РЕШЕНИЕ
№…
16.07. 2020 г. гр.Плевен
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛЕВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД
ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ
ПЕТИ
ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ
на седемнадесети юни през две хиляди и двадесета година
В публичното заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СИЛВИЯ КРЪСТЕВА
ЧЛЕНОВЕ:1.РЕНИ
ГЕОРГИЕВА
2.ЕМИЛИЯ КУНЧЕВА
Секретар ЖЕНИ СТОЙЧЕВА
Прокурор …………………
като разгледа
докладваното от ПРЕДСЕДАТЕЛЯ
В.ГР.Д. № 357 по описа за 2020 год.
ПРОИЗВОДСТВО по чл.258 и сл. от ГПК.
Въззивното гражданско производство пред Окръжен съд- гр.Плевен е образувано на основание въззивна жалба от Б.К.В. чрез особения представител адв. Д.Д. срещу Решение № 347/ 06. 03. 2020 г. по гр. д. № 5778/ 2019 г. по описа на Плевенския районен съд в ЧАСТТА, в която е признато за установено по отношение на ответника Б.К.В. от с. ***, ЕГН **********, че същият дължи на ищеца „***” ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. С., бул. „***” № ***, офис- сграда „***”, ет. ***, офис ***, представлявано от Д.Б.Б., сумата от 495, 47 лв., от които 380, 36 лв. представляващи главница по договор за паричен заем № *** год., 35, 69 лв. представляващи договорна лихва за периода от 27. 10. 2017 год. до 16. 02. 2018 год. и 79, 42 лв. представляващи обезщетение за забава за периода от 28. 10. 2017 год. до 07. 05. 2019 год., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 07. 05. 2019 год. до окончателното изплащане на сумата.
Въззивният жалбоподател твърди, че решението в обжалваната част е незаконосъобразно, необосновано и неправилно, постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. С въззивната жалба е отправено искане за отмяна на решението на районния съд като неправилно и незаконосъобразно , като бъдат присъдени направените по делото разноски .
Въззиваемата страна „***“ ЕАД с ЕИК*** е изразила становище , че обжалваното решение е правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено.
ВЪЗЗИВНИЯТ СЪД, като извърши проверка по допустимостта на въззивната жалба съгласно чл.267, ал.1 от ГПК при съответно прилагане на чл.262 от ГПК, установи следното:
Въззивната жалба е подадена в срок, срещу съдебен акт, подлежащ на обжалване, от надлежна страна, която има правен интерес да обжалва решението, поради което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.
С обжалваното решение районният съд е признал за установено по отношение на ответника Б.К.В. от с. ***, ЕГН **********, че същият дължи на ищеца „***” ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. С., бул. „***” № ***, офис- сграда „***”, ет. ***, офис ***, представлявано от Д.Б.Б., сумата от 495, 47 лв., от които 380, 36 лв. представляващи главница по договор за паричен заем № *** год., 35, 69 лв. представляващи договорна лихва за периода от 27. 10. 2017 год. до 16. 02. 2018 год. и 79, 42 лв. представляващи обезщетение за забава за периода от 28. 10. 2017 год. до 07. 05. 2019 год., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 07. 05. 2019 год. до окончателното изплащане на сумата, като за разликата до 1 017, 32 лв. е отхвърлил предявения иск като неоснователен.
С обжалваното решение районният съд е осъдил Б.К.В. от с. ***, ЕГН **********, да заплати на „***” ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. С., бул. „***” № ***, офис- сграда „***”, ет. ***, офис ***, представлявано от Д.Б.Б., сумата от 36, 53 лв., представляваща направени деловодни разноски в заповедното производство съобразно признатата част от вземането.
С решението Б.К.В. от с. ***, ЕГН **********, е осъден да заплати на „***” ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. С., бул. „***” № ***, офис- сграда „***”, ет. ***, офис ***, представлявано от Д.Б.Б., сумата от 329, 24 лв., представляваща направени деловодни разноски в исковото производство съобразно уважената част от иска.
