване на дясната раменна кост в
горната трета и счупване
на шийката на дясната лопатка. Вещото
лице е посочило, че всяко от тези счупвания, по своя медикобиологичен характер,
е реализирало критерия „трайно
затруднение на движенията
на десния горен крайник за срок повече от 30 дни“. Видно от СМЕ, възстановителният период за
получените счупвания при ненастъпили усложнения е 1.5 – 2.5 месеца, като
движенията в областта на дясното рамо е било ограничено за срок от около 45
дни. През първите дни, болките, които е изпитвал ищецът са били по-интензивни и
постепенно са намалявали. През периода на имобилизация на дясната ръка и до
пълното възстановяване на движенията, ищецът се е нуждаел от чужда помощ за
ежедневното си обслужване.
При
така установените факти, съдът приема, че се установяват всички елементи от
фактическия състав на чл. 45 ЗЗД, а презумпцията
по чл. 45, ал. 2 от ЗЗД не беше
опровергана. Събраните по делото писмени и гласни доказателства
и доказателствени средства установяват предпоставките
от фактическия състав на чл. 45 от ЗЗД и на основание чл. 226, ал. 1 КЗ
(отм.), застрахователят по застраховка „Гражданска отговорност“ ЗАД „А.“ дължи да заплати обезщетение
за доказаните неимуществени вреди на увреденото лице, каквото като пострадал се
явява А.М.М.
(чл. 265, ал. 2 и ал. 1 КЗ-отм.).
Що
се отнася до размера на обезщетението за претърпените неимуществени вреди съдът
намира следното:
Въпреки
липсата на възможност за съпоставяне между претърпените болки и страдания и
паричната престация, законодателят е дал възможност на увредения да претендира парично обезщетение за неимуществени вреди,
като е предоставил на съда да прецени във всеки конкретен случай какъв е
справедливият размер на това обезщетение – по силата на чл. 52 ЗЗД, предвиждащ,
че обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Критериите за определяне на този размер са
възрастта на пострадалия, видът, обемът и тежестта на причинените неимуществени
вреди, интензивността и продължителността на претърпените болки и страдания,
продължителността на възстановителния период, общовъзприетото понятие за
справедливост и общото икономическо състояние на обществото, което е от
значение за номиналния размер на обезщетението. Обезщетението за неимуществени
вреди следва да се определи съвкупно
като обезвреда за цялостните последици за здравето и претърпени от ищеца
болки, в каквато насока е константната съдебна практика на всички съдилища в
Република България. В тази връзка съдът съобрази указанията, дадени с
Постановление № 4/68г. на Пленума на ВС и с Постановление № 17/63г. на Пленума
на ВС, съдебната практика по сходни случаи (решение № 106/11.07.2017 г. на ВКС по т. д. № 60381/2016 г., на ВКС, I ГО, решение от 03.04.2018 по
в.гр. д. № 5567/17 на САС, и др.) и отчете вида и характера на
уврежданията, претърпените болки и страдания, продължителността и
интензивността на болките и страданията, както са описани по-горе при
установяване на фактическата страна на спора; необходимостта от чужда помощ за
задоволяване на елементарни битови потребности на ищеца в периода след ПТП;
общата продължителност на лечебния и възстановителен период, ограниченията
които е търпял пострадалия, възрастта на ищеца към датата на ПТП (56 г.), както
и социално-икономическите условия към момента на настъпване на ПТП и към
настоящия момент.
Предвид
всички тези обстоятелства по настъпването на вредите, вида и характера на
уврежданията, претърпените болки и страдания, степента на увреждане, съдът
намира, че справедливото обезщетение за претърпените неимуществени вреди
възлиза общо на сумата от 26 000
лева.
При
това положение, съдът следва да разгледа евентуалното възражение на ответника за съпричиняване на вредоносния резултат от
пострадалия ищец.
По
обективния характер на съпричиняването е налице задължителна за съдилищата
съдебна практика – т.7 от ППВС № 17/1963г. В константната си практика по
приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, а и в създадената по реда на чл. 290 ГПК
практика (решение № 45/ 15.04.2009г. по т. д. № 525/2008г. на ІІ т. о., решение
№ 159/24.11.2010г. по т. д. № 1117/2009г. на ІІ т. о., решение № 206 от
12.03.2010г. по т. д. № 35/2009г. на ІІ т. о., решение № 58/29.04.2011г. по т.
д. № 623/2011г. на ІІ т. о., решение № 59 от 10.06.2011г. по т. д. № 286/2010г.
на І т. о., решение № 153/31.10.2011г. по т. д. № 971/2010г., решение № 169/28.02.2012г.
