Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, …………….2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, II „В“
въззивен състав, в
публично заседание на първи ноември през
две хиляди и седемнадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛИН МИХАЙЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА
ТОНЕВА
В. КОСТАДИНОВ
при секретаря КАПКА
ЛОЗЕВА, като разгледа докладваното от мл. съдия КОСТАДИНОВ гр. дело № 4574 по описа за 2017 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С
Решение № II-59-633
от 08.02.2016 г., поправено с Решение от 22.12.2016 г. на СРС, ГО, 59 състав по гр.д.№ 53373 по описа
на СРС за 2014 г. са отхвърлени изцяло на предявените по чл.60 от КТ искове от Д.Т.К.
срещу 1). Държавно Предприятие
„Радиоактивни отпадъци“, 2). Ф.С.О.
при ДП „Радиоактивни отпадъци“ към Н.Ф.НА Е.– КНСБ и 3). Ф.С.О. при ДП
„Радиоактивни отпадъци“ към „А. Е.“ – КТ „Подкрепа“, за обявяване за
недействителни на клаузите на т.40 от
КТД от 2013 г. и т.39 от КТД от 2015 г.
С
решението с оглед изхода на спора на основание чл.78, ал.3 от ГПК ищцата Д.Т.К.
е осъдена да заплати на ответниците Ф.С.О. при ДП „Радиоактивни отпадъци“ към Н.Ф.НА
Е.– КНСБ и Ф.С.О. при ДП „Радиоактивни
отпадъци“ към „А. Е.“ – КТ „Подкрепа“ сторените в производството разноски за
сумите от по 340.00 лева в полза всеки от ответниците.
Решението
е постановено при участието на В.С.П., Ц.К.П., В.И.С. и Ц.П.С. като трети лица
– помагачи на страната на Ф.С.О. при ДП „Радиоактивни отпадъци“ към Н.Ф.НА Е.–
КНСБ и Ф.С.О. при ДП „Радиоактивни
отпадъци“ към „А. Е.“ – КТ „Подкрепа“.
С
определение от 22.12.2016 г. на СРС, ГО, 59 състав по гр.д.№ 53373 по описа на
СРС за 2014 г. са оставени без уважение на молбите на ответниците в
производството - Ф.С.О. при ДП „Радиоактивни отпадъци“ към Н.Ф.НА Е.– КНСБ и Ф.С.О.
при ДП „Радиоактивни отпадъци“ към „А.
Е.“ – КТ „Подкрепа“ за изменение по реда на чл.248 от ГПК в частта на
разноските на Решение № II-59-633
от 08.02.2016 г., поправено с Решение от 22.12.2016 г. на СРС, ГО, 59 състав по гр.д.№ 53373 по
описа на СРС за 2014 г.
В
срока на въззивно обжалване на горното решение е постъпила на въззивна жалба от
ищцата в производството - Д.Т.К. чрез процесуалния й представител. В жалбата се
инвокират съображения за неправилност и незаконосъобразност на обжалваният
съдебен акт. Сочи се, че неправилно СРС е квалифицирал искането на ищцата в
исковата й молба като „гратификационно“. Този извод на съда не отговарял на твърденията на ищцата
от исковата молба и на фактическата обстановка по случая. Твърди се, че ищцата
попада в кръга на работниците и служителите, които са изключени въобще от
получаване на обезщетение при пенсиониране по чл.222, ал.3 от КТ в размер на 6
(шест) брутни заплати, поради това че нямат 10 (десет) годишен стаж при същия
работодател. За тези служители с КТД се предвиждало допълнително обезщетение,
така все едно и те да получават обезщетение в размер на 6 (шест) брутни
заплати, какъвто е максималният размер по КТ. Според СРС в КТД е било заложено
условие, което не е било ограничаващо. Твърди се, че крайният резултат за
ищцата е да не може да получи никакво обезщетение по КТД при пенсионирането си.
Сочи се, че чл.40 от КТД от 2013 г. и чл.39 от КТД от 2015 г отново поставяли
на ограничително условие – наличие на 10 (десет) годишен стаж при същия
работодател, в сферата на енергетиката или в среда с йонизиращи лъчения.
Инвокира се довод, че според Наредбата за пенсиониране, работещите в среда с
йонизиращо лъчение са всъщност първа и втора категория труд и за тях е
предвидено на допълнително обезщетение, което е „гратификационно“ и е уредено в
чл.41 от КТД 2013 г., съответно в чл.40 от КТД от 2015 г. Сочи се, че това
съображение не е било обсъдено въобще от СРС, като изложените от съда изводи са
принципни и не са съотнесени към конкретиката на случая. В жалбата се посочва,
че страната не е съгласна с решаващите изводи на съда, че обстоятелството, че
някой не отговаря на изискванията на чл.40 от КТД от 2013 г. или чл.39 от КТД
от 2015 г., не означавало, че е дискриминиран, защото може и да не отговаря и на изискванията на
чл.222, ал.3 от КТ и пак да бъде дискриминиран. Сочи се, че този извод е щял да
бъде правилен, ако не беше в противоречие с логиката на чл.37, ал.2 от БКТД,
според който се предвиждало за онези работници и служители, които не са
получили на максималното обезщетение по КТ, с КТД да им се даде възможност и на
тях да получат такова от 6 (шест) брутни работни заплати. Инвокира се довод, че
атакуваните разпоредби на КТД са по-ограничителни („по-ощетителни“) от тези на
КТ, според който по КТ все пак се предвижда изплащане на обезщетение за
пенсиониране, макар и само на две брутни работни заплати за случаи като ищцата
– с по-малко от 10 (десет) годишен стаж при същия работодател. В жалбата се
изразява несъгласие с изводите на съда относно квалифицирането на
допълнителното обезщетение по КТД като „гратификационно“. Това обезщетение има
допълнителен характер на социално обезщетение, а съгласно чл.37, ал.2 от БКТД
следва с КТД да се предвидят за онези работници и служители, които не получават
максимума от обезщетенията при пенсиониране по КТ на допълнително обезщетение
от 4 (четири) брутни заплати. Тази логика на БКТД не водела към
„гратификационен“ характер на обезщетението по чл.40/чл.30 от КТД-2013/2015 г.
„Гратификационния“ характер на обезщетенията по КТД е предвиден за онази
категория работници и служители, които са с по-продължителен стаж и които са
първа и втора категория труд, и са уредени в чл.41/40 от КТД-2013/2015 г. Сочи
се, че процесните разпоредби на КТД нямат „гратификационен“ характер. Те
уреждали според страната на допълнителни обезщетения при пенсиониране, имат
обикновен социален характер и противоречат на чл.37, ал.2 от БКТД. Чрез тези
спорни членове се изключват цяла категория работници и служители, сред които е
и ищцата. На практика, ищцата няма да получи на никакво обезщетение по КТД при
пенсионирането си, въпреки своя дългогодишен стаж. Сочи се, че изводът на СРС,
че ищцата няма засегнати права и законни интереси, се явява изцяло
незаконосъобразен. Съдът не е съобразил на спорните текстове през призмата на
чл.37, ал.2 от БКТД. Ищцата не получавала на обезщетение по КТД, чувствала се
„ощетена“, въпреки че такава възможност е предвиденa с БКТД. Изключването на ищцата от
възможността да получи обезщетение по КТД не само я „ощетява“, но и
неоснователно към нея се поставя на повторно изискване за 10 (десет) годишен
стаж в енергетиката, която е среда с йонизиращи лъчения. Налице е противоречие
на въпросните разпоредби от КТД с тези на БКТД. Принципът на КТД е да се предвидят на
допълнителни социални облаги, но за всички работници и служители, а не само за
определена категория от тях. Сочи се, че там, където е необходимо специалното
отношение на работодателя, то е изразено и отделено в изрично записаните клаузи
за обезщетения по чл.41 от КТД от 2013 г. и чл.40 от КТД от 2015 г. Сочи се, че
клаузата на чл.40 от КТД от 2013 г. и чл.39 от КТД от 2015 г. е обща и има
социален, а не „гратификационен“ характер. В заключение се инвокира довод, че
първоинстанционното решение е в противоречие с материалния закон. Сочи се, че
съдът е обсъдил какво е „дискриминация“ по ЗЗДискр., но не е обсъдил на
твърдението от исковата молба за нарушение на чл.4 от ЗЗДискр., а именно, че
изискването на работодателя за наличие на 10 (десет) годишен стаж в
предприятието или в среда с йонизиращи лъчения, поставя ищцата в по-неблагоприятно
положение в сравнение с други лица, без това поставяне в по-неблагоприятно
положение да е обективно оправдано с оглед законовата цел или не е за целите на
пенсионното осигуряване, като по този начин спрямо ищцата е осъществена непряка
и пряка дискриминация по признак „лично положение“. Предявява се искане за
отмяната на първоинстанционното решение и за постановяване на ново, с което
същото да бъде отменено, а предявените искове да бъдат уважени. Не се
претендират изрично разноски.
