Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.
София, 21.11.2023
г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГК, ІV- Е въззивен състав, в публично съдебно заседание на втори юни през две
хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Рени Коджабашева
ЧЛЕНОВЕ: Йоана Генжова
Яна Владимирова
при участието на секретаря Капка Лозева, като
разгледа докладваното от съдия Коджабашева гр. дело № 491 по описа за 2021
година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл.258 и сл. ГПК.
С
Решение от 25.09.2020 г., постановено по гр. дело № 70016/ 2015 г. на Софийски
районен съд, І ГО, 38 състав, са „отхвърлени изцяло исковете на А.М.М. /ЕГН **********/
да бъде призната по отношение на А.М.Д. /ЕГН **********/ за собственик по обезщетение
или давностно владение“ на АПАРТАМЕНТ № 189 в гр. София, жк *********, на първи
етаж, с площ от 60.32 кв.м., ведно с мазе № 1 с площ от 3.63 кв.м. и ведно с
1.590 % идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж. Със
същото решение са уважени предявени от А.М.Д. насрещни искове, като е признато
за установено между А.М.Д. /ЕГН **********/ и А.М.М. /ЕГН **********/, че А.М.Д.
е собственик на АПАРТАМЕНТ № 189 в гр. София, жк *********, на първи етаж, с
площ от 60.32 кв.м., ведно с мазе № 1 с площ от 3.63 кв.м. и ведно с 1.590 %
идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж, и А.М.М. /ЕГН
**********/ е осъдена да заплати на А.М.Д. /ЕГН **********/ сумата 12 000 лева-
обезщетение за ползване на горепосочения имот през периода 12.07.2011 г.-
12.07.2016 г., а също и сумата 2 652.79 лева- разноски по делото.
Постъпила
е въззивна жалба от А.М.М. /ищца по
делото, ответница по насрещни искове/, в която са изложени оплаквания за
неправилност и необоснованост на постановеното от СРС решение, с искане да бъде
постановена отмяната му и да бъде постановено решение за уважаване на
предявения от нея установителен иск за собственост, съответно- отхвърляне на предявените
срещу нея насрещни искове, с присъждане на разноски по делото.
Въззиваемата
страна А.М.Д. /ответник по делото, предявил насрещни искове/ оспорва жалбата на
А. М. и моли да бъде постановено решение за отхвърлянето й като неоснователна,
респ. за потвърждаване на обжалваното решение като правилно, като претендира разноски
за въззивното производство.
Предявени са
установителен иск за собственост по чл.124, ал.1 ГПК и насрещни искове по
чл.108 ЗС /предмет
на въззивното производство е само установителната му част/ и чл.59 ЗЗД.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от
фактическа и правна страна следното:
Жалбата,
с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е
процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно
чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Атакуваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Настоящата
въззивна инстанция намира постановеното от СРС решение и за правилно, като
споделя изложените в мотивите му съображения, обосноваващи окончателен извод за
отхвърляне на предявения от А.М. установителен иск за собственост на процесния
недвижим имот като неоснователен и недоказан, съответно- за уважаване на
предявените от А.Д. насрещни искове: ревандикационен иск за същия имот- в
установителната му част, и осъдителен иск за присъждане на обезщетение по чл.59 ЗЗД, като основателни и доказани- чл.272 ГПК.
По
предявения установителен иск за собственост ищцата дължи да установи чрез пълно
и главно доказване материално- правната си легитимация, а именно, че е собственик
на процесния недвижим имот: АПАРТАМЕНТ № 189 на І етаж в блок № ******в жк
„Люлин“- гр. София, ведно с принадлежности, на твърдените придобивни основания:
имотно обезщетяване по реда на ЗТСУ /отм./, евентуално- осъществено давностно
владение, продължило повече от 10 години, каквито са фактическите й твърдения в
исковата молба.
