Р       Е       Ш     Е      Н      И      Е

 

                                        град София, 22.07.2021 година

 

           В    И  М  Е  Т  О    Н А     Н  А  Р  О  Д  А

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на двадесет и шести май през две хиляди двадесет и първа година в състав:                                         

                                                        ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ

                                                                        ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА

                                                                      мл.с.: АДРИАНА АТАНАСОВА

 

при секретаря ЮЛИЯ АСЕНОВА и с участието на прокурор …….....… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело №4787 по описа за 2020 година и за да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:

 

            Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

            Постъпила е въззивна жалба от ответницата - А.Й.Г., чрез назначен особен представител адв.Д.А., срещу решение №947 от 04.01.2020г., постановено по гр.дело №52003/2018г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 61-ви състав, в частта, в която е уважен предявения от "А.з.С.н.В." ЕАД срещу А.Й.Г. иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. с чл.240, ал.1 ЗЗД вр. чл.9 ЗПК вр. чл.99 от ЗЗД за признаване за установено, че А.Й.Г. дължи н. "А.з.С.н.В." ЕАД сумата от 1415.91 лв., представляваща главница по договор за кредит №2442700 от 07.12.2015г., сключен между А.Й.Г. и "И.А.М." АД, вземането по който е прехвърлено от  "И.А.М."АД н. "А.з.С.н.В." ЕАД с договор за прехвърляне на вземания от 16.11.2010г., Приложение №1 от 01.12.2016г., ведно със законната лихва, считано от датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение - 26.10.2017г., до плащане на сумата, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от 12.11.2017г. по ч.гр.дело №76154/2017г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 61-ви състав; както и в частта, в която е осъдена А.Й.Г. да заплати н. "А.з.С.н.В." ЕАД н. основание чл.78, ал.1 ГПК сумата 54.97 лв., представляваща направени разноски в заповедното производство по ч.гр.дело №76154/2017г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 61-ви състав, както и сумата 456.34 лв., представляваща направени разноски в исковото производство; както и в частта, в която е осъдена А.Й.Г. да заплати по сметка на Софийския районен съд на основание чл.78, ал.6 ГПК сумата 154.34 лв., представляваща направени в исковото производство разноски за възнаграждение за вещо лице.

Във въззивната жалба са инвокирани доводи за неправилност и необоснованост на обжалвания съдебен акт, като постановен в нарушение на материалния закон и при неправилен анализ на събраните по делото доказателства. Твърди се, че първоинстанционният съд неправилно е приел за установено, че длъжникът е бил надлежно уведомен за извършената цесия. Поддържа се, че в исковото производство уведомлението за извършената цесия не е надлежно връчено на длъжника, поради което само на това основание предявеният иск се явява неоснователен и като такъв следва да бъде отхвърлен. Изложени са още твърдения, че процесният договор за потребителски кредит е недействителен, тъй като съдържа нищожни клаузи, поради което за заемополучателя - А.Й.Г. не е възникнало задължение да погасява претендираното вземане по процесния договор за кредит №2442700 от 07.12.2015г., сключен между А.Й.Г. и "И.А.М." АД. По изложените аргументи моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени първоинстанционото решение в обжалваните части и да постанови друго решение, с което да отхвърли предявения установителен иск иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. с чл.240, ал.1 ЗЗД вр. чл.9 ЗПК вр. чл.99 от ЗЗД като неоснователен и недоказан.

Въззиваемата страна - "А.з.С.н.В." ЕАД, чрез процесуален представител юрк.Б.Р., депозира писмен отговор, в който взема становище за неоснователност на подадената въззивна жалба. Твърди се, че обжалваното съдебно решение е законосъобразно, съдът е обсъдил всички релевантни по делото факти и обстоятелства и въз основа на тях е обосновал правилен извод, че процесният договор за потребителски кредит №2442700 от 07.12.2015г. е действителен, сключен е при спазване на  императивни изисквания на ЗПК, поради което заявената претенция на ищеца за заплащане на непогасената главница е основателна и правилно е уважена с обжалваното решение. По изложените аргументи моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди първоинстанционното решение в обжалваната част като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение и направени разноски по делото. В молба от 10.05.2021г. е обективиран списък по чл.80 от ГПК.

            Предявени са от "А.з.С.н.В." ЕАД срещу А.Й.Г. при условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. с чл.240, ал.1 ЗЗД, чл.240, ал.2 ЗЗД, чл.86, ал.1 ЗЗД, чл.92 от ЗЗД във вр. чл.9 ЗПК вр. чл.99 от ЗЗД.

