Р Е Ш Е Н И Е №
348
Пловдивският окръжен съд, гражданско
въззивно отделение – девети състав, на тринадесети март две хиляди и двадесета година, след
публично съдебно заседание на двадесет и шести февруари две хиляди и двадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВИОЛЕТА ШИПОКЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ФАНЯ РАБЧЕВА
СВЕТОСЛАВ УЗУНОВ
при участието на секретар Петя Цонкова, след като разгледа
докладваното от председателя въззивно гражданско дело № 156 по описа за 2020 година, за да се произнесе, приема
следното:
Производство
по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от ответника Н.И.Д. чрез процесуален представител адв.Р.Г.,***, с която се обжалва постановеното решение по гр.дело № 20520/2018 г. на РС-Пловдив, ХІХ гр.състав В ЧАСТТА му, с която са уважени обективно съединени искове по реда на чл. 422 от ГПК във връзка с чл. 240 от ЗЗД, като е признато за установено, че Н.И.Д. дължи на ищцовото дружество „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД по сключен договор за кредит „Бяла Карта“ № **, вземанията, по който договор са прехвърлени от последното на „Агенция за събиране на вземания“ ООД, чийто правоприемник е „Агенция за събиране на вземания“ АД /понастоящем „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД/ - сумата от 700 лв. – главница, ведно със законната лихва от 29.06.2018 г. до окончателното й изплащане, за което вземане „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД се е снабдило със заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 14836 по описа на Районен съд – Пловдив, VІІІ гр. с. за 2018 г., като ответникът е осъден и за разноски съгласно изхода от спора.
В обжалваната част се счита, че решението е неправилно, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, като, всъщност, се взема становище по съществото по спора. Заявява се, че изводът на РС-Пловдив, че е налице злоупотреба с процесуални права не се споделя от страна на жалбоподателя и в тази насока се сочи практика на ВКС – решение № 189 от 20.06.2014 г. по гр.дело № 5192/2013 г. на ВКС, ІV г.о., съгласно което упражняването на процесуалните права, каквото е и това по чл. 183 от ГПК, поначало, е правомерно и в тази насока по делото на РС-Пловдив не само, че няма доказателства, но дори от страна на ищцовото дружество липсвали твърдения за обстоятелствата, формиращи фактическия състав на нарушението на чл. 3 от ГПК. Освен това не се споделят и мотивите на първоинстанционния съд за необоснованост на искането по чл. 183 от ГПК, което е направено пред РС-Пловдив, а именно отправено е искане заверените копия на договор за кредит „Бяла карта“ № ** от 05.10.2016 и Приложение № 1 към договор за кредит „Бяла карта“ - Условия за ползване на международна платежна карта да бъдат изключени от доказателствения материал по делото и алтернативно, ако съдът прецени да определи последен срок на ищцовото дружество да представи поисканите на основание чл. 183 от ГПК документи, но решаващият състав на РС-Пловдив преценява, че не е необходимо да бъде предоставян нов срок на ищеца за представяне на горепосочените писмени доказателства като приема, че делото е изяснено от правна и фактическа страна. В тази насока не се споделят мотивите на РС-Пловдив за необоснованост на искането по чл. 183 от ГПК.
На трето място, се счита от жалбоподателя, че не може да се приеме, че е налице злоупотреба с процесуално право.
