№ 541
гр. София, 29.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 2-РИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на деветнадесети март през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Иво Дачев
Членове:Мария Георгиева
Асен Воденичаров
при участието на секретаря Десислава Ик. Давидова
като разгледа докладваното от Асен Воденичаров Въззивно гражданско дело
№ 20241000502478 по описа за 2024 година
Производството е по чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 3597 от 17.06.2024 год., постановено по гр.д.№ 6685/2023 год. по описа на
Софийския градски съд, ГО, 7-ми състав, Столична Община е осъдена на правно основание
чл.49 от ЗЗД да заплати на Т. Х. Б. сумата от 30 000 лева, представляващи обезщетение за
неимуществени вреди, вследствие на непозволено увреждане, настъпило на 26.04.2023 год.,
ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 26.04.2023 год. до окончателното
изплащане, като искът е отхвърлен до пълния размер от 40 000 лева и с решението са
разпределени сторените от страните разноски.
Решението е обжалвано от ответника Столична Община с доводи за неправилност, като се
твърди, че ищеца не е доказал твърдените вреди и в тази връзка се оспорват изводите на
съда по приложението на чл.52 от ЗЗД. Поддържа, че неизяснен е останал въпроса досежно
механизма на увреждането. Отделно от това твърди съпричиняване на вредоносния резултат
от страна на пострадалия, изразяващо се в занижена бдителност при преминаване през
участъка, където е станал инцидента. Моли иска да бъде отхвърлен изцяло, а алтернативно –
да бъде намалено присъденото обезщетение.
Въззиваемият Т. Х. Б., чрез процесуален представител оспорва наведените по жалбата
доводи като неоснователни и моли за потвърждаване на решението, като се претендират и
разноските по делото.
Третото лице помагач „Енергоразпределителни мрежи Запад“ АД изразява становище за
1
основателност на жалбата относно присъденото обезщетение за неимуществените вреди, а
третото лице помагач - „Виваком“ АД, не вземат становище.
Жалбата е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт от страна в производството, имаща право на жалба, поради което е процесуално
допустима. Разгледана по същество е неоснователна.
Атакуваното решение е валидно и допустимо, поради което съдът е обвързан от направените
от жалбоподателя оплаквания, касаещи размерът на присъденото от първоинстанционният
съд обезщетение и наличието или не на съпричиняване от страна на пострадалия но
посоченото основание.
Ищеца Т. Х. Б. е пострадал в резултат на падане, причинено при движение, спъвайки се в
неравност – повдигнат бетонен капак на шахта, намиращ се на тротоара на ул. Одрин, в
близост до № 77, в гр.София, станало на 26.04.2023 год. /показания на свидетеля П. Б., който
е очевидец на събитието/. Липсва процесуална пречка със свидетелски показания да бъдат
установени обстоятелства относно деликта, каквито доводи са наведени по жалбата. Нещо
повече – ответната страна не установява различен от така приетия механизъм на
произшествието. Собствеността на тротоара /неоспорено обстоятелство от ответната страна/,
противоправното бездействие на служители на ответника, изразяващо се в
неизпълнението на задължението за поддържане на съоръжението в състояние осигуряващо
безопасност за пешеходците, телесните увреждания на пострадалия ищец и причинната им
връзка с деликта са установени от събраните пред първата инстанция доказателства.
При определяне размерът на обезщетението въззивният съд съобрази Постановление №
4/23.12.1968 г. на Пленума на ВС и съдебната практика на ВКС, където се приема, че
справедливостта като критерий за определяне размера на обезщетението при деликт, не е
абстрактно понятие, а предпоставя винаги преценка при мотивирано изложение, а не
изброяване на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства, като характер на
увреждането, начин на извършването му, интензитета и продължителността на търпимите
болки и страдания, допълнително влошаване състоянието на здравето, причинените морални
страдания, осакатявания, загрозявания и т.н.. На тази база следва да се прецени
обезщетението за неимуществени вреди за претърпените болки и страдания.
