РЕШЕНИЕ
№ 950
гр. Бургас, 29.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – БУРГАС, XX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на трети април през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ИВАН Г. ДЕЧЕВ
при участието на секретаря СВЕТЛАНА П. ТОНЕВА
като разгледа докладваното от ИВАН Г. ДЕЧЕВ Гражданско дело №
20242120108257 по описа за 2024 година
Производството по делото е образувано по повод исковата молба на А. А. П., ЕГН
********** от *** против “Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление ***, представлявано от Г. Т. Т. за прогласяване недействителността на договор за
паричен заем от 30.09.2022г. поради нарушение на ЗПК и за осъждане на ответника да
заплати на ищеца сумата от 200 лева, частично от общо 1500 лева, получена без основание,
ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до изплащането.
Твърди се от ищеца, че е сключил посочения договор за заем, по силата на който му е
предоставен заем от 450 лева. Заемателят се е задължил да върне сумата на 16 равни
седмични вноски при ГЛП от 40% и ГПР 49.14%. На основание чл.4 ищецът е бил задължен
да сключи договор за предоставяне на гаранция с *** ЕООД от същата дата. Този договор
предвижда да се заплати възнаграждение от 176 лева, разсрочено на вноските, на които се
плаща заемът, като усвояващото лице е ответникът. Невключването на този разход в общата
дължима сума по договора нарушава чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, поради което договорът се явява
недействителен, а надплатените суми трябва да бъдат върнати. Няма житейска логика да се
иска от длъжника да предоставя гаранция, понеже той нямаше да изтегли кредит с 40%
лихва ако е разполагал с две физически лица, които са готови да му гарантират за тази сума,
а просто би взел заем от тях. Условията за предоставяне на две физически лица в тридневен
срок са неизпълними. Целта на тези невъзможни условия е да влезе в сила договорът за
предоставяне на гаранция. Ответникът получава плащанията по свързания договор и не ги
разпределя към другото дружество. Освен това ответникът притежава капитала на ***, т.е.
двете лица са свързани. С уточняваща молба се заявява, че общо заплатената сума към
ответника е 2492.14 лева, заедно с главницата. Осъдителният иск за 1500 лева включва
лихви, такси и наказателни такси по управление на кредита. Исковете са по чл.26 ЗЗД и
чл.55 ЗЗД.
Ответникът е подал отговор, с който оспорва иска. Заявява, че искът е недопустим
1
заради липсата на правен интерес. След като има предявен осъдителен иск, той дава нужната
защита на ищеца и установителният иск се явява недопустим и предявен при злоупотреба с
права. Заявява се, че договорът е действителен и е в съгласие с изискванията на ЗПК. В него
се съдържа информация за ГПР и за общата дължима сума. Заемодателят няма задължение
да изчислява нов ГПР при промяна на условията по договора. ГПР включва всички разходи
по кредита към момента на сключване на договора и съответства на чл.19 ЗПК. Неговият
размер не е по-висок от пет пъти размера на законната лихва. Възнаграждението за
предоставяне на гаранция не се включва в ГПР, понеже не е част от общия разход по
договора. Сключването на договора за гаранция не е условие за сключване на договора за
кредит. Възнаграждението по договора за гаранция не е безусловно дължимо, а е от значение
дали гаранцията ще бъде активирана. Възнаграждението не се дължи към заемодателя, а към
трето лице, ето защо не трябва да се включва в ГПР. Оспорва се и осъдителният иск с мотив,
че сумите по платежните нареждания, представени от ищеца, са платени за погасяване на
задължения по други договори за потребителски кредит, а не по процесния договор. Другите
договори също са действителни и отговарят на ЗПК. Дори и обаче да не са действителни, то
ищецът е заплатил малки суми и продължава да дължи главниците. Заявено е, че
претенцията на ищеца за суми, заплатени на *** ЕООД по договор за гаранция е
неоснователна. Отношенията между ищеца и гаранта по изплащането на възнаграждение по
договора за гаранция са отношения, които са между две други лица и не са правно
релевантни към претенциите на ищеца спрямо ответника. Дадените престации евентуално
могат да се искат само от поръчителя, но не и от овластения да действа от негово име
получател на вноските. Моли се производството по установителния иск да бъде прекратено
или исковете да бъдат отхвърлени.