Въззиваемата
страна - ответник по делото – Държавно Предприятие „Радиоактивни отпадъци“ чрез
процесуалният си представител изразява становище за основателността на
въззивната жалба на ищцата. Постановеното решение се явявало да е в
противоречие със закона. Позицията на страната съвпадала с тази на ищцата.
Ответника се явявал да е страна по КТД. Счита се, че се въвежда ограничително
условие за 10 (десет) годишен стаж в сферата на енергетиката, в предприятието,
или в среда с йонизиращи лъчения. Сочи се, че смисълът на КТД е да се предвидят
на допълнителни обезщетения за всички работници и служители. Не е следвало с
КТД да се изключва цяла категория работници при пенсиониране. Сочи се, че
правото на еднократно обезщетение - „гратификация“, е законодателно уредено в
чл.222, ал.3 от КТ. Сочи се, че настоящият спор е да се установи не наличието
на едно „гратификационно“ обезщетение, а на едно допълнително такова, което
няма „гратификационен“ характер. По съществото на спора се излагат на идентични
съображения като тези от въззивната жалба.
Въззиваемата
страна - ответник по делото Ф.С.О. при ДП „Радиоактивни отпадъци“ към Н.Ф.НА Е.–
КНСБ оспорва въззивната жалба на ищцата и моли въззивният съд да я остави без
уважение. Сочи че, се че съдът правилно е приел, че е сезиран с искове с правно
основание по чл.60 от КТ за прогласяване на недействителността на клаузите от
т.40 от КТД от 2013 г. и на т.39 от КТД от 2015 г. Съдът правилно бил приел, че
исковата молба на ищцата се явявала неоснователна. Оспорват се отделните
твърдения от въззивната жалба по съществото на спора. Споделят се изцяло
приетите от СРС изводи като правилни и законосъобразни. Съдът правилно е приел,
че с атакуваните разпоредби от двата КТД се уреждал кръгът на лицата, които
имат право на гратификационно обезщетение и този кръг се разширявал, а не се
стеснявал. Това се явявало в пълно съответствие със закона и БКТД. Сочи се, че
договореното допълнително обезщетение в размер на БТВ за 4 месеца по чл.37,
ал.1 от БКТД се изплащал само работници и служители, работили през последните
10 (десет) години в дейности, посочени в чл.3, ал.1 от БКТД, в случай, че не са
получили на максимално обезщетение по чл.222, ал.3 от КТ. Последното
ограничение не се явявало да е предвидено в КТД, поради което клаузите на КТД
за 2013 г. и 2015 г. – чл.40 и чл.39
са дори по-благоприятни за работниците и
служителите. Още повече, че БКТД е договорен на браншово равнище, според който
с КТД в дружествата могат да се договарят и на по-високи размери на
обезщетенията. Твърди се, че ищцата няма право да получава на претендираното
обезщетение, тъй като не е работила при ответника Държавно Предприятие
„Радиоактивни отпадъци“, в сферата на енергетиката или среда с йонизиращи
лъчения, както и в дейностите по чл.3, ал.1 от БКТД през последните 10 (десет)
години, а и освен това трудовото правоотношение с нея не е било прекратено
въобще. Твърденията на ищцата, че клаузите на КТД от 2013 и 2015 г.
противоречат на БКТД са неоснователни. Ищцата неправилно тълкувала на
съответните разпоредби в свой интерес, поради което към 27.11.2016 г. тя не е
имала правото при евентуално прекратяване на трудовото си правоотношение,
същата да получи допълнително обезщетение по чл.39 от действащия КТД. Сочи се,
че са правилни изводите на съда, че спорното допълнително обезщетение
представлявало на „гратификационно“ плащане, какъвто се явявал характерът на
обезщетението в двете му хипотези по чл.222, ал.3 от КТ. То (обезщетението) се
е явявало да е съобразено при условията, характера на работа и нейната
продължителност. В този смисъл, била и практиката на ВКС. Сочи се, че
заплащането на допълнително обезщетение при пенсиониране не представлявало
социално такова, а тълкуванията на ищцата са неправилни. Твърди се, че СРС е
бил обсъдил на възраженията на ищцата от исковата й молба касателно твърденията за нарушение на чл.4 от Закона за
защита от дискриминация. Сочи се, че двата КТД са съобразени с разпоредбата на
чл.50 от КТ, тъй като предвиждат по-благоприятни условия за работниците и служителите.
Извършва се пространен анализ на отделните разпоредби от двата КТД, които са
атакувани. Излага се, че предвиденото в чл.39 и чл.40 от двата КТД
представлявали по-благоприятна клауза за работниците и служителите, защото
извън основното обезщетение по чл.222, ал.3 от КТ, работниците имали право да
получат на допълнително такова, ако отговарят на установените условия. Сочи се,
че за да може един работник или служител да получи на максималното обезщетение
по чл.222, ал.3 от КТ – БТВ за срок от 6 (шест) месеца, се изисквало лицето да
е работило при последният си работодател през последните 10 (десет) години и
към датата на прекратяването на трудовото си правоотношение да е придобил на
право за пенсия за осигурителен стаж и възраст. В случая, изискването за трудов
стаж е въведено като законова предпоставка за получаване на предвиденото
максимално обезщетение. В този смисъл атакуваните клаузи не противоречали на
разпоредбите на КТ или на Закона за защита от дискриминацията. Сочи се, че с
разпоредбата на чл.40 от КТД от 2013 г. и чл.39 от КТД от 2015 г. се разширявал
кръгът на работниците и служителите, които имат право да получат договореното
допълнително обезщетение в размер на БТВ за четири месеца. Докато максималното
обезщетение по чл.222, ал.3 от КТ е можело да получават само работници и
служители, които са работили при един и същ работодател през последните 10
(десет) години, то разпоредбите на чл.40 от КТД от 2013 г. и чл.39 от КТД от
2015 г. предвиждали правото да се получи на допълнително обезщетение, ако през
последните 10 (десет) години, работникът или служителят е работил и при други
работодатели – „ако е работил в ДП „РАО“, в сферата на енергетиката или на
които основната им дейност е в среда с йонизиращи лъчения“.
Въззиваемата
страна - ответник по делото Ф.С.О. при
ДП „Радиоактивни отпадъци“ към „А. Е.“ – КТ „Подкрепа“ оспорва
въззивната жалба на ищцата и моли въззивният съд да я остави без уважение. Инвокират се съображения за
неоснователност на въззивната жалба, поради липсата на подкрепа на тезите от
нея с доказателствата по делото. Подкрепят се изводите на СРС за липсата на
дискриминация по отношение на ищцата на базата признака „лично положение“. Според
атакуваните разпоредби на процесните КТД се поставяли на минимален
специализиран трудов стаж от 10 (десет) години при същия работодател или в
сферата на енергетиката или в среда с йонизиращи лъчения, като предпоставка за
получаване на обезщетението при пенсиониране в размер на четири брутни трудови
заплати. Тези изисквания били оправдани за постигане на законова цел –
стимулиране на работещите в тези производства да полагат по-продължително време
труд в тези тясно специализирани производства, респ. да придобиват по-голям
професионален опит с цел – получаване в края на професионалния им път на
допълнителни парични възнаграждения – обезщетение в размер на четири брутни
заплати. Сочи се, че принципът за получава на повече парични облаги от
работниците с продължителен трудов стаж е последователно проведен в КТ и в
цялото трудово законодателство. Този
принцип не бил дискриманационен и следвал на обществено оправдана цел –
стимулиране на работещите да остават на работа по-продължително време при един
и същи работодател. Независимо, как ще бъде определен характера на
обезщетението като „гратификационен“ или социален, то не следвало да се
споделят на изводите от въззивната жалба за наличие на дискриминационно
отношение за различно третиране спрямо лицата, които нямат изискуемата
продължителност на трудовия си стаж при пенсиониране. Сочи се, че са
несъстоятелни на доводите от въззивната жалба касателно наличие на противоречие
между атакуваните разпоредби и чл.37 от БКТД. Твърди се на законова цел с
въведените изисквания – да се ограничи текучеството, посредством парични стимулиране
на продължителната работа в определена тясно специализирана сфера на
икономиката. Провеждането на този принцип не можело да се счита за дискримация.