Съвкупната
преценка на събраните в процеса доказателства не може да обоснове извод на
въззивния съд, че ищцата е придобила валидно процесния недвижим имот и съответно,
че към настоящия момент се легитимира като негов собственик на посочените
придобивни основания, представляващи- според диспозитива на обжалваното решение,
„по обезщетение или давностно владение“.
Установява
се въз основа на събраните писмени доказателства, че през 1988 г. със Заповед №
РД 40-812/ 23.06.1988 г. на Председателя на ИК на СНС по чл.95 ЗТСУ /отм./ бил
отчужден съсобствен на ищцата и третото лице Й.М. Д. недвижим имот: дворно
място, съставляващо имот пл.№ 751 в кв.24 по плана на гр. София, м.„*********срещу
което на ищцата М. било определено имотно обезщетение- тристайно жилище в
новострояща се сграда.
След
така извършеното отчуждение, със Заповед за настаняване № 492/ 11.07.1991 г.,
издадена по реда на чл.22, б.“а“ вр. чл.20 ЗНО /отм./, ищцата с двучленното си
семейство била настанена в оборотно жилище, представляващо АПАРТАМЕНТ № 189 на
І етаж в блок № ******в жк „Люлин“- гр. София, а именно в процесното жилище.
С
молба от 12.11.1998 г. /нотариално заверена/ М. поискала да бъде имотно
обезщетена с оборотното жилище, в което била настанена заедно със сина си М.Д.,
вместо с отреденото й със заповедта по чл.95 ЗТСУ /отм./ жилище в новострояща
се сграда, като подала и заявление- с нотариална заверка на подписа й и датата-
12.11.1998 г., с което заявила, че прехвърля правото си на обезщетение на сина
си М.Г. Д. на основание чл.102 ЗТСУ.
Вследствие
така направените изявления е издадена Заповед № РД-40-08/ 29.06.2000 г. от
Кмета на СО, с която на основание & 3, ал.1 от ПЗР на ЗИДЗТСУ и чл.103, ал.5
ЗТСУ вр. чл.95 ЗТСУ /отм./ е видоизменена заповедта по чл.95 ЗТСУ- под № РД
40-812/ 23.06.1988 г. /цитирана по- горе/, по отношение на собственицата А.М.М.
/В./ относно размера на жилището- с процесното двустайно жилище вместо
отреденото й преди това тристайно жилище, и на основание чл.100 ЗТСУ /отм./ като
имотно обезщетение на А.М.М. /В./ е определен процесният АПАРТАМЕНТ № 189 на І
етаж в блок № ******в жк „Люлин“- гр. София, ведно с принадлежащите му мазе и
идеални части от общите части на сградата /подробно описан в заповедта/, на
стойност 11 883 лв. /11.88 деном. лв./, „който се дава на М.Г. Д.- син,
изцяло- съгласно цитираното по- горе нотариално заверено заявление от
12.11.1998 г.“.
Представена е като доказателство по делото и нотариално-
заверена декларация от 14.07.2000 г., с която М.Д. декларирал, че майка му А.М.
„ще има право да живее в процесното жилище, получено като имотно обезщетение
срещу отчужден имот, прехвърлено му по чл.102 ЗТСУ, докато е жива“.
Установява
се от доказателствата, че М.Г. Д. починал на 19.12.2004 г. /Удостоверение за
наследници от 23.12.2015 г., издадено от СО- Район „Люлин“/, като оставил
единствен законен наследник- син А.М.Д. /ответникът/, на чието име е съставен
констативен Нотариален акт „за собственост върху недвижим имот, придобит по
наследство“ № 128, том V, peг.№ 27486, дело № 862/ 17.10.2008 г. на софийски
нотариус с рег.№ 030 на НК /чл.537, ал.1 ГПК/.
При
така установената фактическа обстановка предявеният от А.М. установителен иск
за собственост по чл.124, ал.1 ГПК се явява неоснователен.