Постъпил е и още един отговор от ответника със съдържание, подобно на първия
отговор.
В съдебното заседание на 03.04.2025г. съдът, предвид молбата на ищеца, е приел
уточнение на предявените искове, в смисъл, че исковете са два – иск за приемане за
установено, че договорът за паричен заем е недействителен и иск за осъждане на ответника
да заплати на ищеца сумата от 200 лева, частично от общата сума от 1500 лева като
недължимо платени, като сумата от 200 лева касае плащането, извършено на 29.01.2024г.,
което цялото е в размер на 372.14 лева.
Бургаският районен съд намира първия иск за обявяване недействителността на
целия договор за заем за основателен.
Сключен е бил договор за паричен заем № 4605807/30.09.2022г. между кредитора
“Изи Асет Мениджмънт“ АД и длъжника А. А. П.. Според договора, в полза на ищеца е
предоставен заем от 450 лева, който е следвало да се върне на общо 16 седмични
погасителни вноски. Всяка погасителна вноска включва част от дължимите главница и
лихва, отделно се дължи и вноска за възнаграждение за предоставяне на гаранция, или
общата вноска възлиза на 41 лева, видно от погасителния план. Лихвеният процент е в
размер на 40%. Общият размер на всички плащания е 480 лева, която сума е сборът от
общия размер на заемната сума и лихвата. ГПР е в размер на 49.14%. Според чл.4 от
договора, заемателят се задължава до три дни от сключването му да представи едно от
следните обезпечения: 1. две физически лица поръчители, които да отговарят на определени
изисквания; 2. банкова гаранция с бенефициер заемодателя със срок на валидност 30 дни
след крайния срок за плащане на задълженията; 3. одобрено от заемодателя дружество –
гарант, което предоставя гаранционни сделки.
Сключен е бил и договор за предоставяне на гаранция № 4605807/30.09.2022г. между
*** ЕООД и А. А. П., във връзка с договора за паричен заем, с който потребителят е
възложил на гаранта да издаде гаранция за плащане в полза на “Изи Асет Мениджмънт“ АД,
с цел гарантиране за изпълнението на всички задължения на потребителя, възникнали
2
съгласно договора за паричен заем, както и за всички последици от неизпълнение на
задълженията на потребителя по договора за паричен заем за заемната сума от 450 лева, за
възнаградителна лихва и за законна лихва за забава. Според чл.3 от договора за гаранция,
потребителят дължи възнаграждение на гаранта в размер на 176 лева, платимо разсрочено
на вноски, всяка от които по 11 лева. Според чл.3, ал.3 “Изи Асет Мениджмънт“ АД е
овластено да приема вместо гаранта изпълнение на задължението на потребителя за плащане
на възнаграждение по този договор и всички други вземания на гаранта по договора.
Процесният договор за паричен заем попада в обсега на ЗПК, поради което трябва да
отговаря на императивните разпоредби на този закон. Нормата на чл.11, ал.1 ЗПК ясно
посочва какво следва да съдържа договорът за кредит. Според чл.22 ЗПК когато не са
спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7-12 и 20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т.7-9,
договорът за потребителски кредит е недействителен. Следователно част от изискванията на
чл.11, ал.1 от закона, досежно съдържанието на договора, са императивни и нарушението им
влече нищожност на сключения договор. БРС намира, че в случая има нарушение на т.10 от
посочената разпоредба. В т.10 е записано, че договорът следва да съдържа информация за
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение № 1 начин.