Сочи се наличие на изключение на чл.7,
ал.1, т.5 от Закона за защита от дискриманацията. Изводът на СРС относно
крайния изход на спора е правилен и законосъобразен.
По
делото е постъпило писмено становище от третите лица – помагачи на страната на Ф.С.О.
при ДП „Радиоактивни отпадъци“ към Н.Ф.НА Е.– КНСБ и Ф.С.О. при ДП „Радиоактивни отпадъци“ към „А. Е.“ – КТ
„Подкрепа“, а именно от В.И.С., Ц.К.П. и Ц.П.С. чрез процесуалният
представител. В становището се изразяват съображения за неоснователност и
недоказаност на възззивната жалба на ищцата. Излагат се изчерпателни доводи, че
спорът е решен правилно и законосъобразно от СРС. Според становището не следвало
да се сравняват условията на труд, при които е поставена въззивницата с тези,
при което са работели третите лица – помагачи в сфера с йонизиращо лъчение,
носещи постоянно дозиметър и подлежени поне двукратно – при влизане и излизане
от тази среда на дозиметричен контрол. Твърди се, че хакарактера на
обезщетенията е „гратификационен“ според правната теория. Такива обезщетения се
предвиждали само относно работници и служители, които са били в трудово-правни
отношения и отговарящи на определени изисквания. Ако се следвала логиката на
ищцата, то следвало да се приеме, че и разпоредбата на чл.222 от КТ също има
дискриминационен характер. Извършва се сравнение между атакуваните разборедби
от двата КТД и разпоредбата на чл.222 от КТ и се поставя въпроса дали и самата
разпоредба на чл.222 от КТ има ограничителен и „дискриминиращ“ характер. Оспорват
се поотделно на всяко от възраженията от въззивната жалба с обратни по
съдържание аргументи. Твърди се, че атакуваните разпоредби нямали
дискриминационен характер. Инвокира се довод, че според атакуваните разпоредби
общата воля на договорящите се страни е била насочена към това да бъде признато
на определена категория работници и служители, отговарящи на определени
условия, както относно продължителността на трудовия им стаж, така и относно
реализацията на последния при определени условия на труд и определена среда, в
който този труд се полага, да получат допълнително обезщетяване. Всеки един договор,
след като е бил подписан без резерви от сключващите го, то същият обективира на
съвпадение на насрещните волеизявления. При това положение атакуваните
разпоредби нямали дискриминационен характер. Правилни са изводите на съда
относно пътя, по който следвало да се преценяват една недействителност на
клауза от КТД – от целта на визираното обезщетение по КТД, неговият характер и
кръгът на лицата, към които е насочен. Сочат се доводи за бланкентност на
останалите възражения от въззивната жалба. Излагат се твърдения за
недопустимост на предявения иск в частта му, засягаща чл.40 от КТД 2013 – 2015
г. Сочи се, че ищцата не е била обосновала на своя правен интерес от този иск.
Нямало доказателства тя да е упражнявала на правото си на прекратяване на
трудовото си правоотношение, при което да е поискала на присъждането на
обезщетение по чл.40 от КТД 2013 – 2015 г. и такова да й е било отказано. А
този КТД към датата на постановяване на решението се явявал недействащ КТД.
Сочи се, че ищцата нямала правен интерес да иска обявяване за недействителни на
клаузи от КТД, който е неприложим спрямо нея. А самата ищца не можело да
предявява иск от името на другите работници, тъй като не се явявала да е
легитимирана за това. Предявява се искане за потвърждаване на
първоинстанционното решение.
По
делото е постъпило писмено становище от последното трето лице – помагач на
страната на Ф.С.О. при ДП „Радиоактивни отпадъци“ към Н.Ф.НА Е.– КНСБ и Ф.С.О.
при ДП „Радиоактивни отпадъци“ към „А.
Е.“ – КТ „Подкрепа“, а именно от В.С.П. чрез процесуалния му представител. Със
становището страната оспорва изцяло въззивната жалба на ищцата. Излагат се
идентични съображения като доводите от становището на другите страни трети лица
– помагачи, поради което не следва да се преповтарят.
В
срока за обжалване на определение от 22.12.2016 г. на СРС, ГО, 59 състав по
гр.д.№ 53373 по описа на СРС за 2014 г. са постъпили две частни жалби от
ответниците Ф.С.О. при ДП „Радиоактивни отпадъци“ към Н.Ф.НА Е.– КНСБ и Ф.С.О.
при ДП „Радиоактивни отпадъци“ към „А.
Е.“ – КТ „Подкрепа“. В постъпилите частни жалби срещу обжалваният съдебен акт
се излагат на съображения за неправилност и незаконосъобразност в изводите на
съда за размера на присъдените на страните разноски. Твърди се, че не са налице
основания за намаляване на претендираните адвокатски възнаграждения от по
1000.00 лева. Сочи се, че ищцата е предявила на два иска за атакуване на
отделни разпоредби от КТД от 2013 г. и от 2015 г. Твърди се наличие на извършени
от страните процесуални действия и с оглед броя на проведените съдебни
заседания, обосноваващи размера на претендираните възнаграждения. Твърди се, че
делото се отличава с фактическа и правна сложност. Претенциите за адвокатско
възнаграждение не се явявали да са прекомерни. Предявява се искане за отмяна на
обжалваният съдебен акт и за присъждане на пълния размер на претендираните
разноски.
От
всички страни в производството, след надлежно администриране, само ответника Ф.С.О.
при ДП „Радиоактивни отпадъци“ към Н.Ф.НА Е.– КНСБ в писмен отговор изразява
становище по частната жалба на Ф.С.О. при
ДП „Радиоактивни отпадъци“ към „А. Е.“ – КТ „Подкрепа“ и приема, че същата
е основателна.
В
открито съдебно заседание пред СГС, процесуалните представители на страните
поддържат изцяло на постъпилите по делото въззивна жалба, отговори на
въззивната жалба, частни жалби и отговор на частната жалба по съображенията,
изложени в тях и молят въззивният съд да се произнесе съобразно исканията на
всяка от страните касателно крайния изход на спора, респ. за присъждане на
пълния размер на разноските за първата инстанция. Претендират се разноски, с
изключение на процесуалния представител на ищцата - въззивник.
В
откритото съдебно заседание процесуалните представители на страните ТЛ-помагач В.Л.
и ТЛ – помагачи Ц.К.П., В.И.С., и Ц.П.С. представят писмени защити по делото. В
тях се развиват на идентични съображения като тези от становищата на страните,
поради което с цел процесуална икономия не следва да се преповтарят.
След
предоставена възможност на останалите страни по делото да депозират „писмени
бележки“ относно спора, такива депозира единствено процесуалният представител
на ищцата. В тази писмена защита се сочи, че ищцата се явявала да е ощетена от
възможността да получи на допълнително обезщетение по КТД, въпреки, че е
положила на труд в ответното предприятие. Позицията на ДП „РАО“ съвпадала с
тази на ищцата, а ДП „РАО“ се явявала да е страна по процесните КТД. Сочи се,
че определените допълнителни размери на обезщетенията по КТД не засягат пряко
правната сфера на въпросите по трудовите
и осигурителните отношения на работниците и служителите, а са допълнителен
бонус за членовете на синдикалните организации, а не само за определени лица.
Обратно противоречи на закона, морала и добрите нрави и въвежда на дискриминационно
отношение, каквото се оказва да е настоящият случай спрямо ищцата. Сочи се, че
допълнително стимулиране на определен кръг работници, представлявало на
неблагоприятно третиране по признак относно членуване в синдикална организация
в нарушение на чл.8, ал.3 от КТ във връзка с осъществяване на трудови права и
задължения. Следвало да се отграничава на „гратификацията“ от допълнителното
обезщетение по КТ, което няма такъв „гратификационен“ характер. По съществото
на спора се излагат на идентични съображения, като тези от въззивната жалба на
страната. Сочи се, че СРС не е обсъдил в цялост на всички изложени възражения
от исковата молба на ищцата. Не се претендират разноски.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.
235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от
процесуално легитимирана страна, с обоснован и доказан правен интерес, срещу
съдебен акт, подлежащ на въззивен контрол и е процесуално допустима.