Във връзка с гореизложеното се счита, че дори съдът правилно да констатира наличие на злоупотреба с процесуално право жалбоподателят счита, че това не му дава възможност да не приложи съответната процесуална норма и независимо дали има злоупотреба с право или не съдът бил длъжен да изключи двата документа от доказателствата по делото, тъй като същите се явяват негодни доказателствени средства и така решаващият състав се неправилно се е позовал на тях при постановяване на атакуваното решение. В тази насока, се цитира константа практика на ВКС. Заявява се, че освен гореизложеното неправилно първоинстанционният съд е приел, че в отговора на исковата на исковата молба е направено признание на факта на усвояване на сума в размер на 1000 лв. Счита се, че при положение, че в доклада е направено изрично уточнение, че не са налице факти и обстоятелства, които да се признават от страните ясно е уточнено, че не е правено подобно признание. В тази насока се намира, че като приема обратното решаващият състав на РС е процедирал в противоречие с доклада си по делото и отново се цитира практика на ВКС във връзка със служебното начало при изпълнение на разпоредбата на чл.7, ал.1 от ГПК и чл. 145, ал.1 и ал. 2 от ГПК. В тази насока се сочи, че е неправилен изводът на съда и приетото в мотивите му, че е налице признание на факт, което е съществено процесуално нарушение, допуснато от него и това, което пряко е рефлектирало върху правната сфера на ответника, при което се счита, че първоинстанционният съд е постановил едно неправилно решение. Счита се, че ищецът няма как да е установил при условията на пълно и главно доказване възникването на облигационно отношение между страните. Не можело да се приеме за доказано и твърдението за предаване на кредитна карта на ответника, респективно усвояването на суми от негова страна по един несъществуващ договор за потребителски кредит.
Въз основа на изложеното се моли да се отмени решението в частта, с която искът против ответникът е уважен, като вместо него се постанови решение, с което да се отхвърлят изцяло предявените от ищеца претенции. Претендират се разноски в първа и втора инстанция.
С писмен отговор въззиваемата страна „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД оспорва въззивната жалба, като неоснователна и излага доводи във връзка с направените оплаквания. Моли се да бъде потвърдено решението на РС-Пловдив като правилно и законосъобразно. Претендират се разноски, в това число за юрисконсултско възнаграждение. Прилага се пълномощно за юрисконсулт А.Р.. С допълнително постъпила на 26.02.2020г. молба от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, подадена чрез юрк. А.Р., се поддържа изцяло отговора на въззивната жалба, като се взема становище по същество.
В с.з.от адв. Г., пълномощник на жалбоподателя, се поддържа въззивната жалба; представя се списък на разноски по чл. 80 от ГПК и договор за правна защита и съдействие.
Въззивният състав на ПдОС след като констатира, че въззивната жалба е допустима – подадена от надлежна страна, в законния срок по чл. 259 ал.1 от ГПК, срещу подлежащо на обжалване валидно и допустимо решение на районния съд, разгледа въззивната жалба по същество.
Разгледана по същество въззивната жалба е неоснователна, поради следното:
За да постанови решението в обжалваната част, с която уважава предявения в производство по чл. 422 ал. 1 от ГПК, положителен установителен иск, като признава, че ответникът Н.И.Д. дължи на ищеца „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, сумата от 700 лева,главница, дължима по сключен на 05.10.2016 г. между Д. и „Аксес Файнанс“ ООД Договор за кредит „Бяла Карта“ № ***, вземанията по който са прехвърлени от последното на „Агенция за събиране на вземания“ ООД, /чийто правоприемник е „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ АД, понастоящем „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД/, посредством Приложение № 1 от 10.08.2017 г. към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/от 07.11.2014 г., районният съд излага съображения: От една страна приема, че след като Общите условия към рамковия договор, не са подписани от страните на всяка страница, е налице несъблюдаване на императивно законово изискване на чл. 11 ал. 2 от ЗПК, при което съгласно чл.22 от ЗПК договорът за кредит е недействителен. От друга страна приема и, че след като е налице признание от ответника за усвояване на общо 1000 лева от отпуснатия му заем, както и за погасяване на сума от 300 лева, то в съответствие с чл. 23 от ЗПК на връщане подлежи само чистата стойност на кредита, /без да се дължат лихви или други разходи по него/; при което и искът по чл. 422 ал. 1 от ГПК вр. чл. 240 от ЗЗД е уважен на разликата между тези две суми, равняваща се на 700 лева.