При справка в Търговския регистър се констатира, че едноличен собственик на
капитала на “***“ ЕООД, което дружество е гарант по заема, е “Изи Асет Мениджмънт“ АД,
т.е. заемодателят по договора за паричен заем. Ето защо съдът намира, че макар договорът за
паричен заем и договорът за предоставяне на гаранция да са сключени формално като
отделни договори, то е очевидна свързаността между кредитора и гаранта, поради което
трябва да се приеме, че дългът по заемното правоотношение и този по договора за гаранция
следва да се разглеждат като едно цяло и задължението към гаранта е следвало да се включи
в общия размер на разходите по кредита. Това не е станало, като ответникът изрично в
отговора си е заявил, че в ГПР не е включено възнаграждението към гаранта. В договора за
паричен заем наистина е посочен размер на ГПР, като така формално е спазен законът, но
този размер не е правилно определен, тъй като не включва част от разходите за кредита, а
именно - възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция, сключен от
потребителя с “***“ ЕООД. Според договора за заем, заемателят е трябвало да осигури
обезпечение като сключи договор с дружество – гарант, което да е одобрено от заемодателя.
Наистина, съгласно договора, това обезпечение може да бъде дадено в срок до три дни след
сключването му, но в случая договорът за гаранция е сключен същия ден, когато е сключен
и договорът за паричен заем. Налага се извод, че кредиторът не е допуснал да се сключи
договор за паричен заем без в същия ден да бъде сключен и договор за предоставяне на
гаранция с точно определено и одобрено от него дружество – гарант, чийто капитал е
собственост на заемодателя. Поради тази причина в погасителния план към договора
фигурират и вноските за възнаграждението към гаранта, т.е. договорът за заем е тясно
свързан с договора за гаранция и двата договора се сключват едновременно по волята на
кредитора, за да бъде въобще отпуснат заем. Съвкупността от двата договора, уговорката, че
гарантът трябва да е одобрен от заемодателя, сключването на договорите в един и същи ден,
притежаването на капитала на дружеството – гарант от дружеството – заемодател сочи, че
възнаграждението на гаранта трябва да е включено в общите разходи по кредита за
потребителя по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Съгласно цитираната разпоредба в
понятието „Общ разход по кредита за потребителя“ следва да бъдат включени всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
3
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Съобразно разпоредбата
на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени
разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците
за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. В този смисъл – възнаграждението по договора за предоставяне на
гаранция следва да бъде включено в ГПР по процесния договор за паричен заем, тъй като
представлява косвен разход по кредита. Това е така, още повече че според договора за
гаранция, възнаграждението трябва да се изплаща в полза на заемодателя. В процесния
случай този разход не е включен в ГПР, няма и спор за това, поради което и съдът приема,
че посоченият размер на ГПР в договора за паричен заем не е определен правилно.
Кредиторът сам е посочил в договора, че ГПР 49.14% и ако се прибави и разходът за
възнаграждението на гаранта, размерът на ГПР ще надвиши 50% и така се стига до
нарушение на чл.19, ал.4 ЗПК. Мотивиран от изложеното, съдът намира, че договорът за
паричен заем не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, тъй като в него
липсва действителният процент на ГПР. Очевидно е, че текстът на последната норма не
следва да се възприема буквално, а именно - при посочен, макар и неправилно определен
ГПР, да се приема, че е изпълнено изискването на закона за съдържание на договора. ГПР е
част е същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от
законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота относно крайната
цена на договора и икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните
кредитни продукти и да направи своя информиран избор. С други думи следва да се приеме,
че посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя
от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин, както
непосочването на този процент. При това положение, настоящият състав намира, че се
налага извод, че не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК да се посочи
действителния ГПР по договора, поради което на основание чл. 22, ал. 2 от ЗПК следва да се
приеме, че договорът е недействителен. Искът е основателен и трябва да бъде уважен, като
процесният договор се обяви за недействителен.
По иска за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 200 лева,
частично от общата сума от 1500 лева, представляваща лихви, такси и наказателни такси по
управление на кредита, като недължимо платени, като сумата от 200 лева касае плащането,
извършено на 29.01.2024г., цялото в размер на 372.14 лева, съдът намира следното:
Искът е неоснователен.
Когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят
връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита
по силата на чл. 23 от ЗПК. Процесният договор е недействителен. В случая обаче ищецът е
представил няколко преводни нареждания за заплатени от него суми по различни договори
за заем, а не само по процесния договор. Конкретно внесените на 29.01.2024г. в полза на
ответника 372.14 лева са платени на основание паричен заем № 4842192/05.07.2023г. Този
договор беше представен от ответника и е съвсем видно, че е различен от процесния
договор. Следователно, сумата от 372.14 лева е платена по различен договор и няма общо с
изпълнението по договор № 4605807/30.09.2022г., който е процесният. Ето защо тази платена
сума, или част от нея, не следва да се връща на ищеца. Тя е платена по договор, който не е
предмет на делото и не е обявен за недействителен. Следователно тя не е недължимо
платена. Следва отхвърляне на иска.
На основание чл.38 ЗА, доколкото ищецът е получил безплатна правна помощ по
делото и първият иск е уважен, в полза на адв. А. трябва да се присъдят 300 лева за
4
адвокатско възнаграждение, който размер е съответен на сложността на делото. Делото не е
с фактическа и правна сложност, като спорът е правен, а съгласно решение С-438/22 от
2024г. на СЕС, съдът не е обвързан от минималните размери на адвокатските
възнаграждения по НМРАВ и може да определи възнаграждения под минимума.
На основание чл.78, ал.3 ГПК ищецът трябва да бъде осъден да заплати на
ответника сумата от 100 лева разноски за юрисконсултско възнаграждение, съразмерно на
отхвърлената част от исковете.
На основание чл.78, ал.6 ГПК, понеже ищецът е освободен от такси и разноски по
делото, ответникът трябва да се осъди да заплати по сметка на съда такса от 50 лева.
Така мотивиран Бургаският районен съд
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по иска на А. А. П., ЕГН ********** от *** против
“Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление ***,
представлявано от Г. Т. Т., че сключеният между страните договор за паричен заем №
4605807/30.09.2022г. е недействителен поради противоречие със Закона за потребителския
кредит.
ОТХВЪРЛЯ иска на А. А. П., ЕГН ********** от *** против “Изи Асет
Мениджмънт“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление ***, представлявано от Г.
Т. Т. за осъждане на ответника да му заплати сумата от 200 лева, частично от общата сума от
1500 лева, представляваща лихви, такси и наказателни такси по управление на кредита, като
недължимо платени по договора за паричен заем, като сумата от 200 лева касае плащането,
извършено на 29.01.2024г., което цялото е в размер на 372.14 лева, ведно със законната лихва
от подаване на исковата молба до изплащането.
ОСЪЖДА “Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление ***, представлявано от Г. Т. Т. да заплати по сметка на Бургаския районен съд
сумата от 50 лева /петдесет лева/ такса за предявяване на иска.
ОСЪЖДА “Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление ***, представлявано от Г. Т. Т. да заплати на адв. А. А. А. от АК Пазарджик, с
личен № **********, с адрес гр.Пазарджик, ул.“Златица“ 3 на основание чл.38, ал.2 ЗА
адвокатско възнаграждение от 300 лева /триста лева/.
ОСЪЖДА А. А. П., ЕГН ********** от *** да заплати на “Изи Асет
Мениджмънт“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление ***, представлявано от Г.
Т. Т. сумата от 100 лева /сто лева/ разноски по делото.
Решението подлежи на обжалване пред Бургаския окръжен съд в двуседмичен срок
от съобщението му.
Съдия при Районен съд – Бургас: ________(П)________
5