Преди да се произнесе по съществото на
въззивната жалба касателно нейната основателност, съдът приема, че
самостоятелно и суверенно следва да изследва на събраната доказателствена
сувкупност и изведените чрез нея правно-релевантни факти.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Въззивната инстанция намира
постановеното от СРС решение за валидно и допустимо като постановено при
спазване на императивните процесуални правила на ГПК.
Правни
съображения – Колективният трудов договор (КТД) има значението на нормативно
съглашение, регулиращо трудови отношения и непосредствено свързаните с тях
осигурителни отношения. КТД е частноправен договор, който се създава според
правилата на чл.12-14 от ЗЗД. За да бъде сключен следва да са налице съвпадащи
волеизявления на колективнодоговарящите се страни. Те са работодател,
работодателска/и организация/и и синдикална/и организация/и. Волеизявленията
следва да са изразени в писмена форма и подписани от лицата, които ги
представляват, съгласно разпоредбата на чл.53, ал.1 от КТ. КТД има срок на
действие според чл.54 от КТ.Правилата за формата (която е за действителност) и
вписването на КТД (което има декларативно значение) в специален регистър към
Инспекцията по труда са императивни и тяхното нарушаване води до цялостната недействителност
на КТД. КТД се прилага и спрямо членовете на синдикалните организации, чиито
представители са го подписали – конкретните работници и служители. КТД влиза в
сила от момента на подписването му, а не от вписването му.
Според
чл.60 от КТ всяка от страните по КТД, както и всеки работник или служител,
спрямо когото КТД се прилага, имат право да предявят иск пред съда за обявяване
на недействителността на КТД или на отделни негови клаузи, ако противоречат на
закона или го заобикалят.
Според
доктрината и съдебната практика може да се иска обявяване за недействителен на
всеки КТД, независимо от нивото на което е сключен – в предприето, общината, на
отраслово или браншово равнище. Чл.60 от КТ очертава процесуално легитимираните
лица, които могат да искат прогласяването на недействителността на КТД или на
негови отделни клаузи. Само страните по КТД на съответното ниво и равнище могат
да искат прогласяването на недействителността на КТД или на негови отделни
клаузи, като не може например един работодател да иска прогласяване на
недействителност на КТД на отраслово равнище и обратното. Противоречието на КТД
или на отделни негови клаузи със закона означава противоречие с императивни
разпоредби на закона от първичното национално право със субект законодателната
власт или от вторичното такова със субект изпълнителната власт. Под
противоречие със закона следва да се разбира, че КТД урежда на нещо различно
или несъответстващо на установените от закона правила. „Заобикаляне на закона“
е налице, когато с правни позволени средства се постига един правен резултат,
който е противоправен. Според теорията и практиката, изброените в чл.60
основания за недействителност на КТД не са изчерпателно изброени, като например
такова може да бъде „противоречие с добрите нрави“ и при наличие на порок на
волята по чл.26- 34 от ЗЗД. Искът по чл.60 от КТ се счита за конститутивен и с него
се цели правна промяна в обективната действителност – за прогласяване на
недействителността на КТД или на негови отделни клаузи. Според практиката
преценката дали КТД или негови отделни клаузи противоречат на закона се
извършва най-често през призмата на разпоредбите на КТ.
От
фактическа страна:
Според
трудов договор № 38 от 27.11.2016 г. ищцата Д.Т.К. е започнала работа на
длъжност „технически сътрудник“ в Дирекция „Управление на Радиоактивни
отпадъци“ при ответника Държавно предприятие „Радиоактивни отпадъци“ при
първоначално уговорено възнаграждение в размер 108.00 лева. Според отразените в
трудовия договор обстоятелства, категорията труд, полаган от ищцата се е определял
като трета категория.
Преди
назначаването си при ответника, ищцата инвокира на твърдение в исковата молба,
че е имала 36 годишен трудов стаж. Същата не конкретизира в каква сфера е имала
този стаж и дали същият е бил сферата на атомната енергетика или в среда с
йонизиращи лъчения, преди назначението й при ответника. От приложените
извлечения на трудовите книжки на ищцата не се установява тя да е работила,
преди назначението си при ответника, при работодател в сферата на атомната
енергетика или в среда с йонизиращи лъчения. В исковата молба е изложено също
така твърдението, че ищцата към момента на пенсионирането си при ответника е със
стаж повече от 43 години, т.е. работила е при ответника 7 (седем) години, при
което тя нямала да получи на никакви допълнителни обезщетения по КТД, а само
такова в минимален размер по чл.222, ал.3 от КТ в размер на две брутни работни
заплати. Изложено е в исковата молба, че КТД изключвал цяла категория работници
и служители, които са членове на двете синдикални организации или са
присъединени към КТД, както самата ищца. По този начин, последната е нямало да
получи на обезщетение по КТД при пенсионирането си, въпреки дългогодишния й
стаж. Изложено е, че в чл.41, ал.2, т.1 и т.2 от КТД се предвиждали възможности
за получаване на допълнителни обезщетения при пенсиониране на служителите, работели
в условията на I и
II
категория труд. В чл.40 от КТД се предвиждало на допълнително обезщетение от
четири брутни работни заплати при пенсиониране, независимо от категорията, но
само за тези работници и служители, които са работили в ДП „РАО“, в сферата на
енергетиката или при други работодатели, на които основната им дейност е била в
сферата на йонизиращите лечения през последните 10 (десет) години. При тези
условия, обаче, ищцата се е лишавала от възможност да получи на обезщетение по
чл.40 от КТД в предвидения размер. Според ищцата същата се е поставяла по този
начин в неравностойно и дискриминационно положение, като дори чл.40 от КТД
противоречал на чл.37 от Браншовия КТД на Българската браншова камара на
енергетиците от 2011 г., действал по време на подписването на последния КТД от
месец март 2013 г. Сочи се, че ищцата няма как да изпълни изискването от КТД за
наличие на 10 (десет) годишен трудов стаж. Същата
с исковата молба признава, че нейният трудов стаж при ответника не е 10 (десет)
и повече години при него или в сферата на енергетиката и в дейности с
йонизиращи лъчения. Т.е. че същата не е работила на друго място като в
среда на йонизиращи лъчения или в друго предприятие в сферата на енергетиката. Ищцата счита, че се нарушавал пряко Закона за защита
от дискриминация, тъй като вместо КТД да предвиди на допълнително обезщетение
за онази категория работници и служители, които не получават максимално
обезщетение по КТ, се създавало на допълнителна привилегия за работници и
служители, получили на максимално обезщетение по чл.222, ал.3 от КТ и получили
на завишен размер на допълнително обезщетение по чл.41 от КТД. Предявено е
искане с исковата молба, допълнена с уточнение, за прогласяване на
недействителността на чл.40 от КТД от 13.03.2013 г. като противоречащ на чл.4
от Закона за защита от дискриманация във връзка със създадена пряка и непряка
дискриминация по признак „лично положение“ и поради противоречие с клаузите на
чл.37 от БКТД, имащ силата на закон за страните, които са го подписали.
Според
приложената молба декларация от 27.03.2013 г. се установява, че ищцата е
изразила съгласие да заплаща членски внос към Ф.С.О. при ДП „Радиоактивни отпадъци“ към „А. Е.“ – КТ
„Подкрепа“. Т.е. ищцата се явява да е синдикален член на посочената синдикална
организация, която е ответник в настоящото производство и страна по КТД от
2013г.
Според
заявление от 14.03.2013 г. и приложен КТД от 13.03.2013 г. се установява, че
страните Държавно предприятие „Радиоактивни отпадъци“ като работодател и Ф.С.О.
при ДП „Радиоактивни отпадъци“ към Н.Ф.НА Е.– КНСБ и Ф.С.О. при ДП „Радиоактивни отпадъци“ към „А. Е.“ – КТ
„Подкрепа“ като синдикати са сключили КТД, който се явявал приложим за всички
работници и служители в ДП „РАО“ – членове на синдикатите, страна по този
договор, за времето, през което членуват в тях. КТД е в писмена форма, подписан
е от страните и е вписан в нарочния регистър на Изпълнителна Агенция „Главна
Инспекция по труда“ под № 24 на 29.03.2013 г. В КТД не е посочен срок за
действие, при което по силата на чл. 54, ал. 2 от КТ, същият се явява да е с
максимален срок на действие от две години.
Според
чл.40 от КТД от 13.03.2013 г. се предвижда следното: „При прекратяване на
трудовото правоотношение, поради придобито право на пенсия за осигурителен стаж
и възраст, независимо от основанието, работникът или служителят има право на
допълнително обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение в размер за четири месеца, ако е работил 1). в ДП „РАО“,
2). в сферата на енергетиката или 3). на които основната дейност е била в среда
с йонизиращи лъчения през последните 10 (десет) години.