Съгласно
разпоредбите на чл.102 ЗТСУ /ЗТСУ- в сила от 1973 г., отм. 2001 г./, приложими
в настоящия случай- съгласно & 3, ал.1 от ПЗР на ЗИДЗТСУ /обн. ДВ- бр.14/
2000 г./, правоимащите, обезщетявани с отстъпване на жилище или друг обект, могат
да прехвърлят правата си направо на определени от тях членове на семейството им
или на други роднини по права линия до първа степен, които отговарят на
условията за придобиване на имота; прехвърлянето се извършва в писмена форма с
нотариално заверени подписи на страните; прехвърлилият правата си не може да
придобива държавно жилище или да бъде настаняван в такова жилище в продължение
на пет години от прехвърлянето. Според нормата на чл.103, ал.5 ЗТСУ /отм./, органът
по чл.95 може до предаване на обекта да изменя влезлите в сила заповеди по
чл.98 и 100 по молба на правоимащите с нотариално заверени подписи, когато се
иска парично обезщетение вместо имотно, жилище с по- малък брой жилищни
помещения, но не по- големи по площ от определеното, или промяна на местонахождението
на жилището при условие, че инвеститорът е съгласен и че заповедта не засяга
правата, придобити от трети добросъвестни лица.
Съобразно
цитираните нормативни разпоредби, въз основа заявлението на правоимащото лице- А.М.
/отчужден собственик/, направено в предвидената в закона форма- писмена с
нотариална заверка на подписа, е постановено изменение на цитираната заповед по
чл.95 ЗТСУ /и чл.98 ЗТСУ/ от 1988 г., като е издадена заповед, легитимираща
лицето, в чиято полза ищцата М. е прехвърлила правото си на имотно
обезщетяване- синът й М.Д., като собственик на имота.
Изявлението
за прехвърляне на посоченото право е валидно извършено- съобразно изискванията
на чл.102 и чл.103, ал.5 ЗТСУ /отм./- с нотариално- заверено заявление до Началник
управление „Недвижими имоти“ и до Ген. Директор на „Софинвест“ /инвеститор/,
поради което и липсва основание за приемането на извод, че не М.Д., а А.М. е
придобила правото на собственост върху процесното жилище, получено като имотно
обезщетение по ЗТСУ /отм./.
Не
се установява въз основа на доказателствата материално- правна легитимация на
ищцата М. както на собственик на процесния апартамент- на горепосоченото
основание, така и на негов вещен ползвател. Тъй като в ЗТСУ /отм./ не е
предвидена облекчена форма за учредяването на ограничено вещно право на
ползване върху придобит по посочения по- горе ред недвижим имот, каквато напр. е
въведена за учредяването на суперфиция /ограничено вещно право на строеж в чужд
имот/- чл.56, ал.2 ЗТСУ /отм./, не може да се приеме в случая, че с
подписването на нотариално- заверена декларация в този смисъл от М.Д., а именно
цитираната декларация от 14.07.2000 г., в полза на ищцата М. е било валидно
учредено пожизнено вещно право на ползване върху имота. Не е спазена
изискуемата от закона- чл.55 ЗС вр. чл.18 ЗЗД, форма за валидност- формата на
нотариален акт, поради което и М. не е имала положението и на вещен ползвател
на имота, каквото е твърдението й в исковата молба. Очевидно посочената декларация
е била подписана с оглед приложението на чл.102, изр. последно ЗТСУ /отм./,
според което прехвърлилият правата си не може да придобива държавно жилище или
да бъде настаняван в такова жилище в продължение на пет години от прехвърлянето,
но нейното наличие се явява ирелевантно за възникването и съществуването на
твърдените от ищцата права.
Предвид
посочената нормативна регламентация, при установената по делото фактическа
обстановка не може да бъде приет извод от въззивния съд, че е налице твърдяното
от ищцата придобивно основание и че същата се легитимира като собственик на
процесния имот- „въз основа на имотно обезщетяване по реда на ЗТСУ /отм./“.
Не
е налице и твърдяното от ищцата М. при условията на евентуалност придобивно
основание- придобивна давност, като способ за придобиване правото на
собственост върху процесния апартамент.
За
да бъде приет извод за осъществяването на това оригинерно придобивно основание,
следва да е установено кумулативното наличие на двата елемента от приложимия
фактически състав: осъществено непрекъснато владение върху вещта през
предвидения в закона 10- годишен срок /в настоящия случай/ и намерение на
владелеца да стане собственик на вещта /своене/.
Според
приетото по- горе процесният недвижим имот е придобит от М.Д. като имотно обезщетение
за отчужден от А.М. недвижим имот- въз основа на влязлата в сила заповед „по
& 3, ал.1 от ПЗР на ЗИДЗТСУ /обн. ДВ- бр.14/ 2000 г./ и чл.103, ал.5 ЗТСУ
вр. чл.95 ЗТСУ /отм./“, издадена на 29.06.2000 г. След смъртта на М.Д. на
19.12.2004 г. правото на собственост върху имота е преминало по наследяване в
единствения му законен наследник- негов син А.Д. /ответник по делото/, който се
легитимира като собственик на имота и към настоящия момент. Независимо от
обстоятелството, че ищцата М. и синът й М.Д. са били настанени в процесното
жилище като наематели по реда на ЗНО /отм./, фактическото ползване на имота от
първата през периода до влизане в сила на заповедта от 29.06.2000 г. няма
правно значение, тъй като е била държател /като наемател/, а не владелец на
имота. След придобиване на имота от М.Д. по реда на ЗТСУ /отм./ не се твърди М.
да е променила субективното си отношение към него /имота/, като е своила същия и
е манифестирала това субективно отношение пред формалния му собственик Д.. Не
се установява такава фактическа обстановка и след възникване наследственото
право на ответника А.Д. при смъртта на баща му М.Д. през 2004 г.
Събраните
в тази насока в първоинстанционното и въззивното производства гласни
доказателства- св. показания на Г.С./съсед на имота/ и Т. Златева /съседка на
имота и приятелка на ищцата М./, не съдържат ясни, точни и безпротиворечиви
сведения М. еднолично да е упражнявала фактическа власт върху имота- с характер
на владение, непрекъснато, спокойно и необезпокоявано от никого през изискуемия
10- годишен период, начиная от м.07.2000 г., както и да е имала и изискуемото
от закона субективно отношение към имота- да е владяла за себе си с намерението
да стане собственик на имота и да е манифестирала пред формалните му
собственици М.Д. /неин син/- за периода м.07.2000 г.- м.12.2004 г., съответно А.Д.
/неин внук/- за периода м.12.2004 г.- 13.11.2015 г. /дата на подаване на
исковата молба/, това свое отношение към вещта, а също и това субективно
отношение да е било налично през изискуемия давностен период. Изобщо липсват
гласни доказателства за соченото субективно отношение на М. към процесния имот,
като и за манифестирането на собственическо намерение пред посочените двама
нейни родственици, първият от които е придобил имота въз основа на даденото от
самата М. заявление за прехвърляне на права по чл.102 и чл.103, ал.5 ЗТСУ
/отм./. Нито един от разпитаните по делото свидетели не установява ищцата М. да
е имала изискуемото от закона- чл.68, ал.1 ЗС, субективно отношение към вещта
/имота/ и съответно да е довела до знанието на формалния му собственик намерението
си да придобие същия и да се легитимира като негов собственик. Правилно е
прието от първоинстанционния съд при събраните по делото доказателства, че не е
установена промяна в намерението на ищцата, която е останала държател на имота,
без да е започнала да владее същия за себе си, нито е манифестирала явно
поведение на негов собственик, което да е противопоставено на ответника или на
неговия наследодател и праводател. Нито непрекъснатото упражняване на
фактическа власт, нито осъществената без участието на ответника текуща
поддръжка на имота, нито плащането на данъци и такси за него, изпълват
съдържанието на твърдяното придобивно основание, като соченото поведение на М.,
вкл. поради качеството й на фактически ползвател на имота, не е от естество да
подкрепи тезата й, че е своила същия и се е считала за негов собственик. Така,
при отнасяне неблагоприятните последици от дължимото и непроведено в процеса
пълно главно доказване на производящите спорното материално право факти във
вреда на ищцата, чиято е доказателствената тежест /чл.154, ал.1 ГПК/,
установителният й иск по чл.124, ал.1 ГПК за признаване правото й на собственик
на процесния апартамент по давност следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
Предвид
горното, с оглед установената въз основа на събраните в процеса доказателства
материално- правна легитимация на ответника А.Д. като собственик на процесния
имот, придобил го по наследяване от баща си М.Д., получил същия като имотно
обезщетение по реда на ЗТСУ /отм./, правилно е уважен насрещният му иск за собственост, независимо от произнасянето на
СРС само по установителната част на ревандикационната претенция по чл.108 ЗС.
Основателен е и
насрещният иск на А.Д. по чл.59 ЗЗД, уважен с обжалваното решение.
Основателността на иска по чл.59, ал.1 ЗЗД за
заплащането на обезщетение за ползване на определена вещ предпоставя
кумулативното наличие на няколко предпоставки: ищецът да е собственик на вещта;
вещта да се ползва от ответника; да липсва правно основание за ползването на
вещта; в резултат на ползването да е настъпило обедняване на ищеца за сметка
обогатяването на ответника. За уважаване на иска следва да е налице още една
предпоставка- да отсъства друга правна възможност да бъдат защитени интересите
на обеднелия. Възникването и реализирането на правото на обезщетение по чл.59,
ал.1 ЗЗД не е обусловено от отправянето на покана до неоснователно обогатилото
се лице за възстановяване на равностойността на неоснователното обогатяване /за
разлика от иска по чл.31, ал.2 ЗС/, поради което наличието или липсата на
покана са ирелевантни за основателността на предявения иск.
След
съвкупна преценка на събраните по делото доказателства настоящият съдебен
състав намира, че кумулативно изискуемите от закона- чл.59 ЗЗД, материално-
правни предпоставки в случая са налице: не се установява ищцата да е собственик
на процесния апартамент, нито да е титуляр на валидно учредено в нейна полза
вещно право на ползване, поради което и като го е ползвала фактически през
процесния 5- годишен период от 12.07.2011 г.- 12.07.2016 г., лишавайки ответника
от възможността да го ползва, се е обогатила за сметка обедняването на
последния, вследствие на което му дължи обезщетение в претендирания по делото
размер, установен с прието като неоспорено от страните експертно заключение на
изслушана в първоинстанционното производство съдебно- икономическа експертиза.
Предвид
липсата на конкретни доводи в жалбата на А. М. срещу правилността на решението
в тази му част /чл.269 ГПК/, въззивният съд не дължи излагането на други самостоятелни
мотиви в тази насока.
При
тези съображения, поради съвпадане изводите на двете съдебни инстанции по
съществото на спора и неоснователност на релевираните в жалбата на А. М. доводи
обжалваното първоинстанционно решение като правилно следва да бъде потвърдено.
При
този изход на спора на основание чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК въззивницата дължи
да заплати на въззиваемата страна сумата 1 350 лв.- разноски за въззивното
производство, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение, чийто размер
не следва да бъде намаляван по възражението на въззивника за прекомерност по
чл.78, ал.5 ГПК, тъй като не надвишава минималния предвиден в Наредба № 1/ 2004
г. за минималните размери на адвокатските възнаграждение, размер на дължимото
адвокатско възнаграждение.
Водим
от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение от
25.09.2020 г., постановено по гр. дело № 70016/ 2015 г. на Софийски районен
съд, І ГО, 38 състав.
ОСЪЖДА А.М.М. /ЕГН **********/
да заплати на А.М.Д. /ЕГН **********/
сумата 1 350 лв. /хиляда триста
и петдесет лева/- разноски за
въззивното производство, на основание чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК.
Решението
може да се обжалва с касационна жалба в 1- месечен срок от съобщаването му на
страните пред Върховния касационен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.