Р Е Ш Е Н И Е
№ ...............
гр.София, 14.02.2019
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Г състав, в публично заседание на четвърти декември през 2018
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДЕСИСЛАВА
ПОПКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ТАНЯ ОРЕШАРОВА
АНДРЕЙ
ГЕОРГИЕВ
при
секретаря Капка Лозева, като разгледа докладваното от съдия Попколева гражданско
дело № 13075 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от 20.03.2018
г. на ищеца И.С.С. и по въззивна жалба от 03.04.2018 г. на ответниците Г.С.С. и
Л.К.С. против решението от 07.03.2018 г. по гр. дело № 24382/2016 г. на
Софийския районен съд, 141 състав.
Въззивникът-ищец обжалва решението на СРС в
частта, с която е допуснато извършването на делба между него и ответницата Л.К.С.
на следния недвижим имот: апартамент № 96, находящ се в гр.София, ж.к. „**********,
състоящ се от две стаи, столова, кухненски бокс и други сервизни помещения,
застроен на 86,55 кв.м., при граници: от север-апартамент № 95, от
юг.апартамент № 100, отгоре –апартамент № 103 и отдолу-апартамент № 89, заедно
с 1,175 % ид.ч. от общите части на сградата и съответното право на строеж върху
мястото, с принадлежащото избено помещение № 96 и съставляващ самостоятелен
обект в сграда с идентификатор 68134.1381.2076.3.97 по одобрена КККР със
заповед № РД-18-48/12.10.2011 г. при квоти: 1/6 ид.ч. за ищеца и 5/6 ид.ч. за
ответницата.
В жалбата се твърди, че решението е
неправилно, тъй като според въззивникът съдът не се е произнесъл по доводът му
за нижощност на нотариалния акт, обективиращ договора за дарение от 18.12.2017
г., но се е произнесъл по въпроса дали договорът е недействителен на основание
чл.76 ЗН, без такъв довод да е наведен от ищеца. Поддържа, че по същността си,
искането за прогласяване нищожността на договора
за дарение, представлява инцидентен установителен иск, предявен по реда на
чл.212 ГПК, но съдът не е разгледал същия. Предвид изложеното ищецът моли
решението на СРС да бъде отменено в частта относно квотите на страните в съсобствения имот, тъй като е допуснато
нарушение на чл.226, ал.1 ГПК, като вместо него да бъде постановено друго, с
което делбата да бъде допусната при следните квоти: 4/6 ид.ч. за ответницата Л.С.
и по 1/6 ид.ч. за ищеца и за ответника Г.С. .
Ответниците оспорват жалбата на ищеца и молят
същата да бъде оставена без уважение.
Въззивниците – ответници обжалват решението
на СРС в частта, с която съдът е допуснал извършването на делба на апартамент №
96, находящ се в гр.София, ж.к. „***********, както и в частта, с която на
основание чл.344, ал.2 ГПК ответниците са осъдени да заплащат на ищеца сумата
от 95,83 лв. месечно, представляваща обезщетение за ползването на съсобствения
апартамент № 96, в гр.София, ж.к. „************, съобразно дела му в съсобствеността,
считано от влизане в сила на решението до окончателното извършване на делбата
или до изменение или отмяна на решението.
В жалбата се твърди, че неправилно СРС е
приел, че направеното от страна на ответницата Л.С. възражение за придобивна
давност е неоснователно. По отношение на постановената от СРС привременна мярка
се поддържа, че е завишев размера на определеното месечно обезщетение. На
последно място се твърди, че съдът в нарушение на процесуалните правила не се е
произнесъл по направеното искане за разглеждане на претенция по сметки – за
заплащане на извършени в имота подобрения.
Ищецът е депозирал отговор на въззивната
жалба, в която взема становище за неоснователност на последната и молли същата
да бъде оставена без уважение.
Решението на СРС в частта, с която е
допуснато извършването на делба на недвижими имоти, находящи се в землището на
гр.Ахелой, община Поморие между ищеца и ответника Г.С.С., не е обжалвано и е
влязло в сила.