От приетата пред първоинстанционният съд съдебно-медицинска експертиза, изготвена от
вещото лице д-р М. въз основа на събраните по делото медицински документи, която се
кредитира от настоящия състав като обективно дадена и неоспорена от страните се
установява, че ищеца вследствие на инцидента е получил травматично счупване с
разместване на костния фрагмент в областта на ставната главичка на долночелюстната става
/ТМС/ на левия ставен /кондиларен/ израстък надолната челюст, както и мекотъканни
увреждания - разкъсно-контузна рана в областта на брадичката, наложило хирургична
обработка, оток в областта на лява долночелюстната става и долна челюст. Установява се, че
счупването на ставната главичка на левия ставен /кондиларен/ израстък на долната челюст е
реализирало самостоятелния медикобиологичен квалифициращ признак „счупване на
челюст“. Разкъсно-контузната рана и оток в областта на долната челюст и лява
2
долночелюстна става са причинили на ищеца временно разстройство на здравето, неопасно
за живота. Според експерта установените и описани в медицинската документация
травматични увреждания, които е получил пострадалия ищец се дължат на действието на
твърди тъпи предмети, а именно на удари с или върху тях. В конкретният случай полученото
счупване на долната челюст в областта на ставния /кондиларен/ израстък в ляво е в резултат
на индиректно счупване при директен удар върху терен в областта на брадичката /разкъсно-
контузна рана в тази област/. С оглед на анатомичната особеност на двуставно свързване на
долната челюст към основата на черепа е възможно и от медицинската практика да бъде
получено индиректно счупване на долната челюст в областта на ставния израстък в ляво при
директен удар в областта на брадичката на долната челюст при падане върху терен от
собствен ръст. Установява също така, че възстановителния период при счупване на долната
челюст е в рамките на два-три месеца.
Пред първоинстанционният съд е разпитан свидетел Б.а, дъщеря на ищеца, чийто показания
съдът цени при условията на чл.172 от ГПК и от които се установява, че след изписването на
баща й от болницата, ченето му било прихванато с шина, не можел да се храни, не можел да
говори и особено в началото имал силни болки. Продължително време приемал само течна
храна, чрез сламка. След злополуката баща й се затворил у дома, отказвал всякакви
активности и бил депресиран. Наложило се всеки ден да ходят да го виждат, защото и по
телефон не можели да говорят заради поставената на челюстта шина. След 3-4 седмици
лекарите отстранили шината, но отнело време за да се раздвижи челюстта.
Въззивният съд след като съобрази всички тези изложени обстоятелства, икономическите
условия в страната към датата на настъпване на деликта – април 2023 г., възрастта на
пострадалия, както и съдебната практика за подобни случаи, намира, че сумата от 30 000
лева адекватно ще обезщети причинените на ищеца неимуществени вреди.
При така възприетия размер на обезщетението ще следва да се разгледа другото оплакване,
повдигнато с жалбата относно наличието на принос за настъпване на вредите на посоченото
основание.
За да е налице съпричиняване от правна страна по смисъла на чл. 51, ал.2 от ЗЗД,
пострадалият трябва обективно да е допринесъл за вредоносния резултат, създавайки
условия или улеснявайки с поведението си неговото настъпване, независимо дали е
действал или бездействал виновно, което виждане е последователно застъпвано в съдебната
практика по приложение на цитираната норма. Релевантен за съпричиняването и за
прилагането на посочения законов текст е само онзи конкретно установен принос на
пострадалия, без който не би се стигнало, наред с неправомерното поведение на
делинквента, до увреждането като неблагоприятен резултат. В този смисъл не всяко
поведение на пострадалия, дори и такова което не съответства на предписано в закона, може
да бъде определено като съпричиняване на вреда по смисъла на закона, а само това
поведение на пострадал, което се явява пряка и непосредствена причина за произлезли вреди
би могло да обуслови извод за прилагане на разпоредбата за съпричиняването.
3
В настоящия случай по делото от приетите доказателства не се установи поведение на
ищеца с което да е допринесъл за настъпване на вреденосния резултат. Не се установи
занижена бдителност при преминаване през участъка, където е станал инцидента, а следва да
се посочи, че повишена такава не е и дължима. В тази връзка наведените доводи за
съпричиняване са неоснователни.
Поради съвпадане на правните изводи на двете инстанции решението на
първоинстанционният съд следва да бъде потвърдено.
Съобразно изхода на спора пред въззивния съд, въззивникът следва да бъде осъден да
заплати на процесуалния представитил на въззиваемия – адв.К. М. адвокатско
възнаграждение за оказана безплатна правна помощ по чл. 38, ал.2 от ЗАдв., което съдът
определя на сумата от 500 лева, с оглед правната и фактическа сложност на делото и
извършените от адвоката процесуални действия пред въззивния съд.
По изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 3597 от 17.06.2024 год., постановено по гр.д.№ 6685/2023 год.
по описа на Софийския градски съд, ГО, 7-ми състав.
ОСЪЖДА Столична Община да заплати на адвокат К. М. от САК сумата от 500 лева,
представляваща дължимото адвокатско възнаграждение пред въззивната инстанция на осн.
чл. 38, ал.2 от ЗАдв.
Решението е постановено при участието на трети лица помагачи на ответната страна –
„Енергоразпределителни мрежи Запад“ АД и „Виваком“ АД.
Решението може да се обжалва при условията на чл. 280 от ГПК с касационна жалба в
едномесечен срок от връчването му на страните пред ВКС.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4