В мотивите на обжалваното решение районният съд е приел, че вземането на „***” ЕАД гр. С. произтича от договор за паричен заем № *** год., рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 16. 11. 2010 год. и приложение № 1 към него от 01. 02. 2019 год. По силата на цитирания по- горе договор за заем, сключен с „***“ АД, ответникът Б.К.В. като заемател се е задължил да погаси задължението си на 15 двуседмични вноски, всяка от които на стойност 74, 07 лв.Въз основа на заключението на допуснатата съдебно- икономическа експертиза районният съд е установил, че размерът на задължението е 740, 00 лв., с която са погасени частично главница, договорна лихва, неустойка и такса разходи и че към момента на приключване на съдебните прения е останало непогасено задължение в размер на сумата от 1 017, 32 лв.
В мотивите на обжалваното решение районният съд е отговорил на възраженията на въззивника, които са изложени и във въззивната жалба относно уведомяването на длъжника по реда на чл. 99, ал. 4 ЗЗД за извършената цесия. Първоинстанционният съд е приел въз основа на съдебната практика, че длъжникът може да възрази за липса на уведомяване само ако едновременно с това твърди, че вече е изпълнил на стария кредитор или на овластено от последния лице. В настоящия случай не е налице такова плащане, а и от заключението на вещото лице се установява по категоричен начин, че други плащания от страна на ответника (освен горепосоченото в размер на 740 лв.) не са извършвани. Правилно е становището на районния съд е затова, че няма пречка уведомяването за извършена цесия да бъде направено и чрез връчване на препис от искова молба, към която е приложено уведомлението от стария кредитор. Тъй като този факт е от значение за спорното право, той следва да се съобрази като факт, настъпил в хода на процеса по реда на чл. 235 ал. 3 от ГПК.
По възраженията на ответника по иска за неравноправни клаузи в договора за кредит районният съд е приел, че разпоредбите на чл. 2 т. 6 и т. 8 от договора за заем, касаещи размера на годишния лихвен процент и годишния процент на разходите, не нарушават нито закона, нито добрите нрави. Страните са договорили фиксиран годишен лихвен процент в размер на 35, 00 % и годишен процент на разходите 41, 71 %. Към датата на сключване на договора е действала разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от Закона за потребителския кредит, която предвижда, че годишният процент на разходите, включващ и лихвите съгласно ал. 1, не може да бъде по- висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и валута, определена с постановление на Министерския съвет. Уговорените в договора лихва и годишен процент на разходите не надвишават петкратния размер на законната лихва, поради което в тази му част процесният договор не е нищожен и е породил своето действие.
При преценката на размера на дължимата сума по кредита районният съд е приел, че не следва да бъде начислявана неустойка за непредставено обезпечение в определен от страните срок. Съдът е посочил, че тази неустойка е предвидена за неизпълнение на задължение за осигуряване на обезпечение на заема чрез поръчители или банкова гаранция, като е въведен изключително кратък срок за представяне на тези обезпечения- 3-дневен от сключване на договора, както и са въведени редица сложни условия, на които да отговарят поръчителите, в голямата си част несъобразени с конкретния размер на предоставения заем, като дори го превишават. При съобразяване на тези характеристики съдът е приел, че неустойката очевидно не съответства на въведените й функции да служи за обезпечение, обезщетение и санкция в случай на неизпълнение на договорните задължения. Това следва от обстоятелството, че на кредитополучателя е отпуснат кредит в размер на 1 000 лв., а уговорената и начислена неустойка за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение е в размер на 521, 85 лв., т. е. в размер на половината от главницата по заема. Освен това неустойката се начислява еднократно и за неизпълнение на непарично задължение (компенсаторна неустойка), т. е. неустойката не е уговорена за забава за неизпълнение на вноските по кредита и за периода на неизпълнението, поради което е изключено да се приеме, че размерът й се получава твърде висок в сравнение с дължимата сума и с реалните вреди и това се дължи на периода на неизпълнение от страна на ответника. Това означава, че неустойка би се дължала и при редовно, точно и в срок изпълнение на задължението за внасяне на договорените вноски.
Въззивният съд изцяло възприема мотивите на районния съд в обжалваното решение, като счита, че същото е правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено.
Основните възражения на въззивника във въззивната жалба са относно липсата на уведомяване на въззивника за извършената цесия между кредитора „***“ АД и въззиваемия и за нищожност на клаузи от договора поради прекомерност.