Софийският градски съд, като прецени
събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК във
връзка с наведените във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт,
намира за установено следното:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Жалбата на ищеца е подадена в срока по чл.
259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Процесното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо в обжалваната част. Същото е и правилно като краен
резултат, като във връзка с доводите, изложени в жалбата на ищеца следва да се
добави и следното:
СРС е сезиран с искова молба от И.С.С. срещу Г.С.С.
и Л.К.С., с която е предявен конститутивен иск за делба на недвижим имот
-апартамент № 96, находящ се в гр.София, ж.к. „*******, с идентификатор 68134.1381.2076.3.97
по одобрена КККР със заповед № РД-18-48/12.10.2011 г., за който се твърди, че
оставен в наследство от наследодателя на страните – С.Г.С., като имотът е
придобит през 1990 г. от наследодателя и ответницата Л.С. в режим на съпружеска
имуществена общност. Предмет на делото са и два имота, находящи се в землището
на гр.Ахелой, община Поморие, което са съсобствени между ищеца и ответника Г.С.С.,
придобити от тях по силата на договор за покупко-продажба, обективиран в
нот.акт № 195 от 23.06.2004 г./ включени на основание чл.341, ал.2 ГПК в
наследствената маса/
В срока за отговор ответниците не са оспорили
факта, че процесният апартамент е съсобствен между страните по силата на
наследствено правоприемство при квоти: 4/6 ид.ч. за ответницата Л.С. и по 1/6 ид.ч.
за ищеца и ответника като наследници на С.С.. Не е оспорен и факта, че
останалите два имота са в режим на съсобственост при равни квоти за ищеца и
ответника. Същевременно в отговора ответниците са заявили и възражение за
придобивна давност по отношение на ид.части на ищеца от апартамента, получени
от него по наследство от С.С., починал на 11.02.2002 г..
За да уважи
предявения иск и да допусне делба на първия имот СРС е приел, че от
ангажираните писмени доказателства безспорно се установява, че имотът е бил придобит
от наследодателя С.С. и ответницата Л.С. в режим на съпружеска имуществена
общност, като с откриване на наследството на С.С. страните се легитимират като
съсобственици при следните квоти: 4/6 ид.ч. за ответницата Л.С. /в резултат на
прекратената СИО и по наследство/, 1/6 ид.ч. за ищеца И.С. и 1/6 ид.ч. за
ответника Г.С. – по наследство. Първоинстанционният съд е взел предвид и факта,
че в хода на процеса ответникът Г.С. се е разпоредил със своята наследствена
част от имота в полза на ответницата Л.С., чрез договор за дарение от
18.12.2017 г. Този договор е представен от ответниците в о.с.з. на 07.02.2018
г., като ищецът е заявил, че следва да се приеме по делото, като не е оспорил
същия, нито е заявил възражения по обективираната в нот.акт сделка. Едва в
писмената защита, процесуалният му представител, който не е присъствал в
откритото съдебно заседание, в който документът е представен е заявил, че договорът
за дарение е нищожен, тъй като е привиден с доводи, че е житейски необосновано
син да дари на родител, лишавайки собствените си наследници от придобитата
собственост. При тези данни правилно СРС е приел, че наведените едва с
писмената защита възражения относно действителността на дарението, не следва да
бъдат взети предвид, тъй като са несвоевременно заявени. Отделно от това същите
са и неоснователни, доколкото изобщо не са наведени доводи, обуславящи
недействителност на договора за дарение по смисъла на чл. 26, ал.2, предл.
последно вр. чл.17, ал.1 ЗЗД. С оглед изложеното, неоснователни са доводите на
въззивника-ищец, че съдът не се е произнесъл на заявен от него в първото по
делото заседание инцидентен установителен иск, доколкото такова искане по реда
на чл.212 ГПК изобщо не е заявено от ищеца.
Неоснователни са и
доводите, че съдът е допуснал делба на апартамента само между ищеца и
ответницата Л.С. в нарушение на разпоредбата на чл.226, ал.1 ГПК. Съгласно ТР №
3 от 19.12.2013 г. по тълк.дело № 3/2013 г. на ОСГК на ВКС при извършено
разпореждане със спорното право от един съделител в полза на друго лице в хода
на делбеното производство във фазата по допускане на делбата, се прилагат
разпоредбите на чл.226 ГПК.Лице, придобило права по силата на разпоредителна
сделка по време на първата фаза на делбения процес след предявяване на иска за
делба, може да участва като страна в производството като замести своя
праводател със съгласието на всички съделители или да встъпи главно по реда на
чл.225 ГПК в първа или втора фаза на производството. При така дадените
разрешения в тълкувателното решение следва извод, че те се отнасят за случаите,
когато приобретателят на спорното право е трето за съсобствеността лице,
респективно не участва в производството по съдебна делба. В настоящия случай
обаче, с част от спорното право се е разпоредил сънаследник в полза на друг
сънаследник, който участва в производството, т.е. има качеството на главна
страна в процеса, поради което правилно първоинстанционният съд е зачел от
материалноправна гледна точка правата върху валидно прехвърлената идеална част
от имота и е приел, че тази част е на приобретателя, който участва в
производството, а именно на ответницата Л.С.. Ето защо решението на СРС в обжалваната
от ищеца част е правилно и следва да бъде потвърдено.
Жалбата
на ответниците е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а
разгледана по същество е неоснователна по следните съображения:
Въззивната инстанция
споделя изцяло изводите на СРС, че релевираното в срока за отговор възражение
за придобивна давност по отношение на идеалните части от имота, придобити от
ищеца по наследство, е неоснователно.Тези изводи са съобразени изцяло и с
разясненията, дадени в ТР № 1 от 06.08.2012 г.
по тълк. дело № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, според които презумпцията на чл.69 ЗС се прилага на общо основание в отношенията
между съсобствениците, когато съсобствеността им произтича от юридически факт,
различен от наследяването. В случаите когато съсобственикът е започнал да
владее своята идеална част, но да държи вещта като обща, то той е държател на
идеалните части на останалите съсобственици и презумпцията се счита за оборена.
Независимо от какъв юридически факт произтича съсобствеността, т.е. дори и при
наследствено правоприемство, е възможно този от съсобствениците, който
упражнява фактическата власт върху чужди идеални части, да превърне с
едностранни действия държането им във владение. Ако се позовава на придобивна
давност за чуждата идеална част, той трябва да докаже при спор за собственост,
че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици
намерението да владее техните идеални части за себе си. В случая изобщо липсват
твърдения за извършени подобни действия спрямо ищеца, а се твърди единствено, че
той не е се е интересувал от имота, нито е полагал грижи за него, а последният
е ползван единствено от ответниците, които са го стопанисвали и са извършвали
подобрения в него. Личното ползване на имота и стопанисването му от един от
сънаследниците не обективира намерение за владение на имота за себе си спрямо
другите сънаследници.Отделно от това, от събраните по делото гласни
доказателства се установява, че достъпът до имота по отношение на ищеца не е
ограничаван по никакъв начин от ответниците.
Неоснователни и са
доводите за неправилност на решението в частта по постановените от съда
привременни мерки по реда на чл.344, ал.2 ГПК. При определяне на месечното
обезщетение, съдът се е съобразил със заключението на вещото лице досежно
средната наемна цена, което не оспорено от ответната страна в срока по чл.200,
ал.3 ГПК. Видно от протокола от откритото съдебно заседание, в който е прието
заключението, процесуалният представител на ответниците е заявил, че
„експертизата е точна и коректна“ и следва да се приеме.
Поради съвпадането на изводи на въззивния съд
с тези на първоинстанционния съд по отношение на предявения иск за делба на
апартамента и квотите на страните в съсобствеността, както и по отношение на
постановената привременна мярка по реда на чл.344, ал.2 ГПК, решението следва
да бъде потвърдено в обжалваните части. Поради неоснователност на жалбите и на
двете страни, разноски за настоящото производство не следва да се присъждат.
Така мотивиран Софийският градски съд,
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 07.03.2018 г. по гр.
дело № 24382/2016 г. на Софийския районен съд, 141 състав, в обжалваните части.
Решението
подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280,
ал. 1 ГПК в 1-месечен срок от съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.