Същата
разпоредба по съдържание е предвидена и в чл.39 от КТД от 13.03.2015 г. между
горните страни. След допуснато на 15.06.2015 г. от СРС изменение на предявения
от ищцата иск, предвид идентичността на клаузите от двата колективни трудови
договора от 2013 г. и 2015 г., първоинстанционния съд е приел, че с предявения
иск от ищцата, независимо от различната номерация на въпросните клаузи от двата
КТД, то следвало да се приеме, че правният интерес на същата се простира и към
съдържанието на чл.39 от КТД от 2015 г. за прогласяване на недействителността
на тази клауза. Ищцата чрез процесуалният си представител в провелото се на
15.06.2015 г., позовавайки се на същото основание, на което иска прогласяване
на недействителността на разпоредбата на чл.40 от КТД от 2013 г., е поискала
един вид допълване на своя петитум, позовавайки се на същото основание от
исковата молба, с искане за прогласяване и на недействителността на клаузата на
чл.39 от КТД от 2015 г.
С
оглед позоваванията на ищцата и на разпоредбата на чл.41, ал.2, т.1 и т.2 от
КТД от 13.03.2013 г., се предвиждат чрез тях на възможности за работещите при
условията на I и
II
категория труд, при настъпило основание за пенсиониране, че същите имат право
на допълнителни обезщетения към обезщетенията по чл.222, ал.3 от КТ – например
при 10 години стаж – обезщетение в размер на 6 месечни брутни заплати за първа
категория труд, при 15 годни стаж – обезщетение в размер на 4 месечни брутни
заплати и т.н.
Според
разпоредбата на чл. 222, ал.3 от КТ, която е относима към настоящият случай - При прекратяване на
трудовото правоотношение, след като работникът или служителят е придобил право
на пенсия за осигурителен стаж и възраст, независимо от основанието за
прекратяването, той има право на обезщетение от работодателя в размер на
брутното му трудово възнаграждение за срок от 2 месеца, а ако е работил
при същия работодател през последните 10 години от трудовия му стаж - на
обезщетение в размер на брутното му трудово възнаграждение за срок от 6 месеца.
Обезщетение по тази алинея може да се изплаща само веднъж.
Ответника
в производството Държавно предприятие „Радиоактивни отпадъци“ изразява
становище за основателност на исковата молба. Сочи се, че разпоредбата на чл.40
от КТД е дискриминационна и че същата въвеждала повторно на изискване от 10
(десет) годишен стаж при работодателя. С отговора на исковата молба се излагат
твърдения, подплатени с доказателства, че за шест пенсионирани служители на
Държавно предприятие „Радиоактивни отпадъци“ са изплатени обезщетения на
основание параграф 4 от КСО по чл.222, ал.3 от КТ, по чл.40 от КТД и по чл.41
от КТД. Считало се, че ищцата, която също се явявала дългодидишен служител на
ответника, е щяла да бъде лишена от възможност да получи обезщетение, при
пенсионирането си, само защото нейният стаж е под 10 (десет) години при
ответника.
По
делото са приложени два Браншови КТД в областта на Атомната Енергетика, сключен
на 21.12.2011 г. и 19.11.2013 г. между Българска Браншова Камара на
енергетиците като Работодател и Н.Ф.НА Е.– КНСБ, Федерация
„Енергетика“-Подкрепа, Независима синдикална федерация на енергетиците в
България – КНСБ и Федерация „А. Е.“ – Подкрепа като синдикати.
Горните
БКТД са приложими според чл.3, ал.1 от тях спрямо работниците и служителите,
членове на поделенията на синдикатите, в дружествата от дейността на „Атомната
енергетика и третиране на радиоактивни отпадъци“, „Енергопроизводство“, „НЕК“
ЕАД, „Електроразпраделение и продажба на електрическа енергия“, „Топлофикация“,
„Електроизграждане“ и „Ремонт и модернизация на енергийните съоръжения, и ефективно
използване на енергийните ресурси“ и в други корпоративно, структурно или
функционално свързани или сходни със сектора производства и дейности, в местни
или чуждестранни юридически лица, за времето, през което членуват в тях, както
и за присъединилите се към КТД в съответното дружество, за времето на
присъединяването им.
С
оглед релевираните в исковата молба твърдения, според чл.37, ал.1 от двата БКТД
се предвижда, че „при прекратяване на трудовото правоотношение, поради
придобито право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, независимо от
основанието, работникът или служителят има право на допълнително обезщетение в
размер на брутното му трудово възнаграждение, ако е работил в дейностите,
посочени в чл.3, ал.1 от двата БКТД през последните 10 (десет) години. Според
ал.2 от визираната разпоредба, предвиденото обезщетение по чл.37, ал.1 от двата
БКТ се изплаща само, ако работникът или служителят не е получил на максималното
обезщетение по чл.222, ал.3 от КТ. Според ал.3 от чл.37 на двата БКТД е
посочено, че с КТД в дружествата могат да бъдат договаряни и по-високи размери
на обезщетения по чл.222, ал.3 от КТ.
От правна страна:
Според разпоредбата на чл.50, ал. 2 от КТ, КТД не може да съдържа клаузи, които са по-неблагоприятни за работниците и
служителите от установените в закона или в колективен трудов договор, с който
работодателят е обвързан.
Разпоредбата на чл.50, ал.2 от КТ
изразява една от основните идеи на колективното преговаряне и неговата социална
същност и предназначение, а именно недопустимост в КТД да се включват клаузи,
които са по-неблагоприятни за работниците и служителите от установените в
закона. Ако въпреки забраната, установена в чл.50, ал.2 от КТ, КТД съдържа на
по-неблагоприятни разрешения от установените минимални норми в закона, то те ще
бъдат недействителни, поради противоречието им със закона и вместо тях ще се
прилагат на повелителните законови разпоредби.
В настоящият случай, за последната
хипотеза от чл.50, ал.2 от КТ за друг „КТД, с който работодателят е обвързан“,
ответникът в производството Държавно предприятие „Радиоактивни отпадъци“ се
явява и страна по двата БКТД от 2011 г. и 2013 г. При това положение КТД в
предприятието следва да предвижда най-малко същите или по-благоприятни „клаузи“
от „заварения“ КТД и действащия отраслов или браншови КТД, но в никакъв случай
на по-неблагоприятни клаузи от неговите – Р № 688-2004-III ГО, Р № 450-04-III ГО и др.
По
съществото на спора, въззивният съд подложи на самостоятелно тълкуване и
сравнително правно изследване на разпоредбите на чл.222, ал.3 от КТ, на
атакуваните разпоредби на чл.40 от КТД от 2013 г. и чл. 39 от КТД от 2015 г., и
на позоваванията на разпоредбите на чл.37 от двата БКТД от 2011 г. и 2013 г.
Въззивният
съд повторно ще акцентира на съдържанието на разпоредбата на чл.222, ал.3 от
КТД, а именно – „При прекратяване на трудовото правоотношение, след като
работникът или служителят е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и
възраст, независимо от основанието за прекратяването, той има право на
обезщетение от работодателя в размер на брутното му трудово възнаграждение за
срок от 2 месеца, а ако е работил при същия работодател през
последните 10 години от трудовия му стаж - на обезщетение в размер на брутното
му трудово възнаграждение за срок от 6 месеца. Обезщетение по тази алинея
може да се изплаща само веднъж.“
Според
Решение № 270 от 24.03.3014 г. на ВКС по гр.д.1296/2013 г. на III ГО, което въззивната инстанция
споделя изцяло, разпоредбата на чл.222, ал.3 от КТ предвижда по-скоро
„гратификационно“ плащане, отколкото обезщетение, като вид благодарствено признание
на работодателя към неговия работник или служител за положения през годините
труд. Фактическия състав на материалното право по чл.223, ал.3 от ГПК предвижда
следните предпоставки - 1. прекратяване на трудовото правоотношение, независимо
от основанието за това , 2. работникът или служителят да е придобил право на
пенсия за осигурителен стаж и възраст и 3. да не е изплащано такова
обезщетение.
Съдът
намира, че правото на „гратификационно“ обезщетение по чл.222, ал.3 от КТ в
максималният му размер от шест месеца възниква в случай, че работникът е
работил при същия работодател, т.е. само при този работодател, в продължение
най-малко от 10 (десет) години. Този минимум от 10 (десет) годишен стаж следва
да е придобит при един и същи работодател – това е изискване при възникването
на правото на пенсиониране и
прекратяване на правоотношението да се заплати обезщетението в размера
на максимума от шест брутни трудови възнаграждения, в противен случай, ако
работникът или служителят няма и не е имал на минимума от поне 10 (десет)
годишен трудов стаж при същия
работодател, то разпоредбата на чл.222, ал.3 от КТ предвижда на работника или
служителя да се изплати минимум от две брутни трудови възнаграждения.
По
делото няма спор, че ищцата не притежава визирания минимум от 10 (десет)
годишен трудов стаж при своя работодател по смисъла на чл.222, ал.3 от КТ, за
да получи на максимума от обезщетението в размер на шест брутни заплати, поради
което за нея остава възможността да получи само минимума от две брутни заплати
и при наличие на останалите предпоставки на чл.222, ал.3 от КТ.
С
идентичните разпоредби на чл.40 от КТД от 2013 г. и чл.39 от КТД от 2015 г. се
предвижда на възможност за получаване и на един вид допълнително обезщетение,
представляващо също „гратификационно“ плащане, като визираното такова в чл.222,
ал.3 от КТ при следните условия - „При прекратяване на трудовото
правоотношение, поради придобито право на пенсия за осигурителен стаж и
възраст, независимо от основанието, работникът или служителят има право на
допълнително обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение в размер за четири месеца, ако е работил 1). в ДП „РАО“,
2). в сферата на енергетиката или 3). на които основната дейност е била в среда
с йонизиращи лъчения през последните 10 (десет) години.
Въззивният
съд намира, че тези атакувани от ищцата разпоредби на двата КТД от 2013 г. и
2015 г. не противоречат на повелителните разпоредби на закона, и в частност на
разпоредбите на чл.222, ал. 3 от КТ. С двата КТД се предвижда допълнителна
възможност, за получаване на допълнително „гратификационно“ обезщетение, извън
законовото такова по чл.222, ал.3 от КТ, в случай, че работникът отговаря на
изискванията на чл.40 от КТД от 2013 г. и чл.39 от КТД от 2015 г. Тези
изисквания само по размера на трудовия стаж при съответния минимум от поне 10
(десет) години съвпадат с минимума от стажа по чл.222, ал.3 от КТ, за да може
да получи работника на максимума от шест брутни заплати. Ако работникът
отговаря на това условие, то самото това условие е предпоставка за работника да
получи и на допълнителна привилегия под формата на „гратификационно“ плащане в
размер на четири брутни трудови заплати. Отликата на чл.40 от КТД от 2013 г. и
чл.39 от КТД от 2015 г., които ги правят по-благоприятни дори от законовата
разпоредба на чл.222, ал.3 от КТ е, че те не изискват и поставят условие 10-те
години трудов стаж да са при един и същи работодател, както повелява смисълът
на чл.222, ал.3 от КТ. Разпоредбите на чл.40 от КТД от 2013 г. и чл.39 от КТД
от 2015 г. разширяват обсега на признаване и зачитане на трудовия стаж на
работника, тъй като същите приемат наличие на минимума от 10 (десет) години
трудов стаж, дори и да не е при един и същи работодател в сферата на
енергетиката, а може да е при различни работодатели, стига полаганият труд да е
бил свързан с енергетиката или работника да е работил в среда с йонизиращи
лъчения. Безспорно разпоредбите на чл.40 от КТД от 2013 г. и чл.39 от КТД от
2015 г. са по-благоприятни от разпоредбата на чл.222, ал.3 от КТ. Размерът на
минимума от 10 (десет) годишен стаж по чл.40 от КТД от 2013 г. и чл.39 от КТД
от 2015 г. е изискване за изплащане на „гратификационното“ обезщетение в размер
на четири брутни трудови заплати, което е максимума по тези разпоредби. Този
размер на стажа по визираните разпоредби на КТД съвпада с размера на трудовия стаж
по чл.222, ал.3 от КТ, за да се изплати максимума от обезщетението в размер на
шест брутни трудови заплати. Т.е. налице е припокриване на съдържанието на
чл.40 от КТД от 2013 г. и чл.39 от КТД от 2015 г. с разпоредбата на чл.222,
ал.3 от КТ относно размера на минимума от трудовия стаж, като предпоставка за изплащане
на „гратификационно“ обезщетение в уредения максимален размер.Това, че ищцата
не отговаря на изискванията на чл.40 от КТД от 2013 г. и чл.39 от КТД от 2015
г. не влече тяхната недействителност. Целта на тези разпоредби е да се изрази
признание към работниците и служителите в сферата на енергетиката чрез
изплащане на обезщетение, в случай, че са работили повече от 10 (десет) години
стаж, независимо при кой работодател, и е настъпило тяхното пенсиониране. Това
обезщетение е обусловено от принципа на „трайност“ и „заседналост“ на
възникналото трудово правоотношение в тази сфера на обществото. Ищцата не
отговаря на тези изисквания, тъй като е работила при ответника около седем
години и няма допълнителен стаж при друг работодател в сферата на енергетиката
или в среда с йонизиращи лъчения. Нейният стаж не е изцяло в сферата на
енергетиката – аргумент за това е извършеното от ищцата признание в исковата
молба и изведените от съда обстоятелства при изследването на трудовите й
книжки.
Чрез
изложените съображения, въззивният съд приема, че липсва противоречие на
разпоредбите на чл.40 от КТД от 2013 г. и чл.39 от КТД от 2015 г. с
разпоредбите на чл.222, ал.3 от КТ, тъй като те съдържат по-благоприятни права
за работниците и служителите на ответника, ако същите отговарят на поставените
в тези разпоредби условия. Въззивният съд приема, че ако работниците и
служителите на ответника не отговарят на тези условия, то това не означава, че
същите се „дискриминират“ по признак „лично положение“, така както твърди
ищцата. Дискриминация по чл.4 от ЗЗДискр.би възникнала, ако ищцата отговаря на
изискванията на чл.40 от КТД от 2013 г. и чл.39 от КТД от 2015 г. и не получи
въпросното „гратификационно“ обезщетение – тогава би могло да се приеме, че е
третирана различно при доказване на това обстоятелство. Самият закон в
разпоредбата на чл.222, ал. 3 от КТ установява изискването работниците и
служителите да имат поне минимум от 10 (десет) години стаж при същия
работодател, за да получат максимума от шест брутни заплати. Ако не отговарят
на тях, то тогава те ще получат на минимума от две брутни заплати. Това, че
разпоредбите на чл.40 от КТД от 2013 г. и чл.39 от КТД от 2015 г. не предвиждат
за работниците и служителите, които не отговарят на тези изисквания, на право на „обезщетение“ за прослуженото
време при стаж под 10 (десет) години е обстоятелство, което не влече
недействителност на двата КТД, касателно атакуваните клаузи от тях. В КТД
липсват изрични клаузи по този въпрос. Но това е въпрос, който е можело да бъде
решен от съдоговарящите се по двата КТД лица. Празнината в КТД не може да се
замести от съда, тъй като съдът би се намесил в автономната воля на страните по
двата КТД. Щом те не са уредили изрично този въпрос, за съда няма основание да
замести волята им по него и да им я наложи.
Мотивацията
на ищцата да предяви искове за прогласяване на недействителността на клаузите
на чл.40 от КТД от 2013 г. и чл.39 от КТД от 2015 г. е, че в тях не се
предвиждало право на „гратификационно“ обезщетение за работниците и
служителите, които нямат минимума от 10 (десет) години стаж. Това обстоятелство
я поставяло в „дискриминационно“ положение, дори и в неравностойно такова.
Липсата на изрична уредба на този въпрос в двата КТД не предопределя
недействителността на чл.40 от КТД от 2013 г. и чл.39 от КТД от 2015 г., тъй
като последните са благоприятни за работниците и служителите на ответника,
отговарящи на изискванията, поставени в тях. Това е въпрос, който е можело да
бъде уреден изначално от съдоговарящите се страни по КТД. Липсата на правна уредба за този въпрос в КТД
не следва да се преценява като противоречаща на закона, тъй като такава въобще
не съществува, не е обективирана и не е отразена в двата КТД. Съдът няма реално
какво да провери, за да го подложи на преценка за съобразяване на закона. Т.е.