В останалата част, с която се отхвърлят предявените от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД против ответника Н.И.Д. обективно съединени искове по чл. 422 ал. 1 от ГПК вр. чл.240 от ЗЗД, вр. чл. 92 ал. 1от ЗЗД, вр. чл.79 ал. 1 от ЗЗД и вр. чл. 86 ал. 1 от ГПК, решението на районния съд не е обжалвано, при което е влязло в сила.
Въззивният състав на ПдОС приема за правилен извода на районния съд, както и изложените от него мотиви, към които препраща съгласно чл. 272 от ГПК.
От своя страна, въззивният след като разгледа оплакванията във въззивната жалба съгласно чл.269 изр. второ от ГПК, становището на въззиваемата страна, както и след преценка на приложените по делото и относими към предмета на спора доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Видно е от писмения отговор на исковата молба, даден от адв. Р.Г., процесуален представител на ответника Н.И.Д., в същия не се оспорва сключването от ответника на процесния договор, на който ищецът основава претенциите - частен диспозитивен документ, наименуван „Договор за кредит „Бяла карта“, с дата 05.10.2016 г., в който като страни са посочени третото лице „Аксес Файнанс“ ООД, в качеството му на кредитодател и Н.И.Д., в качеството му на кредитополучател, имащ за предмет поемане на задължение от кредитодателя да предостави на кредитополучателя револвиращ кредит в максимален размер на 1000 лв. под формата на разрешен кредит лимит, който се усвоява чрез международна кредитна карта, а кредитополучателят се задължава да го ползва и върне съгласно условията на договора. Оспорен е договорът за кредит, но само като недействителен съгласно изискванията на чл. 22 от ЗПК. Не е оспорено съдържанието на договора, както и подписването му от страна на ответника, вкл. и на всяка от неговите страници, /приложено заверено копие на лист 6-12 от делото/; не са оспорени съдържанието, както и подписването от ответника и на декларация-съгласие за достъп до лични данни, /лист 13/, както и на съдържанието и подписа, положен от ответника, заедно и с трите му имена, върху заверено ксерокопие от приложение № 1 към договор за кредит „Бяла карта“, С КИД **от 05.10.2016г., /лист 14 от делото/.
Видно от съдържанието на горецитираните документи – договор за кредит, декларация, приложение № 1 към договора за кредит, се установява, че същите са предадени и на ответника, вкл. договора за кредит, както и издадената карта, както и тарифа за дължими такси за Кобрандирана платежна карта Бяла карта, за което, отново са налице положен подпис от ответника Н.И.Д., като са написани и трите му имена.
В отговора на исковата молба се оспорва извършената цесия, за която ответникът не бил уведомен, но с настоящата въззивна жалба не се повдига този въпрос, поради което и въззивният съд намира, че страните не спорят във второинстанционното производство, и както е установено от съда, че е налице редовна материално правна легитимация на ищеца по предявения иск, тъй като се приема от първоинстанционния съд, че ответникът редовно е уведомен за извършената цесия на 16.05.2019г. с получаване на преписи от исковата молба и от приложените към нея документи, в т.ч.: заверено копие на Уведомително писмо изх. № УПЦ-П-АФ/481993 от 16.08.2017 г. подписано от изпълнителния директор на ищцовото дружество, чийто адресат е ответникът Д., в което се съдържа уведомление за извършено по силата на сключен между „АКСЕС ФАЙНАНС” ООД, от една страна и от друга – „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ООД, на 07.11.2014 г. Договор за прехвърляне на вземания /цесия/ прехвърляне на вземанията на „АКСЕС ФАЙНАНС“ ООД произтичащи от Договор за кредит № *** на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД и възлизащи в общ размер на 1478.76 лв., както и покана за плащането на тази сума в срок до 5 дни от получаването на това писмо.