Въззивният съд счита, че цесията е произвела своето правно действие, тъй като, макар и да не е връчено уведомлението по надлежния ред, то длъжникът няма право на възражение относно действието на цесията , ако не е платил на първоначалния кредитор. В случая от допуснатата съдебно – икономическа експертиза се установява, че въззивникът не е извършвал плащания освен изплатената сума от 740 лв. преди извършване на цесията. Освен това въззивникът се счита уведомен с исковата молба, поради което цесията е произвела правното си действие по отношение на длъжника и възраженията му са неоснователни. В този смисъл е Решение № 78 от 09. 07. 3014 г. на ВКС по т. д. № 2352/ 2013 г., ІІ т. о., ТК съгласно което цесията следва да се счете за надлежно съобщена на длъжника и тогава, когато изходящото от цедента уведомление е връчена на длъжника като приложение към исковата молба, с която новият кредитор е предявил иска си за изпълнение на цедираното вземане. Като факт, настъпил в хода на процеса и имащ значение за съществуването на спорното право, получаването на уведомлението от цедента, макар и като приложение към исковата молба на цесионера, следва да бъде съобразено от съда при решаването на делото, с оглед императивното правило на чл. 235, ал. 3 ГПК. Изходящото от цедента уведомление, приложено към исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника с нея, съставлява надлежно съобщаване на цесията, съгласно чл. 99, ал. 3 , пр. 1 ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД.
В случая преписът от исковата молба от цедента с уведомлението на цесионера е връчено на особения представител на ответника , назначен по реда на чл. 47, ал.6 ГПК. Съдът приема, че това връчване е по надлежния ред с оглед Решение № 198 от 18. 01. 2019 г. по т. д. № 193/ 2018 г. на ВКС, І т. о., ТК, което е цитирано и от първоинстанционния съд, съгласно което връчването на всички книжа по делото на ответника е надлежно, ако е направено на особения представител, и от този момент се пораждат свързаните с факта на връчване правни последици.
По твърденията на въззивника за наличие на неравноправни клаузи съдът счита, че такива не са налице по съображенията изложени от районния съд съобразно действалата редакция към датата на сключване на договора на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Освен това съдът счита, че договорът за потребителски кредит е индивидуално уговорен, поради което не е нищожен пред вид разпоредбата на чл. 146, ал.1 ЗЗП, съгласно която неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално.
По изложените съображения въззивният съд счита, че решението на районния съд е правилно и законосъобразно в обжалваната част и следва на основание чл. 271, ал.1, пр. 1 ГПК да бъде потвърдено.
С оглед изхода на делото въззивникът следва да заплати на въззиваемия направените по делото разноски в размер на 310 лв. за особен представител на основание чл. 273 вр. чл. 78, ал. 3 ГПК.
По изложените съображения и на основание чл. 271, ал.1, пр. 1И ЧЛ. 272 ГПК, съдът
Р
Е Ш И
:
ПОТВЪРЖ ДАВА Решение № 347/ 06. 03. 2020 г. по гр. д. №
5778/ 2019 г. по описа на Плевенския районен съд в ЧАСТТА, в която е
признато за установено по отношение на
ответника Б.К.В. от с. ***, ЕГН **********, че същият дължи на ищеца „***” ЕАД,
ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. С., бул. „***” № ***, офис- сграда „***”, ет. ***, офис ***,
представлявано от Д.Б.Б., сумата от 495, 47 лв., от които 380, 36 лв.
представляващи главница по договор за паричен заем № *** год., 35, 69 лв. представляващи
договорна лихва за периода от 27. 10. 2017 год. до 16. 02. 2018 год. и 79, 42
лв. представляващи обезщетение за забава за периода от 28. 10. 2017 год. до 07.
05. 2019 год., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 07. 05.
2019 год. до окончателното изплащане на сумата.
В останалата част
Решение № 347/ 06. 03. 2020 г. по гр. д. № 5778/ 2019 г. по описа на Плевенския
районен съд е влязло в сила като необжалвано.
ОСЪЖДА на основание
чл. 273 вр. чл. 78, ал. 3 ГПК Б.К.В. с ЕГН********** да заплати на *** ЕАД с
ЕИК*** деловодни разноски във въззивната
инстанция в размер на 310 лв.
РЕШЕНИЕТО не подлежи
на касационно обжалване на основание чл.280, ал.3, т.1, пр.1 ГПК .
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :