Решение по дело №12937/2018 на Софийски градски съд

Номер на акта: 6909
Дата: 11 октомври 2019 г. (в сила от 11 октомври 2019 г.)
Съдия: Пламен Генчев Генев
Дело: 20181100512937
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 4 октомври 2018 г.

Съдържание на акта

Р Е Ш Е Н И Е

гр. София, 11.10.2019 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-A въззивен състав, в публичното заседание на четиринадесети март през две хиляди и деветнадесета година в състав:

 ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА

          ЧЛЕНОВЕ:   ЛЮБОНИР ЛУКАНОВ

           ПЛАМЕН ГЕНЕВ

при секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от мл. съдия Генев гр. дело 12937 по описа за 2018 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № 412080 от 21.05.2018 г., постановено по гр. д. № 7979/2017 г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 163 състав, е прието за установено по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК в отношенията между ищеца „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление *** и ответник „Ф.М.“ ЕООД, ЕИК *******, с адрес ***, магазин № 4, че ответникът дължи на ищеца, следните суми- 4333.44 лева стойност на незаплатена топлинна енергия/ТЕ/ за период 1.8.2013 г. -30.4.2015 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК в съда - 10.11.2015 г. до окончателното изплащане на задължението, както и 343.69 лева лихва за забава върху главницата за периода 30.9.2013 г. - 14.10.2015 г., и 49.06 лева главница за дялово разпределение за период 1.8.2013 г. -30.4.2015 г. и 3.47 лева лихва за дялово разпределение за период 30.9.2013 г. - 14.10.2015 г., за които суми е била издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК по ч.г.д. № 68597/2015 г. на СРС, 30 с-в, на основание чл. 415 ГПК, чл. 150 и сл. ЗЕ и чл. 79 и чл. 86 ЗЗД. С решението е осъден ответникът „Ф.М.“ ЕООД да заплати на „Т.С.“ ЕАД сумата от 530.71 лева представляващи сторените пред СРС съдебно деловодни разноски по настоящото исково производство, както и сумата от 490.13 лева представляващи сторените пред СРС съдебно деловодни разноски по ч.г.д. № 68597/2015 г. на СРС, 30 с-в, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК. Решението е постановено при участието на „Т.с.“ ЕООД като трето лице-помагач на страната на ищеца „Т.С.“ ЕАД.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от „Ф.М.“ ЕООД, чрез адв. П.И., като са изложени съображения за незаконосъобразност на решението, поради допуснати съществени нарушения на процесуалния и материалния закон. Въззивникът твърди, че не бил получавал покана за плащане, поради което нe бил поставян в забава за заплащане на процесните фактури. Неправилно било прието, че били доказани по основание и размер претенциите за главница и лихва. Въззивникът не бил получавал фактури за начислените суми за топлинна енергия, поради което на основание чл. 40, ал. 1, гл. 4 от ОУ исковете е следвало да бъдат отхвърлени поради липса на изискуемост на задълженията, като не е следвало да бъдат кредитирани приетите по делото СТЕ и ССЕ. Не били представени и отчетни картони носещи подпис на ответната страна, като не било взето предвид, че за процесния имот са начислявани суми, без да са отчитани показанията на измервателните уреди, като също така въззивникът изрично бил оспорил извлечението от сметки, което не следвал да се взема предвид при постановяване на решението. Пред въззивния процесуалния представител на страната поддържа въззивната жалба, претендира разноски, за което представя списък по чл. 80 от ГПК.

Въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД не изразява становище по жалбата в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК. Пред въззивния съд моли съда да отхвърли жалбата и претендира разноски.

Третото лице помагач „Т.С.” ЕООД не взема становище по въззивната жалба и не ангажира доказателства.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Жалбата на „Ф.М.“ ЕООД е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Според уредените в чл. 269 от ГПК правомощия на въззивния съд той се произнася служебно по валидността на цялото решение, а по допустимостта – в обжалваната му част. Следователно относно проверката на правилността на обжалваното решение въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата.

Предявени са установителни искове по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал.1 ЗЗД, за дължимост на суми начислени на ответника като стойност на получена и разходвана от него топлинна енергия на процесния адрес.

Производството се развива след постъпване на възражение против заповед за изпълнение, издадена в полза на „Т.С.“ ЕАД. Предвид разпоредбата на чл. 415 ГПК за ищеца е налице интерес за търсената защита, предвид което производството се явява процесуално допустимо.

За уважаване на предявения иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и респ. за ангажиране отговорността на ответника ищецът следва да докаже по безспорен начин следните факти: съществуването на договорни отношения между него и ответника за доставката на топлинна енергия, обема на реално доставената в процесния имот топлинна енергия за исковия период и че нейната стойност възлиза именно на претендираната сума.

По общите правила за разпределение на доказателствената тежест, всеки е длъжен да установи всички положителни факти, на които основава претенцията си (чл. 154, ал. 1 от ГПК) Ищецът е следвало да установи при условията на пълно главно доказване следните правопораждащи факти, а именно: 1) по иска за главницата - че спорното главно право е възникнало, в случая това са обстоятелствата, свързани със съществуването на договорни отношения между страните за доставката на топло енергия, както и качеството на ответника на потребител на такава топлоенергия, обема на реално доставената на ответника топло енергия за процесния период, както и че нейната стойност възлиза именно на спорната сума и 2) по иска за законната лихва за забава - че главното парично задължение е възникнало, че е настъпила неговата изискуемост, както и че размера на законната лихва възлиза именно на спорната сума. Ответникът може да противопостави защитни правопогасяващи или правоизключващи възражения.

Настоящата въззивна инстанция намира постановеното от СРС, 163 състав, решение в обжалваната част за валидно и допустимо. По отношение на правилността на решението, настоящият състав намира следното:

Установено е по делото, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна собственост /в която се намира процесния имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа, което обстоятелство първо не е спорно, а се и установява от договор № 1478 от 02.11.2001 г. сключен между представител на етажната собственост на процесната сграда и „Т.с.” ЕООД за извършване на измерване на потреблението на топлинна енергия и вътрешно разпределение на разходите за отопление и топла вода, включително издаването на обща и индивидуални сметки.

Отношенията между доставчиците и потребителите на топлинна енергия за исковия период са регламентирани в Закона за енергетиката /ЗЕ/. По силата на § 1, т. 33а ДР на ЗЕ - в ред. в сила от 17.07.2012 г., небитов клиент е този, който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация, горещо водоснабдяване и технологични нужди или природен газ за небитови нужди.

Съгласно чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ - в ред. от ДВ бр. 47/21.06.2011 г., продажбата на топлинна енергия за небитови нужди се извършва въз основа на писмени договори при общи условия, сключени между топлопреносното предприятие и потребителите на топлинна енергия за стопански нужди, след изм. с ДВ бр. 54/2012 г. в сила от 17.07.2012 г. - за небитови нужди. Това е предвидено и в чл. 2 от ОУ за продажба на топлинна енергия за стопански нужди, действащи към исковия период. От представените по делото доказателства безспорно се установява, че процесният имот е предназначен за задоволяване на стопански нужди, с оглед на което топлоснабдяването на същия се извършва при условията на чл. 149, ал. 1 ЗЕ. По делото е представен договор № 5559/338449 от 08.08.2013 г. сключен между „Т.С.“ ЕАД в качеството на продавач и „Ф.М.“ ЕООД като купувач, съгласно който продавачът продава на купувачът топлинна енергия с топлоносител гореща вода на купувача за топлоснабдявания имот, а купувачът я заплаща по еднокомпонентна цена, определена по предвидения в ЗЕ ред. В договора е посочено, че адресът на топлоснабдения имот е в гр. София, ул. „*******, аб. № 338449, като срокът на договора е пет години считано от 08.2013 г. С оглед на което между страните е възникнало валидно облигационно правоотношение за продажба на топлинна енергия за стопански нужди/за небитови нужди.

От приетата по делото СТЕ, която настоящият съдебен кредитира като компетентно изготвена, се установява, че през процесния период ФДР „Т.С.“ ЕООД е извършила разпределение на ТЕ в блока след отчет на уредите за дялово разпределение и водомерите за топла вода. За процесния период ФДР не отчитала уредите в имота с изключение на 2014 г., когато бил отчетен водомера. На отчетните документи от 2014 г. било изписано, че липсвали уредите, но не било посочено радиаторите да са били демонтирани, като за целия процесен период липсвали документи за демонтаж на радиаторите, поради което бил изчислен служебен разход на максимална мощност на отоплителните тела съгласно чл. 61, т. 6.5 от Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. По данни на ФДР в процесния имот е имало 4 монтирани отоплителни тела и съответно монтирани 4 топлоразпределители, като в имота имало щранг лира за отопление на банята, за която се изчислявала служебно ТЕ отдадена от щранга съгласно Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. В имота се ползвало топла вода и имало водомер за топла вода, по който да се отчита разхода. Съгласно експертизата процесния имот бил с отопляем обем 258 кв. м., съгласно акта за разпределение на кубатурата в жилищната сграда, като за процесния период количеството топлинна енергия отдадена на сградата инсталация в СЕС е изчислено от ФДР по формула, съгласно приложението към чл. 61, т. 6.1.1 от Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. Вещото лице посочва, че изчисленията са били извършени съгласно методиката за дялово разпределение към действащата наредба за топлоснабдяването. Съгласно представеното заключение общия размер на задълженията за процесния период възлизали на 4343.65 лв. На следващо място експертизата е установила, че сумите за топлинна енергия за имота на ответникът били начислявани в съответствие с действащата нормативна уредба.

По делото пред районния съд е приета и СЧЕ, която съдът кредитира в частта, в която е посочено, че за процесния период няма данни за постъпили плащания за дължимите суми за топлинна енергия, както и в частта, в която е посочено, че размерът на дължимите суми за дялово разпределение възлизали на 49.06 лв..

Неоснователни са оплакванията във въззивната жалба, че не били доказани по основание и размер претенциите на ищеца, както и по отношение на некредитирането на СТЕ, още повече, че по делото не били представени отчетните документи. Заключението по СТЕ е дадено от компетентно вещо лице с притежавани специални знания в науката топлотехника, мотивирано е подробно и е обосновано, като вещото лице е дало и категоричен отговор на поставените му от страните въпроси, предвид на което и настоящият състав на съда при извършена преценка във връзка с чл. 202 ГПК намира, че следва изцяло да го кредитира. При извършена съвкупна оценка на събраните по делото писмени доказателства и при кредитиране заключението на вещото лице по приетата СТЕ съдът приема за установено, че при спазване на ЗЕ на ответника на процесния имот е доставяна топлинна енергия при дялово разпределение на същата в сградата етажна собственост и отчитане и заплащане на потребената топлинна енергия на месечни вноски, определени по прогнозна консумация и изравнителна сметка. При кредитиране заключението по СТЕ съдът приема за установено по делото, че монтираните измервателни уреди съответстват на нормативно установените изисквания към същите, подлагани са на изискуемия контрол и точно са отразявали количествата постъпила топлинна енергия. Има технически данни за постъпилата топлинна енергия в сградата, където се намира отопляемият имот, за което са представени отчетни формуляри, като правилното разпределение на топлинната енергия от дружеството за дялово разпределение се потвърждава от техническата експертиза. Същевременно за целия процесен период от ответника не са правени никакви възражения по реда на общите условия. Няма основание да не се приеме съдебно-техническата експертиза, тъй като тя е подробна и обоснована и не се опровергава от никакви обстоятелства и доказателства по делото, още повече, че в случая данните за потребената в имота на ответника топлинна енергия не са единствено на основата на издадените в периода от ищеца счетоводни документи, а са събрани и други доказателства. Установено е че в процесния имот липсвали уредите за отчитане, но радиаторите не било установено да са демонтирани, поради което бил изчислен служебен разход на максимална мощност на отоплителните тела съгласно чл. 61, т. 6.5 от Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г., с оглед на което оплакванията във връзка с липсата на отчетни документи и неотчитане на измервателните уреди се явяват неоснователно. Ето защо съдът счита, че по делото е установена по несъмнен и категоричен начин потребената от ответника топлоенергия в определено количество, която съгласно СТЕ възлиза на стойността на подадената топлинна енергия за процесния период възлизала на 4343.65 лв., като по делото ищецът претендира сума в по-малък размер от 4333.44 лв.  

Неоснователно се явява направеното оплакване във въззивната жалба за недължимост на моратотната лихва по чл. 86 от ЗЗД поради липса на покана от страна на въззиваемия. Съгласно чл. 40, ал. 1 от Общите условия за продажба на топлинна енергия за стопански нужди от „Т.С.“ ЕАД *** купувачът е длъжен да заплаща месечните дължими суми за топлинна енергия в срок до 20 число на месеца, следващ месеца на доставката, след получаване на издадена от продавача дънъчна фактура, т.е. задължението за заплащане на стойността на топлинната енергия е възникнало като срочно. Следователно изпадането в забава не е обусловено от изпращането на покана до длъжника. Според нормата на чл. 84, ал. 1 от ЗЗД когато денят за изпълнение на задължението е определен, длъжникът изпада в забава след изтичането му. Ответникът следва да се счита за изпаднал в забава на 21-во число на месеца, следващ отчетния период, за който се дължи месечната стойност на доставената топлинна енергия. Ето защо съдът приема, че втората релевирана претенция се явява установена в своето основание. Във въззивната жалба не са изложени конкретни оплаквания срещу определения от СРС размер на претенцията, поради което и предвид обстоятелството, че не се установява допуснато от първоинстанционния съд нарушение на императивни материални норми при изчисляване на размера на лихвата, следва извод, че решението и в тази част е правилно.

Предвид изложеното поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд по отношение на предявените искове, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а решението на СРС – потвърдено.

При този изход на спора и с оглед отхвърлянето на въззивната жалба на въззивника не следва да бъдат присъждани разноски. По отношение на разноските претендирани от въззиваемата страна съгласно чл. 78, ал. 1 и ал. 8 от ГПК и изхода на спора, въззиваемата страна-ищец би имала право на разноски пред въззивната инстанция, които се определят от съда, а не от страната, съгласно чл. 78, ал. 8 от ГПК, ако беше осъществена по делото защита от юрисконсулт съобразно характеристиките на защита според Закона за адвокатурата. В случая обаче, в полза на въззиваемото дружество-ищец, не следва да се присъжда претендираното възнаграждение за юрисконсулт, тъй като единственото извършено от последния процесуално действие се изчерпва с подаване на бланкетна молба, след сроковете за отговор по въззивната жалба, с която претендира уважаване на исковете и възлагане на разноски, което не може да се счита осъществена защита по делото, за която да се дължи заплащане от противната страна. Искането за разноски на ищеца не може да се уважи за въззивната инстанция.

С оглед цената на исковете и на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящият съдебен акт е окончателен и не подлежи на касационно обжалване.

Воден от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД

Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА решение № 412080 от 21.05.2018 г., постановено по гр. д. № 7979/2017 г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 163 състав.

Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач - „Т.С.” ЕООД ” ООД.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

 

  ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                       ЧЛЕНОВЕ: 1                                  2.