липсата на изрична уредба по този въпрос не е противоправна даденост и не може
да се счита, че влече на недействителността на чл.40 от КТД от 2013 г. и чл.39
от КТД от 2015 г. Според съда няма какво да се замести с повелителните
разпоредби на закона касателно неуредения в двата КТД въпрос относно
работниците и служителите, които имат по-малко стаж от 10 (десет) години, след
като „заместеното“ въобще не е изразено от КТД. Липсва изрична воля по този
въпрос, за да извърши въззивният съд преценка за съобразяване на разпоредбата
на чл.50, ал.2 от КТ. Само при изрична уредба по този въпрос, въззивният съд би
извършил преценка дали е спазена разпоредбата на чл.50, ал.2 от КТ, с оглед
която недействителните разпоредби на КТД, които трябва да са изрично изразени и
обективирани, се заместват с повелителните разпоредби на закона, ако КТД и
неговите клаузи уреждат по-неблагоприятни разрешения от минимално установените
норми в закона.
На
следващо място, съдът подложи на изследване и съпоставяне на разпоредбите на
чл.40 от КТД от 2013 г. и чл.39 от КТД от 2015 г. с разпоредбите на двата БКТД
от 2011 г. и 2013 г. в частта на клаузите на чл.37 от тях.
Съдът
намира, че чл.40 от КТД от 2013 г. и чл.39 от КТД от 2015 г. не противоречат по
никакъв начин и на чл.37 от двата БКТД от 2011 г. и 2013 г. Нещо повече тези
разпоредби са дори по-благоприятни от съдържанието на клаузите на чл.37 от
двата БКТД, тъй като според последните два БКТД „гратификационно“ обезщетение
се изплащало, само ако работникът не е получавал на максималното
„гратификационно“ обезщетение по чл.222, ал.3 от КТ. В случая, чл.40 от КТД от
2013 г. и чл.39 от КТД от 2015 г. не
визират и не съдържат подобно ограничение, а предвиждат наред с обезщетенията
по чл.222, ал.3 от КТ да се изплащат и на отделни обезщетения по чл.40 от КТД
от 2013 г. и чл.39 от КТД от 2015 г., ако са налице условията за това.
Приложените заявления на шест от работниците-пенсионери на ответника ДП „РАО“
доказват, че същите са претендирали обезщетения по чл.222, ал.3 от КТ и по атакуваните
разпоредби на двата КТД и допълнителните такива (чл.39 от КТД от 2013 г. и
чл.38 от КТД за 2015 г.) за изплащане на допълнителните „гратификационни“
обезщетения. Съдът отчита, че е налице съобразяване с разпоредбата на чл.37, ал.3 от
двата БКТД, според които КТД в дружествата могат да бъдат договаряни и
по-високи размери на обезщетения по чл.222, ал.3 от КТ – аргумент за това са
предвидените допълнителни обезщетения по чл.39 от КТД от 2013 г. и чл.38 от КТД
за 2015 г.).
В
заключение съдът намира, че разпоредбите на чл.40 от КТД от 2013 г. и чл.39 от
КТД от 2015 г. не противоречат на закона и не водят до неговото заобикалане.
Т.е. съдът не установява с правно позволени средства да се постига на
противоправен резултат. Нещо повече, установи се, че чл.40 от КТД от 2013 г. и
чл.39 от КТД от 2015 г. са по-благоприятни дори от условията, предвидени в
чл.222, ал.3 от КТ относно признаването на минимума от 10-те години трудов стаж
при различни работодатели, стига стажът да е в сферата на енергетиката или
работника да е работил в среда с йонизиращи лъчения, т.е. зачита се стажа при
различни работодатели, стига да е само в минимума на установения размер. Съдът
не установява наличие и на противоречие на чл.40 от КТД от 2013 г. и чл.39 от
КТД от 2015 г. с „добрите нрави“ в обществото, тъй като не водят до постигането
на неморални последици, а целят да закрепят „гратификационно“ материалното
състояние на онези работници, които са работили 10 (десет) и повече години в
сферата на енергетиката или в среда с йонизиращи лъчения.
Съдът
не намира противоречие на разпоредбите на чл.40 от КТД от 2013 г. и чл.39 от
КТД от 2015 г. и с разпоредбата на чл.4 от Закона за защита от дискриминация и
твърдяната от ищцата „пряка и непряка“ дискриминация спрямо нея. Това, че ищцата
не отговаря на условията на чл.222, ал.3 от КТ и на чл.40 от КТД от 2013 г. и
чл.39 от КТД от 2015 г., за да получи на съответните обезщетения в максималния
и предвидения размер не води до различно „третиране“ според съда. „Третирането“
предполага изразено или показано отношение, което е различно от дължимото при
равни други условия. Това различно отношение се приема, че се основава на някои
от признаците на чл.4 от Закона за защита от дискриминация. Създаденото субективно
„усещане“ от ищцата за това, че същата се изключвала от право на обезщетение за
отработените години, които са под 10 (десет) не води до различно „третиране“,
тъй като такова не е показвано, нито проявявано спрямо нея. Ищцата не отговаря
на установените от двата КТД и самия закон изисквания. Ако отговаряше, и не
получи на дължимото й обезщетение, тогава може да се счита, че възражението й
за проявена дискриминация спрямо нея би било основателно. Решение
№ 153 от 14.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 6/2009 г., III г. о., ГК, докладчик
съдията Светла Димитрова – „…неблагоприятно третиране на лице въз
основа на признаците по чл. 4, ал. 1
ЗЗДискр. следва да се преценява в сравнение с начина, по който се
третира, било е третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни
обстоятелства, поради което оплаквания,
произтичащи от приложението на разпоредби, предвидени в специални закони, по
същество са неотносими към предмета на спора по ЗЗДискр.“. Т.е. оплакванията на
ищцата за твърдяна като проявена дискриминация спрямо нея се основават на
нормативни правила, установени в закон (чл.222, ал.3 от КТ), и диспозитивни
правила, установени в чл.40 от КТД от 2013 г. и чл.39 от КТД от 2015 г., за
които въззивният съд прие, че са дори „по-благоприятни“ от законовите, не могат
да се съотнесат към предмета на регулация на ЗЗДискр., респ. не могат да се
считат за проява на обективирана „пряка или непряка“ дискриминация.
Т.е.
въззивният съд намира, че исковете на ищцата са неоснователни, същите в
правилно приложение на материалния закон са отхвърлени, поради което
обжалваното решение следва да бъде потвърдено, а въззивната жалба срещу него –
оставена без уважение.
По възраженията от
въззивната жалба:
Въззивната
инстанция не споделя доводите и възраженията от жалбата на ищцата в
цялост. И въззивният съд, както и СРС,
приема, с оглед практиката на ВКС и правната доктрина, че характерът на
обезщетението по чл.222, ал.3 от КТ и на допълнително предвиденото обезщетение
по чл.40 от КТД от 2013 г. и чл.39 от КТД от 2015 г. е такова по-скоро не като
вид обезщетение в неговия действителен смисъл, а като парична облага,
изразяваща един вид признание и „благодарствено“ отношение към работника за
отработените години като трудов стаж при същия работодател ( съгласно тълкуванията
на чл.222, ал.3 от КТ) или дори и при различни работодатели, стига стажът да е
бил в сферата на енергетиката или в среда с йонизиращи лъчения през последните
10 (десет) години – или най-малко 10 (десет) години (съгласно тълкуванията на чл.40
от КТД от 2013 г. и чл.39 от КТД от 2015 г.). Обстоятелството, че ищцата е попадала
в кръга на работниците и служителите, които са изключени въобще от получаване
на обезщетение при пенсиониране по чл.222, ал.3 от КТ в размер на 6 (шест)
брутни заплати, поради това че нямат 10 (десет) годишен стаж при същия
работодател, не влече, както съдът изложи по-горе на недействителността на
клаузите на чл.40 от КТД от 2013 г. и чл.39 от КТД от 2015 г. Последните се
явяват да са по-благоприятни, дори от разпоредбата на чл.222, ал.3 от КТ и от
разпоредбите на чл.37 от двата БКТД от 2011 г. и 2013 г. Липсата на изрична
уредба в КТД от 2013 г. и 2015 г. по въпроса, какво следва да е обезщетението
за работниците и служителите на ответника, ако трудовият им стаж е под 10
(десет) години в сферата на енергетика, също не обуславя и предопределя като
недействителни на чл.40 от КТД от 2013 г. и чл.39 от КТД от 2015 г. Този въпрос
е въпрос, който е можело да бъде решен само от съдоговаращите по двата КТД
страни. Няма пречка това да се уреди в отделен КТД или чрез писмено допълнение
като споразумение към КТД. Съдът намира, че двата КТД от 2013 г. и 2015 г. чрез
останалите си разпоредби съдържат и достатъчно уредени правни възможности за
стимулиране на работниците и служителите на ответника ДП „РАО“ по отношение на
правилата за работното време, за трудовите възнаграждения, за социалните
придобивки, които се предвиждат, за безопасните и здравословни условия на труд
и др. Т.е. чрез тези правни дадености и социални придобивки по двата КТД съдът
приема, че се заместват на възприетите от ищцата като „неравни“ на условията за
получаване на обезщетения по чл.40 от КТД от 2013 г. и чл.39 от КТД от 2015 г.
Затова, че ищцата не отговаря на тези условия според тези разпоредби не води до
различно „третиране“, тъй като самият закон (чл.222, ал.3 от КТ) установява
дори на по-ограничителни и така да се каже на „рестриктивни“ условия за
получаване на „гратификационно“ обезщетение от условията на чл.40 от КТД от
2013 г. и чл.39 от КТД от 2015 г.
В
заключение, като цяло изложените от ищцата възражения и доводи от жалбата й се
препокриват с изложените от съда фактически и правни съображения в обратен
смисъл и поради избягване на ненужни повторения, то следва да се приеме, че на
тях е отговорено по – подобаващ начин.
По частните жалби:
По
двете частни жалби на ответниците Ф.С.О. при ДП „Радиоактивни отпадъци“ към Н.Ф.НА
Е.– КНСБ и Ф.С.О. при ДП „Радиоактивни
отпадъци“ към „А. Е.“ – КТ „Подкрепа“ срещу определение от 22.12.2016 г. на
СРС, ГО, 59 състав по гр.д.№ 53373 по описа на СРС за 2014 г., постановено в
производство по реда на чл.248 от ГПК:
Съдът
намира частните жалби на страните за процесуално допустими, като подадени в законоустановения
срок за обжалване, от процесуално легитимирани лица, с обоснован правен интерес
и срещу съдебен акт, подлежащ на съдебен контрол. Разгледани по същество
жалбите са неоснователни, по следните съображения.
Настоящият
правен спор е специфичен и касае предявени неоценяеми конститутивни искове за
прогласяване на недействителност на две клаузи с идентично съдържание. СРС е
определил на горните две страни жалбоподатели за първа инстанция разноски по
отделно за всеки от тях за сумите от по 340.00 лева, представляваща минималния
размер на МРЗ за страната към датата на сключените договори за правна помощ.
Според Наредбата на ВАС за минималните размери на адвокатските възнаграждения в
разпоредбата на чл.7, ал.1 от нея, адвокатското възнаграждение за страната се
определя в размер на МРЗ за страната към
датата на сключените договори за правна помощ само по искове с правно основание
по чл.344, ал.1, т.1 и т.2 от КТ. Настоящото производство не е в тази хипотеза,
а е хипотезата на неоценяеми искове на две разпоредби с идентично съдържание,
за което възнаграждението е в минимум от 200.00 лева. Т.е. и присъдените
разноски на страните са прекомерни, но съдът не може да влоши положението на
жалбоподателите, предвид липсата на изрична подадена ЧЖ от ищцата. Т.е. жалбата
на страните жалбоподатели следва да се остави без уважение.
По
двете ЧЖ предвид неоснователността им, разноски в полза на жалбоподателите за
двете ДТ в размер на по 15.00 лева не се следват и такива не се присъждат.
Другите по спора страни не са претендирали разноски и респ. такива не им се
присъждат.
По разноските за
въззивната инстанция:
На
въззивницата ищца, предвид неоснователността на въззивната й жалба разноски не
й се следват и такива не й се присъждат. А процесуалният представител на страната
не претендира разноски в нейна полза нито с ВЖ, нито в съдебно заседание.
Разноски са претендирани от въззиваемите страни – ДП „РАО“ за юрисконсултско
възнаграждение и от Ф.С.О. при ДП „Радиоактивни отпадъци“ към Н.Ф.НА Е.– КНСБ и
Ф.С.О. при ДП „Радиоактивни отпадъци“
към „А. Е.“ – КТ „Подкрепа“ за адвокатски възнаграждения.
Съдът
намира, че на въззиваемата страна ДП „РАО“ разноски за юрисконсултско
възнаграждение не се дължат, поради липсата на представен списък на разноските
и доказателства за тяхното реално извършване. Освен това, се отчита, тази
страна чрез процесуалният си представител релевира доводи в подкрепа
основателността на въззивната жалба на ищцата, а последната се остави без
уважение от настоящата инстанция. От друга страна, съдът намира за справедливо,
че ако присъди на тази страна разноски за юрисконсулт, дори и в минимален
размер по чл.37 от Закона за правната помощ, то задължена за тях би се явила
ищцата, а не другите ответници. Това би натоварило ищцата с разходи за
разноски, предвид предявените от нея искове с които е искала да защити както на
своя правен интерес, така и на интереса на останалите работници на ДП „РАО“.
На
въззиваемите страни Ф.С.О. при ДП „Радиоактивни отпадъци“ към Н.Ф.НА Е.– КНСБ и
Ф.С.О. при ДП „Радиоактивни отпадъци“
към „А. Е.“ – КТ „Подкрепа“ се следват разноски в минимален размер от по 200.00
лева, предвид характера на предявените искове като неоценяеми за прогласяване
за недействителни на две клаузи от КТД с едно и също съдържание. По делото са
налице два приложени договора за правна помощ на л.77 и л.79 с отбелязване в
тях, че договорените възнаграждения от по 800.00 лева са платени изцяло по
банков път на посочената банкова сметка. ***ските и са релевирани в срок на
искания за тяхното присъждане. По делото, обаче, процесуалният представител на
ищцата е релевирал своевременно на възражение за прекомерност. Съдът го приема
за основателно. Съдът намира, че ако присъди разноски на страните в
максималният им претендиран размер или в занижен размер от по ½ от тях,
то това ще доведе до „прекомерна“ санкция за ищцата и ще създаде убеждение у
нея, че не следва повече занапред да търси защита чрез правосъдие. Последното
се явява конституционно закрепена ценност и достъпът до правосъдие следва да
бъде гарантиран за разлика от санционната последица от един процес –
присъждане в тежест на разноски при
евентуална неоснователност на претенцията. Съдът и от социални съображения
счита, че ищцата следва да бъде задължена за разноски за предявените искове в
размер на от по 200.00 лева за поискалите ги страни. Противното, би натоварило
ищцата неимоверно „тежко“ с разходи за разноски, предвид предявените от нея
искове с които е искала да защити както на своя правен интерес, така и на
интереса на останалите работници на ДП „РАО“. Делото принципно не се отличава с
твърдяната от ответниците фактическа и правна сложност, която по-скоро е за
съда, който следва да напише мотивите, и тъй като същото касае спор за
прогласяване за недействително на две клаузи от КТД с едно и също съдържание. В
този смисъл страните следва да приемат изводите на съда.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение
№ II-59-633
от 08.02.2016 г., поправено с Решение от 22.12.2016 г. на СРС, ГО, 59 състав по гр.д.№ 53373 по
описа на СРС за 2014 г.
ОСТАВЯ
БЕЗ УВАЖЕНИЕ като неоснователни на частните жалби с
вх.№ 5007769 от 20.01.2017 г. на Ф.С.О. при ДП „Радиоактивни отпадъци“ към Н.Ф.НА
Е.– КНСБ и с вх.№ 5007767 от 20.01.2017 г. на Ф.С.О. при ДП „Радиоактивни отпадъци“ към „А. Е.“ – КТ
„Подкрепа“ срещу Определение от 22.12.2016 г. на СРС, ГО, 59 състав по гр.д.№
53373 по описа на СРС за 2014 г., постановено в производство по реда на чл.248
от ГПК.
ОСЪЖДА Д.Т.К. с ЕГН: ********** да
заплати на Ф.С.О. при ДП „Радиоактивни отпадъци“ към Н.Ф.НА Е.–
КНСБ на основание чл.78, ал.3 от ГПК сумата от 200.00
лева, представляваща сторените във въззивната инстанция разноски.
ОСЪЖДА Д.Т.К. с ЕГН: ********** да
заплати на Ф.С.О. при ДП
„Радиоактивни отпадъци“ към „А. Е.“ – КТ „Подкрепа“ сумата
от 200.00
лева, представляваща сторените във въззивната инстанция разноски.
Решението
може да бъде обжалвано в цялост пред
Върховния касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в 1-месечен срок
от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.