по т. д. № 762/2010г. на ІІ т. о.,
решение № 54 от 22.05.2012г. по т.д. № 316/2011г., на ВКС, ТК, ІІ ТО и
др.), Върховният касационен съд последователно е застъпвал становище, че
намаляването на обезщетението за вреди от деликт на основание чл. 51, ал.2 ЗЗД
е обусловено от наличие на причинна връзка между поведението на пострадалия и
произлезлите вреди. За да е налице
съпричиняване от пострадалия по смисъла на чл. 51, ал.2 ЗЗД, следва неговото
поведение обективно да е в причинна връзка с настъпването на вредите, т.е.
пострадалият трябва обективно да е допринесъл за вредоносния резултат,
създавайки условия или улеснявайки с поведението си неговото настъпване, като
вина на пострадалия в тази насока не се изисква. Или, от съществено значение е конкретното
проявление на действието или бездействието на пострадалия, което съставлява
пряка и непосредствена причина за причинените вреди. Релевантен за
съпричиняването и за прилагането на чл.51, ал.2 ЗЗД е само онзи конкретно
установен принос на пострадалия, без който не би се стигнало (наред с
неправомерното поведение на деликвента) до увреждането като неблагоприятен
резултат. Правните последици от съпричиняването и значението му за размера на
обезщетението, което увреденият има право да получи като паричен еквивалент на
произлезлите от деликта вреди, изключват допустимостта съдът да обосновава
изводите си за съпричиняване с вероятности или с предположения. Както в т. 7 на ППВС № 17/63
г., така и в постановените по реда на чл. 290 и сл. ГПК решения на ВКС (решение
№ 154/10.10.2017 г. по т. д. № 2317/2016 г. на ВКС, II ТО, решение № 206/12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на ВКС, ІІ ТО, решение № 59/10.06.2011 г. по т. д. №
286/2011 г. на ВКС, I ТО, решение
№
98/24.06.2013 г. по т. д. № 596/2012 г., решение № 169 от
28.02.2012 г., по т. д. № 762/2010 г. на ВКС, II ТО и мн.
други) е прието, че изводът за наличие на
съпричиняване на вредата не може да почива на предположения.
Освен
това, според цитираната съдебна практика, дори безспорните нарушения на ЗДвП от
страна на пострадалия, имат значение при преценката на приноса му, само ако се
намират в причинна връзка и са допринесли за настъпване на вредоносните
последици, тъй като вината на увреденото лице не е елемент от фактическия
състав на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Т.е. във всички случаи на предявен иск по чл.45 ЗЗД срещу
деликвента или по чл.226, ал.1 КЗ (отм.) срещу застрахователя съпричиняването
подлежи на доказване от ответника, който с позоваване на предпоставките по
чл.51, ал.2 ЗЗД цели намаляване на отговорността си към увреденото лице.
В
Тълкувателно решение № 88 от 12.09.1962 г., ОСГК на ВС се приема, че за
прилагането на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД не е необходимо увреденият да е допринесъл
виновно за настъпването на вредите, а е достатъчно наличието на причинна връзка
между неговото действие или бездействие и вредоносния резултат. В постановените по реда на чл. 290 и сл. ГПК решение № 165/26.10.2010 г. по т. д. № 93/2010 г. на ВКС, II т.
о. и решение № 44/26.03.2013г. по т. д. № 1139/2011 г. на ВКС, ІІ ТО също е
прието, че вината на пострадалия не е елемент от фактическия състав на чл. 51,
ал. 2 от ЗЗД и с оглед на това способността на увредения да действа разумно и
да предвижда евентуалните негативни последици от своите действия и бездействия
са правно ирелевантни за института на съпричиняването. Принос по смисъла на чл.
51, ал. 2 от ЗЗД е налице винаги, когато с поведението си пострадалият е създал
предпоставки за осъществяване на деликта и за възникване на вредите или е
улеснил механизма на увреждането, предизвиквайки по този начин и самите вреди.
В
настоящия случай, ответникът твърди, че А.М.М. е допринесъл за настъпване на
ПТП, тъй като в момента на удара се е намирал на пътното платно, с което е нарушил
разпоредбата на чл. 113 ЗДвП. Освен това, в нарушение на чл. 114 ЗДвП,
пешеходецът предприел внезапно пресичане на пътното платно при условията на
ограничена видимост.
По
делото е прието заключението по извършената автотехническа експертиза (АТЕ),
което не е оспорено от страните и което съдът кредитира. Вещото лице по АТЕ е
описало следния
механизъм и причини за настъпване на процесното ПТП: на 14.12.2013 г., в гр.