Въззивният съд констатира, че с писмения отговор на исковата молба е било поискано на осн.чл. 183 от ГПК да бъде задължен ищецът да представи оригиналите на представените в заверени от ищцовата страна преписи на договор за кредит „Бяла карта“ № **** от 05.10.2016г., както и Приложение № 1 към Договора за кредит „Бяла карта“; при което в з.з. на 19.06.2019г. в производство по чл. 140 ал. 1 от ГПК, районният съд на осн.чл. 183 от ГПК задължава ищеца да представи оригиналите на посочените два броя документа. В първото открито с.з., /което е и последното/, пред районния съд на 13.11.2019г., се заявява от адв. Г., че „оспорва обстоятелството, че доверителят му е сключил процесния договор и че е получил кредитна карта“; както и че са направени в тази връзка искане за задължаване на ищеца да представи оригинала на договора за кредит и на приложението към него. В доклада по делото, районният съдия, посочва, че по делото няма факти и обстоятелства, които да се признават, както и такива, които да не се нуждаят от доказване. Но същевременно, с оглед депозирания отговор на исковата молба в срока по чл. 131 от ГПК, съдът цитира в доклада посочените в отговора възражения от ответника; като няма посочени възражения, че ответникът оспорва сключването на договора за кредит, /така, както няма такива възражения и в писмения отговор в срока по чл. 131 от ГПК на исковата молба/; като процесуалният представител на ответника адв. Г. е изразил становище, че „няма възражение по доклада по делото“.
Видно е, че съдът се е произнесъл по задължението на ищеца по чл. 183 от ГПК, /което не е било изпълнено за с.з./, в мотивите на обжалваното решение, така както е обявил в с.з. В тази насока, е налице оплакване във въззивната жалба, като се счита, че е неправилно приетото от съда, че всъщност самото искане по чл. 183 от ГПК се явява злоупотреба от страна на ответника с процесуални правила, и това бездействие на ищеца не ще има за последица изключването им като доказателства по делото.
В случая, въззивният съд констатира, че направеното доказателствено искане не е било мотивирано съгласно чл. 156 ал. 1 от ГПК, в самия писмен отговор в срока по чл. 131 от ГПК на исковата молба. От друга страна, в първото съдебно заседание адв. Г., пълномощник на ответника, за първи път заявява възражение, че „оспорва обстоятелството, че ответникът е сключил процесния договор и е получил кредитна карта“; тъй като такова възражение не е налично в писмения отговор по чл. 131 от ГПК; при което само по себе си такова възражение се явява и недопустимо по смисъла на чл. 133 от ГПК, /като няма данни, нито твърдения за налични особени непредвидени обстоятелства за такъв пропуск/. Както по-горе се отбеляза от въззивния съд, няма възражения в писмения отговор на исковата молба, че ответникът не е подписвал процесния договор, че не му е предавана кредитната карта по него; в т.н. не са оспорени съдържанието, нито подписите на тези документи, приложени към исковата молба, в т.ч. и на подписите, положени от ответника върху тях.
От друга страна, се заявява в жалбата, че в това първо с.з. пред районния съд от страна на адв. Г., оспорвайки сключването на процесния договор и получаването на кредитна карта по него, се обосновава и необходимостта от направеното от него искане да бъде задължен ищецът по реда на чл. 183 от ГПК да ги представи в оригинал. В тази насока, отново, е коректно посочено от районния съд, че както договорът, така и картата, така и приложение № 1, са съставени в екземпляри, един от които е предаден и на ответника, при тяхното създаване. Поради което и не се явява необходимо прилагането им в оригинал да бъде изисквано по реда на чл. 183 от ГПК от ищеца, като такива оригинали следва да се намират и при ответника. В хода на съдебното производство, както и в мотивите на обжалваното решение, съдът в съответствие с основното си задължение по чл. 3 от ГПК, правилно преценява, че упражняването на процесуалните правила от страна на ответника чрез неговия процесуален представител не съответства на правилата за добросъвестност; като с оглед конкретиката на проявите на страните, респ. техните процесуални представители, такава недобросъвестност не се изисква да бъде констатирана по друг надлежен ред.
Предвид гореизложени съображения въззивният състав на ПдОС намира за изцяло неоснователни изложените оплаквания във въззивната жалба. Не е допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила от първоинстанционния съд, тъй като не е било необходимо изключването на представените в заверени преписи към исковата молба писмени доказателства, които установяват възникването на облигационното отношение между страните по делото, съответно, предаване на кредитната карта на ответника по договора за потребителски кредит.
Във въззивната жалба се сочат твърдения за „несъществуващ“ договор за потребителски кредит, като, явно, жалбоподателят смесва понятия, тъй като недействителен потребителски договор по см. на чл. 22 от ЗПК, какъвто е приет да е налице от съда, не се явява, в случая, и несъществуващ договор за потребителски кредит; тъй като и с оглед разпоредбата на чл. 23 от ЗПК, дори и при наличие на недействителен договор за потребителски кредит, ответникът дължи действително получената, но не върната на кредитора сума. В каквато насока е постановено и решението на районния съд в обжалваната част, поради което и същото следва да бъде потвърдено като правилно от въззивния съд, ведно със законните последици, в случая, присъдени по чл. 78 ал. 1 от ГПК разноски в полза на ищеца, съразмерно на уважената част от иска, в т.ч. и спрямо разноски по заповедното производство.
Поради неоснователност на въззивната жалба и по арг. от чл. 78 ал. 3 от ГПК, въззиваемата страна има право на деловодни разноски направени по въззивното дело, платими от жалбоподателя; определени от съда, съгласно чл. 78 ал.8 от ГПК вр.чл. 37/1/ от ЗПП, на основание чл. 25/1/от Наредба за заплащане на правната помощ, в минимален размер от 100/сто/ лева.
Решението на въззивния съд е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280 ал. 3 от ГПК.
Водим от гореизложеното и на основание чл. 271 от ГПК, Пловдивският окръжен съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА в обжалваната част, постановеното на 05.12.2019г. Решение № 4646 на Районен съд- Пловдив, ХІХ гр., по гражданско дело № 20520 по описа за 2018 година, с което ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че Н.И.Д. с ЕГН **********,***, дължи на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище в гр. София и адрес на управление – бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25, офис-сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, по сключен на 05.10.2016 г. между Д. и „Аксес Файнанс“ ООД Договор за кредит „Бяла Карта“ № ***, вземанията по който са прехвърлени от последното на „Агенция за събиране на вземания“ ООД, чийто правоприемник е „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ АД /понастоящем „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД/, посредством Приложение № 1 от 10.08.2017 г. към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/от 07.11.2014 г., сумата от 700 лв. – главница, ведно със законната лихва от 29.06.2018 г. до окончателното й изплащане, за което вземане „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД се е снабдило със заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 14836 по описа на Районен съд – Пловдив, VІІІ гр. с. за 2018г.; и с която ОСЪЖДА Н.И.Д. с ЕГН **********,***, да заплати на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище в гр. София и адрес на управление – бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25, офис-сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4 : сумата от 120.04 лв. разноски по производството по гр. д. № 20520 по описа на Районен съд – Пловдив, ХІХ гр. с. за 2018 г.; сумата от 44.68 лв. възнаграждение за защита от юрисконсулт по гр. д. № 20520 по описа на Районен съд – Пловдив, ХІХ гр. с. за 2018 г. и сумата от 36.34 лв. разноски по ч. гр. д. № 14836 по описа на Районен съд – Пловдив, VІІІ гр. с. за 2018 г. съразмерно на уважения иск.
ОСЪЖДА Н.И.Д. с ЕГН **********,***, да заплати на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище в гр. София и адрес на управление – бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25, офис-сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, сумата от 100 /сто/ лева, разноски по въззивното дело, присъдено юрисконсултско възнаграждение.
В останалата част, решението на районния съд не е обжалвано, при което е влязло в сила.
РЕШЕНИЕТО на въззивния съд е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1/
2/