            С оглед петитума на подадената въззивна жалба предмет на въззивен контрол е постановеното първоинстанционно решение в частта, в която е уважен предявения от "А.з.С.н.В." ЕАД срещу А.Й.Г. иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. с чл.240, ал.1 ЗЗД вр. чл.9 ЗПК вр. чл.99 от ЗЗД. В останалата част, в която са отхвърлени предявените искове, постановеното решение като необжалвано е влязло в сила.

            Софийският градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, от които се установяват релевантните за спора факти и обстоятелства.

            Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Въззивната жалба, с която съдът е сезиран, е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.

Разгледана по същество въззивната жалба е ОСНОВАТЕЛНА.

Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му - в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни процесуалноправни норми на закона. При постановяването му е допуснато нарушение на материалноправни норми на закона. С оглед на което същото се явява неправилно, поради следните съображения:

В настоящия случай съдът приема за безспорно установено обстоятелството по делото, че на 07.12.2015г. в гр.София е бил сключен договор за паричен заем №2442700 между "И.А.М."АД, гр.София, като заемодател и А.Й.Г., като заемател, по силата на който заемодателят е предал в собственост на заемателя сумата от 2000 лв., а заемателят се е задължил да върне същата на заемодателя при конкретно посочени в договора условия. Установява се също така по делото, от рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/, сключен на 16.11.2010г. между "И.А.М."АД, гр.София, като продавач и "А.з.С.н.В." ЕАД, като купувач, от препис- извлечение от приложение №1/01.12.2016г. към договор за продажба и прехвърляне на вземания/ цесия/, сключен между "И.А.М."АД, гр.София и "А.з.С.н.В." ЕАД от 16.11.2010г. и от потвърждение за сключена цесия на основание чл.99, ал.3 от ЗЗД от "И.А.М."АД, гр.София, че вземането на "И.А.М."АД, гр.София към заемателя А.Й.Г. по договор за паричен заем №****, сключен на 07.12.2015г. е прехвърлено на ищеца- "А.з.С.н.В." ЕАД. С оглед обстоятелството, че предишният кредитор е потвърдил писмено по реда на чл.99, ал.3 от ЗЗД станалото прехвърляне, поради което настоящият състав приема, че условието за прехвърляне на вземанията се е сбъднало и договорът е породил правни последици.

Прехвърлянето на вземане /цесията/ е договор, с който кредиторът на едно вземане /цедент/ го прехвърля на трето лице /цесионер/. Длъжникът по вземането не е страна по договора. Тъй като цесията засяга интересите освен на страните по договора и на трето лице - цедирания длъжник, се налага извършването на допълнително действие - съобщаване на длъжника за цесията -чл.99, ал.3 и 4 ЗЗД. За да породи действие, съобщението трябва да бъде извършено от цедента - чл.99, ал.3 ЗЗД. Без да е елемент от фактическия състав на договора, съобщението има значение с оглед на третите лица - цедирания длъжник, правоприемниците и кредиторите на цедента и на цесионера. Прехвърлянето на вземането има действие за всички трети лица от момента, в който съобщението бъде получено от длъжника - чл.99, ал.4 ЗЗД.

Непротиворечива е съдебната практика, че съгласно разпоредбата на чл.99, ал.4 ЗЗД прехвърлянето на вземането има действие спрямо длъжника от деня, когато е съобщено от предишния кредитор - от цедента и че правно релевантно за действието на цесията спрямо длъжника е единствено съобщаването й извършено от цедента, но не и от цесионера - новия кредитор; момента, от който цесионерът е материалноправно легитимиран кредитор по цесията срещу длъжника, съгласно чл.99, ал.4 ЗЗД е момента, от който цесията поражда действие спрямо длъжника - датата на уведомлението до длъжника, извършено от цедента. Ако към исковата молба по иск на цесионера срещу длъжника, е приложено уведомление на цедента до длъжника за извършената цесия, същото уведомление, достигнало до длъжника с връчване на препис от исковата молба, съставлява надлежно съобщаване за цесията, съгласно чл.99, ал.3, пр.1 ЗЗД, прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника, на основание чл.99, ал.4 ЗЗД и същото следва да бъде съобразено от съда, като факт от значение за спорното право, настъпил след предявяване на иска, на основание чл.235, ал.3 от ГПК. /В този смисъл е съдебната практика на ВКС -решение №123/24.06.2009г. по т.д.№12/2009г. на ІІ Т.О. и решение №3/16.04.2014г. по т.д.№1711/2013г. на І Т.О./.

Спорът пред настоящата въззивна инстанция, определен от наведените с въззивната жалба оплаквания, е концентриран върху това дали цесията е породила действие по отношение на ответника - длъжник с оглед установеното в чл.99, ал.3 и ал.4 ЗЗД императивно изискване за съобщаването й на последния, за да има обвързващ и за него ефект. В процесния случай по делото е представено пълномощно, по силата на което цедента е упълномощил цесионера за уведомяване на длъжника за извършената цесия по чл.99, ал.3 ЗЗД. Съдът приема, че по силата на принципа на свободата на договарянето /чл.9 ЗЗД/ няма пречка старият кредитор да упълномощи новия кредитор да съобщи на длъжника за цесията, като такова упълномощаване не противоречи на целта на разпоредбите на чл.99, ал.3 и ал.4 ЗЗД. От друга страна, при отсъствието на специални изисквания в закона за начина на уведомяване на длъжника за цесията, съобщението до него следва да се приеме за надлежно и когато изходящото от цедента уведомление му е връчено като приложение към исковата молба, с която цесионерът е предявил иск за изпълнение на цедираното вземане. Като факт от значение за спорното право, настъпил във висящия процес, извършеното по този начин уведомление от цедента до длъжника следва да се съобрази от съда при разглеждане на исковата претенция на цесионера срещу длъжника съгласно правилото на чл.235, ал.3 ГПК. Ето защо, а и по аргумент за по-силното основание, извършеното в процесния случай упълномощаване на цесионера от страна на цедента да уведоми длъжника, представлява друг валиден начин за нотифициране на цесията. В този смисъл е постановената от ВКС по реда на чл.290 ГПК практика, обективирана в решение №123/24.06.2009г. по т.д. №12/2009г. по описа на II Т.О., решение №78/09.07.2014г. по т.д. №2352/2013г. по описа на II Т.О., решение №3/16.04.2014г. по т.д. №1711/2013г. по описа на I Т.О. Като споделя и прилага цитираната съдебна практика настоящата въззивна инстанция приема, че изходящото от цедента, чрез нейния пълномощник, уведомление за извършената цесия, представено с исковата молба на ищеца- цесионер и достигнало до ответника с нея, съставлява надлежно съобщаване на цесията съгласно чл.99, ал.3 ЗЗД, с което осъщественото прехвърляне на вземането поражда действие и за длъжника на основание чл.99, ал.4 ЗЗД. В настоящия случай обаче, съдът приема, че приложеното към исковата молба на ищеца - цесионер уведомление за извършена цесия не е достигнало до ответника с връчване на препис от исковата молба и приложенията към нея на назначения на ответника по делото особен представител адв.Д.А.. Безспорно същото е връчено на адв.Д.А., в качеството й на назначен особен представител на ответника по делото по реда на чл.47, ал.6 от ГПК. В случая връчването на уведомлението за цесията, като приложение към исковата молба, с която цесионерът е предявил иск за изпълнение на цедираното вземане на ответника, чрез назначения му от съда особен представител по делото, не съставлява надлежно съобщаване на цесията съгласно чл.99, ал.3 ЗЗД, с което осъщественото прехвърляне на вземането да е породило действие и за длъжника на основание чл.99, ал.4 ЗЗД.

Съдът приема, че в процесния случай ответникът по делото не е надлежно уведомен за извършената цесия, тъй като съобщението за това е достигнало до знанието единствено на неговия особен представител адв.Д.А., като тук аргументите се черпят от особената фигура на особения представител, назначен по реда на чл.47, ал.6 от ГПК. В съдебно производство, в което на ответника-длъжник е назначен особен представител по реда на чл.47, ал.6 от ГПК, длъжникът не се представлява от надлежно упълномощен от него адвокат -пълномощник, който би могъл да доведе до знанието на ответника всички относими към спорното право факти, включително знанието за извършената цесия. Връчването на уведомлението за цесия на особен представител на ответника по делото не би могло да се приравни, нито на връчване на ответника /поради невъзможност за извършване на фактически действия от страна на особения представител, които да доведат до знанието на длъжника за цесията/, нито на упълномощен адвокат, който би могъл да извърши тези фактически действия, доколкото връзката с клиента му се предполага. Представителната власт на особения представител спрямо ответника по делото, произтича от акт на съда, с който е назначен същия, като приложение намират правилата на разпоредбата на чл.47, ал.6 от ГПК, която се свързва с общото правило на чл.29, ал.3 ГПК - /в този смисъл и мотивите на т.6 на Тълкувателно решение №6 от 06.11.20013г. по тълкувателно дело №6/2012г. на ОСГТК, ВКС/, която представителна власт е ограничена, арг. чл.29, ал.5 от ГПК, което води до извода, че особеният представител на ответника по делото не притежава пасивна представителна власт да приема волеизявления свързани с промяна в материалното правоотношение.

По изложените съображения и с оглед на обстоятелството, че в процесния случай цесията на основание чл.99, ал.4 от ЗЗД не е породила своето действие спрямо длъжника, въззивният съд намира, че ищецът не е материалноправно легитимиран да претендира цедираното му вземане срещу ответника, тъй като последният не дължи да престира на него, а на стария кредитор. С оглед на което предявеният установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД, във вр. с чл.240, ал.1 от ЗЗД във вр. чл.9 ЗПК вр. чл.99 от ЗЗД следва да бъде отхвърлен, като неоснователен и недоказан. При така обоснованият краен извод настоящият състав не следва да обсъжда доводите във въззивната жалба досежно преценката относно действителността на процесния договор за потребителски кредит с оглед нормите на приложимия ЗПК, при действието на който е сключен процесния договор.

При така изложените съображения и поради несъвпадане н.приетите от двете инстанции изводи по съществото н.спора, първоинстанционното решение, като неправилно и незаконосъобразно следва да бъде отменено в обжалваната от въззивника- ответник, чрез назначения му особен представител адв.Д.А. част, включително и в частта относно възложените в тежест разноските, като постановено в нарушение на материалния закон и вместо това да бъде постановено решение, с което предявеният установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД, във вр. с чл.240, ал.1 от ЗЗД във вр. чл.9 ЗПК вр. чл.99 от ЗЗД в уважената част, следва да бъде отхвърлен, като неоснователен и недоказан.

При този изход н.спора, на въззиваемата страна-ищец, разноски за въззивното производство не се дължат. Такива не се дължат и на въззивника- ответник.

На следващо място, съдът приема, че на основание чл.77 от ГПК ищецът следва да бъде осъден да заплати по сметка на СГС сумата от 28.32 лв., дължима държавна такса за въззивно обжалване, с оглед обстоятелството, че ответникът е представляван по делото от особен представител, подал въззивната жалба.

Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав      

                               

Р  Е  Ш  И :

 

ОТМЕНЯ решение №947 от 04.01.2020г., постановено по гр.дело №52003/2018г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 61-ви състав, в частта, в която е уважен предявения от "А.з.С.на В." ЕАД срещу А.Й.Г. установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД, във вр. с чл.240, ал.1 от ЗЗД във вр. чл.9 ЗПК вр. чл.99 от ЗЗД за признаване за установено, че А.Й.Г. дължи н. "А.з.С.на В." ЕАД сумата от 1415.91 лв., представляваща непогасена част от главница по договор за кредит №2442700 от 07.12.2015г., сключен между А.Й.Г. и "И.А.М." АД, вземането по който е прехвърлено от  "И.А.М."АД н. "А.з.С.н.В." ЕАД с договор за прехвърляне на вземания от 16.11.2010г., Приложение №1 от 01.12.2016г., ведно със законната лихва, считано от датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение - 26.10.2017г., до плащане н.сумата, за която сума е издадена заповед за изпълнение н.парично задължение по чл.410 ГПК от 12.11.2017г. по ч.гр.дело №76154/2017г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 61-ви състав; както и в частта, в която е осъден.А.Й.Г. да заплати н. "А.з.С.на В." ЕАД н. основание чл.78, ал.1 ГПК сумата 54.97 лв., представляваща направени разноски в заповедното производство по ч.гр.дело №76154/2017г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 61-ви състав,  както и сумата 456.34 лв., представляваща направени разноски в исковото производство; както и в частта, в която е осъдена А.Й.Г. да заплати по сметка на Софийския районен съд на основание чл.78, ал.6 ГПК сумата 154.34 лв., представляваща направени в исковото производство разноски за възнаграждение за вещо лице,

И ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявеният от "А.з.С.на В." ЕАД, ЕИК*********, със седалище и адрес на управление:***, офис сграда ******* офис №4; срещу А.Й.Г., ЕГН **********,***; установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД, във вр. с чл.240, ал.1 от ЗЗД във вр. чл.9 ЗПК вр. чл.99 от ЗЗД за признаване за установено, че А.Й.Г. дължи н. "А.з.С.на В." ЕАД сумата от 1415.91 лв., представляваща непогасен.част от главница по договор за кредит №2442700 от 07.12.2015г., сключен между А.Й.Г. и "И.А.М." АД, вземането по който е прехвърлено от "И.А.М."АД н. "А.з.С.на В." ЕАД с договор за прехвърляне на вземания от 16.11.2010г., Приложение №1 от 01.12.2016г., ведно със законната лихва, считано от датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение - 26.10.2017г., до плащане на сумата, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от 12.11.2017г. по ч.гр.дело №76154/2017г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 61-ви състав, като неоснователен и недоказан.

ОСЪЖДА "А.з.С.на В." ЕАД, ЕИК*********, със седалище и адрес на управление:***, офис сграда ******* офис №4; да заплати по сметка на СГС, на основание чл.77 от ГПК сумата от 28.32 лв., представляваща дължима държавна такса по подадената въззивна жалба.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ :                  

 

 

                                   ЧЛЕНОВЕ : 1./               

 

 

                                                            2./