София, на ул. „Г.С.Раковски“, на прав участък от пътя, пешеходецът е предприел
пресичане на пътното платно отляво надясно, на неопределено за целта място за
пресичане на пътното платно. Пешеходецът е навлязъл с бърз ход в дясното пътно
платно и бил ударен с предната средна част на автомобила. Като причини за
настъпване на ПТП, вещото лице е посочило, движението на автомобила с по-висока
скорост от необходимата (която е 37 км./ч.), за да предотврати удара с
пешеходеца, както и навлизането на пешеходеца на пътното платно, без да
възприеме като опасност, намиращият се на 24.12 м. вдясно автомобил.
Водачът
на лек автомобил „Фиат Мареа“, с рег. № ******** - Е.С.Ж., е разпитан в
настоящото производство, като свидетел. Е.Ж.
сочи, че си спомня процесното ПТП, при което при управление на лек автомобил
„Фиат Мареа“ е „бутнал“ човек. ПТП се случило през месец декември, на ул. „Раковска“. Движението било изключително
интензивно, било тъмно, участъкът бил осветен, но не достатъчно. Свидетелят заявява, че е имало насрещно
движещи се коли в колона, които го заслепявали. От лявата страна на свидетеля
се появил човек, който бил във видимо
неадекватно състояние, и който без да се оглежда или да прави каквито и да е
движения, за да избегне контакт с управляваното от свидетеля превозно средство,
навлязъл пред него. Пешеходецът се движел бързо, по-скоро се олюлявал, не
пресичал на пешеходна пътека, а се
промушвал между колите. Свидетелят сочи,
че пешеходецът е изскочил внезапно
измежду колите и че го е възприел приблизително от около 2 - 3 метра. Свидетелят
направил всичко възможно, за да спре, но го „бутнал“.
При
така установените факти, съдът приема, че ищецът е допуснал нарушения на ЗДвП, и че поведението му е в причинна връзка
и е допринесло за настъпване на вредоносните последици.
Пострадалият
е пресичал пътното
платно на неопределено за целта място, с бърз ход и без да се съобрази с
приближаващия го лек автомобил, с което е допуснал нарушение на разпоредбите
на чл. 113, ал. 1, т. 1 ЗДвП, предвиждащи, че при пресичане на платното за
движение пешеходците са длъжни да преминават по пешеходните пътеки, като преди
да навлязат на платното за движение, са длъжни да се съобразят с приближаващите
се пътни превозни средства. Ако ищецът беше спазил правилата за движение на пешеходците,
вредоносния резултат е имало възможност да не настъпи. Пострадалият пешеходец е
имал възможност да се огледа, да види приближаващия се автомобил и ако беше
съобразил поведението си с него, е имал възможност да избегне ПТП. По-голям принос за настъпване на вредоносните
последици има не нарушаването на задължението на пешеходеца да пресече платното
за движение по пешеходната пътека, а това, че не се е съобразил с
приближаващото се пътно превозно средство.
Пострадалият не е спазил установеното в чл. 113, ал. 1, т. 1 ЗДвП задължение
и е предприел пресичане без да съобрази поведението си с приближаващия лек
автомобил. Въпреки това, независимо от това негово нарушение на правилата за движение по
пътищата, ако водачът на застрахованият лек автомобил беше изпълнил установеното в чл. 116 ЗЗвП задължение
на водачите на пътни превозни средства, да бъдат внимателни и предпазливи към
пешеходците, пътно-транспортното произшествие със
сигурност е щяло да бъде предотвратено. Следователно,
пострадалият е допринесъл за настъпването на вредоносния резултат, като
приносът му съдът определя на 15 %, с колкото и на основание чл.51, ал.2 ЗЗД
следва да бъде намалено определеното застрахователно обезщетение.
Поради
изложеното, искът е основателен и доказан за сумата от 22100 лева, а за разликата до пълния предявен размер, искът следва
да се отхвърли, като неоснователен
Съгласно
чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) отговорността на застрахователя е обусловена от
отговорността на прекия причинител на увреждането, поради което същата е
функционална и застрахователят се смята в забава с оглед привилата на непозволеното
увреждане. При задължение от непозволено увреждане длъжникът се смята в забава
и без покана, поради което върху определеното обезщетение се дължи лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД - от деня на увреждането
(аргумент от чл. 84, ал. 3 ЗЗД) – 14.12.2013 г. В този смисъл е и постоянната практика на ВКС
– решение № 6/28.01.2010г. по т.д. № 705/2009г. на ВКС, ТК, ІІ ТО, решение №
45/15.04.2009г. по т.д. № 525/08г. на ВКС, ТК, решение № 72/30.04.09г. по т.д.
№ 475/08г. на ВКС, ТК, решение №594/17.10.2006г. по т.д. № 192/2006г. на ВКС,
ТК и др.
Частично
основателно е възражението на ответника за погасяване на вземанията за лихва,
поради изтекла погасителна давност.
Вземането за лихви при упражнено право на трети лица срещу
застрахователя на гражданската отговорност на делинквента се погасява с
кратката тригодишна давност съгласно чл. 111, б. ”в” ЗЗД, считано от деня на
настъпилото ПТП, от когато е изискуемо вземането за обезщетение от непозволено
увреждане (решение № 128/25.06.2013 г. по т. д. № 396/2012 г. на ВКС, ІІ
ТО). В случая искът е предявен на
28.02.2017 г. след повече от три години от началната дата на възникване на
вземането за лихви, която и както беше посочено, е датата на
пътно-транспортното произшествие – 14.12.2013 г. Ето защо, акцесорните вземания
за лихва следва да се считат погасени за периода от 14.12.2013 г. до 28.02.2014 г., т.е. за периода, предхождащ
3-годишния период преди завеждането на исковата молба. За останалата част от
периода – от 29.02.2014 г. до датата на
предявяване на исковата молба възражението за давност е неоснователно
Следователно
присъденото обезщетение за неимуществени вреди е дължимо от ответника, ведно
със законната лихва от 29.02.2014 г.,
а за периода от 14.12.2013 г. до 28.02.2014 г., следва да се отхвърли.
Относно
разноските:
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК, на ответника следва да се присъди сумата от
155.25 лева от общо направените
разноски в размер на 345 лева (345 лв. х 0.45) - депозит за АТЕ, депозит за
свидетел и ДТ за издаване на съдебно удостоверение. На основание чл. 78, ал. 8 от ГПК /изм. – ДВ бр.8/2017/, вр. чл. 37, ал.1 от ЗПП вр. чл. 25 от Наредба за
заплащането на правната помощ, на ответника се дължи юрисконсултско възнаграждение, което съдът определя
на 300 лева. Съразмерно на отхвърлената част от иска на основание чл. 78, ал. 3
от ГПК, на ответника следва да се присъди сумата от 135 лева (300 х 0.45) за юрисконсултско възнаграждение.
На основание чл. 78, ал.1 от ГПК, вр. чл. 38, ал.1, т.2 от ЗА, вр. чл. 7,
ал. 2 от Наредба № 1 за минималният размер на адвокатските възнаграждения,
ответникът следва да бъде осъден да заплати на процесуалния представител на
ищеца – адв. Ч.Г.Д., сумата от 951.50
лева, съразмерно на уважената част от исковете (1730 х 0.55).
На основание чл. 78, ал. 6 ГПК и съобразно уважената част от иска,
ответникът следва да бъде осъден да заплати в полза на Софийски градски съд,
сумата от 1049 лева, включваща
държавна такса (884 лева) и депозит за СМЕ (165 лв.), от внасянето на които
съдът, ищецът е бил освободен.
Така мотивиран, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, 20 състав,
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА ЗАД „А.“, ЕИК: ********, със седалище и
адрес на управление:***, да заплати на А.М.М.,
с ЕГН: **********, с адрес: ***, на
основание чл. 267, ал.1, вр. чл. 226, ал.1 КЗ (отм.), сумата от 22100
лева – главница, представляваща застрахователно
обезщетение за претърпените от А.М.М. неимуществени вреди от ПТП,
реализирано на 14.12.2013 г., ведно със законната лихва, считано от 29.02.2014
г. до окончателното плащане, като
ОТХВЪРЛЯ иска по чл. 267, ал.1, вр. чл.
226, ал.1 КЗ (отм.), за разликата над 22100 лева до пълния
предявен от 40 000 лева – обезщетение за неимуществени вреди, като
неоснователен и искането за присъждане на законна лихва, за периода от
14.12.2013 г. до 28.02.2014 г., като погасено по
давност.
ОСЪЖДА А.М.М., с ЕГН: **********, с адрес: ***, да
заплати на ЗАД „А.“, ЕИК: ********, със седалище и адрес на управление:***,
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 155.25
лева – разноски по делото и на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, и сумата от 135 лева - юрисконсултско
възнаграждение.
ОСЪЖДА ЗАД „А.“, с ЕИК: ********, със седалище
и адрес на управление:***, да заплати на
адвокат Ч.Г.Д., от АК – П.,
с личен номер ********, на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за
адвокатурата, сумата от 951.50 лева – адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА ЗАД „А.“, ЕИК: ********,
със седалище и адрес на управление:***, да
заплати на СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, на
основание чл.78, ал. 6 ГПК, сумата от 1049
лева – държавна такса и разноски.
РЕШЕНИЕТО може да се
обжалва с въззивна жалба пред
Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: